разкази ****

Нещастието на царя


Живял някога един цар, който си имал чудно хубава жена. Те били женени от много дълго време и си мечтаели един ден да им се роди чудно хубаво момиченце. Ала годините си минавали, царят и царицата остарявали, но все още си нямали дете. Царицата не била благословена да има деца. Чудел се царя, вайкал се. Чудел се какво да прави.
В същото време от дълбините на ада, където живеели гадините, ги наблюдавал дяволът. Той гледал нещастния цар и му се присмивал. Един ден царя си казал:
– И на Дявола душата си ще дам, за да си имам едно хубаво момиченце.
Щом чул това, дяволът толкова много се зарадвал, че веднага се явил пред царя.
– Царю честити, аз съм дявола. Чух молбите ти и реших да ти помогна. Ще направя така, че жена ти да забременее с чудно момиченце, ала щом детето стане на 16 години, аз ще взема душата ти.
Чудел се царя, чудел се. И накрая се примирил и се съгласил с условието на дявола. Дяволът бил много Щастлив и на мига се изпарил. Не минала и година и царя и царицата били благословени. Родило се прекрасно малко момиченце. Царя бил толкова радостен, че забравил за уговорката с дявола. Минавали годините, детето растяло и от ден на ден ставало все по-хубаво и не било лишавано от нищо. Така минали 15 години. И една седмица преди 16-тия рожден ден на малката принцеса, дяволът се явил пред царя и му рекъл:
– Царю честити, нали не си забравил нашата уговорка? Щом дъщеря ти навърши 16 години аз ще взема душата ти. Но в случай, че се отказваш, аз ще прибера душата на дъщеря ти и тогава ти и твоята царица отново ще сте сами. – рекъл това дяволът на царя и се изпарил.
Щом си спомнил за уговорката с дявола, мигом очите на царя се просълзили. Той не искал дяволът да взима душата му, но и не искал да вземе и на дъщеря му. Чудел се царят какво да прави. Посъветвал се със жена си. Тя му рекла:
– Мъжо, разгласи навсякъде, че даваш ръката на дъщеря си, но при условие, че ти изпълнят едно желание.
Царят се замислил. Мислил, мислил и рекъл:
– Тъй е, жено. Точно тъй ще направим.
Речено – сторено. Заповядал царят на вестоносците да разгласят, че дава ръката на дъщеря си само при едно условие. Новината се чула из цялото царство. Стичали се към замъка всички момци и мъже. Ала щом разбрали какво е условието на царя, всички се отказвали. Царят отново се натъжил. Била неизбежна злочестата му съдба. Но изведнъж се появил един момък и казал:
– Царю честити, дошъл съм да изпълня вашето условие и да се оженя за дъщеря ви.
Царят рекъл:
– О-о-о, момко, и ти като чуеш моето условие ще избягаш като всички други. За това по-добре си върви.
Ала момъкът бил настоятелен и не се отказал. Царят се зарадвал, че момъкът не се отказва и му казал условието.
– Момко, преди 15 години се споразумях с дявола. Казах му, че ако направи така, че да ми се роди чудна дъщеря аз ще дам душата си на него. Той ми отвърна, че е съгласен и, че след 16 години ще дойде да ме прибере. И сега остава само една седмица до навършването на 16-те години на моята дъщеря и се чудя как да направя така, че да не вземе душата ми. Мога да се откажа, но той ще прибере душата на дъщеря ми. Какво да правя?
– Царю честити, дайте ми два дена и аз ще измисля как да ви спася!
– Добре, момко – казал царят.
– Но не повече от два дена. В противен случай ще наредя да те обесят.
Съгласил се момъкът. Настанили го в хубава стая, гостили го с храна и вино и му дали чудни дрехи. Младежът мислил как да отърве душата на царя и да спаси своя живот. Мислил, мислил един ден, но нищо не измислил.
Тогава царят му рекъл:
– Момко, имаш още само един ден. За това мисли по-бързо.
Мислил, мислил и накрая измислил.
– Царю честити, на рождения ден на дъщеря си си разменете дрехите с някой от слугите и така ще се спасите.
Царят толкова много се зарадвал, че чак вдигнал голямо тържество. В деня на рождения ден на принцесата царят дал одеждите си на един слуга, а той облякъл неговите дрипи. И така започнало тържеството. Щом малката принцеса духнала свещичките на тортата се явил дявола и без да пита взел душата на слугата, защото той бил облечен с дрехите на царя и дяволът се заблудил. По този начин царят спасил своята и душата на малката принцеса.
Царят бил много щастлив, че на следващия ден вдигнал сватбата на момъка и на принцесата. Той не само дал дъщеря си, а и половината си царство. И така те живели дълги години, а царят разбрал, че не трябва да се вярва на дявола.

Желанието на една фея

В прохладните небесни селения, далеч от хорските очи, се намира вълшебното царство на малките феи. Те могат да правят всичко, всичко, което може да си представим, и желанията им винаги се сбъдват. Те се трудят ежедневно за нас хората. Когато страдаме, чуват молбите и стенанията ни и идват да ни помогнат. Често не ги виждаме като феи, защото са много потайни и обичат да се превръщат във всевъзможни неща. Обикновено когато ни видят че страдаме, те ни се притичват на помощ във формата на дъжд, любов, кладенец, пръст или трева, въобще във всичко, което им хрумне. Само едно не се променя – и то е сърцето им. Винаги го носят със себе си и то никога не спира да желае добро…
Имало едно време една малка фея, която се казвала Ния. Всеки ден тя помагала на хората по всевъзможни начини. Когато видела жаден човек, се превръщала в кладенец, когато видела изгубен, се превръщала във вътрешен глас, който да му подскаже накъде да тръгне… Един ден обаче Ния се събудила безкрайно уморена и с жестоко главоболие. Просто не можела да се надигне от розовото си пухено легълце във вълшебното царство. Още неотворила очи и вече дочула стоновете на хора, които се обръщали към небето за помощ. Феята едва се надигнала и изпъшкала сякаш на себе си:
– О, не! Ако трябва и днес да стана и да помагам на хората, просто няма да издържа. Искам поне за миг да ме оставят на спокойствие. Искам да бъда безгрижно облаче...
И още неизрекла думите си, феята се превърнала в облаче, което спокойно и бавно се носи по вятъра заедно с другите облачета.
– Иха-а – зарадвала се тя – колко е хубаво да си си просто облаче. Пускаш по някоя капка дъжд на хората и с това приключва всичко.
Другите облачета се усмихнали доволно на думите на новото облаче и се понесли заедно щастливи в небето. Изминали няколко часа, в които всички се носили блажено по вятъра. Изведнъж обаче някой смутил почивката им. Чул се силен и пронизителен вик:
– Помощ! Помогнете ми! Не мога да си извадя крака…
Никой не ме чува…Ох, помощ…
Долу се извивал прашен селски път, а край него в една долчинка имало обърната каруца. До каруцата, полегнал на една страна, лежал кон и цвилел. Кракът му бил затиснат от каруцата.
- Помощ! Няма ли кой да ми помогне… – продължавал да цвили коня.
Другите облачета продължавали да се носят напред и сякаш никое от тях не чувало виковете на коня.
– Вижте този кон колко лошо се е приклещил и няма кой да му помогне – не се сдържала Ния, която сега била облаче – Погледнете надолу към земята.
– Голяма работа, какво ни интересува, ние бързаме да стигнем до житните поля, те имат нужда от нас – отговорили й в един глас другите облачета.
– Но…така ли ще го оставим. Наблизо няма никой… – изрекла състрадателната Ния.
– Да се оправя. Не е наша работа, пък и с какво ли можем да му помогнем… – отсекли грубо облачетата.
– Помощ! Помощ!… – продължавал да цвили коня.
– Е, добре – казала си Ния – ще се оправи все някак си. Ей сега ще му се притече на помощ някоя фея.
Другите облачета кимнали в съгласие.
Но… никоя фея не се появявала, а виковете и стенанията на коня не пресеквали. Облачетата продължавали да се носят по вятъра и скоро щели да отминат затиснатия от каруцата кон. Тогава Ния не се сдържала и решила да помогне. Затворила очи, за да се превърне в селянин. Но вместо това, от нея просто покапал дъжд. Когато погледнала надолу, видяла, че там е станало дори още по-зле. Дъждът се стичал по туловището на коня и той не можел да помръдне, за да си потърси място, където да се скрие от дъжда.
"Какво става?" – помислила си Ния и в следващия момент се сетила, че все още не е фея и не може да помага.
– Е, какво да се прави, ще трябва отново да стана фея. И без това няма смисъл. Каквото и да правя, сърцето ми ще си остане сърце на фея – продумала тъжно тя и без да губи време си пожелала отново да се превърне във фея.
Така и станало. След това, вече забравила умората си, Ния се превърнала в селянин, който минава край пътя. Селянинът помогнал на коня да се освободи и после погледнал, че в каруцата лежи човек.
– Какво е станало с господаря ти? – попитал селянинът.
– Прилоша му от жегата и изпусна юздите. Тогава не знаех накъде да тръгна и се обърнахме в тази долчинка – обяснил конят, пъшкайки.
– Добре – казал селянинът и изправил каруцата.
– Как успя да го направиш?! Досега не съм виждал човек да може сам да изправи обърната каруца – ахнал конят.
Селянинът се изчервил и не отговорил, само се метнал на каруцата и викнал:
– Дий, конче, бързо да стигнем до твоето село, че на господаря ти му е прилошало.
И конят потеглил. Вървели, вървели, докато не видели първите селски покриви.
Спрели пред първата къща, селянинът слязъл от каруцата с един скок и трескаво зачукал на вратата. Когато конят чул приближаващи се стъпки, затворил очи за миг и си отдъхнал. Вече били спасени – и той, и господарят му. Когато отново отворил очи, селянинът го нямало, а една яка и набита селянка отваряла скърцащата порта.
– Яне, Яне – провикнала се селянката, какво е станало с тебе – завайкала се тя край каруцата.
Закрещяла, натълпили се селяни от съседните къщи и бързо го пренесли вътре в двора. Намокрили му челото, дали му водица да пийне и той се свестил. После стопанката отишла при коня да му свали юздите и го помилвала:
– Браво на теб, кончето ми, браво! Намерило си само пътя и си докарало моя Яне. Ще ти сложа прясно сено да си хапнеш.
– Не на мен трябва да благодариш, господарке, а на селянина, който ни доведе – отвърнал й коня.
– Какъв селянин, аз не видях да е имало селянин, който да ви е довел – зачудила се стопанката.
– Имаше, но той изчезна.
– Милото ми конче, май и теб те е ударила жегата – не му повярвала господарката.
– Но…наистина имаше селянин, иначе как щях да изправя каруцата и да доведа господаря си дотук. Та аз съм само един кон.
– Добре, добре, сигурно си бълнувал, скоро ще се оправиш, ще си пийнеш прясна водица, ще си хапнеш и ще се оправиш – занареждала селянката.
– Па може и така да е било – разколебал се конят – да, може и така да е било. Сигурно наистина сам съм го довел.
И конят се запътил към хранилката си замислен за случилото се и леко поласкан.
– Да, бе, да – ако не бях аз, живи бяхте загинали – ядосала се първоначално феята, която слушала разговора на селянката и коня от небето. – Но какво да ви правя… – махнала после тя с ръка.
Сърцето на Ния бързо забравило неблагодарността на коня и горчивината, че не може да разкрие заслугите си. Била твърде срамежлива и потайна като всяка фея. Тя политнала още по-нависоко, откъдето можела да вижда по-добре дали някой друг не я зове за помощ. Заслушала се, защото отдолу вече се чувал гласа на дете от болницата на близкия до селото град… То крещяло с всичката си сила за помощ, за да може някой да го чуе…

Снежанка

Било сред зима и снежинки се сипели като пух от небето. Една царица седяла до прозореца с рамка от черно абаносово дърво и шиела. Както шиела и от време на време поглеждала към снега, убола си пръста и върху снега паднали три капки кръв. И аленото изглеждало толкова хубаво върху белия сняг, че тя си помислила: "Ах, да имах дете бяло като сняг, с бузи, алени като кръв и с коси, черни като дървото на прозореца!"
Не минало дълго време и тя родила дъщеричка - бяла като сняг, с бузи, алени като кръв и с коси, черни като абаносово дърво и затова я нарекли Снежанка. Но щом родила детето, царицата умряла. След една година царят се оженил повторно.
Втората му жена била хубава, но горда и високомерна и не могла дори да си помисли, че друга може да я превъзхожда по красота. Имала тя едно вълшебно огледало и колчем се изправяла пред него да се огледа, думала:
- Огледалце, огледалце, кажи, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
И огледалото отговаряло:
- Ти, царице на света първа си по красота.
И тя била доволна, защото знаела, че огледалото говори истината.
А Снежанка растяла, растяла и все повече се разхубавявала. Като навършила седем години, била хубава като ясен ден, по-хубава дори от самата царица.
Веднъж царицата пак се изправила пред огледалото:
- Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
Но този път огледалото отвърнало:
- Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но Снежанка е за мене най-красива на света!
Изтръпнала царицата, пожълтяла и позеленяла от завист. От този миг сърцето й се обръщало, щом зърнела Снежанка. И тя намразила безкрайно момичето. Като бурени избуяли завистта и злобата в душата й. Не намирала покой ни денем, ни нощем. Накрая повикала един ловец и му рекла:
- Не искам вече да виждам това дете пред очите си. Заведи го в гората и го убий, но за доказателство ще ми донесеш белия и черния му дроб..
Подчинил се ловецът на заповедта и завел детето в гората, но щом извадил ножа и понечил да прониже невинното сърце на Снежанка, тя заплакала и рекла:
- О ловецо, остави ме жива! Аз ще се скрия в тая дива гора и никога няма да се върна у дома.
И тъй като била много хубава, ловецът се съжалил над нея и рекъл:
- Бягай тогава, клето дете! "Дивите зверове скоро ще те разкъсат!" - помислил си той, но все пак, като не я убил, сторило му се, че от сърцето му паднал камък.
В този миг край тях изприпкало едно глиганче. Ловецът го заклал, извадил белия и черния му дроб и ги занесъл като доказателство на царицата. Готвачът ги сварил в солена вода и злобната жена ги изяла, като си мислела, че яде белия и черния дроб на Снежанка.
Kлетото момиченце се видяло сам-самичко в голямата гора и толкова се изплашило, че само поглеждало листата по дърветата и не знаело как да си помогне. После се спуснало да бяга и тичало по остри камъни и през трънаци. Край него припкали диви зверове, без да му сторят зло. Тичало, тичало, докато му държали краченцата, но скоро се спуснала вечерта. Най-сетне зърнало една къщурка и влязло да си почине.
В тази къщурка всичко било дребно, но неизказано спретнато и чисто. Имало една масичка с бяла покривка, а на нея седем малки чинийки, до всяка чинийка пък имало лъжичка, ножче, виличка и чашка. Край стената били наредени седем креватчета, всяко със снежнобяло чаршафче.
Снежанка била много огладняла и ожадняла. Хапнала от всяка чинийка по малко зеленчук и хляб и пийнала от всяка чашка по глътка вино - - не искала да лиши само едного от всичко. После умората я надвила и тя лягала ту в едно, ту в друго креватче, но никое не отговаряло на ръста й: едно било много дълго, друго много късо. Накрая седмото излязло точно по мярката й, Снежанка останала в него и веднага заспала.
Притъмняло съвсем и дошли стопаните на къщурката - седем джуджета, които копаели руда в планината. Запалили седемте си свещички, в къщурката светнало и те познали, че някой е влизал, защото не всичко било наредено така, както го оставили.
Първото рекло:
- Кой е седял на столчето ми?
Второто:
- Кой е ял от чинийката ми?
Третото:
- Кой е отчупил от хлебчето ми?
Четвъртото:
- Кой е хапнал от гозбата ми?
Петото:
- Кой е бъркал с виличката ми?
Шестото:
- Кой е рязал с ножчето ми?
Седмото:
- Кой е пил от чашката ми?
После първото се обърнало, забелязало малка хлътнина на креватчето си и рекло:
- Кой се е качвал на креватчето ми?
Приближили се другите и викнали:
- И в моето е лежал някой.
А седмото, като погледнало креватчето си, видяло заспалата в него Снежанка. Повикало другите, затекли се вкупом и ахнали от почуда. После взели свещичките си и осветили Снежанка.
- Гледай, гледай какво хубаво дете! - - викнали те и тъй много се зарадвали, че не я събудили, а я оставили да спи в креватчето.
Седмото джудже спало до другарчетата си - - до всяко по един час - и така минала нощта.
Съмнало, събудила се Снежанка, видяла седемте джуджета и много се изплашила. Но те се отнесли радушно към нея и я попитали:
- Как се казваш?
- Казвам се Снежанка - отговорила тя.
- Как попадна в нашата къщичка? - - продължили да я разпитват джуджетата.
Тогава тя им разправила, че мащехата заповядала да я погубят, но ловецът й подарил живота и тя тичала, тичала цял ден и накрая видяла тяхната къщичка.
Джуджетата рекли:
- Ако си съгласна да ни гледаш домакинството, да готвиш, да оправяш креватчетата, да переш, да шиеш и плетеш, и ако си съгласна да поддържаш навсякъде ред и чистота, можеш да останеш при нас и нищо няма да ти липсва.
- Да, на драго сърце - - отвърнала Снежанка и останала у тях.
Поддържала в ред къщичката. Те отивали всяка заран в планината да търсят руда и злато, вечерта се прибирали и искали яденето им да е готово. Тъй като през целия ден момичето оставало самичко у дома, добрите джуджета го предупредили:
– Пази се от мащехата! Тя скоро ще узнае, че си тука, затова не пускай никого вътре.
Царицата пък, тъй като вярвала, че е изяла белия и черния дроб на Снежанка, вече мислела, че пак е първа по красота. Изправила се пред огледалото и рекла:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
Но огледалото отговорило:
– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но остава несъмнено най-красива на света малката Снежанка, дето е при седемте джуджета.
Изтръпнала царицата. Знаела, че огледалото не говори неверни работи, и разбрала, че ловецът я е измамил и Снежанка още е жива. Отново се замислила как да я погуби, защото завистта не я оставила на мира – царицата искала да бъде сигурна, че е най-голямата хубавица на света.
Боядисала си лицето, облякла се като стара продавачка и станала неузнаваема. Така преобразена, превалила седемте планини, намерила къщичката на седемте джуджета, похлопала на вратата и викнала:
– Хубави неща продавам! Хубави неща продавам!
Снежанка подала глава от прозореца и се обадила:
– Добър ден, какво продаваш?
– Добра стока, хубави неща. Виж тия разноцветни шнурчета.
Извадила едно шнурче, което било изплетено от пъстри копринени нишки.
“Тази жена е честна и мога да я пусна вътре” – помислила си Снежанка, отлостила вратата и купила гиздавото шнурче.
– Колко ти отива, чедо! – рекла старицата. – Дай да го нанижа, както трябва, на елека ти.
Снежанка не се усъмнила в нищо и позволила на продавачката да й наниже новото шнурче. Старицата бързо го нанизала, но стегнала тъй силно шнурчето, че Снежанка не могла вече да диша и паднала примряла на земята.
– Сега ти вече не си най-красивата – - рекла злата преоблечена царица и бързешката си отишла.
Скоро мръкнало и седемте джуджета се прибрали у дома. Но колко се уплашили, като видели милата Снежанка просната на земята! Момичето не се помръдвало и като че било мъртво.
Дигнали я джуджетата на ръце и като видели, че е стегната много силно с шнурчето, прерязали го. Тозчас Снежанка почнала да диша и малко по малко пак оживяла.
Като узнали какво се било случило, джуджетата й рекли:
– Старата продавачка е била твоята мащеха. Пази се и не пускай никого вътре, когато нас ни няма.
А злобната жена се върнала в двореца, изправила се пред огледалото и рекла:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота.
Огледалото отговорило като преди:
– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но остава несъмнено най-красива на света малката Снежанка, дето е при седемте джуджета.
Чула тия думи царицата и кръвта в жилите й изстинала.
– Но сега ще измисля нещо, което ще те погуби! – рекла тя.
Тя разбирала от чародейства и направила един отровен гребен. После пак облякла вехти дрехи и се преобразила на друга старица.
Превалила седемте планини, спряла пред къщичката на седемте джуджета, похлопала на вратата и викнала:
– Хубави неща продавам! Хубави неща продавам!
Снежанка подала глава от прозореца и рекла:
– Върви си из пътя, не бива да пускам никого вътре.
– Но сигурно не са ти забранили да гледаш – - рекла старицата, извадила отровния гребен и го дигнала нависоко.
Гребенът тъй много харесал на Снежанка, че тя забравила обещанието си и отворила вратата. Спазарили се за цената и старицата рекла:
– Дай сега да те вчеша, както трябва.
Клетата Снежанка не помислила нищо лошо и оставила старицата да я вчеше. Но щом гребенът се забил в косата, отровата му веднага почнала да действува и момичето паднало в безсъзнание на земята.
– Свършено е сега с тебе, безподобна красавице! – рекла злобната жена и си отишла.
За щастие скоро мръкнало и седемте джуджета се прибрали у дома. Щом видели Снежанка просната като мъртва на земята, те веднага се сетили за мащехата, почнали да дирят причината за станалото и открили гребена. Извадили го от косата на Снежанка, тя отново дошла на себе си и разправила какво се било случило. Тогава те за трети път я предупредили да бъде предпазлива и да не отваря вратата никому.
В двореца царицата се изправила пред огледалото и рекла:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
Но огледалото отговорило като преди:
– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но остава несъмнено най-красива на света малката Снежанка, дето е при седемте джуджета.
Като чула този отговор на огледалото, царицата почнала да трепери от гняв.
– Снежанка ще умре, дори това да струва собствения ми живот! – - викнала тя.
Влязла в една скрита, запусната стая, където никой друг не влизал, и направила една отровна, много отровна ябълка. Отвън ябълката имала такъв приятен вид, бяла, с червени бузки, че който и да я зърнел, непременно щял да се полакоми да опита вкуса й, но ако хапнел само една хапка, щял да умре.
Щом приготвила ябълката, тя пак си боядисала лицето, облякла вехти дрехи, преобразила се на селянка и превалила седемте планини. Спряла пред къщичката на джуджетата и похлопала на вратата. Снежанка подала глава от прозореца и рекла:
– Не бива да пускам никого вътре, джуджетата ми забраниха.
– Така да бъде – отвърнала селянката, – аз просто искам да се отърва от ябълките. Ако не искаш да купиш, ще ти подаря една.
– Не бива нищо да вземам.
– Да не се страхуваш, че е отровна? – - рекла старицата. – - Гледай, аз ще разрежа ябълката на две половинки. Ти изяж червената, а пък аз ще изям бялата.
Но ябълката била така изкусно направена, че отрова имало само в червената половинка.
На Снежанка се приискала хубавата ябълка и като видяла, че селянката също яде от нея, не могла да устои на изкушението, протегнала ръка през прозореца и взела отровната половинка. И щом отхапала от нея, паднала мъртва на земята. Тогава царицата й хвърлила един ужасен поглед, изсмяла се гръмко и викнала:
– Бяла като сняг, с бузи, алени като кръв, с коси, черни като абанос! Този път джуджетата не ще могат да те събудят!
А в къщи се изправила пред огледалото с думите:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
И огледалото най-сетне отговорило:
– Ти, царице, на света първа си по красота.
Най-сетне завистливото й сърце се успокоило – доколкото изобщо едно завистливо сърце може да се успокои.
Мръкнало, джуджетата се прибрали у дома си и заварили Снежанка просната на земята. От устата й вече не излизало никакво дихание, тя била мъртва. Дигнали я, подирили дали ще намерят нещо отровно по нея, отвързали шнурчето й, вчесали косите й, измили я с вода и вино, ала нищо не помогнало. Милата девойка била мъртва и си оставала мъртва. Положили я на носилка и седемте джуджета седнали наоколо да я оплачат и плакали цели три дни. После се запретнали да я погребат, но тя още изглеждала свежа като жив човек, хубавите й бузки все още били алени. И те решили:
– Така не можем да я пуснем в черната земя.
Поръчали прозрачен стъклен ковчег, та да може да се вижда вътре от всички страни, положили я в него и отвън написали със златни букви името й и че била царска дъщеря. После занесли ковчега на планината и го оставили там, но винаги до него стояло едно джудже да го пази. Птиците също дошли да оплачат Снежанка.
Дълго лежала така Снежанка в ковчега и не изгнила, а изглеждала само заспала, защото още била бяла като сняг, бузките й били алени като кръв, а косата черна като абанос.
Случило се веднъж, че в гората се залутал един царски син и се отбил в къщичката на джуджетата да пренощува. Преди това бил видял в планината ковчега с прекрасната Снежанка и прочел написаното със златни букви на него. И рекъл на джуджетата.
– Продайте ми тоя ковчег, ще ви платя за него, каквото искате.
Ала джуджетата отвърнали:
– Не го продаваме дори за всичкото злато по земята.
А той рекъл:
– Тогава подарете ми го, защото аз не бих могъл да живея, без да гледам Снежанка. Ще я почитам и уважавам като най-свидното си на света.
Като издумал това, джуджетата се съжалили над него и му дали ковчега. Царският син заповядал на своите служители да го носят на рамената си. Но какво се случило? Както вървели, служителите се препънали в един нисък храст и от тръсването Снежанка изплюла хапката на отровната ябълка. И не след дълго отворила очи, подигнала капака на ковчега и се изправила жива и здрава.
– Ах, къде се намирам? – викнала тя. Царският син радостно отвърнал:
– При мене! – - Разказал й за случилото се и продължил: – - Обичам те повече от всичко на света. Ела с мене в бащиния ми дворец да станеш моя съпруга.
Снежанка го харесала и отишла с него. Баща му заповядал сватбата да се отпразнува с голям разкош и великолепие.
Но за венчавката била поканена и злобната мащеха на Снежанка.
Тя облякла най-хубавата си рокля, изправила се пред огледалото и рекла:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
Огледалото отговорило:
– Беше чудна хубавица ти до вчера на света, днеска младата царица първа е по красота.
Злобната жена изрекла някакво проклятие и от уплаха не знаела къде да се дене. Изпърво мислела да не отиде на сватбата, но тъй като не намирала покой, решила все пак да отиде да види младата царица.
И като влязла в двореца, познала от пръв поглед Снежанка, вцепенила се от страх и ужас и не могла да мръдне от мястото си. Злобното й сърце се пръснало и тя паднала мъртва на земята.

