Добре дошли в бг форума на Уинкс клуб.
Регистрирайте се и се забавлявайте с нас! Smile


Добре дошли фенове на Уинкс!
 
ИндексPortalГалерияВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 разкази ****

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next
АвторСъобщение
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 4:00 pm

Един миг е по-скъп от съкровище

Един важен господин помолил дзенучителя Такуан да му каже как трябва да прекарва Времето си. Той усещал, че твърде много е посветил дните си на грижите на учреждението и се опитвал да стои неподвижно, за да извоюва уважението на другите.

Такуан написал осем китайски символа и ги дал на човека с думите:
Този ден никога няма да се повтори.
Един миг е по-скъп от съкровища.
Този ден няма да дойде отново.
Всяка минута е безценно съкровище
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:05 am

Змейско вино

Един човек решил да си насади лозе на хубав хълм, огрян от слънцето. Изорал земята, насадил лозичките и започнал да се грижи за тях. След години лозето започнало толкова много да ражда, че човекът едвам смогвал да обере гроздето. От него правел вино, продавал го и полека-лека забогатял.
Но един змей се научил всяка година да обира гроздето – но не наред, а късал само най-зрелите и сладки зърна. Човекът се претрепвал от работа, копаел, подрязвал, поливал, но като дойдела есента, змеят го изпреварвал и обирал най-доброто грозде.
Виното вече не ставало така хубаво като преди, хората спрели да го купуват и селянинът пак осиромашал. Решил да бяга в друго село. Замръкнал на път в една планина и видял пещера в скалата. Решил да пренощува там и влязъл. Тъкмо се свил зад един камък и се чуло силно фучене. Блеснала светлина и в пещерата влязъл едър мъж със златни криле, а след него тримата му сина. Те били змейове и живеели в тази пещера.
Седнали на софрата да вечерят. Синовете надробили на бащата си четири ведра мляко и той ги изял сам. Най-напред му надробили две ведра черен хляб, после едно ведро зелен хляб, а най-накрая едно ведро бял хляб.
- Тате – казал най-малкият змей, – все се каня да те питам, защо хлябът ти има три цвята – черен, зелен и бял.
Бащата отговорил:
- Първият хляб, където го дробихте, беше черен, защото когато орачите започнат да