Тримата щастливци



Един баща повикал веднъж тримата си сина да дойдат при него и подарил на първия петел, на втория коса, на третия котка.
– Аз съм вече стар – рекъл той – и смъртта ми наближава, затова реших, докато съм още жив, да ви осигуря. Пари нямам и това, което ви давам сега, явно няма голяма цена. Важното е да го употребите разумно. Ако намерите страна, дето подобни неща още не са известни, те ще ви донесат щастие.
След смъртта на бащата големият син тръгнал по света с петела си, но където и да отидел, петелът бил вече известен. В градовете го виждал още отдалеко по кулите, дето се въртял наспротив вятъра, а по селата го чувал да кукурига във всеки двор и никой не се дивял на неговата птица. Ето защо той не можел да се надява, че петелът ще му донесе щастие.
Но най-сетне се случило да попадне на един остров, дето хората никога не били виждали петел, а също така не умеели да разпределят времето си. Знаели наистина кога било сутрин и кога вечер, но през нощта, ако не спели, никой не можел да се оправи в тъмното за времето.
– Вижте – рекъл им той – каква горда птица! Носи рубиненочервена коронка на главата, а на нозете има шпори като истински рицар. Ще ви повиква три пъти през нощта в точно определено време и като ви повика за последен път, да знаете, че слънцето скоро ще изгрее. Обади ли се пък посред ясен ден, времето сигурно ще се развали.
Това много се харесало на хората. Те не спали цялата нощ и слушали с голяма радост как петелът обаждал високо и ясно времето в два, в четири и в шест часа. Попитали го може ли да им продаде птицата и колко иска за нея.
– Горе-долу толкова злато, колкото може да носи едно магаре – рекъл той.
– Нищо пара за такава скъпа птица – викнали всички и на драго сърце му дали исканата цена.
Когато се завърнал с богатството у дома си, братята му се смаяли и средният рекъл:
– Тогава и аз ще тръгна по света да видя дали не мога да продам косата си също така изгодно.
Но скоро загубил надежда, защото на всяка крачка срещал селяни, които също като него носели коси на рамо. Ала накрая все пак попаднал на един остров, дето хората не знаели какво е коса. Когато там житото узрявало, те докарвали топове пред нивите и поваляли стръковете със стрелба. Но тази работа била много несигурна: един стрелял високо над класовете, друг улучвал не стръковете, а самите класове и ги разпилявал на вятъра, пък и на всичко отгоре стрелбата дигала нетърпим шум.
Ала средният брат запретнал ръкави и почнал да коси тъй тихо и тъй бързо житото, че хората зяпнали от почуда. Съгласни били да му дадат за косата всичко, каквото поиска. И му дали кон, натоварен с толкова злато, колкото можел да носи.
Тогава и третият брат решил да намери добър купувач за котката си. С него се случило същото: докато стоял на сушата, не постигнал нищо, защото навсякъде имало толкова много котки, че хората обикновено давели новородените котенца в реките. Накрая заминал с кораб за един остров и там за щастие никой още не бил виждал котка. Мишките били се наплодили тъй, че просто танцували по масите и столовете, все едно дали стопанинът си бил в къщи, или не. Хората пищели страшно от тая напаст, но и сам царят в двореца не знаел как да се отърве от нея. Мишките цвъртели на всички страни и изгризвали всичко, каквото успявали да докопат.
Но ето че котката тръгнала на лов, скоро очистила няколко зали от мишките, и хората помолили царя да купи чудотворното животно за царството. Царят на драго сърце дал на момъка каквото поискал: един катър, натоварен със злато. Така и третият брат се завърнал у дома с голямо съкровище.
Котката се забавлявала чудесно с мишките в царския дворец и изподавила толкова много от тях, че хората вече не могли да ги броят. Но след толкова работа накрая се сгорещила и ожадняла. Спряла се, дигнала глава и измяукала:
– Мяу, мяу!
Царят и цялата му придворна свита чули тоя странен звук и толкова се изплашили, че побягнали от двореца навън. На двора се състоял коронен съвет: какво най-разумно би могло да се направи. Накрая взели решение да изпратят при котката вестител, който да я покани да напусне доброволно двореца, в противен случай щели да я изгонят насилствено. Съветниците рекли:
– Предпочитаме да страдаме от мишките, с тая напаст вече сме свикнали, отколкото да търпим тоя звяр, който застрашава живота ни.
Един паж се изкачил горе и попитал котката ще напусне ли доброволно двореца. А котката, която била ожадняла още повече, отвърнала само:
– Мяу, мяу!
Пажът разбрал "не, не" и предал отговора й на царя.
– Добре – рекли съветниците, – тогава ще употребим сила.
Докарали топове и почнали да стрелят по двореца, докато го подпалили. Когато огънят стигнал до залата, в която била котката, тя скочила благополучно през прозореца навън, но обсадителите не спрели стрелбата, докато не изравнили двореца със земята.

Приключения в гората


Веднъж едно момиченце на име Ани отиде в гората да си набере гъбки и цветя от китните полянки. То напълни своята кошничка до горе с благоуханни цветя и вкусни манатарки.
Но когато пое по пътечката да си върви, на пътя му се изпречи една огромна мечка... Тя каза:
– Здравей, момиченце!Какво правиш тук?
– Ами, набрах си гъбки!
– Не знаеш ли, че е забранено?
– Не! Съжалявам!
– Хм... Ти ми изглеждаш мило момиче!Ще ти простя, но само ако останеш в моята къща и чистиш, переш и готвиш, иначе ще те изям!
Ани е работливо момиче и се съгласи. Всеки ден тя переше завивките на мечката, готвеше вкусни гозби и чистеше къщата на Меца.
Но на момичето й домъчня за майка и, която сигурно тъжеше и се притесняваше за дъщеря си.
Една вечер, докато вечеряха, Ани каза на мечката:
– Моля те, Мецо, пусни ме!!!Умолявам те!
– Ами като те пусна, кой ще върши домакинската работа?Аз не мога нито да чистя, нито да готвя!Няма да те пусна, Ане!
– Ама, Мецо, моля те!
– Няма пък!!!
– Искаш ли да те науча на домакинска работа?
– Ами добре!
И Ани научи мечката да готви гъбена чорбица, да чисти и пере. Меца беше много доволна и благодарна на Ането. Вече момичето можеше да се върне при майка си.
– Чао, Мецо!Благодаря, че не ме изяде!
– Чао, Ани!Когато дойдеш пак в гората, може да ме посетиш!
– Разбира се!Чао!
И Ани тръгна по горската пътечка да си върви, но на пътя й изскочи една сива вълчица...
– Здравей, момиче!Какво правиш тук?
– Набрах си гъбки, гостувах при Меца и сега се прибирам!
– Ще дойдеш с мен в моята пещера!
– Но защо?
– Ще си играеш с моите пет вълчета и ще ходиш до реката за вода, ако не правиш това, ще те изям!
– Съгласна съм!Да отиваме в дома ти!
И така Ани вършеше работата, която й бе наредила вълчицата. Но много й домъчня за майка й... Веднъж тя помоли вълчицата да я пусне, но тя не искаше... Но накрая каза:
– Добре, но само ако ме научиш как да готвя чорба от животните, които улавям за ядене!
И Ани я научи да готви чорбица.
– Чао, Ане, и благодаря, че ме научи да готвя такава хубава чорбица!!!
– Чао!!!
И Ани тръгна по горската пътечка и стигна до дома на майка си. Тя се приближи, бутна дървената врата и извика с всичкия си глас:
– Мамо!
А тя отговори:
– Дъще, къде беше, какво прави, че те нямаше толкова дълго време!?
– Слугувах на мечката, гостувах при вълка, но пак се върнах жива и здрава при тебе!
– Ах, Ане, тези твои фантазии!Та как ще си била при мечката!Невъзможно е!Тя нямаше да те остави жива! – каза майка й и я прегърна силно.
– Не ми ли вярваш?
– Ами... Няма значение!!!Важното е , че си отново тук!Да знаеш как се притесних за тебе!
– Мамо, аз наистина слугувах на мечката и играх с децата на вълчицата!
– Да кажем, че просто си се изгубила в гората!!!
И така двете заживяха прещастливо, а Ани все повтаряше на майка си, че е слугувала на мечката и играла с вълчета, а майката все повтаряше: Няма значение, няма значение!!!

Белоснежка и Червенорозка




Живяла някога една бедна вдовица в уединена колибка, пред колибката пък имало градина, дето растели два розови храста и на единия цъфтели бели, а на другия червени рози. Имала вдовицата и две дъщери, които много приличали на розовите храсти, затова едната се наричала Белоснежка, а другата Червенорозка. И двете били тъй приветливи и добри, тъй работливи и ведри, че нямало равни на тях в целия свят. Само че Белоснежка била по-тиха и по-кротка от Червенорозка. Червенорозка обичала повече да припка по поляните и край нивите, беряла цветя и ловяла птички; Белоснежка пък оставала у дома край майка си, помагала й в домашната работа или й четяла на глас, ако нямало какво повече да вършат.
Двете деца толкова се обичали, че всеки път, колчем излезели заедно, се улавяли за ръка.
Белоснежка думала:
– Няма да се разделяме.
Червенорозка отвръщала:
– Докато сме живи.
А майката добавяла:
– Каквото има едната, да го дели с другата.
Често отивали сами в гората да берат червени ягоди и животните не ги нападали, а идвали доверчиво при тях. Зайчето хрупало зелеви листа от ръцете им, сърната пасяла трева край тях, еленът припкал весело наоколо, а птиците оставали спокойно по клоните и пеели, каквито песни знаели.
Беда не сполетявала сестричките. Ако закъснеели в гората и нощта ги сварела там, те лягали на мъха една до друга и спели чак до заранта. Майката знаела, че не може да им се случи нищо лошо и не се тревожела.
Белоснежка и Червенорозка поддържали такава чистота в майчината си колиба, че ставало драго на човек, като надникнел вътре. Лете шетала Червенорозка. Всяка заран, докато майката още спяла, тя слагала до леглото й китка цветя, в която имало и по една роза от двата храста. Зиме Белоснежка наклаждала огъня и окачвала котела на веригата на огнището. Котелът бил меден, но лъщял като златен – така хубаво бил изтъркан винаги. Вечер, щом завалявало сняг, майката думала:
– Бутни резето на вратата, Белоснежке!
После сядали край огнището, майката слагала очилата си и четяла от една дебела книга, а двете момичета слушали и предели. До тях на земята лежало едно агънце, а отзад на една пръчка седяло бяло гълъбче, мушнало главицата си под крилото.
Една вечер, както седели край огнището, някой похлопал на вратата, като че искал да го пуснат вътре. Майката рекла:
– Отвори веднага, Червенорозке! Сигурно някой друмник търси подслон.
Станала Червенорозка и дръпнала резето. Мислела, че е някой сиромах, но не бил човек. Показал се един мечок, който подал едрата си черна глава през вратата. Червенорозка изпищяла и побягнала назад, агънцето заблеяло, гълъбчето хвръкнало, а Белоснежка се скрила зад майчиното си легло.
Ала мечокът проговорил и рекъл:
– Не се плашете, няма да ви сторя никакво зло! Ами съм премръзнал комай цял, та искам да се посгрея у вас.
– Легни край огъня, клети Мечо – рекла майката, – само внимавай да не си подпалиш кожуха! – После викнала: Белоснежке, Червенорозке, излезте! Мечокът няма нищо лошо наум и не ще ви стори никакво зло.
Излезли двете от скривалищата си, а лека-полека минал страхът и на агънцето, и на гълъбчето и те също се приближили.
Мечокът рекъл:
– Деца, поотупайте снега от кожуха ми! Донесли двете метлата и омели снега от кожуха на мечока, а той се изтегнал край огъня и заръмжал кротко и весело от удоволствие.
Не минало дълго и момичетата се сприятелили с мечока. Почнали дори да се закачат с тромавия гостенин: дърпали му козината, слагали си краката на гърба му и го търкаляли по земята или вземали някоя лескова пръчка, удряли го и се смеели, щом почнел да ръмжи.
Търпял Мечо на драго сърце закачките им, но случвало се момичетата да попрекалят и тогава той надавал вик:
– Белоснежке, Червенорозке, оставете ме жив!
Ох, съвсем, съвсем пребиха тези две моми жениха.
Дошло време за спане, легнали си децата, а майката рекла на Мечо:
– Най-добре ще бъде да си останеш до огнището, тук няма да усетиш студа и лошия вятър.
Щом се сипнала зората, децата пуснали Мечо навън, той затърчал тежко през снега и се загубил в гората. Ала от този ден нататък идвал всяка вечер в един и същи час, лягал край огнището и позволявал на децата да се забавляват на воля с него. Те сами толкова свикнали с него, че не бутвали резето на вратата, докато не дойдел черният им приятел.
Ала пукнала пролет, раззеленило се всичко навън и Мечо рекъл една заран на Белоснежка:
– Сега ще си отида и не бива да ви навестявам цяло лято.
– Къде ще отидеш, драги Мечо? – - попитала Белоснежка.
– Трябва да се прибера в гората и да пазя съкровищата си от пакостливите джуджета. Зиме, когато земята е скована от мраза, те, щат не щат, кротуват под нея, защото не могат да си пробият път нагоре. Но сега слънцето затопли и размекна земята, те я разравят отдолу, излизат на повърхността и крадат, де що намерят. Падне ли им веднъж нещо в ръцете и отиде ли в пещерите им, мъчно вече може да излезе на бял свят.
Натъжила се много Белоснежка от раздялата, дръпнала резето и отворила вратата. Проврял се Мечо, но се закачил за куката на вратата и поразпрал козината си. На Белоснежка се сторило, че отдолу лъснало злато, но не била напълно уверена в това., Тръгнал Мечо бързо-бързо и скоро се загубил сред дърветата.
Изпратила след известно време майката децата в гората да съберат вършинак. Като стигнали там, двете минали край едно голямо дърво, което лежало повалено на земята, а до дънера в тревата нещо подскачало насам-натам, но те не могли да разберат какво е. Приближили се и видели едно джудже със старешко, съсухрено лице и снежнобяла брада, дълга цял лакът. Краят на брадата бил прищипнат в една цепнатина на дървото и мъничкото човече подскачало насам-натам като кученце на връвчица и не знаело как да се отърве от тая беда. Облещило червените си искрящи очи срещу момичетата и изпискало:
– Какво стоите? Не можете ли да дойдете и да ми помогнете?
– Какво те е сполетяло, дребосъче? попитала Червенорозка.
– Брей, че любопитни глупачки! – отвърнало джуджето. – Исках да разцепя дървото, да си насека трески за кухнята. Ако сложим дебели цепеници, ще ни прегори гозбицата. Ние си готвим по мъничко, не лапаме по много като вас, простаци и лакомници такива! Бях забил вече клина и работата щеше да свърши благополучно, но проклетият клин беше много хлъзгав и ненадейно изскочи, а цепнатината се затвори толкова бързо, че не успях да измъкна хубавата си бяла брада. Стои сега прищипната и не мога да си отида. А вие, глупави загладени сукалчета, се смеете. Не ви е срам! Какви сте гадни!
Потрудили се здравата момичетата, но не могли да измъкнат брадата – толкова здраво била прищипната.
– Ще изтичам да доведа хора – - рекла Червенорозка.
– Нямате мозък в кратуните! – - сгълчало ги джуджето. – Сега пък ще викате хора! Вие двете сте ми вече много; не ви ли иде нещо по-свястно на ума?
– Имай малко търпение – - рекла Белоснежка, – ще измислим нещо!
Извадила от джоба си ножичката и отрязала края на брадата.
Щом се видяло избавено, джуджето издърпало една торба злато, скрита между корените на дървото, и замърморило под носа си:
– Недодялани моми такива! Взеха, че отрязаха края на брадата ми, с която толкова се гордеех! Ще ви се отплатя на Кукувден!
Метнало торбата на гръб и хукнало, без дори да погледне момичетата.
След няколко дни Белоснежка и Червенорозка тръгнали да ловят риба с въдица. Като наближили потока, видели нещо подобно на голям скакалец да подскача на брега, като че имало намерение да се гмурне във водата. Стигнали тичешком там и познали джуджето.
– Къде си тръгнал? – - попитала го Червенорозка. – Да не си намислил да се хвърлиш във водата?
– Не съм толкова глупав – креснало джуджето. – Не виждате ли, че проклетата риба иска да ме завлече в потока?!
Джуджето било седнало на брега и хвърлило въдицата си във водата, но за беда вятърът уплел брадата му около връвта на въдицата. Една едра риба клъвнала стръвта, но клетото създание нямало сили да я изтегли на брега, – - рибата надвила и задърпала джуджето към себе си. Наистина то се хващало за всеки стрък трева и за всяка тръстика, но всичко било комай напусто – - ще не ще, следвало движенията на рибата и непрекъснато го заплашвала опасността да цамбурне във водата.
Дошли момичетата навреме, задържали го и напразно се мъчили да освободят брадата от връвта – те били сплетени здраво. Нямало що – - момичетата извадили ножичката и прерязали брадата, но мъничко от нея пак се загубило. Като видяло това, джуджето им креснало:
– На какво прилича това, жаби такива, да обезобразявате човека? Не стига, че ми подкастрихте брадата долу, ами взехте сега, та отрязахте най-хубавата част от нея! Не ще посмея да се мярна пред близките си. Как не си изгубихте обувките, докато тичахте насам!
После измъкнало една торба бисери, скрита в тръстиката, и без дума да продума, повлякло я и изчезнало зад един камък.
Случило се така, че скоро след това майката изпратила двете момичета в града да купят конци, игли, шнурчета и панделки. Пътят водел през едно пусто поле, по което тук-там стърчали огромни камъни. Внезапно момичетата видели във въздуха една голяма птица, която се виела бавно, спускала се все по-ниско и по-ниско и накрая кацнала до една скала недалеко от тях. Веднага след това чули пронизителен, жален писък. Завтекли се и ужасени видели, че орелът е сграбчил техният стар познайник джуджето и се гласи да го отнесе. Състрадателните момичета незабавно хванали здраво мъничкото човече и се боричкали тъй дълго с орела, че той накрая пуснал плячката си.
След като се посъвзело от голямата уплаха, джуджето им се сопнало с кресливия си глас:
Не можахте ли да се отнесете малко по-внимателно към мене? Дърпахте тъй силно тънката ми дрешка, че я съдрахте цялата. Ама че сте непохватни и нескопосани!
Дигнало после една торба със скъпоценни камъни и се мушнало в пещерата си под скалата.
Момичетата били свикнали с неговата неблагодарност, продължили пътя си и свършили работата си в града. Но на връщане, като минавали пак през пустото поле, изненадали джуджето, което било изсипало торбата с драгоценните камъни на едно чистичко местенце и не помисляло, че някой може да мине тъй късно оттам. Вечерното слънце озарявало блестящите камъни и те искрели и сияели тъй дивно в най-различни багри, че момичетата се спрели да им се полюбуват.
– Какво стоите и зяпате? – - креснало джуджето и от гняв пепелявосивото му лице станало червено като божур.
Щяло да ги хока още, но в тоя миг се чуло страшно ръмжене и от гората към тях затърчал едър черен мечок. Джуджето скокнало уплашено от земята, но нямало вече време да побегне и да се прибере в скривалището си, защото мечокът го наближил. И в безмерния си страх то викнало:
– Драги господин Мечок, пощади ме, ще ти дам всичките си съкровища! Виж тия прекрасни скъпоценни камъни на земята! Подари ми живота! Какво ще разбереш от такова дребно, мършаво човече? Няма дори да ме усетиш между зъбите си! На, грабни тези две лоши момичета, те са за тебе крехки мръвки, тлъсти като млади пъдпъдъци, изяж тях.
Мечокът не слушал какво говори това злобно създание, ами го цапнал само веднъж с лапата си и то се проснало мъртво на земята. Момичетата били побягнали, но мечокът викнал подире им:
– Белоснежке и Червенорозке, не се плашете, почакайте, аз ще дойда с вас!
Познали те по гласа своя стар приятел Мечо и се спрели. Но щом дошъл при тях, из един път мечата козина паднала от него и той се изправил като хубав момък, облечен целия в злато.
– Аз съм царски син – - рекъл той – - и бях омагьосан от злобното джудже, което открадна и съкровищата ми, да бродя като свирепа мечка, докато най-сетне смъртта му ме избави. Сега то получи заслуженото наказание.
Белоснежка се омъжила за момъка, а Червенорозка за брат му и двете семейства си поделили големите съкровища, които джуджето било струпало в пещерата си. Старата майка живяла още дълги години спокойно и честито край децата си. Ала извадила от земята двата розови храста, посадила ги тук под прозореца си и на тях всяка година цъфтели прекрасни бели и червени рози.

Златната гъска




Имало един баща с троица сина; на най-малкия казвали Глупчо и всички го гледали отвисоко, подигравали му се и се отнасяли несправедливо към него, щом им паднело.
Наканил се веднъж големият син да отиде в гората, дърва да насече. Преди да тръгне, майката му дала чудесни топли милинки и шише вино, за да не е гладен и жаден.
Щом навлязъл в гората, срещнало го едно старо сиво човече, поздравило го с "Добра среща" и рекло:
– Дай да хапна от милинките и да пийна глътка вино, много съм гладен и жаден.
Но умният син отвърнал:
– Ако ти дам от милинките и виното, за мене няма да остане нищо. Върви си из пътя!
Зарязал човечето и продължил пътя си.
Като почнал да сече едно дърво, не минало дълго време, ударил накриво и брадвата се забила в ръката му; трябвало да се върне у дома, за да го превържат. А това му дошло от сивото човече.
После в гората отишъл средният син. Майката дала и нему, както на големия, милинки и шише вино. Старото сиво човече срещнало и него и го помолило да хапне от милинките му и да пийне глътка вино от шишето му. Но и средният син рекъл:
– Ако дам на тебе, трябва да лиша себе си. Върви си из пътя!
Зарязал човечето и продължил пътя си.
Наказанието не закъсняло: след няколко удара по дървото брадвата отскочила и хласнала средния син по единия крак така, че трябвало да го занесат на ръце в къщи.
Тогава Глупчо рекъл:
– Татко, пусни веднъж и мене в гората да насека дърва!
Бащата отвърнал:
– Твоите братя си изпатиха лошо. Остави тая работа, не е за тебе!
Но Глупчо не спрял да го моли и накрая бащата рекъл:
– Хайде, върви! Дано, като си изпатиш, да поумнееш.
Дала му майката една питка, замесена с вода и опечена в пепелта, и шише прокиснала бира.
Като навлязъл в гората, срещнало го старото сиво човече, поздравило го и рекло:
– Дай да хапна от твоята питка и да пийна глътка бира от шишето, че много съм гладен и жаден.
Глупчо отвърнал:
– Моята питка е печена в пепел и бирата е прокиснала, но ако нямаш нищо против, да седнем и да хапнем.
Седнали на земята, но щом Глупчо извадил питката, тя се превърнала в чудесни милинки, а прокисналата бира – в чисто вино. Хапнали и пийнали, а после човечето рекло:
– Ти имаш добро сърце и с радост отделяш от своето за чужди, затова ще те даря с щастие. Отсечи хей онова старо дърво и ще намериш нещо в коренището му.
Издумало човечето тия думи и си отишло.
Запътил се Глупчо към дървото, отсякъл го и видял в коренището му една гъска с пера от чисто злато. Извадил я, взел я със себе си и отишъл в една странноприемница да пренощува.
Съдържателят пък имал три дъщери, които видели гъската и полюбопитствували да узнаят каква е тази чудновата птица. Много им се искало също да си отскубнат по едно златно перо.
Голямата си рекла на ума: "Все ще намеря сгода да си отскубна едно перо". И когато веднъж Глупчо излязъл нанякъде, тя хванала гъската за крилото, но пръстите и дланта й се залепили за него и не могла да ги отлепи.
Скоро дошла и втората със същото намерение. Но щом се допряла до сестра си, залепнала за нея.
Накрая дошла и третата – и тя да си отскубне златно перо. Другите й викнали:
– Не се доближавай, не се доближавай!
Но тя не разбрала защо да не се доближава, а си рекла на ума: "Щом те си вземат перо, ще си взема и аз". Тръгнала към тях, но щом се допряла до сестра си, залепнала за нея.
И така трите по неволя прекарали нощта при гъската.
На другата заран Глупчо взел гъската под мишница, тръгнал си и нехаел за трите залепени моми, които били принудени да търчат подире му ту наляво, ту надясно – според неговите крачки.
Насред полето ги срещнал попът, видял ги наредени като на шествие и викнал:
– Не ви ли е срам, безобразници такива? Прилично ли е да търчите по момъка из полето?
Издумал това и уловил малката сестра за ръката, та да я дръпне, но щом се допрял до нея, също залепнал и затърчал заедно с тях.
След малко по пътя се задал клисарят и видял попа да върви по петите на момите. Почудил се клисарят и викнал:
– Дядо попе, къде си се запътил? Не забравяй, че днес имаме и кръщавка!
Спуснал се към него и го хванал за ръката, но също залепнал.
Търчали така петимата един зад друг и скоро видели на полето двамина селяни с мотики. Попът им подвикнал и ги помолил да го откъснат заедно с клисаря. Но щом селяните се допрели до клисаря, залепнали и те. Сега зад Глупчо с гъската търчали седмина.
Накрая стигнали в един град, дето царят имал дъщеря. Тя била толкова умислена, че никой не успявал да я разсмее. Ето защо той обявил, че онзи, който я разсмее, ще се ожени за нея.
Чул това Глупчо и се явил с гъската и цялата свита пред царкинята. Като видяла тия седем души да търчат непрекъснато един зад друг, тя се разсмяла гръмогласно и просто не могла вече да спре.
Поискал я Глупчо за жена, но царят не харесал зетя; почнал да възразява и да го усуква и накрая му рекъл, че трябва най-напред да му доведе човек, който може да изпие цяла изба вино.
Глупчо си спомнил за сивото човече, помислил си, че то сигурно ще може да му помогне, и отишъл в гората на мястото, дето отсякъл дървото. Видял там един човек, който седял с крайно нажалено лице. Попитал го Глупчо какво толкова му тежи на сърцето и човекът отговорил:
– Мъчи ме страшна жажда и не мога да я уталожа. Студената вода не ми понася. Преди малко наистина изпих една бъчва вино, но то беше, кажи-речи, капка върху нажежен камък.
– Аз ще ти помогна – рекъл Глупчо. – Ела с мене и ще пиеш до насита.
Завел го в избата на царя и човекът се нахвърлил на големите бъчви – пил, пил, пил, докато го заболял коремът. И преди още да залезе слънцето, изпил цялата изба.
Поискал Глупчо повторно невестата си, но царят се ядосал, че дъщеря му ще бъде отведена от такъв неугледен момък, когото всички наричали Глупчо, и поставил ново условие: да му доведе най-напред човек, който може да изяде цяла планина хляб.
Не мислил дълго Глупчо, а отишъл веднага в гората. На същото място седял човек, който си стягал корема с каиш, и намръщен му рекъл:
– Изядох цяла пещ хляб, но може ли само с толкова да се уталожи такъв голям глад като моя? Стомахът ми пак е празен и трябва да го стегна с каиш, иначе ще пукна от глад.
Зарадвал се Глупчо и рекъл:
– Стани и ела с мене! Ще ядеш до насита.
Завел го в двора на царя, който през това време заповядал да съберат и докарат брашното от цялото царство и да опекат от него грамадна планина хляб. Изправил се пред нея човекът от гората, почнал да яде и за един ден цялата планина изчезнала.
Поискал Глупчо за трети път невестата си, но царят пак почнал да го усуква и пожелал кораб, който да върви еднакво по море и по суша.
– Пристигнеш ли тук на него – рекъл той, – веднага ще ти дам дъщеря си за жена.
Отишъл Глупчо право в гората, а там седяло старото сиво човече, с което поделил някога питката си, и рекло:
– Пих и ядох за тебе, сега ще ти дам и такъв кораб. Правя всичко това, защото ти беше милосърден към мене.
И му дал кораб, който можел да върви по море и по суша. И щом го видял, царят не можел вече да му откаже дъщеря си. Дигнали голяма сватба, а след смъртта на царя Глупчо наследил царството и живял дълги-дълги години честито с жена си

Али Баба и четиридесетте разбойници


Живели някога в Персия двама братя: Касим и Али Баба. Когато баща им умрял, те си поделили по равно оставеното им оскъдно наследство, ала съдбата ги обрекла да не бъдат равни в по-нататъшния си живот. По-големият брат Касим се оженил за имотна мома и станал най-богатият човек в града, а Али Баба си взел за жена бедна девойка и едничкото му богатство били трите мулета, с които пренасял дърва от далечната вековна гора.
Една привечер, когато Али Баба седял накрай гората и си почивал от дневния труд, чул тропот на коне. Като се взрял в далечината на широкия път, той съгледал гъст облак прах, сред който се очертали препускащи конници. Изплашил се Али Баба да не би тия хора да са разбойници и бързо се покатерил на близкото дърво, което растяло край една висока скала. Той се притулил зад разлистените клони и скоро в гората наистина се явили четиридесет разбойници със страшни, брадясали лица, въоръжени до зъби. Те слезли от конете си, нарамили донесените тежки чували и тръгнали към дървото, на което се намирал Али Баба. Главатарят нагазил в храсталака, приближил се до една тайна врата в скалата и извикал високо:
- Сезам, отвори се!
И вратата мигом се отворила и насреща зейнала дълбока, тъмна пещера. Разбойниците влезли вътре, последвани от главатаря, и вратата пак се затворила.
Али Баба поискал да скочи от дървото и да избяга с някой кон, но после решил да почака, за да види какво ще стане по-нататък.
По едно време вратата отново се отворила и разбойниците се измъкнали един по един с празни чували в ръцете. Като се уверил, че всички са излезли, главатарят извикал:
- Сезам, затвори се!
И вратата веднага се затворила и разбойниците яхнали конете си и заминали.
Тогава Али Баба слязъл от дървото, изправил се пред скалата и изрекъл чудните думи:
- Сезам, отвори се!
В същия миг тайната врата се отворила и от зиналата скала полъхнала хладина.
Дърварят тръгнал из мрака на пещерата и стигнал до едно място, дето прониквала слаба светлина през един процеп на каменния свод.
За своя най-голяма изненада Али Баба видял наоколо грамади от съкровища - копринени тъкани, пъстроцветни килими, скъпоценни камъни, златни и сребърни монети. Едва сега бедният дървар разбрал, че тая пещера е скривалище на разбойниците, които пазели тук ограбените богатства.
Али Баба разгледал натрупаните съкровища и без да мисли много, напълнил няколко торби със злато, натоварил ги на мулетата и ги покрил с дърва.
- Сезам, затвори се! - рекъл той на края и когато вратата се затворила, потеглил към къщи.
Като се прибрал у дома, Али Баба оставил дървата на двора, а торбите пренесъл в стаята на жена си.
Щом видяла толкова много жълтици, тя се изплашила и започнала да хока мъжа си:
- Какво си направил, проклетнико? Отде си откраднал тия пари?
- Не е кражба да вземеш туй, което другите са откраднали - рекъл Али Баба и й разправил как попаднал в пещерата на разбойниците. - Сега вече и ние ще заживеем в охолство - добавил той и изсипал жълтиците в голяма купчина.
Зарадвала се жена му и поискала да преброи парите.
- Как ще преброиш толкова много жълтици? - възпротивил се дърварят. - Не сме ги спечелили с труд, та да ги броим. Я най-добре да ги заровим в една яма и оттам да вземаме по малко.
- Не - казала жената. - Ние трябва да знаем колко пари имаме. Ти иди да изкопаеш ямата, а аз ще взема отнякъде една крина да измеря жълтиците.
Напразно Али Баба увещавал жена си да не отива никъде и да запази тайната, която й поверил.
Тя не го послушала и отишла у брата на мъжа си да му иска крината. Там заварила само жената на Касим, който не бил в къщи.
- Каква крина искаш - голяма или малка?
- А че по-големичка, ако може.
И жената на Касим изтичала да донесе голямата крина и си рекла: "Какво ли ще мерят с нея?" И взела, че намазала със смола дъното на съда.
Като си дошла у дома, жената на Али Баба се заловила да пълни крината с жълтици и да ги изсипва на пода, докато измерила цялата купчина. Зарадвана от щедростта на аллаха, тя не забелязала, че върху дъното на съда се залепила една жълтица, и побързала да върне крината на етърва си.
Зачудила се жената на Касим, като видяла залепналата жълтица, и едва дочакала мъжа си да му съобщи новината.
Вечерта, когато Касим се върнал в къщи, тя му рекла:
- Ние мислехме, че твоят брат е сиромах човек, а той си мери парите с крина.
И му разказала какво се случило.
Цяла нощ Касим не можал да заспи от завист и се мъчел да отгатне как е забогатял брат му. На сутринта рано-рано той отишъл при него и го попитал:
– Братко, отде имаш толкова много жълтици, че ги мериш с крина?
– Какви жълтици? – престорил се на изненадан Али Баба.
Касим му показал жълтицата, която била залепнала на крината, и Али Баба, ще не ще, му признал как проникнал в скривалището на разбойниците.
– Ние можем да си поделим всички богатства, ако ми обещаеш, че ще запазиш тайната – предложил му той.
– Бъди спокоен! Никому думица няма да кажа! – уверил го Касим.
И Али Баба разправил подробно къде се намира пещерата и какви са вълшебните думи, които отварят вратата.
Доволен и радостен, Касим се прибрал у дома, обзет от едничката мисъл да измами брата си и да заграби всичките съкровища.
На другия ден още призори той взел много чували и потеглил с десетина мулета към гората. Като стигнал там, скоро намерил скалата, скрита сред храсталаците, застанал пред тайната врата и извикал:
– Сезам, отвори се!
Вратата се отворила и Касим се втурнал в тъмната пещера, навлязъл навътре и се озовал на онова място, дето прониквала светлина от процепа на каменния свод. Изправен пред несметните богатства, които се открили пред очите му, той напълнил бързо няколко чувала със съкровища, изнесъл ги пред входа на пещерата, после се върнал и почнал да пълни и останалите чували. Ала когато поискал да изнесе и тях, от смущение и възбуда внезапно забравил първата дума, която трябвало да изрече, за да отвори вратата. И вместо да извика: “Сезам, отвори се!" – рекъл: “Сусам, отвори се!"
Но вратата останала затворена и Касим изпаднал в ужас. Дълго напрягал той паметта си и изричал всякакви думи, само истинската дума не идвала на устата му.
И както стоял, обзет от отчаяние, ето че разбойниците се задали и още отдалеч съгледали мулетата и чувалите със съкровища.
Разбойниците скочили от конете си и се спуснали към скалата, а главатарят извадил сабята си и извикал:
– Сезам, отвори се!
И вратата се отворила и всички нахълтали с голи саби в пещерата.
Обезумял от уплаха, Касим се опитал да блъсне главатаря и да избяга, но разбойниците го хванали и веднага го съсекли.
След това те прибрали изнесените съкровища и дълго се питали как е открито съкровището им и кой може да е казал на крадеца вълшебните думи. И като не могли да си обяснят загадката, разбойниците оставили отвътре до входа насечения труп на Касим, за да всеят страх и трепет у всеки, който дръзне да проникне в пещерата. После затворили вратата, метнали се на конете си и тръгнали отново по грабеж.
А жената на Касим седяла и чакала мъжа си чак до вечерта и най-сетне загубила търпение и излязла да пита Али Баба дали не го знае къде е.
Али Баба се досетил, че брат му е отишъл скришом в пещерата, и успокоил снаха си, като й казал, че Касим е разумен човек и знае какво прави.
Но Касимовата жена не мигнала цяла нощ и на сутринта, разтревожена и разплакана, отново отишла при Али Баба и той пак я успокоил.
Ала сега вече и сам Али Баба се усъмнил, че може беда да е сполетяла Касим, затова решил да го потърси и тръгнал с три мулета към гората. Когато наближил скалата, той забелязал наоколо кървави следи и Сърцето му се свило от лоши предчувствия.
– Сезам, отвори се! – рекъл с разтреперан глас той. И вратата се отворила и на няколко крачки зад нея Али Баба съзрял трупа на Касим, насечен на четири къса.
Колкото и да бил обиждан и огорчаван от брата си, Али Баба се натъжил дълбоко, отишъл навътре в пещерата и взел някакво платно, в което увил нарязаното тяло. После напълнил две торби с жълтици и ги вързал за мулетата заедно с трупа на покойника, покрил всичко с дърва и се прибрал по тъмно, за да не събуди подозрение у минувачите.
Щом стигнал в града, той се отбил покрай къщата на Касим, повикал вярната робиня Моргиана и й съобщил тъжната новина, че носи трупа на господаря й, убит от разбойници.
– Само аз и ти ще знаем тая тайна – предупредил я Али Баба. – На другите ще казваш, че Касим е умрял от естествена смърт.
След това Али Баба се явил при снаха си и рекъл с опечалено лице:
– Мила сестро, не се вълнувай от думите ми, каквито и да бъдат те.
– Какво има? Да не би да се е случило нещо лошо с Касим? – извикала тя.
И Али Баба разправил спокойно и предпазливо за смъртта на брата си, без да споменава, че е донесъл трупа му.
– Такава е била волята на аллаха – казал той – и ти ще трябва да се помириш с нещастието, което те е сполетяло. Не се отдавай на пагубни мисли и не почерняй дните си в самота и отчаяние. Ние ще съберем имотите си и ще заживеем заедно. А сега остави на мен и на Моргиана да се погрижим за погребението на Касим и не казвай никому какво се е случило.
Ободрена от думите на Али Баба, жената на Касим приела с готовност предложението му и на душата й олекнало.
Като излязъл от стаята на снаха си, Али Баба поприказвал насаме с Моргиана и се завърнал в къщи.
На следната утрин Моргиана отишла при един билкар и му поискала лек за господаря си, който бил тежко болен.
Търговецът й дал някаква билка и робинята я занесла у дома, но на другия ден пак се явила при билкаря и със сълзи на очи казала:
– Господарят е още по-зле и нито яде, нито пие. Нямаш ли някое друго, по-силно лекарство?
И билкарят приготвил лек против най-тежката болест и го дал на Моргиана.
В това време Али Баба и жена му сновели непрекъснато до къщата на Касимови, натъжени и разтревожени, за да покажат, че Касим е на смъртно легло. И вечерта, когато Касимовата жена и робинята започнали високо да плачат и да нареждат, съседите разбрали, че Касим е умрял.
Още несъмнало, Моргиана изтичала при стария ранобуден обущар Мустафа, пуснала в ръката му една жълтица и го помолила да дойде с нея в къщи, за да зашие нещо.
– Само че ще ти вържа очите – казала тя.
– Не отивам никъде с вързани очи – рекъл Мустафа. Но робинята му дала още една жълтица и обущарят се съгласил, взел си всички потребни неща и се приготвил да върви. Моргиана му превързала очите с кърпа и го повела към къщи.
Когато влезли в стаята с насечения труп на мъртвеца, тя снела кърпата от очите на Мустафа, дала му трета жълтица и му казала да зашие внимателно нарязаното тяло и да не обажда никому какво е правил.
Мустафа си свършил работата и Моргиана отново му вързала очите и го завела в дюкяна му.
Али Баба умил и намазал с балсам тялото на Касим, обвил го в бяло платно и разпоредил да повикат имамина,* (Имамин – мюсюлмански свещеник.) за да прочете упокойна молитва, както повелявал обичаят. После сложили покойника на носилка и го отнесли на гробището, дето го погребали най-тържествено.
Няколко дни след погребението Али Баба и жена му отишли да живеят при вдовицата на Касим, като пренесли там цялата си покъщнина и жълтиците.
Но да видим сега какво станало с разбойниците.
След някой и друг ден те се върнали в пещерата и останали поразени, когато забелязали, че съсеченият труп е изчезнал и че липсват много жълтици. Разбойниците разбрали, че някой е открил скривалището им, и се изплашили да не бъдат заловени и избити. Те дълго се съвещавали какво да правят и най-сетне решили да изпратят едного от тях в града, за да узнае кой е убитият, къде живее и дали има други хора, които са посветени в тайната на скривалището. Пратеникът бил предупреден, че го очаква смърт, ако не изпълни успешно поръката, и той се преоблякъл като търговец и заминал за града.
На разсъмване разбойникът стигнал на градското пазарище и съзрял едничкия отворен дюкян на обущаря Мустафа.
– Много си подранил, старче – рекъл той. – Навярно очите ти недовиждат, та почваш по-отраничко работа.
– Лъжеш се, приятелю – отвърнал обущарят. – Ако ме беше видял преди няколко дни как заших един насечен мъртвец, щеше да се убедиш, че очите ми не са по-лоши от твоите.
Зарадвал се разбойникът, че е попаднал тъкмо на човека, който му трябва, но се престорил, че не разбира нищо, и попитал:
– Мъртвец ли? Отде-накъде ще зашиваш мъртвец?
– Повече нищо няма да ти кажа – рекъл Мустафа, като се сетил, че не трябва да издава никому тайната.
Но разбойникът му предложил една жълтица и поискал да му покаже само къщата, дето е станало това чудо.
– Не зная де е тая къща. Една жена ме заведе дотам с превръзка на очите и ме върна назад пак с вързани очи.
– Нищо, хайде да опитаме. И аз ще ти вържа очите, може пък да налучкаш посоката, като тръгнем по улиците.
Не устоял обущарят на изкушението, прибрал жълтицата и тръгнал с човека, който му вързал очите.
Дълго вървели те из града и Мустафа се спирал на всеки ъгъл и кръстопът, за да си припомни накъде го е водила Моргиана.
По едно време те стигнали до дома на Касим и обущарят казал:
– Май че тая беше къщата.
Разбойникът веднага извадил тебешир и сложил знак върху вратата на Касимовата къща, после развързал очите на Мустафа, поблагодарил му за услугата и се запътил към гората.
Ала ето че след малко се задала Моргиана, която се връщала от пазар, и забелязала тебеширения знак върху пътната врата. “Не ми се вижда чиста тая работа” – помислила си тя и взела, че издраскала с тебешир същия знак по вратите на всички околни къщи.
Слънцето залязло зад гората, когато пратеникът на разбойниците се завърнал в пещерата. Главатарят го изслушал и рекъл:
– Ще скрием оръжието си под дрехите, и ще отидем един по един в града. Там ще се съберем на големия площад и после ще видим какво ще правим. Утре заран тръгваме!
Призори разбойниците се заточили по широкия път като обикновени пътници и към пладне се озовали в града. Събрали се на уговореното място и пратеникът ги повел към къщата с тебеширения знак.
Но каква била изненадата, когато главатарят и другарите му дошли в Касимовата махала и видели по вратите на всички къщи едни и същи знаци.
– Чудно, кой е сложил тоя знак на всички врати! – извикал пратеникът. – Кълна се в аллаха, че аз белязах само една къща!
След тая несполука разбойниците се върнали в гората, и наказали със смърт другаря си, който се оставил да бъде измамен. Те изпратили друг човек в града и той отишъл пак при обущаря и го склонил да му покаже къщата. Тоя път разбойникът отбелязал вратата на Касимовия дом с червен тебешир и сметнал, че вече никой не може да го надхитри. Но и досетливата Моргиана намерила червен тебешир и написала същите знаци по всички околни къщи. Така разбойниците отново били заблудени и убили и втория пратеник.
Главатарят се убедил, че е безполезно да жертвува повече свои хора, и решил сам да разкрие тайната. Заминал за града и когато Мустафа го завел на определеното място; той дълго разглеждал къщата, докато я запомнил добре. И без да слага на вратата някакъв знак, потеглил назад към пещерата.
Привечер разбойниците се събрали и намислили да вземат тридесет и седем кожени меха за дървено масло, да се скрият в тях и главатарят да ги пренесе в града с мулета, като се представи за търговец.
Както намислили, тъй и сторили. Влезли разбойниците в приготвените мехове и главатарят ги натоварил на мулетата, напълнил за показ и един мях с масло и поел към града.
Когато стигнал до познатата къща, той видял Али Баба, който седял пред вратата и си почивал на хладина. Лек ветрец повявал във вечерния здрач.
– Добър вечер, господарю! – поздравил го пътникът. – Аз ида отдалеч и съм търговец на дървено масло. Ще ми позволиш ли да пренощувам в твоя дом?
Макар че Али Баба бил виждал вече в гората главатаря на разбойниците, той не запомнил лицето му и не можал да го познае.
– Заповядай! – поканил го стопанинът и разтворил широко пътната врата.
И веднага след това той заповядал на слугата си Абдула да заведе мулетата под сайванта и да ги нахрани с ечемик, а на Моргиана заръчал да приготви вечеря.
Гостът също влязъл в двора и поискал да остане там, но Али Баба го придумал да пренощува в къщи.
Като се навечеряли, домакинът пожелал на госта си лека нощ и се прибрал в стаята си.
Към полунощ разбойникът се измъкнал тихичко на двора, обиколил всички мехове и пришепнал на всекиго от другарите си:
– Щом чуете да хвърлям камъчета от прозореца, ще излезете навън и ще ме чакате.
И пак тъй тихичко се върнал в къщата.
А в това време Моргиана все още шетала из кухнята, за да приготви яденето за другия ден. И както готвела, фитилът на лампата неочаквано запращял и пламъкът замигал и угаснал.
– Ами сега как ще работя на тъмно? – рекла робинята и отишла при Абдула да го пита какво да прави.
– Не е голяма беда – успокоил я слугата. – В меховете на двора има толкова масло, че можеш да си налееш малко в лампата.
И Моргиана взела един съд и излязла на двора да налее масло.
Като се приближила до първия мях, отвътре се чул тих глас:
– Време ли е вече да излизаме?
Робинята се изплашила, но мигом се съвзела и отвърнала шепнешком:
– Още не е време.
Тя обиколила и другите мехове и отвсякъде чула същия въпрос, на който отговаряла:
– Още не е време.
Най-сетне Моргиана стигнала до последния мях и като видяла, че в него наистина има масло, донесла от кухнята един голям котел и го напълнила с гъстата течност. После наляла лампата и я запалила, сложила котела на огъня и почакала, докато маслото заври.
Тогава робинята минала край наредените мехове и във всеки мях изляла по малко вряло масло, което било достатъчно, за да попари и умъртви всички разбойници. Така загинали враговете на Али Баба, а вярната Моргиана се скрила зад едно дърво да види какво ще стане по-нататък.
Когато къщата утихнала, главатарят на разбойниците отворил прозореца на стаята си и започнал да хвърля камъчета из двора. Ала меховете стоели неподвижно и никакъв човек не се мяркал наоколо.
Зачудил се злодеят защо другарите му не излизат на уговорения знак и отишъл да види какво се е случило. Още щом се приближил до първия мях, усетил мирис на прегоряло масло и изтръпнал. Надникнал и в останалите мехове и с ужас забелязал, че другарите му са мъртви. Като разбрал, че е останал сам, главатарят се спуснал към дъното на градината, прехвърлил се през оградата и избягал.
На сутринта Али Баба съгледал меховете в двора и останал много изненадан, че техният стопанин още не излиза да ги товари на мулетата и да се стяга за път. Но при него дошла Моргиана и му разправила всичко. Разправила му и за тайния знак на тяхната врата, и за другите знаци, Които тя отбелязала по вратите на околните къщи.
Просълзил се Али Баба, прегърнал добрата Моргиана и й рекъл:
– От днес нататък ти не си ми вече робиня. Аз ти връщам свободата заради твоята вярност и досетливост. Ти ми спаси живота и рано или късно аз ще те възнаградя богато.
И Али Баба повикал Абдула и двамата с него изкопали дълбока яма, в която заровили всички разбойници.
А самият главатар на разбойниците се скрил в пещерата и заживял в самота и в постоянен страх. По цели дни и нощи мислел как да погуби своя хитър враг и да запази съкровищата си. Най-сетне намислил.
Един ден той обръснал брадата си, облякъл се в скъпи дрехи и се заселил в града, дето си наел дюкян, и тайно започнал да пренася скритите съкровища.
Новият търговец се представил под името Хюсеин и се сприятелил с мнозина търговци, между които бил и синът на Али Баба – Ибрахим.
Скоро Хюсеин и Ибрахим станали неразделни приятели и Хюсеин започнал да кани често сина на Али Баба на богати гощавки. Според обичая трябвало и Ибрахим да се отсрами пред приятеля си и да го покани у дома.
И веднъж той завел Хюсеин в къщи и Али Баба посрещнал любезно госта си и му изразил радостта си, че вижда най-близкия приятел на своя син.
– Благодаря ти, че се грижиш за Ибрахим и го напътствуваш с полезни съвети – рекъл Али Баба.
– Ибрахим е умен момък и от него ще излезе добър търговец. – отвърнал Хюсеин.
И като поприказвали и се поразговорили, гостът станал да си върви.
– Мигар не ще ми направиш честта да похапнеш с нас? – обидил се Али Баба. – Трапезата ми е скромна, но гладен няма да останеш.
– Много съжалявам – извинил се Хюсеин. – Аз съм свикнал да ям безсолни ястия и затова ще вечерям у дома.
– Бъди спокоен! – казал домакинът. – В твоето ястие няма да има сол.
И той изтичал в кухнята и поръчал за госта си безсолна гозба.
– Какъв е тоя човек, който не яде сол? – извикала Моргиана и полюбопитствувала да го види.
Тя отишла уж да нареди трапезата и като погледнала Хюсеин, веднага го познала, макар че той си бил обръснал брадата и бил преобразен. В същото време нейното зорко око забелязало, че под дрехата на госта е скрит нож.
И отново Моргиана се досетила, че над господаря й е надвиснала смъртна опасност, и излязла бързо от стаята. Тя се преоблякла като танцувачка, мушнала в пояса си една остра кама и забулила лицето си с тънък воал. След това казала на Абдула да си вземе дайрето, за да повеселят господарите.
Всички били насядали край трапезата, когато Моргиана и Абдула се явили в стаята и помолили Али Баба да им позволи да поиграят.
Домакинът се засмял и ги представил на госта си.
– Ето моята готвачка и моя слуга, които искат да ни повеселят – рекъл той и добавил: – Почвайте!
И Абдула задрънкал дайрето и запял весела песен, а Моргиана закършила плавно стройната си снага.
Но Хюсеин не обръщал внимание на забавата и само мислел как да забие ножа си в гърдите на Али Баба.
Дълго се въртяла танцувачката и се извивала като змия, размахвала над главата си извадената кама и по едно време се приближила до госта и му се поклонила. Абдула ударил силно дайрето и го протегнал за бакшиш. Доволни от веселбата, Али Баба и Ибрахим му подхвърлили по една жълтица, а Хюсеин бръкнал в пояса си да извади кесията.
В тоя миг Моргиана забила камата право в сърцето на разбойника и той издъхнал веднага.
– Какво направи, нещастнице? – извикали ужасени бащата и синът. – Знаеш ли, че ти ни погубваш?
– Не аз, а той искаше да ви погуби! – рекла Моргиана и показала скрития нож в дрехата на злодея.
И Али Баба за сетен път се убедил, че дължи живота си на Моргиана, и продумал развълнувано:
– Помниш ли, че ти бях обещал богата награда за твоята преданост? Сега с гордост мога да те нарека моя дъщеря!
И като се обърнал към Ибрахим, бащата казал:
– Синко, никъде по света няма да намериш по-добра и по-вярна съпруга от Моргиана. Вземи я за своя жена и бъди щастлив с нея!
И Ибрахим на драго сърце се съгласил да се ожени за Моргиана, която отдавна била спечелила сърцето му.
После Али Баба заровил разбойника в градината и след няколко дни направил голяма сватба.
И цяла седмица всички пирували и се веселили, гърмели тъпани и свирели зурни и най-силните пехливани забавлявали с борбата си младоженците и сватбарите.
Така Али Баба останал едничък господар на съкровищата в пещерата. Той поверил тайната на Ибрахим, а Ибрахим я открил на синовете си и тя се предавала на внуци и правнуци и много поколения живели щастливо от тия неизброими богатства.

Златното птиче


Имало едно време един цар. В градината му расла една златна ябълка. Всеки ден по пладне дървото пускало цвят, вечер връзвало плод, а през нощта плодовете узрявали, но някой идвал и ги обирал. Всяка сутрин царят отивал в градината и не намирал ни една ябълка. Той имал трима синове. Веднъж им рекъл: – Чудя се кой дохожда нощем да ми бере златните ябълки. Ни една не оставя – поне да ги видя какви са. Човек ли е, звяр ли е – не знам. Я нека седне довечера някой от вас под дървото – да пази: дано уловим крадеца! Наел се най-големият брат. Отишъл вечерта в градината, взел един лък със стрели и седнал под ябълката. Чакал, чакал, станало полунощ – никой не дошъл. Унесла го дрямка и той полегнал уж на шега, но заспал дълбоко и се събудил чак на сутринта. Като станал, погледнал за ябълките: нямало ни една. Отишъл при баща си. – Е, синко – запитал го царят, – улови ли крадеца? – Не можах – рекъл гузно синът, – Сън ме налегна, уж на шега полегнах, а съм заспал дълбоко и цяла нощ съм спал, нищо не видях и не усетих. Тогава царят повикал втория си син. – Довечера ти ще пазиш ябълката – рекъл му той. – Гледай да не се заспиш и ти като брат си! Разхождай се по градината, недей ляга, че може да задремеш и да не видиш крадеца. Отишъл вторият син под ябълката – да пази. Сновал из градината докъм полунощ, ходил насам-натам, уморил се и седнал под дървото. Налегнала го дрямка, търкулнал се и заспал. Когато се събудил на сутринта, ябълките били обрани до една. Повикал го царят и го запитал опазил ли е ябълката. – Не можах – рекъл. – Пуста дрямка ме налегна и съм заспал. Никого не можах да видя. – То се разбра – казал царят, – че такива сънливци като вас не могат опази ябълката, ами ще трябва довечера аз да отивам да пазя. – Аз ще вървя, тате – обадил се най-малкият му син. – Ти ли? Много ще я опазиш и ти! По-големите ти братя не можаха нищо да видят, та ти ще видиш! И ти ще заспиш като тях. – Да ида да се опитам – настоял момъкът. – Може пък да я опазя. – Като искаш, иди ! – съгласил се царят. Вечерта най-малкият брат взел лъка със стрелите и отишъл в градината. За да не заспи, той си порязал малкия пръст и го вързал със сол – да го боли. Посред нощ се задала една птица с огнени пера: като слънце светела. Тя кацнала право на най-големия клон и почнала да яде ябълките. Момъкът се прицелил с лъка и пуснал една стрела. Птицата хвръкнала и от нея паднало едно перо: само това откъснала стрелата. Момъкът взел огненото перо и го занесъл на царя. Като го внесъл в стаята, цялата стая светнала от него. – Татко – рекъл царският син, – видях кой ни яде ябълките. Полетя посред нощ една златна птица – светла като огън, перата й сякаш бяха пламъци. Замерих я с лъка, но не можах да я убия: веднага хвръкна и отлетя, откъдето беше дошла. Само това перо откъсна стрелата: нося ти го – да го видиш. – Хубаво, синко, хубаво – рекъл царят. – И то стига. Братята ти не можаха и по едно перо да ми донесат. Сетне той повикал и другите си двама синове и им рекъл: – Вижте какво ми донесе брат ви. Перо от оная птица, която ни краде ябълките. Перото е толкова хубаво, а самата птица трябва да е сто пъти по-хубава. Тръгнете и тримата да я намерите и да ми я донесете. Който я намери и ми я донесе, ще му дам половината си царство, а когато умра – ще вземе цялото. Ако ли не я донесете, по-добре не се връща: ще ви взема главите. Позор ще бъде цар като мене да имам трима синове – и никой от тях да не смогне да улови крадеца на моите ябълки. Тримата братя се стегнали за път, простили се с всички в двореца и тръгнали, но и те не знаели накъде отиват. Като вървели по пътя, двамата по-големи братя почнали да се карат на по-малкия, че той бил станал причина да ги прати баща им да търсят златната птица. – Ти ли се намери най-хитър и най-смел – корели го те, – да не заспиш и да занесеш на баща ни перо? Това ли ти беше работа? Сега заради тебе ще се лутаме и ние немили-недраги по света – да търсим птица, която я намерим, я не. Карали му се дълго, набили го и го изпъдили. – Махай се от нас – рекли, – не те искаме! Иди мри от глад – да помниш кога си ходил да търсиш златната птица! Момъкът не знаел накъде да поеме и тръгнал отдалеч след братята си. Те вървят – и той върви; спрат се те – и той се спре; тръгнат – и той тръгне, но все отдалече – да не го видят. Вървели братята, що вървели, срещнал ги един старец. – Добра среща, момци – рекъл им той. – За нас добра, за теб зла – отвърнали те, все още ядосани. – Накъде сте тръгнали тъй? И защо сте ядовити? – Много ли трябва да питаш? – сопнали му се те. – Я си върви в пътя! Рекли тия думи и си заминали. Старецът срещнал и най-малкия брат. – Добра среща, синко. – Добра среща, дядо. Моята ако е добра, твоята да е сто пъти по-добра. – Накъде така? – Не знам, дядо, и аз накъде. Ела да седнем край пътя да си починем. Ще хапнем малко и ще ти кажа къде съм тръгнал. Седнали под една сянка. Момъкът извадил хляб, поканил и стареца да хапне с него и му разправил всичко. – Тръгнал съм, дядо, да диря златната птица, но не знам ни къде да я търся, ни къде ще я намеря. – Чувай синко – рекъл старецът. – Като станеш оттук, върви самин, недей ходи подир братята си, те са лоши хора. Като повървиш малко, ще видиш един кръстопът. Ако тръгнат братята ти по десния път, ти тръгни по левия; ако тръгнат по левия, ти поеми десния; ако ли се разделят и тръгнат един по единия път, а друг – по другия, ти тръгни по третия. Аз имам малко работа тук наблизо, та ще се отбия, а ти върви: ще те настигна по-натам. Момъкът тръгнал по пътя. Вървял, що вървял, стигнал до един кръстопът. През това време братята му се били скарали и се разделили; единият бил тръгнал наляво, а другият надясно; момъкът поел третия път. Като повървял малко, старецът го настигнал и продължили заедно. Тъй вървели до вечерта. Когато се мръкнало, старецът рекъл: – Синко, още дълъг път ни чака, докато намерим златната птица. Аз съм уморен, а и твоите нозе са се подбили от много ходене. Да легнем тук, та да пренощуваме, а утре на ранина ще продължим. – Бива, дядо – рекъл момъкът. Легнали да спят. Когато момъкът заспал, старецът го взел на ръце и го изнесъл напред, колкото десет дена път – и го оставил, а рано в зори го събудил и му казал: – Хайде синко, ставай да вървим, че сме се успали! Момъкът станал и не познал, че се е събудил на друго място. И тоя ден вървели, а вечерта замръкнали пак на пътя. И сега легнали да спят. Старецът пак пренесъл момъка десет дена път напред и там го събудил. Така вървели няколко дена, докато стигнали до града, където била златната птица. Пред града имало висок хълм. От върха му целият град се виждал като на длан. Старецът отвел царския син на хълма и му рекъл: – Виждаш ли синко, ония високи дворци? В тях живее царят, златната птица е негова. Като влезеш в града, ще отминеш двореца, зад него има едни кули: там е златната птица. Ще видиш една голяма врата, която сама се отваря и затваря. Отвори ли се, мини през нея; на вратата пазят двама стражи: ти мини, те няма да те видят. После ще минеш през седемдесет и седем по-малки врати, на всяка от тях варди по един пазач, и тях ще минеш и ще влезеш в една голяма градина. Там е златната птица, тя седи в златна клетка, украсена със скъпоценни камъни, клетката е два пъти по-хубава от птицата, но ти недей се полъгва да я вземеш, защото ще те хванат. Отвори клетката, извади птицата и бързай при мене. Момъкът влязъл в града. Било обедно време. В тоя град хората спели денем, а нощем будували. Царският син минал край дворците. По улицата нямало хора. Стигнал до кулите. Видял оная висока врата, която сама се отваряла и затваряла. Пред вратата стояли двама стражи с голи саби в ръце, но те спели стоешком и не го видели. Когато се отворила вратата, царският син влязъл. Минал по един голям двор, постлан с бял пясък. Стигнал до една по-малка врата, и там пазачите дремели. Той минал, без да го видят. Тъй преминал всички седемдесет и седем врати и влязъл в градината. На дърветата видял много клетки с птици. И клетките, и птиците били кои от кои по-хубави. Най-хубава била клетката на златната птица – цялата била от злато и светела, а многобройните скъпоценни камъни по нея блестели като звезди. Царският син отворил клетката, хванал птицата, скрил я под дрехата си и тръгнал да си отива. Минал всички седемдесет и седем врати и стигнал до двора, постлан с пясък. Там си рекъл на ума: “Какво ли пък ще стане, ако се върна да взема и клетката? Как ще нося тая птица без клетка? А и клетката е по-хубава от самата птица. Тия пазачи спят до един, никой няма да ме види." Върнал се, взел клетката, сложил в нея златната птица и я понесъл. Но щом птицата се видяла в клетката и усетила, че я носят, надала толкова силен писък, че всички стражи се събудили. Те хванали момъка и го отвели при своя цар. Събудили царя и му казали, че тоя човек бил откраднал златната птица с клетката – Хвърлете го в тъмницата! – заповядал ядосаният цар. – После ще го съдя. И те отвели момъка в тъмницата. Затворили го. Три дена му не дали нищо да яде, дори вода да пие не му давали. На четвъртия ден царят заповядал да го изведат на съд пред него. Извели го. – Кой си и какъв си ти – запитал го той, – та искаш да ми откраднеш златната птица? Отде идеш? Кой ти каза, че аз имам такава птица? – Царю честити – рекъл момъкът, – аз съм царски син. Баща ми има в градината си една златна ябълка. Тя цъфти всеки ден и връзва златни ябълки, а твоята птица идва всяка нощ да ги обира. Ние я пазихме дълги нощи, докато аз най-сетне я ударих с една стрела, та й откъснах едно перо – да го занеса на баща си. В нашата страна има закон – ако волът на някой човек се научи да влиза в ливадата на съседа и да опасва тревата, стопанинът на ливадата има право да го улови и да го заколи вола. Също тъй стана и с твоята птица. Тя толкова време идва да бере ябълките на баща ми. Тя е обрала досега толкова златни ябълки, че ако се продадат, десет пъти биха откупили и птицата, и клетката й. Като чул тия думи, царят омекнал. – Добре – казал той. – Аз ще те простя. И не само ще те простя, ами ще ти дам и дъщеря си за жена, но трябва да направиш нещо, с което да я заслужиш. На десетина дена път оттука е царството на един силен цар, мой съсед. Той има един хвъркат кон. Тоя кон се е научил да идва да яде от моите ниви, когато узреят. Пазил съм нивите много пъти, но конят прелети, наяде се и пак отлети, не мога да го хвана. Иди ми доведи тоя кон – и аз ще ти дам дъщеря си, ще те пусна да си вървиш и да отнесеш на своя баща златната птица заедно с клетката. Съгласен ли си? Инак ще те погубя. – Съгласен съм – рекъл момъкът. Пуснали го и той отишъл право на хълма при стареца. Като видял, че не носи ни птицата, ни клетката, старецът го запитал: – Къде ти е, сине, птицата? Не можа ли да я уловиш? – Ох, дядо, остави се! – почнал момъкът. – Да знаеш какво претеглих с тая птица! Да бях те послушал, нямаше да си намеря бедата, ама нали не те послушах! Взех птицата, но ми се дощя и клетката, та се върнах да взема и нея. А птицата нададе писък, всички стражи разбуди и ме хванаха. В тъмницата лежах три дена, днес ме изведоха – да ме съди царят. Той ми каза, че ще ми прости, ще ми даде и златната птица с клетката, дори за дъщеря си ще ме ожени, ако отида при оня цар с хвъркатия кон да му взема коня, че правел пакост по нивите, и да го доведа на тоя цар тук. Инак ще ме погуби. Та се чудя какво да правя дядо. – Няма какво да се чудиш сине – рекъл старецът. – Ела с мене, аз ще те отведа в онова царство, където е хвъркатият кон. И те тръгнали отново. Вървели, вървели, замръкнали на едно място и легнали да спят. Като заспал момъкът, старецът го взел пак на ръце и го отнесъл десетина дена път напред. Събудил се момъкът в другото царство,, но царският град бил още много далече. Ходили пак цял ден, а вечерта легнали край пътя да нощуват. Старецът пак отнесъл момъка напред и го събудил на зазоряване. Ходили, ходили, стигнали до града, където бил крилатият кон. И там имало хълм, от който се виждал целият град. Старецът извел момъка на върха и му рекъл: – Синко, виждаш ли ония високи сгради? Там е царският дворец. Ще отминеш двореца и ще вървиш по улицата, докато стигнеш до една висока желязна врата Тя сама се отваря и затваря, пред нея пазят шест души стражи. Щом се отвори вратата, ти влез: те няма да те видят. Сетне ще минеш през други деветдесет и девет по-малки врати, на всяка от тях стоят по двама стражи. Най-сетне ще влезеш в царския обор, където е хвъркатият кон. На главата на коня има оглавник от злато, сребро и скъпоценни камъни; държи го един човек, легнал в яслата. На гърба на коня има едно много хубаво седло, цяло от коприна, кадифе и сърма. Ти снеми седлото от коня и извади оглавника от главата му, но се пази да те не усети човекът, който спи в яслата. Да се не полъжеш да вземеш седлото, че ще те хванат! Улови коня, яхни го и карай право тук; аз ще те чакам. Момъкът направил, както му поръчал старецът. Яхнал коня и – право към хълма. Старецът го чакал. Качил се и той на коня – и след някое време се върнали в оня град, откъдето били тръгнали. Стигнали хълма, старецът рекъл: – Хайде, синко, да слизаме. Ти отведи коня на царя, а аз ще те чакам тук. А царският син, като гледал тоя хубав хвъркат кон, рекъл на стареца: – Да ти кажа право, дядо, този кон ми легна на сърцето. Да може някак да не го дам на царя – не бих го дал. – Щом е тъй – казал старецът, – недей го дава. Аз ще ти намеря друг кон – него да му отведеш. И той духнал. Тутакси се явил втори кон, също като онзи. Старецът казал на царския син: – Яхни ти сине, този кон и го заведи на царя, а другия дай аз да подържа, докато се върнеш. Момъкът яхнал втория кон и го закарал на царя; като вървял по улиците, конят разравял с копитата си земята, та хвърлял едри камъни зад себе си; а като дишал, вратите и прозорците на къщите трещели и се пукали: толкова бил силен. Като го видял, царят много се зарадвал. Опростил момъка, дал му клетката със златната птица и дъщеря си за жена. Тя била много хубава. Баща й я отрупал с различни подаръци – накити от злато, бисери и скъпоценни камъни, един пръстен, който светел като слънце и три ката невестинска премяна – толкова тънка, че всяка се събирала в една лешникова черупка. Момъкът скрил в джоба си пръстена и трите лешника с дрехите, а даровете натоварил на една колесница, простил се с царя, качили се с царкинята на колесницата и потеглили. Като стигнали до хълма, момъкът спрял колесницата, слязъл и отишъл при стареца. – Хайде дядо, качвай се с нас – рекъл му той. – Каквото спечелих досега, все с твоя помощ го спечелих. Ела сега с мене да идем при баща ми – там да си гледаш старините: стига си се скитал по света. – Не мога – рекъл старецът. – Оттук ще се разделим. Аз ще си вървя по работата, а вие вземете коня и си вървете. Ти много сбърка, че не ме послуша и поиска да вземеш и клетката. Затова има да теглиш, но после ще добруваш. Хайде сега върви си със здраве! Като рекъл това, старецът тутакси се изгубил, сякаш потънал в земята. Момъкът подкарал крилатия кон, впрегнал и него в колесницата, качили се с царкинята и потеглили. Пътували, пътували, стигнали до една странноприемница. Момъкът спрял колесницата и слязъл да вземе нещо за из пътя. Като влязъл, гледа – съдържателят прилича на най-големия му брат. От дума на дума той разбрал, че единият от двамата му братя бил останал на това място да държи странноприемница, а другият си бил купил на другата страна лозе, оженил се, имал си дом и имот. Те били решили да чакат там, докато умре баща им, а после да се върнат в своя роден град. А за най-малкия си брат не били чували нищо и го мислели вече за мъртъв. – Ти трябва да си царски син – рекъл съдържателят на брат си, когото не могъл да познае. – Не си ли чувал нещо за нашия най-малък брат? – Откъде ще чуя? – казал царският син. – Нито го знам, нито го познавам. Ами вие защо се не върнете при баща си, а живеете в далечни краища като прокудени? – Как ще се върнем? – рекъл брат му. – Баща ни ще ни вземе главите. Той ни е пратил да му търсим някаква златна птица. Къде я дирим, когато нито сме я видели, нито сме я чули? – А знаеш ли – казал момъкът, – че най-малкият ви брат е намерил златната птица? – И да видя, няма да повярвам – рекъл оня. – Къде ще я намери? Той остана някъде назад и нито аз съм го видял да минава по този път, нито брат ми – по другия. Той се е върнал сигурно назад или е умрял някъде. – Ами ако видиш най-малкия си брат – запитал го момъкът, – ще го познаеш ли? – Как няма да го позная – рекъл оня, – ще го позная веднага! – Има ли някакъв белег? – Има. На лявата си ръка към лакътя има белег като череша. Момъкът си засукал ръкава, показал белега и запитал: – Такъв ли е ? – Такъв зер – казал учудено брат му. – Но той има и на гърдите белег, отляво, прилича на дребна подкова. Момъкът се разкопчал и посочил втория белег: – Такъв ли е? – Тъкмо такъв – отвърнал онзи и още повече се почудил, но все не можел да го познае. Тогава брат му разказал как те – по-големите му братя – заспали, когато отишли да пазят златната ябълка, как после – когато отишъл в онова далечно царство и намерил златната птица, как сетне довел хвъркатия кон на царя, та взел птицата и дъщеря му. Показал на брат си златната птица с хубавата клетка и онзи повярвал, че наистина тоя момък е най-малкият му брат. – Хайде – рекъл момъкът, – затвори брате, странноприемницата, да вървим при другия брат, а оттам – при баща си. Ще му отнесем златната птица и той ще ни се зарадва много. Затворили странноприемницата, качили се на колесницата и тръгнали. Отишли при втория си брат. Момъкът и на него разказал всичко. – Хайде – рекъл му той, – остави тия лозя и ниви и да вървим при баща ни. Той ни чака и ще ни посрещне с радост. – Добре – казал онзи брат, – щом е тъй, да вървим. Стегнал една хубава кола, качил в нея жена си, натоварил парите, които бил спечелил, и тръгнал с братята си. Вървели, що вървели, на едно място спрели да нощуват край пътя. Разпрегнали конете, постлали и легнали да спят. През нощта двамата по-големи братя се надумали да убият брата си и да вземат всичко негово. По-големият рекъл: – С какво лице ще се върнем при баща си? Той ни прати да търсим златната птица, а ние заседнахме по пътя, един отвори странноприемница, друг се ожени и почна да копае лозе и да оре ниви. Брат ни ще каже на баща ни за това и той, какъвто е буен, или ще ни погуби, че сме му опозорили царското име, или ще ни хвърли в тъмницата – там да умрем. Най-добре ще бъде да убием брата си. Аз ще кажа, че ние двама сме отишли при оня цар със златната птица, отличили сме се, а той ни е дал птицата и двете си дъщери. Ще кажа, че твоята жена е сестра на царкинята, и аз ще се оженя за царкинята. А за брата си ще кажем, че се е отделил от нас и не знаем къде е. – Добре – казал по-малкият, – да направим, както казваш, но да не го убиваме, а да го вържем за някое дърво, та да умре от глад или да го разкъсат зверове. Защо да си петним ръцете с братова кръв? По-добре ще е да го оставим жив. – Както кажеш – съгласил се по-големият. И те грабнали брата си, отвели го в гората край пътя, изправили го до едно дърво и го усукали с дълго въже от петите до главата. След това се върнали на мястото, където нощували, заплашили двете жени, че ще ги убият, ако ги издадат, впрегнали колесницата и колата и отишли в двореца. Като видял царят, че синовете му носят златната птица, много се зарадвал. Още повече се зарадвал, като научил, че си водят моми – царски дъщери. Той се наскърбил, щом узнал, че най-малкият му син се е изгубил, но при голямата радост скоро забравил скръбта. Почнали да се стягат за сватба, да канят сватове, да приготвят големи трапези в царската градина. А в това време вързаният момък викал за помощ в гората, но мястото било отдалечено и пусто, нямали кой да го чуе. Чак следобед оттам минал един козар, който си карал козите на паша. Той чул виковете и се затекъл към дървото, за което бил вързан царският син. – Моля ти се, братко – рекъл вързаният, – ела ме отвържи! Козарят се уплашил да не би някои разбойници да са вързали момъка, та да си изпати, ако го отвърже. Но момъкът му разправил, че го били вързали братята му, и обещал – като се върне при баща ни – да го награди богато, стига онзи да го отвърже. Козарят го отвързал, дал му хляб да се наяде и си тръгнал. Но царският син го спрял. – Засега – рекъл – не мога с нищо да ти се отплатя, братко, но хайде поне да си разменим дрехите: ти облечи моите, а аз да облека твоите. А като дойдеш в двореца – ще се разплатим. Разменили си дрехите. Козарят си отишъл с козите по гората, а царският син се запътил към града. От всичко, което бил придобил, му останал само пръстенът и трите лешникови черупки с дрехите на царкинята. Момъкът отишъл в двореца и се примолил да му дадат някаква работа. Никой не го познал. Пратили го в готварницата. Там се готвело за сватбата – пекли се овни, агнета, пуйки, гъски; месели се млинове, погачи; варяло се сладко. Имало работа за мнозина. След два дена щяла да бъде сватбата на царските синове. Срещу готварницата бил дворецът: прозорците на стаята, в която живеела царкинята, гледали към готварницата. Когато привечер царският син видял, че на прозореца се показала годеницата му, той извадил пръстена, сложил го на пръста си и го обърнал към прозорците. Елмазите на пръстена светнали като звезди. Момата се загледала към готварницата и видяла годеника си, но не рекла никому нищо. Тя разбрала, че момъкът се крие и решила колкото се може по-дълго да отлага сватбата. А най-големият брат всеки ден идвал при нея и настоявал по-скоро да стане сватбата, че инак ще я убие. Когато дошъл уреченият ден, той пак влязъл при нея и я заплашил. А тя рекла, че иска да каже две-три думи на царя. Съобщили на царя, че момата желае да му каже нещо. Той сам дошъл в стаята й, където бил и сина му. – Царю честити – рекла момата, – вие се готвите да ме венчавате, но още не сте ми направили премяна. – Направили сме ти, стъкмили сме – една от друга по-тънки и по-хубави. – Донесете да ги видя – рекла тя. Донесли й най-хубави дрехи от коприна, сърма и кадифе, обшити с бисер. – Не ми се нравят тия дрехи – казала царкинята. – Други ще ми направите. – Какви по-хубави дрехи от тия? – почудили се царят и син му. – Аз искам дрехи, които да се събират в една лешникова черупка – рекла момата. – И то не една, а три премени да ми приготвите, тогава може да се мисли за сватба. Ако не ми ги ушиете, няма да се венчая. Като чул царят това, пратил глашатаи да разгласят по цялото му царство, че който се наеме да ушие на царската снаха три ката дрехи, които да се събират в три лешникови черупки, ще му даде каквото поиска. Като чули най-добрите шивачи тая разгласа, събрали се да се питат какви ли ще да са тия дрехи и кой ли ще може да ги ушие. Никой не се наемал да се яви пред царя. Минали дни, седмици, никой шивач не се вестявал в двореца. Царят пак разгласил, но пак никой не се явил. Когато разгласил и трети път, най-малкият царски син отишъл при най-изкусния шивач и му рекъл: – Аз се наемам да ушия дрехи на царкинята. Шивачът го погледнал и му рекъл: – Я се махай оттук, селяко! Ти ще ушиеш дрехи, които да се събират в лешникова черупка! Ние сме толкова души майстори, никой не се наема да ги ушие, та ти, който не си хващал – както ми се вижда – ножици и игла, ще ги ушиеш! – Хващал ли съм, не съм ли, то е моя работа, майсторе – казал момъкът. – Ще ги ушия. И то – за една нощ. Само че три ката не мога, само два. – А бе ти уший едната премяна, за другите лесно! – рекъл шивачът. – За една нощ ли рече? – За една. Тая вечер ще захвана дрехите, утре сутрин ела си ги вземи! – Тъй ли? Хайде да те видя! Ами колко ще ми вземеш? – Колко ще ти взема ли? Не знам колко да ти взема. Хайде дай една крина лешници, една печена пуйка, прясна погача и бъклица вино. Дай ми ги вечерта, а утре на съмване дрехите са готови. Ако искаш, и тук ще ти ги ушия. Шивачът си помислил, че за пуйката, лешниците, погачата и виното ще отидат най-много тридесет-четиридесет гроша. Ако му ушие тоя селяк дрехите, той ще вземе от царя цяла крина жълтици; ако ли ги не ушие – голяма работа, че е нахранил един сиромах човек! Отишъл, купил една прясна погача, опекъл пуйка, взел вино и лешници и занесъл всичко това в работилницата, където дремел и го чакал селянинът. Дал му освен това мерила, ножици, игли и си отишъл. Момъкът се заключил отвътре, изял пуйката и погачата, изпил виното и като седнал на лешниците – чукай, яж, чукай, яж, та чак до сутринта. Като се съмнало, шивачът дошъл и какво да види: всред стаята куп черупки, а иглата, ножицата и мерилата – непобутнати. – Е, уши ли дрехите? – запитал той селяка. – Ето ги – рекъл царският син, – готови са. И извадил единия лешник, отворил го, раздиплил отвътре дрехите – тънки-тънки, като паяжина, а светли като слънце. После пак ги сдиплил и ги затворил в черупката. Шивачът не могъл да повярва на очите си. – Ти ли уши тия дрехи? – запитал го учудено. – Аз, ами кой? – отвърнал селякът. Шивачът взел лешника и го отнесъл в двореца. По пътя не можел да си намери място от радост. Но още повече се зарадвал царят. Станал му много драго, че в царството му има такъв изкусен шивач. Той му дал колкото пари поискал и отнесъл дрехите на царкинята. Тя познала че са нейните, и рекла: – Хубаво, царю честити. Тоя шивач, който е ушил тая премяна, ще трябва да ушие още две: нали така ни беше думата? – Ще ушие, ще ушие – рекъл царят. – Ей сега ще му поръчам. И той пратил да кажат на шивача, че иска от него още две такива премени. Шивачът обещал да ги направи. на другия ден търсил по целия град селяка, но не могъл да го намери. А той бил в двореца, прислужвал в готварницата. Дирил го шивачът цяла неделя, но не го намерил. Отчаял се, отишъл при царя и му казал, че най-добрият му калфа, с когото работели дрехите, бил умрял същата вечер, та нямало как да ушие двете премени. – Тая работа е мудна и трудна – рекъл, – не може да се свърши за неделя, за две. Месеци трябват. Царят се ядосал и викнал: – Още сега да си вървиш в работилницата и да се хващаш на работа. До утре вечер искам дрехите. Инак ще те убия. Тогава шивачът, като се уплашил, че ще му вземат главата, рекъл: – Царю честити, пред тебе лъжа не бива. Ще ти кажа каква е работата. Аз не съм ушил тия дрехи, а един момък селянин, който дойде при мене, глави се чирак и за една нощ ги свърши, а на другия ден избяга. Дирил съм го толкова дни по града, навсякъде обиколих, но не можах да го намеря. Ако щеш убий ме, ако щеш пожали ме – тъй стои работата. Никой друг освен онзи селяк не може да ушие дрехите на царкинята. А и той дори не ще може да ушие още две премени, ами още една: тъй ми каза оная вечер, когато се услови при мене. – Така ли било? – рекъл разгневен царят. – А ти защо ме излъга, че сам си ги ушил? Не те ли е срам да лъжеш пред царски очи? – Право, е царю честити, че вината ми е голяма – казал шивачът. – Но какво да сторя сега? Коли ме, беси ме – станалото станало. – Хайде върви си! – викнал му царят. – Върви си и гледай да намериш оня чирак. До утре вечер искам дрехите. Шивачът си излязъл. Като минавал през двора на двореца, царският син, който работел в готварницата, го видял и тръгнал отдалече след него. Отчаяният шивач мислил да отиде в своята работилница и да се обеси. Момъкът го проследил и влязъл в работилницата тъкмо тогава, когато шивачът завързвал въжето. – Стой! – рекъл му той. – Какво ще правиш? – Ох, братко – казал шивачът, – добре, че дойде! От толкова дни те търся. И на царя казах, че ти си шил дрехите. А той ми заповяда до утре вечер да му приготвя още две премени, инак ще ми вземе главата. Моля ти се, уший и тях, да му ги занеса, а всичко, което заплати за тях, ще бъде твое. – Може – рекъл момъкът, – но само една. Две не мога да ушия, защото нямам толкова плат. – Ти уший едната – казал шивачът, – а за другата ще видим после. Наемаш ли се? – Наемам се – рекъл момъкът. – Ще дойда довечера да захвана дрехите, а ти утре сутрин ела си ги вземи. Шивачът подскочил от радост, като чул тия думи. – Не може ли – рекъл той – да седнеш още сега да ги започнеш? Аз ще ти донеса всичко, каквото речеш. – Сега не може – казал момъкът. – Денем аз работя друго. Ти довечера се навъртай насам, а аз ще дойда и ще ги започна. Като рекъл това, той отишъл в готварницата да помага. Тъкмо тоя ден се случило, че дошъл в града и козарят. Той искал да влезе в двореца, но стражите не го пускали. Момъкът от готварницата отишъл, извикал го настрана и му рекъл: – Рано е още за онова, за което говорихме. Но ти си ми потребен днес-утре, затова постой тук в града, докато ти кажа. Ако искаш да ме видиш, мини там, през оная врата, която води в царската готварница: аз се навъртам цял ден там, щом ме извикаш, ще изляза. Вечерта шивачът приготвил на момъка богата вечеря в работилницата и го чакал да дойде и да започне дрехите. Онзи дошъл. Пак се заключил, нахранил се, цяла нощ чупил и ял лешници, а на сутринта дал на шивача втория лешник с дрехи. Отнесъл шивачът лешника в двореца и го дал на царя, а той го дал на царкинята. – Добре – казала тя. – Направете още една такава премяна – и аз ще бъде готова за сватба. Върнал се царят при шивача и му поръчал още една премяна. – Не мога – рекъл той, – царю честити. Както ти казах вчера, друг шие дрехите. А той ми каза, че имал плат само за една премяна. – Тъй ли? – кипнал царят. – Я го извикай да дойде тук! Ще му кажа аз на него! Откъдето е намерил плат за две премени, оттам ще намери и за три. След малко шивачът се върнал и довел селяка. Царят бил още разгневен: – Ти ли шиеш тия дрехи бе, момче? – Аз ги шия, царю честити. – Ами като уши две премени, защо не се наемаш да ушиеш и трета? – Нямам вече плат, царю честити. – Отдето си взел за давете, оттам ще вземеш и за третата. – Не мога, царю честити, такъв плат не се работи тук, в твоето царство. – Ами къде се работи? – Там, където живееше едно време златното пиле в елмазната клетка. – Тъй ли? – рекъл царят. – Аз ще ти намеря плат. Почакай малко. И той заповядал да извикат синовете му. Те дошли. – Видите ли тоя момък? – рекъл им царят. – Той шие дрехите на царкинята. Свършил му се е платът. Той казва, че такъв плат имало в царството, от което сте донесли златната птица в елмазната клетка. Ще идете да ми донесете плат за още една премяна. Царските синове пребледнели. Как ще идат да донесат плат, като не знаят къде е онова царство? – То е далече – рекли те на баща си. – Три години път има до там. – Не три, а девет години да има, пак ще донесете. Плат искам. Двамата братя гледали с пламнали от гняв очи селяка, идело им да го разкъсат. По-големият се изхитрил и рекъл на царя: – Ами тоя момък не може ли да донесе плат? Както е донесъл за две премени тъй ще донесе и трета. – Това не е моя работа – рекъл момъкът. – Аз шия, но не тъка. Ако ми дадете плат, ще ушия, ако не ми дадете – няма. Но има и друго. От онова царство се минава насам по проклети друмища: който се върне оттам, мъчно оцелява. Имаше едно време трима царски синове. Те тръгнаха да дирят златната птица. По пътя двамата по-големи набиха малкия си брат, оставиха го насред полето и продължиха сами. Но се скараха: единият отвори на едно място странноприемница, а другият си купи лозе и се ожени за една селянка. Най-малкият намери златната птица и взе дъщерята на царя, чиято беше птицата. На връщане братята му не го познаха, ала той сам им се откри и тръгнаха заедно да се връщат при баща им. Но по пътя те го вързаха за едно дърво, взеха му царкинята и златната птица с клетката, после излъгаха баща си, че уж те били намерили птицата. Царкинята не щеше да се ожени за тоя зъл мъж, който бе оставил брата си да го ядат зверовете. Поиска три премени, които да се събират в лешникови черупки. А защо ги поиска тя? Защото баща й беше дал на оня царски син три такива премени и тя искаше да узнае дали той е още жив. Той беше наистина жив. Един козар го отвърза и си смениха дрехите. Царският син отиде в царската готварница – да мие паници, да цепи дърва, да кладе огън и да реже зеленчук – само за един хляб. А братята му се стягали за сватба. И ето че той се яви при шивача и уши две премени; не ги уши, а само ги извади от джоба си. Като слушали тая приказка, двамата братя треперели от страх. А царят разбрал всичко. – Ами третата премяна? – рекъл той. – Ето я – казал син му, като извадил лешника из джоба си. Отворил лешника и извадил една премяна, още по-тънка и по-хубава. И после казал на царя: – Ако не вярваш, че братята ми наистина са направили това с мене, питай моята годеница, която те са заплашили със смърт, ако обади някому нещо; питай и козаря, който ме отвърза. Той е в града, аз ще ти го доведа. Дошъл козарят и разказал всичко. Дошла и царкинята, тя също разказала със сълзи на очи всичко, което знаела. Тогава бащата заповядал да прогонят от царството двамата му синове, а най-малкия оженил за царкинята и му дал царството си.

Царят с магарешките уши



Цар Троян имал магарешки уши, но ги криел под короната си. Никой не знаел, че негово величество е клепоух. След всяко бръснене тозчас влизал царският палач и погубвал злополучния бръснар, за да не разкаже никому за магарешките уши на царя. Два пъти седмично в двореца падали бръснарски глави. Намалял броят на бръснарите в Трояновото царство. Дошъл редът и на едно голобрадо бръснарче. То влязло в двореца разтреперано. Като обръснало царя и видяло ушите, момчето захванало плахо да се озърта. Царят го попитал:
– Ти, момче, имаш ли други братя?
– Нямам – отвърнало бръснарчето, – едничък съм на мама.
– Щом си едничък, ще те пощадя, но дай дума, че никому няма да казваш какво си видял на главата ми. Кажеш ли някому – загубен си!
Момчето се врекло, че ще мълчи, и си отишло. Прибрало се вкъщи живо и здраво, но оттогава на сетне захванало да линее. Заприличало на суха вейка. Да го духнеш, ще падне. Тайната го мъчела. Затъжила се неговата майка, като го гледала как се топи, и му рекла:
– Кажи ми, сине, каква болка имаш на сърцето си.
– Не мога, майко, ти каза, защото съм дал дума да мълча пред хората. Проговоря ли – свършено е с мене.
Тогава умната майка научила момчето си да иде в гората, да изкопае един дълбок трап, да се наведе и три пъти да изговори онова, що му тежи на сърцето.
Както го научила майката – тъй сторило бръснарчето. Като изкопало трапа, то клекнало и до три пъти извикало:
– Цар Троян има магарешки уши!
– Царските уши са магарешки!
– Нашият цар е клепоух!
И заринало трапа.
Изведнъж му олекнало. Тръгнало си весело към дома.
Минало, що минало, и на мястото, където копало момчето, поникнала свирчовина. Веднъж селските воловарчета видели свирчовината, отсекли си пръчки, направили си свирки и ги надули. Тогава свирките заговорили с човешки гласове:
– Цар Троян има магарешки уши!
– Царските уши са магарешки!
– Нашият цар е клепоух!
Бре! До вечерта новината се разнесла по цялата страна. Узнал самият цар и заповядал да му доведат бръснарчето. То му разправило какво се е случило. Тогава клепоухият сам си издялал една свирка, надул я, чул думите й, па си рекъл:
– Няма вече полза от криене.
И си открил магарешките уши.

ДАР ОТ СЪРЦЕ


Тръгнали трима братя за чужбина - пари да печелят. Стигнали на един кръстопът. Най-големият казал:
- Тука ще се разделим. Аз ще поема нагоре по десния път, ти - обърнал се към средния брат - тръгни по левия, а пък ти - обърнал се към най-малкия - ще държиш средния път. Подир три години, на Димитровден, ще се намерим пак тука на този кръстопът и ще видим тогава кой какво е спечелил. Бива ли?
- Бива, бате - рекли двамата по-малки братя, целунали му ръка и се простили.
Най-големият брат слязъл в един град, станал хлебар и спечелил за три години пълна кесия с жълтици. Средният брат отворил кръчма до един мост. Запретнал ръкави и почнал да продава вино. Продавал вино и вода, продавал, докато си напълнил джобовете. А най-малкият се пазарил у един добър човек - стар овчар. Като минали трите години, момчето отишло при овчаря за сметката. Овчарят му начел припечелените пари, натрупал ги на купчина, извадил от пояса си три ореха и рекъл:
- Аз съм човек стар и болен. Запрях вече и не мога да тичам подир овцете. Добре, че се намери ти, инак стадото ми щеше да пропадне. Много съм ти благодарен за овчарлъка. Падат ти се толкова и толкова пари или тези три ореха, дето съм ги сложил напреде ти. Парите давам без сърце, защото те са като огъня: човек лесно може да изгори ръцете си с тях. А орехите давам от сърце. Ако щеш, вземи парите, ако щеш - орехите.
Момчето помислило, помислило и посегнало към орехите.
- Ще взема орехите, защото ги даваш от сърце.
Взело орехите, целунало ръка на стария овчар и си тръгнало. Тъкмо на Димитровден тримата братя се срещнали на кръстопътя. Големият ги попитал:
- Какви са печалбите?
- Добри са - отговорил средният брат.
- Дайте да ги видим! Ето, най-напред вижте аз какво спечелих! Той развързал кесията си. Средният брат също извадил от пазвата си една торбичка с пари.
- Не си лапал мухите в кръчмата - казал му големият.
Последен бръкнал в джоба си най-малкият и извадил трите ореха.
- Туй ли ти е печалбата за три години? - попитал го най-големият брат.
- Туй е - три ореха, но те са дадени от сърце - отвърнал малкият. - Даде ми ги един стар човек - овчар, задето му пасох стадото. Като баща се грижеше за мене.
Другите двама избухнали:
- Все бяхме виждали прости хора, но по-глупав мъж от тебе не ще се намери по целия свят. За три ореха - три години ратай, де се е чуло и видяло такова чудо! Върни се да поискаш пари от овчаря, инак да не си посмял да влезеш в бащината ни къща! - развикал се най-старият брат.
Момчето се нажалило н тръгнало назад. Тежко му било на душата.
- Аз мислех - думало си то, - че дар от сърце е най-хубавото нещо на земята, а то какво излезе!
Стигнало една чешма. Навело се да пие вода, но преглътнало само две глътки, защото било гладно. Бръкнало в торбата си - нямало трошица хляб.
"Я да счупя орехите, че да залъжа глада си!" - помислило си момчето.
Счупило първия орех. Тогава станало чудо. Изведнъж счупеният орех пораснал, станал голям колкото бъчва столетница и от черупката почнали да излизат овце, овни със звънци, млади агнета - цяло стадо излязло от ореха.
От радост момчето не знаело какво да стори. Подбрало стадото и го подкарало към бащината си къща.
Вървяло, що вървяло, наближило родното си село.
"Я да счупя и втория орех, да видя какво има в него" - рекло си то и счупило втория орех. Щом пукнало черупката, от ореха излезли два млади вола с големи рога. Подир воловете - кола, а на колата желязно рало.
- Бре! - ударило се момчето по челото, хванало синджирите на воловете и ги повело след стадото. Преди да влезе в селото, решило да счупи и третия орех. Счупило го. Тогава от черупката излязло едно момиче - толкова хубаво, че не може да се опише с перо.
- Води ме - продумало момичето - в бащината си къща; аз съм неродена мома и съм отредена да ти бъда невеста.
Качило момчето девойката на колата, повело воловете, звъннали звънците на стадото. Прибрало се в дома на баща си. Като видели братята стадото, новата кола и девойката - езиците си глътнали. Тогава им станало ясно какво значи дар от сърце!

ПЕДЯ ЧОВЕК


Живеели двамина стари хора - мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на покрива, имали си и два вола: единият - сляп, а другият - куц, имали си една нива, три години неорана. Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.
Една сутрин старецът рекъл на жена си:
- Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко просо, че като порасте и узрее - ще дойдат птички да го клъвнат. Щом накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам. Какво мислиш - добре ли съм решил?
- Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти наготвя. Я иди по-напред да хванеш малко рибица, пък сетне ще вървиш да ореш.
Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир. Изтеглил я: цяла торба рибки златоперки. Хвърлил повторно и що да види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с цървулки и мустачки.
- Добро утро, тате! - викнало момчето.
- Кое си ти? - попитал старецът.
- Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми пораснаха - но никой не дойде. Излязох да се поразходя във водата и ти ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!
Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл. Бабичката, като го видяла, много се зарадвала
- Ох, на мама - викнала тя, - то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.
Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и заминал на оран. На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче. Като стигнал на нивата - бащата го съзрял, спрял воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял малко насам-нататък, сетне се хванал за опашката на единия вол, покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и влязъл вътре. Викнал силно:
- Дий!
Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре наместо баща си. Теглил една бразда. права като свещ, теглил втора, почнал да свирука.
- Тате - викнал той на стареца, - ти си полегни под крушата, пък аз ще изора нивата. Ако някой мине и поиска да ме купи - ти ме продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.
Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат търговец и се смаял: орачът спи под крушата, а воловете сами вървят и орат. Де се е видяло такова нещо!
- Хей - викнал той, - какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:
- Какво има?
- Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! - отвърнал търговецът.
- Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.
- Де го? - още повече се смаял търговецът.
- Ей го там в ухото на вола.
Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:
- Продай ми го!
- Колко даваш? - попитал старецът.
- Сто жълтици.
- Дай парите.
Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал. По пътя Педя човек прогризал като мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се мушнал в храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл навън. Стигнал до един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя човек под моста да спи, като решил на другия ден да си продължи пътя. Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.
- Тая нощ - рекъл първият - ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село, съгласни ли сте?
- Съгласни сме! - отговорили другите двама.
- Вземете и мене, братя! - обадил се Педя човек в тъмнината.
- Кой си ти? - трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:
- Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем. Ще влезеш през ключовата дупка в обора на къщата, дето е накрай село, ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те чакаме вън.
Речено - сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село, помогнали на Педя човек да влезе през ключовата дупка и притихнали в тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му глас държи:
- Братя разбойници, кой вол да открадна - белия или черния?
- Мълчи, дребосъче мустакато - зашепнали разбойниците, - изведи черния!
Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората, заклали го, одрали му кожата и си го разделили. На Педя човек дали шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в близката долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал. Същата нощ в долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето, той подскокнал, отворил уста и го налапал. Педя човек се събудил в корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към устата на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една орехова сянка, пладнувало цяло стадо овце, а овчарят и кучетата спели. Вълкът тихо приближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато посегнал да го удуши, Педя човек се развикал:
- Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!
Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху вълка. Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един заек, но щом наближил, Педя човек пак се развикал:
- Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!
Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:
- Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш пляч-ката ми?
- Аз съм Педя човек.
- Какво искаш от мене?
- Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.
- Къде живеят те?
- Хе там, в долното село.
Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село, прескочил плета и влязъл в двора на колибата, гдето живеели бащата и майката на Педя човек.
Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:
- Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!
Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и бабичката с кобилицата. Тупа-лупа - убили вълка. Разпрали му корема и извадили Педя човек.
- Как сте? - попитал Педя човек и си засукал мустака.
- Добре сме - отвърнали старците. - Тебе чакахме.
- Вие сте добре - рекъл Педя човек, - но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.
- Лесна работа! - рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила хубаво меко кожухче.

Човекът, който искал да плени месечината



Това, което ще ви разкажа, дали е истина, или не –един Аллах знае. Приказката може да е измислена, но е добре намислена. Затова с нея умората се забравя и нощта се скъсява.
Казват-разказват, че един човек имал дъщеря – за чудо и приказ. Златните й коси се свличали до петите и щом ги отреже, те веднага пак пораствали. Щом се засмеела, от устата є зрели плодове падали и който ги вкусел, животът му се удължавал, а който бил болен – оздравявал. От бузите й капел ален гюл-трендафил и всичко около нея ухаело, а водата, що пиела – на сладък шербет ставала, дива къпина да докоснела – веднага
се превръщала на лозова пръчка, отрупана с ароматно грозде. Била толкова красива, че Слънцето спирало дъх и не искало да залезе, докато я гледало.
С дъщеря си чудодейка бащата станал много богат. Построил на брега на Егейско море голям сарай, почнал да обикаля градове и подканвал:
– Елате в моя сарай, хора млади и стари, учени и прости. От косите на моята дъщеря тъкачите да тъкат черги, килими и халища. Овощарите да събират плодовете, които падат от нейните устни, когато говори. Розоварите да варят гюлова вода и гюлово мас-
ло, що капят от бузите є. Шербетчиите да наливат гюмовете си с шербет от водата, що тя и пила. Заповядайте, всички да добрувате!...
Надошли много хора от всички краища на страната. Скоро бил построен хубав и подреден град, където улиците гъмжали от весели хора, облечени в копринени
дрехи; къщите били пълни с щастливи и охолни хора, които пеели и се забавлявали, а сергиите на пазарите били обсипани с кехлибарено грозде, смокини, портока-
ли и всякакви екзотични плодове.
Прочул се много този град и в неговите кервансараи идвали хора, натоварили своите стоки на камили и магарета, а в пристанището хвърляли котва гемии със стоки от далечни страни. Злато се сипело навред и хората, вдигайки ръце към небето, венцехвалели хубавата девойка.
На отсрещния морски бряг живеел един главатар на разбойническа банда. Чул той за тия чудеса и решил да завладее богатствата на града и да отвлече чудната мома. Качил се на една скала и се провикнал:
– Мои другари по оръжие, наточете ятаганите си и потопете стрелите си в смъртоносна отрова! Вземете щитовете си, сложете си железните капи, облечете ризниците си и се наредете на големия мегдан!
След този повик на главатаря разбойниците се наредили на мегдана, били качени на бързоходни гемии и стоварени на отвъдния бряг. Нахълтали те в щастливия град, запалили къщите, ограбили каквото им падне и безгрижните песни и смехове на хората заглъхнали.
Преди да залезе слънцето, оцелелите хора били заробени и оковани във вериги.
Докато разбойниците грабели и палели къщите и дюкяните, главатарят им с кървав ятаган в ръка се втурнал в сарая, изправил се пред чудната девойка и казал:
– Ти си вече моя! Аз ще разресвам златните ти коси, ще дишам уханията на гюловете, които капят от страните ти, ще вкусвам плодовете на твоите уста и мои ще бъдат всички богатства, които ражда твоят вълшебен поглед!
Но главатарят не успял да постигне целите си. Косите на хубавицата от мъка и ужас се втвърдили като клечки. Страните є вече не отронвали гюл-трендафил.
От устните є не падали вече сладки плодове. Очите й се премрежвали от сълзи и щом погледнела надолу към плодородната земя, тя се превръщала в пустиня. След това момата легнала болна и не се повдигнала.
Намерил се в чудо главатарят – що да стори. Разпратил бързоходци и им заповядал да свикат мъдреци и звездобройци, билкари и знахари, чародеи и ясновидци,
та те вкупом да намерят лек за болестта на чудната мома.
Събрали се тези мъдри и учени люде, струпали се край постелята на момата и жалостиво зашушукали, заклатили глави и казали:
– О, всесилни главатарю! За да господстваш над тая земя и за да възвърнеш животворната сила на девойката, трябва да извършиш един чутовен подвиг.
Може да е трудно, но не е неизпълнимо...Тогава главатарят възкликнал:
– Кажете ми какво да направя? Земята мога да преобърна, всичко ще превърна на пух и прах, само и само да върна в живота чудноватата девойка. Кълна се в меча си!
Тогава най-старият от мъдреците се вдигнал от мястото си и го завел до прозореца. Била нощ и в небето се показвал сребърният сърп на месечината. Старецът посочил месечината и казал:
– Трябва да идеш на небето и да плениш месечината. Тогава момата ще се вдигне и ще възвърне своята чудна сила. Там, където е пустиня, отново ще натежи от едра пшеница, а лозите и дърветата ще се счупят от едър плод. От косите на момичето пак ще расте свила, която едва ще смогваш да събираш, а от устните й ще тече сладък шербет.
Главатарят бил смел, но много глупав. Погледнал полумесеца, изсмял се и гръмогласно казал:
– Драги мъдрецо, и ти наричаш това трудно за един юнак! Това е детинска работа за мен. Ей сега ще се изкача на най-високия връх на планината, ще хвана месечината и на коляното си ще я строша, а парчетата ще запратя в глупавата ти глава.
Но старецът предупредил:
– Не е толкова лесно, защото мислиш, че месечината виси над главата ти, а ще видиш, че тя е на много далечно разстояние. Сега ти се струва, че е мъничка, но тя е много голяма и е обградена от безчетпазачи – всички звезди на небето. Те стоят в непревземаема крепост и я пазят, затова трудно ще се добереш до нея и още по-трудно ще победиш звездите пазачи.
Но главатарят повече не искал да слуша и затова махнал с ръка. Затръбили бойни тръби, забили барабани, събрали се всички разбойници и тръгнали да пленяват месечината.
Главатарят неумолимо подканвал разбойниците да вървят все напред. Минали непристъпни върхове, лятото се сменило с люта зима, някои падали и пак ставали, но краят на пътя не се виждал.
На беда за да не налетим, нека приказката съкратим!...
Накрая разбойниците стигнали най-високия връх на най-високата планина. И всички ахнали от почуда – пред тях се простирала безкрайна равнина – гладка
като море, всичко било тихо – ни глас, ни звук, а далече-далече месечината кротко спяла.
Ненапразно старите хора казват, че на високите места вилнеят страшни бури. Не щеш ли, изведнъж над разбойниците заблестели светкавици, изсипали се гръмотевици, които замушкали равнината с мечовете си. Така отвръщали звездите на дързостта на главатаря да открадне месечината. Те се струпали, прикрили месечината и размахали лъчи като нажежени копия. Върху дръзките пришълци се посипала градушка от огнени стрели.
Изплашили се разбойниците – захвърлили ятагани и мечове и побягнали презглава кой където види. Тихата равнина била изпълнена със стенания и вопли:
– Аман-заман! Аман-заман!
Много разбойници загинали, а малцината живи се събрали долу и тръгнали да се връщат обратно. Главатарят, ранен в главата, заплакал безутешно:
– Аз не успях да надвия бурята, не можах да преборя звездите и не можах да пленя месечината. Моята самонадеяност погуби много от моите хора. Такова юначество не е било по силите ми. Горко ми...
И тръгнал главатарят с шепата си хора обратно, но това не били онези безстрашни разбойници, а жалка сбирщина от обезоръжени, куци и сакати хора. Накрая криво-ляво достигнали до благодатния град, ала гражданите излезли насреща им и въоръжени с колове и остени ги прогонили. Жалките поробители едва успели да се качат на корабите си и отишли там, откъдето са дошли.
Необикновената девойка отново възвърнала своята чудодейно сила. Освободените хора заживели в мир и доволство. И това траяло много, много векове.

Баба Яга
Живели едно време жена и мъж, които си имали една дъщеря. Жената се разболяла и умряла. Мъжът поскърбил, поскърбил, пък се оженил за друга. А тя била зла. Намразила завареницата си, биела я, карала и се, чудела се как да я погуби. И ето че веднъж бащата заминал нанякъде, а мащехата рекла на девойчето: - Иди при сестра ми, твоята леля, и и поискай игла и конец да ти ушия ризка. _А тази леля била Баба Яга. Не посмяло девойчето да и откаже, тръгнало, но най-напред се отбило при своята родна леля. - 3дравей, лельо! - Дa си жива и здрава, миличка! Какво те носи насам? - Мащехата ме изпрати при своята сестра да и поискам игла и конец. Каза, че ще ми ушие ризка. - .Добре, че си дошла първо при мен, племеннице - рекла лелята. - Ето ти едно ширитче, малко масло, хляб и парче месо. Ако има там брезичка да те удря през очите, ти с ширитчето я превържи, ако има врата да скърца, да хлопа и да те не пуска, ти с масълцето я намажи, ако зли кучета те нападнат, хлебеца им подхвърли, ако котарак поиска очите ти да издраска - месцето му дай. Поблагодарило девойчето на леля си и тръгнало на път. Вървяло, колкото вървяло, стигнало до гората. А там зад висо ка ограда видяло къщичка на кокоши крака, на овнешки рога. Вътре седяла Баба Яга и тъчала платно. - Здравей, леличко - поздравило я девойчето. - Да си жива и здрава, племеннице - отвърнала Баба Яга. - За какво си дошла? - Мащехата ме изпрати да ти поискам игла и конец, ще ми шие ризка. - Добре, племеннице, ще ти дам игла и конец, но ти седни да поработиш малко! Седнало девойчето до прозореца и взело да тъче. А Баба Яга излязла от къщи и рекла на прислужницата си: - Сега ще легна да поспя, а ти иди напали банята и изкъпи племенницата ми. Но гледай добре да я изкъпеш, че като се събудя, щея изям! Девойчето чуло тези думи и застанало сред стаята ни живо, ни умряло от страх. Когато прислужницата влязла, момичето взело да и се моли: - Миличка! Не подклаждай огъня, ами го заливай с вода, а вода та в решето носи! - И и подарила кърпичката си. Прислужницата се заловила да затопля банята, а Баба Яга се събудила, отишла до прозорчето и попитала: - Тъчеш ли, племенничке, тъчеш ли, миличка? - Тъка, тъка, леличко! Баба Яга пак легнала да спи, а девойчето видяло котарака, дало му месцето и го помолило: - Котенце, братче, научи ме как да избягам оттук. Котаракът отговорил: - Ето там има една, кърпа и един гребен, вземи ги и бягай по скоро, иначе Баба Яга ще те изяде. Тя ще хукне да те гони, но ти допри ухо до земята и когато чуеш, че наближава, хвърли през дясното си рамо гребена - и в миг зад теб ще израсте гъста гора. Докато тя мине през гората, ти ще избягаш надалеч. А чуеш ли пак, чете гони, хвърли кърпата през дясното си рамо - и в миг зад 'теб щесе разлее широка и дълбока река. - Да си жив и здрав, котенце, братче! - рекла девойката. После поблагодарила на котарака, взела кърпата и гребена и хукнала да бяга. Спуснали се насреща и кучета, опитали се да я ухапят, да я разкъсат, но девойката им хвърлила хляба и кучетата я оставили дамине. Заскърцала пътната врата - още малко и ще се затръшне пред нея, но девойката я намазала с масълце. И вратата я оставила да мине. Зашумяла отпред брезичка, искала очите й: да издере, но девойката я превързала с ширитчето. И брезичката я оставила да мине.
Затичала се девойката, спуснала се да бяга, колкото и сили държат. Бягала и не се обръщала назад да погледне. А в това времекотаракът седнал на прозореца и започнал да тъче. Но повече раз тъкавал, отколкото тъчел. Събудила се Баба Яга и отдалеч попитала: - Тъчеш ли, племеннице, тъчеш ли, миличка? А котаракът отвърнал: - Тъка, тъка, мила лельо! Втурнала се Баба Яга в стаята, гледа - девойчето го няма, а на стана котаракът седи. Започнала Баба Яга да му се кара: - Ах ти, стар измамнико! Ах ти, злосторнико! Защо пусна моми чето? Защо не му извади очите? Защо не му издра лицето? А котаракът и отговорил: - От колко години ти служа, ти изглозгана кост не си ми подх върлила, а тя месце ми даде! Изтичала Баба Яга навън, нахвърлила се на кучетата: - Вие защо не раздърпахте, защо не изпохапахте девойката? Кучетата и отвърнали: - От толкова години ти служим, ти суха коричка хляб не си ни подхвърлила, а тя хлебец ни даде. Изтичала Баба Яга до пътната врата: - Ти защо не изскърца, защо не се затръшна? Защо пусна девой ката от двора? Вратата отговорила: - От толкова години ти служа, ти и с вода не си ме подмазала; а тя маслото не пожали. Изтърчала Баба Яга до брезичката: - Ти защо не заслепи очите на девойката? Брезичката и отговорила: - От толкова години ти служа, ти с конец не ме привърза, а тя ширитче ми подари! Взела Баба Яга да се кара на прислужницата: - Ти, никаквице, защо не ме разбуди, не ме извика? Защо я пус на да избяга? Прислужничката и рекла: - От толкова години ти служа, ти добра дума не си ми казала, а тя поговори с мен кротко и благо и кърпичка ми подари. Покрещяла Баба Яга, погълчала, а сетне седнала в хаванчето и се спуснала да гони девойчето. Шибала хаванчето с чукало, с метла следите помитала. А девойката бягала, колкото бягала, поспряла се, допряла ухо .10 земята и разбрала: трепери, люлее се земята, лети Баба Яга, гони я и вече янастига. Извадила девойката гребена и го хвърлила през дясното си рамо. Израснала тутакси гора след нея, гъста и висока: корените на.дърветата на три метра дълбоко под земята отиват, върховете имнебето подпират. Долетяла Баба Яга, взела да чупи и гризе гората. Тя чупи и гри зе, а девойката в това време бяга. Минало се, колкото се минало, допряла девойката пак ухо до земята и разбрала: трепери, люлее се земята, лети Баба Яга, гони я ~ вече янастига. Извадила тогава кърпата и я хвърлила през дясното си рамо. И в тоз миг се разляла река зад нея, широка и дълбока.Стигнала Баба Яга до реката и от злоба заскърцала със зъби не може да я премине.Върнала се вкъщи, събрала всичките си бикове и ги подгонилакъм реката: - Пийте вода, мои бикове! Изпийте реката до дъно! Почнали да пият биковете, а водата в реката не намалява. Ядосала се Баба Яга, легнала на брега, взела и тя да пие водата. Пила, пила, докато не се пръснала! А през това време девойката продължавала да бяга. Върнал се вечерта бащата вкъщи и попитал жена си: - Къде е дъщеря ми? Жената отговорила: - Отиде у леля си - игла и конец да й поиска, но кой знае защо закъсня. Разтревожил се бащата, приготвил се да иде да търси дъщеря си,но девойката дотичала запъхтяна, дъх не може да си поеме от умора. - Къде си била, щерко? - попитал я бащата. - Ах, татко! - отговорила девойката. - Мащехата ме изпрати при своята сестра, а сестра й е Баба Яга. Тя искаше да ме изяде. Едва се отървax от нея! Щом чул това, бащата се разгневил на злата си жена, грабнал метлата и я изгонил от къщи. И заживели те двамата с дъщеря си мирно и сговорно.

Приказка за Любовта


Един човек имаше навика да посещава близката до дома си горичка. Обикновено правеше все едно и също - изминаваше бързешком пътеката между дърветата, вперил поглед в краката си, а после спираше пред едно дърво - винаги едно и също, сядаше под него и започваше да се вайка.

- Никой не ме обича. Никой не заслужава моята любов. Ах, колко съм самотен! А имам толкова голямо сърце и то жадува за обич.

И така ден след ден.

В клоните на дървото едно птиче си свиваше гнездо. Жалостиво същество беше то - не понасяше чуждото страдание.

- Човече - извика един ден птичето, когато оплакванията бяха особено мъчителни за слушане, - тук всички те обичаме. Виж тревата, по която често вървиш. Тя е полегнала, за да не пречи на стъпките ти. Ето и дървото, под което обикновено сядаш. Показало е единия си корен, за да ти е удобно. А мравките всеки ден го почистват, за да ти е приятно. Всички те заслужават твоята обич.

- Колко си наивно! - възкликна човекът. - Не познаваш света. Тревите лежат, защото ги мързи да се изправят всеки път. Дървото е престаряло, скоро ще се катурне, затова коренът му е над земята. А колкото до мравките, те просто са лакоми и всеядни.

- Да, може би си прав - каза птичето, което почти винаги се съгласяваше с чуждото мнение. - Те наистина правят нещата за себе си, но и за теб също.

- В дълбоко заблуждение си - строго каза човекът. - Те не могат изобщо да обичат. Някои от тях нямат дори сърца. И затова са недостойни за моята любов.

Птичето се сви в недовършеното си гнездо и клюмна глава върху гърдите си. Искаше да помогне, а не знаеше как. Да утешиш човек се оказа трудна работа.

- Когато съм неуверено и объркано - започна отново то, - ...

- Това обяснява всичко - прекъсна го човекът, който вече бе успял да зърне птичето в клоните на дървото. - Ти си дребно и нежно, и толкова младо. Имаш малко знания и почти никакъв опит. Нуждаеш се от покровител и учител.

- ... тогава запявам - продължи птичето, което не разбра думите на човека.

- Нима можеш да правиш нещо? - Човекът се взря с любопитство в пернатото същество. - Я да видим. Ще изпееш ли една песен за мен?

Птичето го погледна с едното око, после с другото, хвърли поглед наоколо и запя.

И сякаш цялата земя притихна и зачака, и всички дървета, храсти и треви върху нея - също. Животните, птиците и насекомите замлъкнаха. Дори потока забълбука по-тихо, а съществата, които го населяваха, се скупчиха на повърхността му. Слънцето заблестя, облаците спряха своя бяг, а вятърът полегна в клоните на дървото.

Песента изпълни гората, издигна се над върховете на дърветата и се понесе към загадъчните и необятни висини.

Птичето изви глава нагоре, гласът му трепна и замря.

В настъпилата тишина човекът чуваше само собственото си учестено дишане. Очите му бяха пълни със сълзи.

- Ти си единственото същество, достойно за моята любов - успя да промълви той.

- Наистина ли? - със съмнение в гласа запита птичето.

Усети мъничко гордост, леко облекчение и неясна тревога.

- От днес нататък ще те наричам моя любима. Ще се грижа за теб. Ще ти построя дом и ще те пазя от враговете ти.

Щастлива усмивка озари лицето на човека.

- Но аз имам дом! - възкликна птичето. - И нямам врагове!

- Какъв дом е това? Ако разклатя клона, гнездото ще падне - нетърпеливо каза човекът. - А колкото до враговете, ти си толкова неопитно, че се чудя как си оцеляло досега.

- Да, да - обади се птичето, колкото да каже нещо.

Излезе от гнездото и подскочи на по-висок клон.

- Ще ти направя златна клетка с хранилка, поилка и люлка, които да блестят на светлината - и човекът примижа от разкрилото се пред него видение. - Ти ще ми пееш, а аз ще те храня и пазя. Ние ще се обичаме и няма да има други като нас.

- Да, да - каза птичето притеснено и подскочи на още по-висок клон.

- А сега ела, за да те заведа у дома - и човекът протегна ръце.

Птичето неспокойно заподскача от клон на клон, въртейки глава.

- Ела, не се страхувай. Аз те обичам и с мен ще ти бъде хубаво - с много чувство в гласа продължи той.

- Не вярвай на думи! - каза вятърът и потегли отново на път.

- Не отивай! - зашепнаха листата на дървото.

- Ще ни липсваш! - чуха се гласове отвсякъде.

- Ако не дойдеш, ще се превърна в най-нещастното същество в света - добави човекът.

- О! - възкликна птичето, което не можеше да забрави как изглеждаше той преди.

“Исках да помогна и вече нещичко направих. Трябва да продължа” - помисли си то.

Завъртя се в кръг около дървото, хвърли бегъл поглед на полуготовото си гнездо и плавно кацна на рамото на човека.

- Ето ме! - изчурулика.

Той нежно го взе в длани, допря устни до пухкавата му перушина и радостен се завтече към дома си.

Направи всичко, което беше обещал. Купи златна клетка с хранилка, поилка и люлка. Вечер я слагаше до леглото си, сутрин я закачаше на прозореца в стаята си. Носеше на птичето най-хубавите семена, редовно му сипваше прясна вода, говореше му и го галеше, не го оставяше и за миг само. Понякога го пускаше да направи кръгче летейки.

- Браво, браво! - пляскаше с ръце и се смееше. - Ти си най-умелият пилот в света.

Беше щастлив, както никога в живота си и птичето се радваше.

Но в новия си дом то никога не запя. Не че не искаше - просто не можеше. Понякога, когато молбите на човека бяха особено настойчиви, то се опитваше, но освен “чирик, чирик” друго не излизаше от човката му.

- Е, нищо - казваше му той в такива случаи. - Не се притеснявай. Някой ден ще запееш и тук.

И го галеше и целуваше нежно.

Но споменът за онази песен не оставяше човека на мира. Копнежът да я чуе отново го измъчваше.

- Виж, миличко - каза му един ден, - ще те занеса в гората, ще намеря твоето гнездо и ще те поставя в него. Сигурен съм, че тогава отново ще запееш.

Отиването в гората се оказа по-трудно, отколкото си го представяше. Тревите бяха заличили пътеката, а дърветата изглеждаха отчайващо еднакви. Дълго се лута, но не намери познатото гнездо. Накрая спря и разтвори длани.

- Хайде, любов моя, покажи ми това, което можеш да правиш по най-добрия начин.

Птичето стъпи на крака и изправи глава. Светът, какъвто го помнеше, се завърна при него. Видя събратятя си високо в небето и чу радостните им възгласи. Слънцето го заслепи за миг, а вятърът го залюля в прегръдките си.

- Ела с мен - прошепна му.

- Бягай, бягай! - подканиха го листата на дърветата.

- Спасявай се! - настойчиво зашепнаха всички наоколо.

Усети радостна възбуда. Тялото му стана леко, а крилете силни.

- Чирик, чирик! - изтръгна се от него и то се понесе нагоре.

Безграничното и бездънно небе се доближи, за да го поеме.

- Върни се! Върни се! - извика човекът. - Не мога да живея без теб!

В гласа му имаше толкова мъка, отчаяние и страх, че птичето не се поколеба и за миг. Спря рязко и се спусна обратно.

От този ден то престана да лети. Но с това промените не свършиха. Загуби апетит. Хранеше се малко и насила.

- Болно ли си? - тревожеше се човекът и се суетеше около него. Сменяваше храната и водата, даваше му специални треви и семена.

Но пухчетата по главата на птичето опадаха, а перата му загубиха блясък и цвят. То нямаше вече сили да стои на крака. Лежеше на дъното на клетката с глава, клюмнала на една страна.

- Миличко - обърна се човекът към него, облян в сълзи, - кажи ми какво да сторя за теб?

Птичето с усилие отвори очи и го погледна. Беше се опитало да направи човека щастлив, но имаше ли щастие без мъка?

- Само не умирай! - възкликна той, когато видя, че любимото му същество отново затвори очи. - Ще потърсим помощ.

Взе го в ръце, притисна го към гърдите си и хукна към гората. Намери празно гнездо и положи в него топлото телце.

Разкъсван от страх и разкаяние, човекът се наведе към тревите и цветята, като се вглеждаше с надежда във всяко стъбълце:

- Моля ви, помогнете!

- Как, как!? - развълнуваха се те.

- Спасете моето птиче! - шепнеше той на едно дърво, после на друго, прегръ-щаше стволовете им, търсеше отговор в потрепването на листата им.

- Направете нещо! - призоваваше малките и големи същества, които се изпречваха на пътя му.

- Какво, какво!? - питаха се те.

Тревога, жалост и отчаяние изпълниха гората.

Слънцето измина дългия си път и нощта замени деня, но чувството на обреченост не се стопи.

Звездите покриха небесния свод и пръснаха призрачната си светлина наоколо.

- Помогнете! - помоли ги човекът, но вече не вярваше, че някой може да го стори.

- Всичко е наред - примигнаха звездите и сякаш се усмихнаха.

Но никой на земята не ги чу.

Когато утринната светлина обля и последното кътче в гората, човекът разбра, че е загубил гнездото и своята любима в него. Изтощен от безсъние, мисли и безплодни усилия, спря. Тогава чу песента. Идваше ту отляво, ту отдясно, извисяваше се, после спираше.

- Моето птиче - прошепна той, а сърцето му подскочи в гърдите. - Живо е!

Затърси в клоните на дърветата, но това, което успяваше да зърне тук или там, беше крило, краче или човка.

- Живо е! - каза си с облекчение, благодарност и смирение. - Това е важното. Някой ден ще го видя цялото, а може би ще го докосна отново.

Този ден песните в гората не спряха. Птиците разказваха на облаците и дърветата, те пък шептяха на тревите, цветята и всички животни на земята за нещо чудесно, което се случило. В едно полуразрушено гнездо, на някакъв незначителен клон в Голямата гора едно малко птиче се превърнало в същество от светлина. То не се нуждаело вече от вода и храна, нито от сън, от летене или чуруликане, не се нуждаело дори от дишане. Не изпитвало желания, съжаление или копнеж, нито мъка, нито жалост, нито страх. Перата му излъчвали светлина, а очите му - ласкавост и доброта. Всеки, който го зървал, бил привличан, омайван, омагьосван от това същество. Оставал при него и се променял завинаги.

Птиците разказвали на облаците и дърветата, а те на тревите, цветята и животните на земята, че най-трудното било не да попаднеш на това място в гората, а да видиш съществото от светлина

Приказка за зеления дракон



Имало едно време, в една далечна страна, народ от малки човечета, които живеели в зелена долина. От едната страна на долината се издигала стръмна и камениста планина, която ги пазела от северния вятър, от другата страна на долината имало хълм, огряван непрестанно от слънчевите лъчи. Имало кози и крави, които по цял ден пасели кротко под сенките на разцъфналите черешови дървета. Тревата била мека и всичко растяло лесно в плодородната почва. Красив ручей течал в средата на долината и пеел ту спокойни, ту весели песни. Той идвал от малко изворче високо в планината. Острите камъни не позволявали на малките ни приятели да стигнат до върха, но ручейчето минавало откъдето си иска между скалите. Спускало се по склона и напоявало малките градини пред дървените къщички, след което продължавало пътя си към края на долината.

Ручейчето продължавало към непознатия край на долината, към неизвестното, където никой не бил пристъпвал! Говорело се, че там има голям ручей, много широк и много син, който се наричал море. Говорело се, че планината се спуска в морето, изобщо много приказки се разказвали вечер за това място, но никой не бил стигал до другия край на долината, заради зеления дракон.

Зеленият дракон живеел в голяма пещера, сгушена в недрата на планината, точно в края на долината. Той пазел пътеката и всеки път, щом някой от жителите се опитал да мине пред пещерата, излизал клатушкайки се от крак на крак, тромаво, но стремително. Отварял устата си, мятал огромни червени, жълти и сини пламъци, придружени от звук подобен на ураганен вятър, и с тях изгарял всичко наоколо. Тежко и горко на този, който се изпречел пред него.

В това спокойно селце живеел Пеку, умно и любопитно момче. Той много искал да разбере какво има в края на долината. Приказките на възрастните не му били интересни, искал сам да открие света и обитателите му. Чувал бил, че има големи хора, черни и дори бели хора. Самият той бил по-скоро жълтеникав на цвят с големи ококорени очи. Интересувал се от всичко и гневът му към дракона, който му пречел да стигне до края на долината, растял.

Както всички деца, Пеку ходел всяка сутрин до ручейчето, за да напълни кофа с вода. Използвал моментите, за да наблюдава дракона, който не напускал убежището си, освен за да опърли няколко растения или животни за похапване, след което отново се оттеглял в пещерата. Пеку никога не го доближавал, във всеки случай не и толкова, че драконът да го забележи.

Една сутрин, Пеку се доближил повече, отколкото обикновено и видял неприятеля да подава муцуната си иззад скалите. Ноздрите на дракона се разширили, челюстите му се отворили и на върха на езика му се появил пламък. Пеку затаил дъха си. Появило се първо едното, а след това и другото драконово око и двете се вторачили в него. Стомахът на Пеку се свил от страх при вида на бликащите пламъци. Той се засилил и плиснал кофата с вода, която бил напълнил от ручейчето, в устата на дракона.

Чуло се зловещо хриптене и Пеку застанал неподвижен. То и да искал не можел да помръдне, толкова бил изплашен. Изведнъж, покашляне го изтръгнало от ужаса му и ококорил изненадано очи: огромният зелен дракон кашлял, облачета дим излизали от устата му заедно с умолителни думи:

- Вода, вода, вода.

Пеку грабнал кофата и се спуснал, за да я напълни отново с вода, която отново да плисне в устата на дракона.

- Благодаря ти, Пеку. Направи ми огромна услуга.

- Ама, ти говориш, драконе?

- Разбира се! Точно за това отварям уста всеки път, щом някой се доближи. Но за нещастие, всеки път, от устата ми излизат само пламъци и никой не може да ме разбере.

- Бедният дракон, колко ли си страдал сам в тази пещера!

- О, да, Пеку. Искаш ли да станеш мой приятел?

- Разбира се, че искам. Дори ще те взема с мен, за да обиколим заедно света.

Така, Пеку и зеленият дракон потеглили заедно, за да открият света.

Принцесата и еднорогът



Имало много отдавна един тайнствен цар, който живеел в мрачен замък потънал в тишина. Царят бил понесъл толкова страдания, че решил да се оттегли в една крепост пълна с призраци, откъдето никой не можел да го измъкне.

Царят имал дъщеря, която растяла в зловещия замък без досег с външния свят, отглеждана само от майка си – нежна и кротка кралица. Принцесата била свикнала да се спотайва щом гневните пристъпи на баща й, предизвикани от демоните, които само той виждал, разлюлявали замъка до основи. Тя говорела рядко, но винаги се усмихвала, за да не наруши тишината настанила се в замъка, поради болестта на баща й.

Принцесата усещала света с всички сетива. В деня, когато навършила шестнадесет години, събрала цялата си смелост и помолила за разрешение да излезе навън. Кралицата се присъединила към молбата й, а кралят се опитал да се престори, че нищо не е чул. Принцесата настоявала:

-Татко, искам да изляза от палата, моля те!

- Върви, дъще, ако така искаш, но навън ще срещнеш само неприятели.

Кралицата извърнала глава, за да скрие сълзите си.

Трепереща, но изпълнена с решителност принцесата поела сама по своя път. Тръгнала по единствената пътека, която съзряла пред мрачния замък. Преминавала през сиви, мъртви пустини и се опитвала да избягва срещите. Един ден решила да промени посоката; интуицията й подсказвала, че би трябвало да има и нещо друго, освен пустини.

Пейзажът край нея скоро се променил. Тревите и растенията се въздигали в най-разнообразни форми и цветове, птиците разговаряли помежду си с мелодични трели, бистрата вода на ручеите ромоляла между камъните. Сърцето на принцесата туптяло развълнувано. И въпреки красотата наоколо, тя била притеснена, сякаш не заслужавала да бъде там?

Тогава, в края на една тясна пътечка, тя изведнъж спряла. Пред нея стояло прекрасно създание – бяло, нереално – каквото била виждала само на картинките в приказните книжки. Еднорог… С безкрайно мил поглед. Приближил се към девойката.

- Здравей! – казал еднорогът

- Здравейте! Колко сте красив!

- Ти също! Какво те води насам?

- Не съм съвсем сигурна, съжалявам. Вървя от много дни без да знам какво търся.

- Разбирам. Няма за какво да съжаляваш. Може ли да те придружа? Може ли да те запозная с приятелите ми?

Тръгнали заедно по пътя – девойката вървяла с несигурни стъпки и разказвала за детството си, еднорогът грациозно пристъпвал до нея.

По пътя срещнали охлюв, който им разказал за удоволствието на своя бавен живот и възможността да се възползва от всяка дъждовна капка, за да вкуси щастието на живота. После пеперуда с красиви, трептящи крила говорила с тях за метаморфозата; величествевн бял лебед им разказал забавна история за малко грозно пате; жаба, дълго живяла в блатата, споделила колко е трудно да се вярва в чудеса, в езера и морета…

Принцесата често се страхувала от непознатите същества, съмнявала се в необикновените им разкази. В детството си била слушала предимно истории за това, как да се предпазва. Понякога, когато принцесата била много уморена, еднорогът я носел на гърба си. След няколко дни девойката се доверила на еднорога и го оставяла да я носи на гърба си, докато спи.

Прекрасна била тази необикновена страна.

Преминали край невиждани гледки, срещнали невероятни същества, всяка среща била по-изненадваща от предишната.

Понякога принцесата усещала, че е неумела, но еднорогът бил винаги до нея и деликатно й помагал. Тя го научила да се защитава и да казва „не“ понякога, когато се налага.

Така пътували през прекрасните земи и на принцесата започнало да й се струва, че животът е радостен, цветен, богат; натрупвала опит и срещала най-различни изумителни същества.

Малките зрънца на щастието


Много, много отдавна в окъпана от морето и слънцето страна, живеел богат и могъщ владетел. Народът му бил верен и го уважавал или по-скоро се страхувал от него. Владетелят притежавал всичко, което един владетел може да притежава, но въпреки това не бил щастлив. Нещастието произтичало от сприхавия му характер. Вбесявал се от дреболии, все бил недоволен, не обичал никого и не желаел нищо. Нещо повече – тормозел слугите си и се отнасял безсърдечно към народа си.

Но освен, че бил раздразнителен и гневен, обичал и да воюва, често нападал съседите си без причина. Една сутрин решил да поведе битка срещу южния си съсед. Армията му била многобройна и отлично въоръжена, така че лесно спечелила битката и увеличила земите на владетеля в посока юг със земи, от които той изобщо нямал нужда. Въпреки победата, владетелят не бил щастлив.

Войската се завърнала в страната. Тълпата приветствала воините. Улиците били украсени с гирлянди от хартия и цветя за случая. Фанфари свирели на всеки ъгъл. Жени и деца танцували по площадите. Вечерта, от възвишенията на града, изстреляли фойерверки. Това били най-красивите фойерверки, които историята на човечеството познавала. Народът бил щастлив. Но владетелят, вместо да се зарадва, стоял със строга физиономия и отново не бил щастлив.

Народът се чудел, защо владетелят е тъжен. Докато гледали мрачното му лице и слушали въздишките му, хората също били обгърнати от тъга. Владетелят не си давал сметка за случващото се и се чудел, защо настроението му привлича тъжни погледи. Яхнал най-красивия си кон и обиколил всички улици в града. Щом срещнел някой го питал: „Кажи ми, какво не е наред? Говори, заповядвам ти.“

Хората скланяли глави, но не смеели да признаят причината за тъгата си. Боели се от гнева на владетеля си, ако признаели истината. Всички били уморени от безпричинните битки, от нападенията без повод, от победите над съседи, с които доскоро са били приятели и треперели постоянно от страх, че ще предизвикат недоволството на владетеля.

Раздразнен от мълчанието на народа си, владетелят пришпорил коня и препуснал към полето. Дълго препускал, когато изведнъж чул странен шум. Шумът приличал на бълбукане на вода, но на това място вода нямало. Заинтригуван, спрял на място и се ослушал, за да долови по-добре звънкото ромолене.

На няколко крачки от него било коленичило малко момче с тъмно кестеняви коси. То било толкова погълнато от заниманието си, че дори не забелязало присъствието на владетеля. Момчето заравяло в земята, едно по едно, малки семенца, които взимало от платнена торбичка. Тананикало си нежна мелодия, която приличала на ромон на поток, който гали камъните.

При вида на детето, тъй погълнато от заниманието си, владетелят се разгневил. За първи път някой не му обръщал внимание. Но все пак, останал заслушан в песента на детето. След няколко минути владетелят, който не бил никак търпелив, се покашлял и малкото момче го погледнало с усмивка. Погледите им се срещнали и владетелят усетил как гневът му се топи. Момчето се поклонило почтително и подало на владетеля малката платнена торбичка, в която имало още зрънца. Владетелят я грабнал и без дори да благодари, препуснал към палата си.

Вечерта сложил торбичката до възглавницата си и заспал. На сутринта се събудил изпълнен със сили и енергия, както в утрините, когато решавал да потегли към нова битка. Но днес не бил ден за война! Имал по-добра идея. Слязъл в градината на замъка и започнал да обработва земята.

Вероятно си представяте, колко били изненадани слугите му от гледката – владетелят сам обработвал земята си и се потял под жарките слънчеви лъчи. Ден след ден, месец след месец, през всички сезони, в дъжд, сняг и поледица той работел, сеел, плевял без да жали силите си.

В една прекрасна утрин настъпила пролетта. Из въздуха се носел нов, прекрасен аромат. Птиците в небето пеели нови, непознати песни. По улиците, огрени от слънчевите лъчи, хората си говорели смеейки се. А владетелят? Къде бил владетелят? Защо не се радвал на пролетта?

Той стоял сам, далеч от всички. В ръцете си държал букет цветя и по бузите му се стичали горещи сълзи. Било тъжно, че не разбирал защо му е тъжно. Навред край него царели радост и щастие, но дълбоко в сърцето му тъгата била още по-голяма от обичайната. Толкова бил работил, за да направи прекрасната градина пред палата. Мислел си, че ако се труди, без да жали силите си, ще открие най-сетне ключа към щастието. Уви! Сто хиляди пъти – уви!

Бил се съвсем отчаял, когато видял към него да се приближава малкото момче. Било пораснало от деня, когато го срещнал в полето, но веднага познал големите му очи и кестенявите коси.

- Добър ден. – поздравило детето – Казвам се Джереми. Погледни наоколо, владетелю. Погледни със сърцето си към тревите, цветята, птиците, пеперудите и хората. Знаеш ли, там е тайната на щастието.

Той отворил очи. И за пръв път владетелят видял предметите и живите същества, както никога преди не ги бил виждал. Забелязал цветовете, чул песните, подушил аромата и радостта изпълнила сърцето му. В този момент изпитал огромна любов към народа си и си помислил, че е крайно време да се ожени и да създаде семейство. Докато гледал Джереми си мислел, колко прекрасно ще бъде да има дете като него. Взел ръката му и го повел към замъка.

След известно време владетелят се оженил и според разказите имал много деца. Живял в пълно щастие, защото бил разбрал, че щастието е в простите неща, които често държим в ръцете си.

« В страната на Вълшебния циркМалките зрънца на щастието »
Цветята на малката Ида
октомври 8, 2009 От astilar
Всички цветя вехнат! Защо? – попита тя студента, който беше седнал на дивана. Ида много го обичаше, студентът знаеше най-прекрасните приказки и изрязваше толкова забавни картини от хартия: сърца, с малки дами, които танцуваха в средата; цветя и големи замъци, чиито врати се отваряха. Бе очарователен човек.

- Всъщност, знаеш ли какво им е? – отвърна студентът – Били са на бал тази нощ, затова са уморени.

- Но цветята не могат да танцуват! – каза малката Ида.

- Могат, когато настъпи нощта и ние заспим, те изскачат радостно от всички посоки. Организират си бал почти всяка вечер.

- А децата не могат ли да присъстват? – попита малката Ида.

- Могат, децата на цветята. Малките маргаритки и теменужки.

- Къде танцуват най-красивите цветя? – попита малката Ида.

- Нали често ходиш пред големия замък, където кралят живее през лятото, в прекрасния парк пълен с цветя? Виждала си лебедите, които идват при теб, когато им подаваш трошици от хляб, точно там има истински бал, уверявам те!

- Вчера бях в парка с мама, каза Ида, но всички цветя бяха увехнали, нямаше нито едно цвете! Къде са, тогава? През лятото бяха толкова много.

- Те са вътре в замъка, отговори студентът. Щом кралят и придворните се върнат да живеят в града, цветята влизат в замъка и са много радостни.

- Но, нима никой не наказва цветята, за това че танцуват в кралския палат?

- Никой не знае. Понякога, нощем, старият пазач обикаля замъка. Той има голяма връзка с ключове. Щом цветята чуят подрънкването им, застават неподвижни, скрити зад плътните завеси и само едва подават глави. „Усещам, че има цветя тук“, казва пазачът, но не може да ги види.

- Колко забавно! – възкликна малката Ида, пляскайки с ръце – А, аз няма ли да мога да ги видя?

- Можеш, спомни си да надникнеш през прозореца, когато отидеш там следващият път и ще ги видиш. Аз ги видях днес. На дивана се беше изтегнал голям жълт нарцис, който си представяше, че е знатна дама.

- А, могат ли цветята от ботаническата градина също да ходят на бал?

- Да, разбира се, тъй като, когато поискат могат да летят. Нали си виждала красивите червени, жълти и бели пеперуди, които приличат на цветя, те са били цветя преди. Откъснали са се от стеблата си, издигнали са се високо във въздуха размахвайки листенца, сякаш са крила и са полетели. И тъй като са били послушни, им било разрешено да летят и през деня, вместо да стоят неподвижни върху стеблата си. Накрая листенцата им се превърнали в истински криле.

- Възможно е, все пак, цветята от ботаническата градина никога да не са били в кралския палат и съвсем да не знаят, колко е забавно на бала.

- Предлагам ти да изненадаш професора по ботаника, който ви е съсед. Познаваш го, нали? Щом отидеш в неговата ботаническа градина, подшушни на някое от цветята, че има бал в замъка нощем. То ще разкаже на останалите и ще полетят натам. Щом по-късно професорът слезе в градината си, няма да открие нито едно цвете и ще се чуди, какво ли се е случило с тях!

- Но как едно цвете, може да разказва на останалите? Те не могат да говорят.

- Наистина не говорят с думи, – отговори студентът – но използват жестове. Не си ли забелязала, как при всеки полъх на вятъра, цветята поклащат глави и размахват зелените си листенца? Това е също толкова изразително, както, ако говореха.

- А професорът разбира ли жестовете им? – попита Ида.

- Естествено. Когато слизал в градината си една сутрин, професорът забелязал как копривата прави знаци с листа на червения карамфил, за да му каже: „Ти си прекрасен и толкова те обичам!“ Това не се харесало на професора и пернал с ръка листата на копривата, това са нейните пръсти. Така се опарил, че от тогава не смее да се докосва до коприва.

- Забавно е. – каза малката Ида.

- Как може да се разказват подобни нелепости, промърмори държавният съветник, който беше дошъл на гости и също бе седнал на дивана. Той никак не харесваше студента и мърмореше всеки път, щом го видеше да изрязва забавни хартиени фигурки: човек увиснал на бесилото, който държи сърце в ръка, защото е откраднал много сърца. Съветникът никак не харесваше това и казваше, както и сега: „Как може да се пълни главата на детето с подобни нелепости? Какви безсмислени брътвежи!“

Малката Ида намираше да забавни разказите на студента и много мислеше върху тях. Главите на цветята бяха оклюмали, защото се бяха уморили от среднощните танци, със сигурност са болни. Тя ги отнесе при останалите си играчки разположени върху маса, чието чекмедже бе пълно с всевъзможни съкровища. В малкото легълце бе полегнала куклата Софи, която спеше, но Ида ú каза: „Непременно трябва да станеш, Софи и да спиш в чекмеджето тази нощ; горките цветя са болни и ако пренощуват в твоето легло, може би ще оздравеят!“ Тя взе куклата, която сърдито замълча, тъй като съвсем не бе доволна да отстъпи леглото си. Ида сложи цветята в леглото на куклата, зави ги чак до главите с одеялото и им каза да почакат кротки и спокойни, докато им направи чай, за да оздравеят и да станат на следващата сутрин. Тя дръпна завесите около леглото, за да не влиза слънцето в очите им. През цялата вечер не можеше да спре да мисли, за това, което студентът й бе разказал и когато дойде време да си легне, най-напред притича до перваза на прозореца, където зад завесата бяха подредени саксиите с очарователните цветя на майка й, зюмбюли и лалета, прошепна им съвсем тихо: „Зная, че трябва да отидете на бал!“ Цветята се престориха, че не я чуват. Но малката Ида, все пак, знаеше това, което знаеше… Щом си легна, дълго продължи да мисли. Колко би било хубаво, ако можеше да види, как малките цветя танцуват в замъка на краля.

- Дали наистина и моите цветя са там? – и с тази мисъл заспа.

Събуди се посред нощ, беше сънувала цветя, студента и съветника, който го мъмри и обвинява, че пълни главата й с глупави и щури идеи. В стаята на Ида цареше пълна тишина, нощната лампа светеше върху масата, родителите й спяха. „Дали цветята ми все още лежат в леглото на Софи? – запита се тя. Надигна се леко в леглото и погледна към притворената врата. Ослуша се и й се стори, че някой свири на пиано в съседната стая, но съвсем тихо. Никога не бе чувала тъй нежна музика.

- Сигурно сега всички цветя танцуват! – каза тя. Господи! Колко бих искала да ги видя! – Но не смееше да стане. „Ако можеха само да влязат тук.“, помисли си тя.

Но цветята не идваха, а музиката продължаваше да звучи, все така тихо. Накрая, тя не издържа и изпълзя от леглото си, приближи се безшумно до вратата, за да надникне.

В съседната стая нямаше нощна лампа, но въпреки това бе толкова светло, луната грееше през прозореца и осветяваше пода точно в средата. Всички зюмбюли и лалета се бяха подредили изправени в две редици. Празните саксии стояха върху перваза на прозореца. Цветята танцуваха грациозно по паркета. Голяма червена лилия бе седнала на пианото. Ида бе сигурна, че я е виждала през лятото, защото помнеше думите на студента: „О, колко прилича на госпожица Лина!“ и как всички му се присмяха. Сега Ида виждаше, че елегантното цвете, наистина прилича на госпожицата и дори свири като нея.

После видя, как голям син минзухар подскача в средата на масата, точно там, където бяха играчките й. Отправи се към кукленското легло и дръпна завесата. Болните цветя лежаха в леглото, но веднага станаха и дадоха знак на останалите цветя, че също искат да танцуват. На Ида се стори, че нещо падна от масата. Погледна натам и видя, че това е карнавалния жезъл, който е скочил на земята. Да не би и той да се мисли за цвете? Много мил бе, все пак, този дългуч. На върха му имаше восъчна кукла с широкопола шапка. Жезълът подскочи върху червения си крак сред цветята. Започна да тропа силно, тъй като танцуваше мазурка, танц – непознат за цветята.

Изведнъж восъчната кукла, която седеше на върха на жезъла, стана голяма, завъртя се край цветята и започна да крещи на висок глас: „Може ли да се пълни главата на дете с подобни глупости? Това са глупави измислици!“ Така приличаше точно на държавния съветник, с широкополата си шапка, бе също тъй бледа и недоволна, както него. Цветята започнаха да я бутат и тя се смали, докато се превърна отново в малка восъчна кукла. Жезълът продължаваше да танцува и съветникът бе принуден да го следва. Нямаше избор: от голяма фигура се бе превърнал отново в малка восъчна кукла с блед тен и широкопола черна шапка.

Цветята помолиха дългуча да спре, особено онези, които бяха станали от леглото на куклата и танцът бе прекратен.

Но ето, че бесни удари се разнесоха от чекмеджето на масата, където лежеше Софи, куклата на Ида, заедно с много други играчки. Лешникотрошачката притича до ръба на масата, протегна се и успя съвсем леко да отвори чекмеджето. Софи се изправи и се огледа наоколо с учуден вид.

- Значи има бал тук, каза тя. Защо не сте ми казали?

- Искаш ли да танцуваш с мен? – попита лешникотрошачката.

- О, да! От теб ще излезе страхотен танцьор! – троснато отговори тя и му обърна гръб. Седна на ръба на чекмеджето в очакване някое от цветята да я покани на танц, но нищо такова не се случи. Покашля се леко, хм, хм, хм, но никой не се приближи.

Тъй като никое от цветята не забелязваше Софи, тя скочи на пода с трясък. Всички цветя дотичаха, наобиколиха я, за да попитат, дали не я боли някъде. Всички бяха много мили, особено тези, които бяха лежали в леглото й. Не, съвсем не се беше ударила, увери ги тя и цветята на Ида й благодариха за удобното легло. Всички я харесаха и я заведоха в средата на стаята, там, дето блестеше лунната светлина. Танцуваха заедно и всички цветя се въртяха в кръг около нея. Софи бе много доволна и им заръча да пазят леглото й. А цветята отговориха:

- Много сме ти благодарни, но не можем да живеем толкова дълго. Утре ще бъдем съвсем мъртви. Но предай на малката Ида да ни погребе в градината, там, където лежи канарчето й. Така ще поникнем отново през пролетта и ще бъдем още по-красиви.

- Не, не умирайте, каза Софи, прегръщайки цветята.

В този миг вратата на стаята се отвори и през нея нахлу тълпа танцуващи цветя. Ида нямаше представа, откъде идват. Може би това бяха цветята от градината на краля. Най-отпред танцуваха две прекрасни рози със златни коронки на главите: кралят и кралицата. Следваха ги най-очарователните шибои и карамфили, които раздаваха поздрави във всички посоки. Придружаваха ги музиканти: макове и божури надуваха грахови шушулки. Сини иглики и момини сълзи звъняха, сякаш са камбанки. След тях идваха и други цветя, всички заедно танцуваха, сините теменужки и бялата лайка, маргаритите и нарцисите. Всички се прегръщаха, тъй очарователно бе да ги гледаш.

Накрая цветята си пожелаха лека нощ, а малката Ида също се върна в леглото си и сънува всичко, което вече бе видяла. Когато се събуди на следващата сутрин, бързо изтича до масата, за да провери, дали цветята са все още там и дръпна малките завеси: да, там бяха, но съвсем увехнали.

Софи лежеше в чекмеджето и изглеждаше доста сънлива.

- Спомняш ли си, какво трябваше да ми предадеш? Попита Ида.

Софи изглеждаше изненадана и не отговори.

- Не си никак любезна, каза Ида, все пак те танцуваха с теб. Тя взе малка хартиена кутия с нарисувани птици върху капака, отвори я и сложи вътре мъртвите цветя. Отнесе ги в градината, за да израснат още по-красиви през следващата пролет.

В страната на Вълшебния цирк



В страната на Вълшебния цирк се случило нещо страшно. Клоунът Разсмивко изгубил червеното си носле!

Търсил го навсякъде, в ложите, под купола, в конюшните, под подиума, под килимите… Вдигнал поглед към акробатите, нищо! Гледал при маймуните, лъвовете, слоновете, нищо! Никъде не можел да открие червеното си носле! И това си било страшно, защото до началото на следващия спектакъл оставали броени часове… Погледнал дори под опашката на боата Крикри, под лапите на тигъра Лъв, зад ухото на жирафа Юли, нищо, няма го червеното носле, изгубено е!

Часовникът отброил четири часа, а децата, които живеели във Вълшебния цирк си хрупали препечените филийки без дори да подозират за страданията на клоуна Разсмивко. Разсмивко не знаел, къде повече да търси. Стоял сам в гримьорната си, огромни сълзи се стичали от очите му и оставяли следи по боядисаното му в бяло лице.

Разпитал диригента Барабанков, магьосника Потайников, дресьорът Херкулес, никой нищо не бил видял! За миг помислил, че малко червена боя ще го спаси, но за съжаление, последната капка била използвана за боядисването на пейките в цирка.

„Кой може да е толкова жесток, че да скрие червеното ми носле?!“ – хлипал той.

Изведнъж на прозореца кацнало малко гълъбче. То гледало тъжния и нещастен Разсмивко. Прошепнало в ухото му: „Ако искаш, мога да ти помогна, знам кой е взел червеното ти носле.“ Разсмивко не повярвал на ушите си! Птица, която говори без да е папагал, дори!

„Не, отговорило гълъбчето, аз съм феята Клое и знам, къде е червеното носле, което търсиш толкова отдавна. Ако вдигнеш очи нагоре, може и да го видиш. Обаче довечера. Все пак, мога, с помощта на вълшебната ми пръчица, да те свържа с крадеца!“

Разсмивко не знаел, дали да вярва, но времето си минавало и началото на спектакъла наближавало. Ако имало начин да си върне червеното носле, то трябвало да опита! Долепил ухото си до вълшебната пръчица и чул:

„Аз съм луната! Срамувам се да призная, но аз откраднах червеното ти носле. Докато гледах как всяка вечер разсмиваш децата, ми се стори, че моето небе е твърде тъжно. Горе в небето, звездите не се забавляват много. Не можах да устоя на изкушението да разсмея звездите. Трябваше ми твоето червено носле. Ето, вече знаеш истината и аз разбира се, ще ти го върна!“

Разсмивко отново не можел да повярва! Тогава предложил на луната: „Ако искаш ще купя едно носле и за теб, а феята Клое ще ти го донесе утре сутринта.“

Така Разсмивко успял отново да разсмее децата, защото феята Клое му върнала неговото носле.

Ако вечер погледнете небето, мили деца, може би ще видите как високо горе, звездите искрят от смях около луната, която изпълнява клоунските си номера.

Дивите лебеди



Далече-далече оттук — там, дето лястовичките отиват да зимуват — живееше един цар, който имаше единайсет сина и една дъщеря на име Елиза. Единайсетте братя бяха князе и затова ходеха на училище със звезда на гърдите и със сабя на кръста. Те пишеха с елмазени калеми на златни плочи и всичко заучаваха наизуст тъй добре, сякаш четяха по книга. По всичко личеше, че бяха князе. Сестра им Елиза пък седеше на огледален чин и имаше една книжка с картинки, купена за половин царство. Да, добре си живееха децата, но туй не продължи дълго.

Баща им, царят на цялата страна, се ожени за зла царица, която не обикна клетите сирачета. Те забелязаха това още първия ден. В палата се даваше голямо угощение и децата започнаха да играят „на гости“. Друг път за тая игра им даваха всичките сладкиши и печени ябълки, каквито можеха да се намерят, а тоя път царицата им даде само пясък в една чаена чаша и им каза, че от него могат да се готвят всякакви ястия.

След една седмица тя изпрати малката сестрица Елиза на село у едно селско семейство, а по-късно наговори на царя толкова лоши неща за бедните князе, че той съвсем престана да се грижи за тях.

— Махайте се от очите ми и си изкарвайте хляба сами! — рече им злата царица. — Станете големи птици без глас! — Но все пак тя не можа да им стори толкова голямо зло, както бе намислила.

Единайсетте князе се превърнаха във великолепни диви лебеди. Със странен крясък изхвръкнаха те през прозорците на палата и отлетяха далече зад парка и гората.

Беше още ранна утрин, когато те стигнаха до онова място, дето сестричката им Елиза спеше в колибата на селянина. Дълго летяха лебедите над покрива, протягаха дългите си шии и пляскаха с криле, но никой не ги видя и никой не ги чу. Нямаше що — хвръкнаха те нататък, извиха се под самите облаци и най-сетне стигнаха в една голяма тъмна гора, която се простираше чак до морския бряг. Бедната мъничка Елиза стоеше в колибата на селянина и си играеше с един зелен лист. Други играчки тя нямаше. Момиченцето проби дупчица в листа, гледаше през нея слънцето и му се струваше, че гледа светлите очи на своите братя. И винаги, когато топлите слънчеви лъчи милваха страните й, тя си спомняше за нежните целувки на братята си. Минаваше ден след ден. Вятърът се носеше край големите розови храсти пред къщата на селянина и шепнеше на розите: „Има ли нещо по-хубаво от вас?“ А розите клатеха главички и отвръщаха: „Елиза е по-хубава от нас!“

Когато Елиза навърши петнайсет години, върнаха я в къщи. Но щом царицата видя колко хубава е станала, разсърди се и я намрази още повече. Тя с удоволствие би превърнала и момичето в див лебед, както братята му, но не посмя да стори това веднага, защото царят искаше да види дъщеря си.

Рано сутринта царицата отиде в банята, изградена от мрамор и украсена с меки възглавници и с най-хубави килими. Тя взе три жаби, целуна ги и каза на едната:

— Когато Елиза дойде да се къпе, седни на главата й, за да стане също тъй глупава като теб! Ти пък седни на челото й — рече тя на втората, — За да стане също тъй грозна като теб и баща й да не може да я познае! А ти легни на сърцето й — поръча тя на третата, — за да стане лоша и да се измъчва от това!

После царицата пусна жабите в чистата вода, която позеленя веднага, повика Елиза, съблече я и я накара да влезе във водата. И щом Елиза се потопи вътре, едната жаба се заплете в косите й, другата седна на челото й, а третата — на гърдите. Но Елиза сякаш не забеляза това и когато излезе навън, по водата заплуваха три червени мака. Ако жабите не бяха отровени от целувките на царицата, те щяха да се превърнат в червени рози. Но те все пак се превърнаха в цветя, защото седяха на главата и на сърцето на Елиза. Момичето беше толкова добро и невинно, че дори магията не можеше да има никаква власт над него.

Като видя това, царицата натри Елиза със сок от зелени орехови кори, тъй че кожата й стана съвсем кафява, намаза хубавото й лице с воняща мас и разбърка нейните чудни коси. Сега никой не можеше да познае предишната хубавица Елиза. Когато баща й я зърна, уплаши се и каза, че това не е неговата дъщеря. Никой не позна княгинята освен кучето и лястовичките. Но кой ли пък би повярвал на тия бедни същества!

Заплака горката Елиза и си спомни за своите единайсет братя, които бяха изчезнали някъде. Дълбоко угрижена излезе тя от палата и цял ден се скита по полетата и блатата, докато най-сетне стигна до една голяма гора. Тя сама не знаеше накъде да върви. Беше й много мъчно и много й се искаше да види братята си, които навярно се скитаха също като нея без подслон. И Елиза реши да тръгне и да ги търси, докато ги намери. Не беше минало много време, откак бе влязла в гората, а нощта настъпи твърде скоро. Елиза загуби пътя, затова легна на мекия мъх и прислони глава на един пън. В гората цареше дълбока тишина. Въздухът беше мек, а наоколо из тревата и мъха блещукаха като зелени пламъчета стотици светулки. Когато Елиза докосна с ръка едно клонче, светлите насекоми се посипаха по земята като падащи звезди.

Цяла нощ тя сънува братята си: те играеха пак с нея, както някога, когато бяха деца пишеха с елмазени калеми и златни плочи и разглеждаха хубавата книжка с картинки, ко ято струваше половин царство. Но те не пишеха на плочите нули и чертички, както по-ранс а описваха всичко, що бяха видели и преживели. Картините пък в книжката бяха живи птичките пееха, хората изскачаха от листата и разговаряха с Елиза и с нейните братя. Когато тя обръщаше страниците, те си отиваха веднага по местата, за да не се разбъркат картините.

Когато Елиза се събуди, слънцето грееше вече високо на небето. Наистина тя не можеше, да го види, защото високите дървета го закриваха зад гъстите си клони, слънчевите лъчи се промъкваха през тях и бягаха като златни зайчета по треватг Зеленината излъхваше чудно ухание, а птичките се виеха над момичето и кацаха ш раменете му. В далечината се чуваше плясък на вода: това бяха много поточета, които с вливаха в едно прозрачно езеро с пясъчно дъно. Наоколо растеше гъст храсталак, но н едно място елените бяха пробили път и по тоя път Елиза отиде до езерото. Водата в него беше толкова бистра, че когато вятърът не люлееше вейките на храстите, човек би помислил, че те са нарисувани на дъното: тъй ясно се оглеждаха във водата всички листенца и осветените от слънцето, и скритите в сянката.

Когато Елиза видя лицето си във водата, тя се изплаши много — толкова черно грозно беше то. Ала щом намокри малката си ръчичка и изтри челото и очите си, кожата стана пак ослепително бяла. Тогава тя се съблече и влезе във водата. По-прекрасна девойк от нея не можеше да се намери в целия свят! Като се облече и сплете дългите си коси, тя се приближи до един пенлив поток, гребна вода с шепа, напи се и тръгна нататък из гъстата гора, без да знае накъде отива. Тя мислеше за братята си и вярваше, че ще ги намери. Елиза стигна до едно диво ябълков дърво, чиито клони се огъваха под тежината на плодовете. Тя си хапна от ябълките, подпр клоните с пръчка и влезе в най-гъстата част на гората. Там беше тъй тихо, че тя чуваш собствените си стъпки и хрущенето на всеки лист, който се огъваше под нейните нозе. Не се виждаше нито една птичка, нито един слънчев лъч не прорязваше гъстите тъмни клони на дърветата. Високите им стъбла почти се опираха едно о друго. Никога Елиза не бе виждала такова усамотено място. През нощта стана още по-тъмно. Нито една светулка не блещукаше в мъха.

Елиза легна натъжена в тревата и се приготви да заспи. Тогава й се стори, че клоните на дърветата се разтварят над нея и откриват ясното небе. Когато се събуди на сутринта, тя тръгна нататък и скоро срещна една стара жена с кошница ягоди в ръцете. Жената й даде няколко ягоди и тогава Елиза я запита дали не срещнала в гората единайсет князе на коне.

— Не — отвърна бабичката. — Но вчера видях единайсет лебеда с корони на главите. Те плуваха тук наблизо, надолу по реката. И тя поведе Елиза към един склон, в чиито поли лъкатушеше река. По двата бряга растяха дървета, които протягаха едно срещу друго дългите си разлистени клони. Елиза се сбогува с бабичката и тръгна към устието на реката, която се вливаше широко море. И ето, пред младото момиче се разкри безкрайното море във всичката си величествена хубост. Но по него не се виждаха нито платна, нито лодки и момичето трябваше по неволя да се спре. То започна да разглежда безбройните камъчета, разсипани по брега; водата ги беше изгладила тъй, че те бяха станали съвсем гладки и кръгли. Стъкла, железа, камъни всичко, което бе изхвърлено на брега от вълните, беше изгладено от водата, а самата вода, бе по-мека и от нежните ръце на Елиза. Като я гледаше, момичето си мислеше: „Вълните неспирно се люшкат насам-натам и изглаждат най-твърдите неща. Трябва и аз да бъда като тях. Благодаря ви за урока, светли, бързи вълни! Сърцето ми подсказва, че когато и да е, вие ще ме отнесете при моите мили братя!“ Върху влажната крайбрежна трева тя забеляза единайсет бели лебедови пера. Елиза ги събра в снопче. По перата блещукаха капки: може би това беше роса, а може би и сълзи — кой знае! Пусто и глухо бе на морския бряг, но Елиза не чувствуваше това, защото морето представляваше непрекъсната смяна на картини. За няколко часа то се измени повече пъти, отколкото езерата навътре в сушата през цяла година. Надвиснеше ли голям черен облак, морето веднага ставаше също тъй черно, сякаш искаше да каже: „И аз мога да бъда мрачно“. Тогава то започваше да бучи, да се вълнува и да изхвърля бяла пяна. Когато пък облаците бяха розови и вятърът утихнеше, морето заприличваше на розов листец: то ставаше ту зелено, ту бяло. Но колкото и спокойно да изглеждаше, по брега му все имаше леко движение — водата му тихичко се подигаше като гърдите на спящо дете.

При залез слънце Елиза видя единайсет диви лебеда със златни корони на главите, които летяха към брега. Те се носеха в редица един след друг и отдалеч изглеждаха като дълга бяла лента. Елиза веднага се изкачи на една височина и се скри зад храстите. Лебедите се спуснаха на земята близо до нея и запляскаха с големите си бели криле. Щом слънцето се скри съвсем, лебедовите пера изведнъж паднаха и на брега се явиха единайсет прекрасни юноши — братята на Елиза! Тя извика високо, защото ги позна, макар че те се бяха много изменили. Сърцето й подсказа, че това са нейните братя. И тя се хвърли в прегръдките им и започна да ги нарича по име. Юношите също се забравиха от радост, като видяха своята сестрица. Те също я познаха веднага, макар че тя беше пораснала и бе станала хубавица. Елиза и братята й се смееха и плачеха и скоро узнаха един от друг колко зле бе постъпила с тях лошата им мащеха.

— Ние, братята — рече най-старият, — летим като диви лебеди от изгрев до залез слънце. Но щом слънцето се скрие, приемаме отново човешки образ. Затова трябва да се грижим винаги от по-рано да имаме под нозете си твърда земя преди залез слънце. Ако се случи да се превърнем в хора, когато летим над облаците, ще паднем веднага от страшна височина и ще се убием. Ние не живеем тук. Отвъд морето се намира също такава хубава земя като тая. Но дотам има много път: ние трябва да прелитаме над голямото море, а в него няма нито един остров, дето можем да пренощуваме. Само на средата на пътя стърчи над водата малка усамотена скала, върху която можем да се съберем, като се притиснем силно един о друг. Ако морето е бурно, вълните ни заливат, но ние сме благодарни и за това убежище. Там прекарваме нощта в човешки образ. Ако тая скала я нямаше, ние никога не бихме могли да посетим нашата мила родина, защото, за да долетим до нея, ни трябват два най-дълги дни от годината. Само веднъж в годината ни е позволено да посетим отечеството си и да прекараме в него единайсет дни. Тогава ние прехвръкваме над голямата гора, откъдето виждаме палата, в който сме се родили и дето живее нашият баща, оттам виждаме и високата камбанария на черквата, в която е погребана нашата майка. Тук всяко дърво и всеки храст са ни скъпи, защото са родни; из полетата бягат диви коне, както в дните на нашето детство, а въглищарите пеят същите песни, под чиито звуци ние играехме като деца. Тук е нашата родина, тук ние се връщаме с радост и тук най-сетне намерихме теб, мила, скъпа сестрице! Още два дни ни остават да прекараме тук, а след това трябва да отлетим през морето в една чудна, но чужда нам страна. Как да те вземем със себе си? Ние нямаме нито кораб, нито лодка!

— Как да ви избавя от тая магия? — питаше сестра им. Тъй прекараха те в разговор почти цялата нощ и дремнаха само няколко часа. Елиза се събуди от шума на лебедовите криле. Братята й се бяха превърнали отново в лебеди. Те описваха из въздуха големи кръгове, а после се загубиха съвсем от очите й. Само един от тях, най-младият, остана при сестра си. Той склони глава на гърдите й, а тя милваше крилете му. Тъй прекараха те целия ден. Привечер се върнаха и другите и когато слънцето залезе, всички приеха отново човешки образ.

— Утре — каза най-старият — трябва да отлетим оттук и няма да се върнем по-рано от идната година. Но ние не можем да те оставим сама. Ще имаш ли смелост да ни последваш? Ръцете на всекиго от нас са твърде силни и могат да те пренесат през гората — мигар крилете на всички ни не ще имат толкова сила, за да те пренесем през морето?

— Да, вземете ме със себе си! — рече Елиза.

Цяла нощ братята прекараха в работа и изплетоха от жилава върбова кора и тръстика голяма здрава мрежа. Елиза легна в нея и когато слънцето изгря и братята се превърнаха в диви лебеди, те уловиха мрежата с клюновете и се издигнаха високо-високо към облаците заедно със своята мила сестрица, която още спеше. Слънчевите лъчи падаха право върху лицето й, затова един от лебедите летеше над главата й, за да я пази от слънцето с широките си криле. Те бяха вече далеч от брега, когато Елиза се събуди. Стори й се, че всичко туй е сън — толкова чудно й се виждаше, че може да се носи под небето, над безкрайното море. До нея лежеше клонче с хубави зрели ягоди и снопче вкусни корени; те бяха набрани от най-малкия й брат. Тя му се усмихна с благодарност, защото го позна: той беше същият, който летеше над нея и я пазеше от слънцето с крилете си. Те хвърчаха толкова високо, че и най-големият кораб под тях изглеждаше като бяла чайка, която се люлее над вълните. Подире им плуваше облак, голям като планина, и върху него Елиза видя сянката си и сенките на единайсетте лебеда. Но тия сенки бяха грамадни. Такава чудна картина Елиза никога не бе виждала. Но когато слънцето се издигна по-високо и облакът остана далече назад, тая въздушна картина се стопи и изчезна.

Цял ден летяха лебедите без почивка като пуснати от лък стрели. Но те все пак пътуваха по-бавно от друг път, защото сега носеха сестра си. Времето се разваляше, настъпваше вечер.

Елиза с тревога следеше слънцето, което слизаше все по-ниско и по-ниско, а усамотената скала в морето все още не се виждаше. Стори й се, че лебедите размахват по-силно крилете си. Ах, тя бе виновна за това, че те не можеха да летят по-бързо! Тя знаеше, че щом слънцето залезе, те ще се превърнат в хора, ще паднат в морето и ще потънат. Черни облаци се приближаваха, силният вятър предвещаваше буря. Най-сетне облаците се сляха в грозна черна вълна, която се понесе напред с неудържима сила. Засвяткаха една след друга светкавици. Ето, слънцето дойде до самия край на морето. Сърцето на Елиза замря… В тая минута лебедите полетяха като камък надолу и на девойката се стори, че пада. Но ето, те полетяха отново напред. Слънцето до половина се скри вече във водата… Едва тогава Елиза видя под себе си малката скала, не по-голяма от извадена над водата тюленова глава. Слънцето потъваше бързо — ето, то изглеждаше вече като малка звездица. Но в същата минута кракът на Елиза се допря до твърда земя. Слънцето угасна като последна искра от запалена хартия. Елиза видя около себе си своите братя, хванати ръка за ръка: те едва се побираха върху скалата. Морските вълни се блъскаха о нея и ги обсипваха с капчици; по небето бляскаха непрекъснато светкавици, трясъкът на гръмотевиците се сливаше в неспирен грохот, но сестрата и братята се притискаха силно един о друг и не губеха смелост.

Призори въздухът стана чист и ясен и щом слънцето изгря, лебедите хвръкнаха със сестра си нататък. Морето още се вълнуваше. Когато Елиза го погледна отгоре, бялата пяна върху тъмнозелените вълни й се стори като ято плаващи лебеди. Когато слънцето се издигна по-високо, Елиза видя пред себе си плаваща из въздуха планинска страна с блестящи ледени грамади по върховете на скалите. Посред тия скали се издигаше висок палат със стройни колони и сводове един върху друг. Долу се люлееха палмови гори и великолепни цветя, големи колкото воденични камъни. Елиза попита дали това не е страната, към която пътуват. Но лебедите поклатиха глави, защото изплувалата пред очите й картина не беше нищо друго освен прекрасният, вечно променлив въздушен палат на феяата Моргана, където не можеше да проникне нито едно живо същество. Елиза го гледаше втренчено. Но изведнъж планините, горите и палатът се изгубиха и на тяхно място се появиха единайсет чудни черкви, прилични една на друга, с високи кули и островърхи прозорци. До ушите й долетяха дори звуците на орган, ала това беше само далечният шум на морето. Сега черквите бяха вече съвсем близо, но в един миг те се превърнаха в дълга редица кораби. Елиза се вгледа внимателно и видя, че това беше само мъгла, пълзяща над водата. Тъй бързо се меняха пред нея картините, докато най-сетне наистина се показа оная земя, към която пътуваха. Там се издигаха чудни сини планини с кедрови гори, с градове и замъци.

Още преди залез слънце Елиза се намери върху една скала пред входа на голяма пещера, обрасла в зеленина. Пещерата изглеждаше покрита със зелени килими.

— Да видим сега какво ще сънуваш тая нощ! — каза най-малкият брат, като посочи на Елиза спалнята й.

— Ах, дано ми се присъни как мога да ви избавя от магията! — рече тя и тая мисъл вече не излизаше от главата й. И когато Елиза заспа, присъни й се, че хвърчи високо из въздуха към палата на феята Моргана, а насреща й излиза самата фея, прекрасна и светла, но все пак подобна като две капки вода на оная бабичка, която й даде ягоди в гората и разказа на Елиза за лебедите със златните корони на главите.

— Твоите братя могат да се спасят — рече феята. — Само ще имаш ли достатъчно смелост и търпение? Вярно е, че водата е по-мека от твоите нежни ръце и все пак изглажда камъните. Но тя не усеща болките, които твоите пръсти ще усетят. Тя няма сърце и не може да изпита оня страх и мъка, които ти ще трябва да изпиташ. Виждаш ли тая коприва в ръцете ми? Също такава коприва расте около пещерата, в която спиш, и само тя и оная, която расте в гробището, може да ти послужи за твоята работа — запомни добре това. Ще накъсаш от тая коприва, макар че ръцете ти ще се покрият с мехури, после ще я стъпчеш с нозе и ще изпредеш от нея прежда. От тая прежда ще изплетеш единайсет ризи с дълги ръкави, ще метнеш тия ризи върху единайсетте лебеда и магията ще се развали. Но помни, че от оня миг, в който почнеш работата, докато я свършиш, ти не трябва да продумаш нито думица, дори това да продължи години. Първата дума, която изречеш, ще прониже като нож сърцата на твоите братя. Техният живот виси на върха на езика ти! Помни това! - И феята допря копривата до ръцете на Елиза.

Девойката усети болка като от изгаряне и се събуди. Беше вече съвсем светло и до нея на земята лежеше стрък коприва, също като оная, която бе видяла насън. Тогава Елиза излезе от пещерата и се залови за работа. С нежните си ръце тя започна да къса страшната коприва, която пареше като огън. По ръцете и по нозете й се издуха големи мехури. Но тя търпеше с радост болките само за да спаси скъпите си братя. Тъпчеше копривата с боси нозе и предеше от нея зелена прежда. Когато слънцето залезе, братята се върнаха и се изплашиха, като видяха, че сестра им не продумва думица. Но щом погледнаха ръцете й, те разбраха на каква жертва се е решила тя заради тях и най-малкият заплака. И там, където капнеха сълзите му, болката намаляваше и мехурите изчезваха. Елиза прекара нощта в работа, защото не можеше да се успокои, преди да спаси братята си. Целия ден след това, докато лебедите летяха, тя остана съвсем самичка. Никога досега времето не бе минавало за нея толкова бързо. Една риза беше вече готова и тя започна друга. Изведнъж в гората се разнесоха звуци от ловджийски рог. Елиза се уплаши. Звуците идеха все по-близо. Чу се кучешки лай и момичето избяга в пещерата, свърза набраната коприва в сноп и седна отгоре й. В същия миг из храсталака изскочи едно куче, след него — друго, после — трето. Те лаеха силно, бягаха назад и се връщаха. След няколко минути пред пещерата се събраха всички ловци. Най-хубавият и най-стройният от тях беше цар на тая страна. Той се ближи до Елиза. Никога не беше виждал такава чудна хубавица!

— Как си попаднала тук, прекрасно дете? — попита я той. Но Елиза само поклати глава. Тя не смееше да говори, защото от нейното мълчание зависеше животът и спасението на братята й. Тя скри ръцете си под престилката, за да не види царят, че са изгорени от копривата. — Ела с мен! — каза той. — Това място не е за теб. Ако сърцето ти е също тъй прекрасно, както лицето ти, аз ще те облека в кадифе и коприна, ще сложа на главата ти златна корона и ти ще живееш и ще заповядваш в най-хубавия от моите палати. — Като каза той я сложи до себе си на коня. Елиза плачеше и кършеше ръце, но царят й рече любезно: — Аз желая само твоето щастие. Ще дойде време, когато ти ще ми благодариш за това! И той потегли с нея през планината, а ловците тръгнаха след тях. При залез слънце тя видя пред себе си великолепен град с черкви и кубета. Царят въведе Елиза в палата, дето във високи мраморни зали шуртяха водоскоци, а по стените и тавана бяха изписани картини. Но тя на нищо не обръщаше внимание, плачеше, тъжеше и равнодушно се оставяше да я обличат в царски дрехи, да вплитат в косите й бисери и да слагат тънки ръкавици на израненйте й ръце.

Когато Елиза се облече в новите си великолепни дрехи, тя беше тъй хубава, че всички царедворци й се поклониха, а царят я провъзгласи за своя годеница, макар че архиепископът клатеше глава и казваше, че горската хубавица е навярно магьосница, която е заслепила очите и е омагьосала сърцето на царя. Но царят не го слушаше. Той заповяда на музиката да свири, заповяда да сложат на трапезата най-скъпите ястия и да извикат най-хубавите момичета, които трябваше да танцуват пред Елиза. Поведоха я през ухаещи градини и великолепни зали, но тя си оставаше все тъй тъжна и мълчалива, както по-рано. Тогава царят отвори една малка стаичка точно до нейната спалня. Стаичката бе украсена със зелени килими и приличаше много на горската пещера, дето живееше Елиза. На пода лежеше сноп копривена прежда от тавана висеше ризата, която момичето бе вече изплело. Всички тия неща един от ловците беше взел със себе си като рядкост.

— Тук ти можеш да си спомняш за твоето предишно жилище! — каза царят. Ето работата, с която се занимаваше там. Сега сред великолепието, което те заобикаля, ще ти бъде приятно да си спомняш за онова време. Когато Елиза видя това, което беше скъпо за сърцето й, усмихна се за първи път и бледните й страни се покриха отново с руменина. Тя помисли за спасението на братята си и целуна ръката на царя, а той я притисна до сърцето си и заповяда да известят с камбани за сватбата му. Нямата горска хубавица стана царица на страната. Тогава архиепископът започна да шепне на царя лоши думи, но те не стигнаха сърцето му. Отпразнуваха сватбата и архиепископът трябваше сам да положи короната върху главата на Елиза. От гняв той натисна тъй силно тесния обръч на челото й, че тя усети болка. Но сърцето й се свиваше от още по-силна болка — тя тъгуваше за братята си и затова не чувствуваше телесните мъки. Устата й беше няма, както по-рано, само една нейна дума можеше да убие милите й братя. Но в очите й пламтеше искрена обич към добрия, прекрасен цар, който правеше всичко, за да я зарадва. Всеки ден тя все но се привързваше към него. Ах, ако можеше да му разкаже всичко и да му довери скръбта си! Но тя трябваше да мълчи, докато свърши работата си. И Елиза се промъкваше в малката стаичка, украсена като пещерата, и там плетеше риза след риза. Но когато започна да плете седмата риза, преждата се свърши. Тя знаеше, че в гробището расте също такава коприва, която трябваше сама да набере. Но как да излезе нощем от палата и да отиде в гробището. „О, какво значи болката на пръстите ми в сравнение с мъката, която изпитва сърцето ми! — мислеше си тя. — Аз трябва да бъда смела!“ С примряло сърце, сякаш се готвеше за някаква лоша работа, тя се промъкна през една лунна нощ в градината и се запъти по дългите пътеки и пустите улици към гробището. Там на една от най-широките надгробни плочи седяха наредени в кръг много страшни магьосници. Елиза трябваше да мине край тях, но те не я забелязаха. Тя си набра коприва и я занесе в палата.

Само един човек видя това — архиепископът. Докато другите спяха, той бдеше, сега той се убеди, че царицата наистина се занимава с магьосничество. „Да, тя е магьосница и затова успя да омагьоса царя и целия народ“ — каза си архиепископът. В изповеднята той разказа на царя това, което бе видял и от което се страхуваше. И когато от устата му се отронваха жестоките думи на обвинението, образите на светците клатеха глави, сякаш искаха да кажат: „Не е вярно, Елиза е невинна!“ Но архиепископът изтълкува това по своему, като каза, че и светците свидетелстуват за греховете на царицата. Две едри сълзи се търкулнаха по лицето на царя и той си отиде с тежко съмнение в душата. Оттогава сън не затваряше очите му, ала той се преструваше, че спи, и виждаше как Елиза става от леглото си. Всяка нощ се повтаряше същото. Той мълком я следеше и виждаше как тя изчезва в малката стаичка. Лицето на царя ставаше все по-мрачно. Елиза забелязваше това, но не знаеше причината и се измъчваше както за него, тъй и за своите братя. Горещите й сълзи се лееха по царското кадифе и пурпурните й дрехи и блестяха там като елмази. И всички, които виждаха това великолепие, желаеха да бъдат на нейното място! Но ето, че работата й стигна към своя край. Оставаше й да изплете още една риза, за която пак не стигаше прежда. Още веднъж, само още веднъж тя трябваше да отиде в гробището и да накъса няколко шепи коприва. Тя с ужас си спомни за страшното нощно пътуване и за грозните магьосници, но желанието й да спаси братята си беше по-силно от всичко. Елиза тръгна, но царят и архиепископът вървяха след нея. Те видяха как тя се промъква през решетъчната врата на гробището и като дойдоха по-близо, забелязаха около надгробната плоча същите магьосници, които виждаше и Елиза. Тогава царят се дръпна назад и си отиде, защото между магьосниците се намираше и тая, която той обичаше толкова много. — Нека народът я съди! — рече той. И народът я осъди на изгаряне върху клада. Изведоха Елиза от великолепните царски зали и я затвориха в тъмно и влажно подземие с железни решетки на прозорците, през които тъжно свиреше вятърът. Вместо меки възглавници дадоха й оня сноп коприва, който тя набра последния път. Върху него можеше да сложи главата си. Коравите парливи ризи, изплетени от копривата, трябваше да й служат за завивка. Но тъкмо тия неща тя искаше да й дадат и веднага се залови за работа. По улиците децата пееха оскърбителни песни за нея. Никой не се обръщаше да я утеши поне с една думица.

Вечерта край решетките се чу неочаквано плясък от лебедови криле. Беше най-младият брат на Елиза. Той сполучи да намери сестра си и тя заплака от радост, макар да знаеше, че й остава да живее само една нощ. Затова пък работата й бе почти привършена и братята й бяха наблизо. Скоро дойде архиепископът, за да прекара с нея последния й час — тъй беше обещал той на царя. Но Елиза поклати глава и с поглед и с движения го помоли да си отиде. Тая нощ тя трябваше да привърши работата си, иначе всичко щеше да бъде напразно: и мъките, и сълзите, и безсънните й нощи. Архиепископът си отиде с гневни думи, но бедната Елиза знаеше, че е невинна, и продължи работата си. Малките мишлета тичаха по пода и влачеха копривата при нозете й, за да й помагат с нещо, а един дрозд й пя през цялата нощ върху решетката на прозореца най-веселите си песни, за да й вдъхне бодрост. Беше още тъмно, оставаше цял час до изгрев слънце, когато пред вратите на палата се явиха единайсетте братя на Елиза и поискаха да ги пуснат при царя. Отговориха им, че това е невъзможно, защото царят още спи и не смеят да го будят. Те молеха, заплашваха яви се стражата, а след това и самият цар, за да разбере какъв е тоя шум. Но в тая минута слънцето изгря и братята се изгубиха. Само единайсет диви лебеди се извиха над палата През градските врати нахлу тълпа народ: всички искаха да видят как ще изгорят магьосницата. Един стар, дръглив кон возеше талигата, в която седеше Елиза. Девойкатг бе облечена в риза от грубо платно, чудните й дълги коси безредно се спускаха по раменете й, лицето й беше съвсем бледно, устните й леко помръдваха, но пръстите й плетях; неспирно зелената прежда. Дори на път към смъртта тя не изпускаше от ръцете си за почнатата работа. Десет ризи лежаха в нозете й съвсем готови, а пръстите й плетях; единайсетата. Тълпата я обсипваше с подигравки и ругатни.

— Вижте магьосницата как бъбре! Не държи молитвеник в ръцете си, а все плете тов дяволско ръкоделие! Да го разкъсаме на парчета! И тълпата я обгради от всички страни и поиска да разкъса ризата, но тогава долетях единайсетте диви лебеди, накацаха около нея по края на талигата и запляскаха шумно със силните си криле. Тълпата се дръпна изплашена назад. — Това е небесно знамение! Тя наистина е невинна! — шепнеха мнозина, но не смееха да кажат това високо. Палачът хвана Елиза за ръката, но тя го блъсна и бързо метна единайсетте ризи върху лебедите. В същия миг на тяхното място се появиха единайсет прекрасни князе. Само най-младият вместо едната ръка имаше лебедово крило, защото ризата му беше само с един ръкав. Елиза не бе успяла да изплете другия.

— Сега мога да говоря! — извика тя. — Аз съм невинна! И народът, който видя това чудно преображение, се преклони пред нея, а тя падна безчувствена в прегръдките на своите братя — тъй силно я бяха сломили тревогите, страхът от смъртта и телесните мъки.

— Да, тя е невинна! — рече най-старият от братята и разказа всичко, което се бе случило. И докато той говореше, из въздуха се разнесе чудно ухание като от безброй рози, защото всяка главня от кладата пусна корени и вейки и пред очите на всички израсна мигом висок храст, покрит с червени рози. А на самия връх на храста цъфна прекрасно бяло цвете, което блесна като звезда. Царят го откъсна и го закичи на гърдите на Елиза и тогава тя дойде на себе си и радост изпълни сърцето й. В тоя миг всички камбани забиха сами, долетяха птици на големи ята и към царския палат потегли такова сватбено шествие, каквото не бе виждал дотогава нито един цар.

Лошата дума


Докато събирал дърва в гората, един човек дочул жално скимтене от храсталака. Надникнал и видял едно малко мече заплетено в клоните. Добър човек бил дърварят, освободил мечето, а майка му за благодарност му дала цяла торба круши и голямо гърне с мед от диви пчели. Така човекът и мечката станали добри приятели. Тя го гощавала в хралупата си, а той я канел вкъщи.
Веднъж, както си седели и разговаряли, човекът рекъл:
- Ех, мецо! Всичко ти е хубаво, само дето дъхът ти много лошо мирише.
Свило се мечешкото сърце. Извила глава мечката настрани и видяла братвата зад вратата.
- Вземи тази брадва, приятелю и ме удари по челото!
- Какво говориш? – ахнал човекът. – Аз съм ти приятел! Не мога да те ударя.
- Удари ме, щом ти казвам! – настояла мечката.
Човекът отказвал, но мечката толкова настоявала, че накрая се съгласил. Вдигнал брадвата и я ударил по челото. Мечката изревала от болка и побягнала в гората.
Минало лятото, после есента, дошла зимата. Дърварят все ходел в гората, но дълго не срещал мечката. Един ден, тъкмо кастрел клоните на едно изсъхнало дърво и от другия край на поляната се задала мечката. Познали се и се зарадвали на срещата.
- Добра среща мецано – поздравил човекът. – Ще бъдем ли пак другари, както по-рано?
- От теб зависи – отвърнала му мечката. Разтворила козината на челото си и показала удареното място.
- Ех, приятелко, то дори не се познава, че е имало рана! – зарадвал се човекът.
- Виждаш ли? Раната заздравя и я забравих, но лошата дума, дето ми каза, още не мога да забравя.

Сабята на щурчето



Щурчето било мъничко и черничко, весело и скокливо, толкова скокливо, че повече във въздуха стояло, отколкото на земята.

- Не искам – викало то, – не искам като другите щурчета да свиря на цигулка! Ще тръгна по широкия свят да търся приключенията, да върша подвизи и да се прославя от този храст чак до онова дърво!

Тъй викало щурчето, защото смятало, че целият свят е малката полянка, на която се е родило, и докато викало, хвърлило цигулката в тревата, размахало лъка като сабя и хукнало да търси приключения.

Тук – приключение, там – приключение, никъде не се виждало приключението. И изведнъж… изведнъж щурчето чуло бръмчене.

- Ето го бръмчащото приключение! – рекло си то, но била пчела.

- Зът – зът – бръмчала пчелата.

- Какво казваш?

- Зът – зът – зът – обяснила по-ясно пчелата и щурчето разбрало, че една маргаритка не иска да отвори листа и да й даде мед.

- Аха, значи имаме медено приключение! – зарадвало се щурчето и замахало със сабята да отсече маргаритката. Какво станало ли? Ами лъкът се плъзнал по стеблото и прозвучала мелодия, простичка и ясна, ясна и хубава, каквато се получава, когато свириш на една струна.

На маргаритката пък тъй и харесало, че забравила да се инати и отворила белите си листенца, като бели пръсти ги отворила и поднесла жълтата си чашка към щурчето.

- Ето, пийни си!

- Медът е за пчелата, аз съм жаден за подвизи! – отвърнало щурчето и продължило нататък.

И тутакси налетяло на мравуняк. Върху него вятърът снощи повалил две тръстики и сега мравките напразно се мъчели да ги махнат.

- Ех, да имаше кой да ни помогне – вайкали се те, – за герой ще го обявим, по целия свят ще го прославим!

- О, колко ми е по вкуса това тръстиково приключение! – притекло се на помощ щурчето и захванало да стърже със сабята си по тръстиките, за да ги отреже.

Но не ги отрязало. Плъзнал се лъкът по тръстиките и пак прозвучала мелодия, по-хубава, по-игрива, каквато се получава, когато свириш на две струни. Щом я чули, тръстиките забравили страха си от вятъра и сами се изправили.

А щурчето продължило по-нататък до края на полянката, до края на света според него. Тук тревите зъзнели и треперели, много зъзнели и треперели, защото били на сянка.

- Стигнахме до слънчево приключение! – размахало сабя щурчето. Искало да сплаши слънцето, пък лъкът се плъзнал по слънчевите струни и зазвучала най-хубавата песен, най-многогласната. Дори слънцето се надигнало, за да види кой свири и огряло цялата поляна.

- Благодарим ти! – извикали стоплените треви, а щурчето отпуснало лъка и щастливо се засмяло:

- Значи песента е по-силна и от най-острата сабя! Значи с песен също могат да се вършат подвизи! – и поело от тоя край на света чак до другия, за да си вземе цигулката.

Малкото момиченце


- О, горката аз! – въздъхна една сутрин малката Ева – Омръзна ми да бъда малко момиченце. Бих искала да мога да се превърна в нещо друго.

- Добре, – чул се наблизо глас – в какво би искала да се превърнеш?

Ева се огледала изненадана. Никого не видяла, но гласът отново повторил въпроса: “В какво би искала да се превърнеш?”

Само, за да види какво ще се случи Ева извикала: “Бих искала да бъда цвят на роза.”

Едва изрекла думите, усетила как роклята й се завърта около тялото й по много странен начин. Била облечена в розова памучна рокля, но щом посегнала да я докосне разбрала, че вече не е рокля, а нежни листа на роза. Погледнала надолу към краката си, изглеждали много особено – били позеленели и по тях от горе до долу се били появили малки бодли.

В следващия миг Ева разбрала, че се е превърнала в роза. Растяла на храст в градината. Вятърът нежно я обгръщал от всички страни. Било очарователно. Въпреки че била роза, тя разбирала всичко, което се случва около нея. Изведнъж видяла красива фея, която се надвесила над нея.

- Ах, – казала феята – този розов цвят е пълен с роса. Първо ще изпия росата, а после ще си похапна от нежните розови листчета за закуска.

- Недей, недей, – извикала Ева – ако го направиш, ще изядеш главата ми.

Феята се разсмяла.

- Моля те, превърни ме в нещо друго, бързо! – извикала Ева – Превърни ме в птица.

И преди Ева да разбере как се случва, вече кръжала над маргаритките, истинска жива птица.

- Много е забавно! – извикала тя – Но започвам да огладнявам.

- Наистина ли? – дочула зад себе си глас – Тогава ще те нахраня.

За неин ужас пред нея стоял противен малък елф, който държал в ръката си грозен червей. Елфът се опитвал да поднесе червея към устата на Ева. Тя искала да изпищи; огледала се наоколо, за да зърне приятелско лице, но единствените лица наоколо били на няколко зелени ябълки, които сякаш и се присмивали от дървото.

- Няма да изям този червей! – извикала – Аз не съм истинска птица! Аз съм,… аз съм…

Точно тогава небето притъмняло, а вятърът се усилил. Ева сложила ръцете на главата си, изненадана, но също и доволна да открие, че има ръце и глава и че вече не е птица.

- Защо вали толкова силно? – попитала – Къде съм била? Навярно съм заспала под ябълковото дърво.

Ева побягнала към къщи с всички сили, за да разкаже странния сън на майка си.

- И, о, мамо – извикала – Реших, че предпочитам да бъда малко момиченце, отколкото каквото и да било друго.

утре иде пролетта

Красотата на пролетта

Един старец стоял в колибата си, близо до замръзнал ручей. Настъпвал края на зимата, въздухът не бил толкова студен и огънят в огнището догарял. Човекът бил сам и стар. Веждите му – побелели от старостта – потръпвали. Минавали ден след ден и той не чувал нищо, освен звуците на бурята.

Един ден, точно когато огънят съвсем изгаснал, в колибата влязъл красив младеж. Бузите му били червени, очите му искрели. Пристъпвал бодро и с лекота. Челото му било обраснало с нежна трева, а в ръцете си носел букет уханни цветя.

“О, синко – казал старецът – радвам се да те видя. Ела да ми разкажеш за приключенията ти и за далечните земи, които си видял. Аз ще ти разкажа за моите прекрасни дела и за това, което върша най-добре. Ти ще ми отвърнеш със същото и така ще се забавляваме.”

След това старецът извадил от торбата си лула. Напълнил я с лек тютюн и я подал на госта си. Всеки от тях си дръпнал от лулата, след което започнали да разказват историите си.

“Аз съм Пеобан, Духът на зимата. – казал старецът – Когато въздъхна, ручеите замръзват. Водата става здрава и твърда като прозрачен камък.”

“Аз съм Сигуън, Духът на пролетта. – казал младежът – Щом въздъхна, разцъфват цветя по поляните и в гората.”

“Щом свъся вежди, – продължил старецът – сняг покрива земята. Листата окапват от дърветата и дъхът ми ги отнася. Птиците отлитат към далечни страни, а животните се скриват в хралупите си от студ.”

“Щом развея къдриците си, – отвърнал младежът – топли и меки капки дъжд падат от небето. Цветята повдигат глави и пониква свежа зелена трева. Гласът ми призовава птиците и те с радост се завръщат от юг. Топлината на дъха ми размразява ручеите и те запяват песента на лятото. Музика се носи навред, където пристъпя и цялата Природа се радва.

И докато сладкодумно си говорели, настъпила чудна промяна. Слънцето започнало да се издига. Мека топлина обгърнала колибата. Пеобан, Духът на зимата, се умълчал. Главата му клюмнала и снегът навън се разтопил. Сигуън, Духът на пролетта, засиял още повече и се изправил с радост. Славеят и Синигерът запели на покрива на колибата. Течащият наблизо ручей забълбукал и се понесъл аромат на свежи цветя.

Колибата се стопила и Пеобан се превърнал в тънки струи вода, които изтекли под кафявите горски листа.

Така изчезнал Духът на зимата и там, където се стопил, индианските деца видели първите пъстри цветя с деликатен аромат, скромната красота на пролетта.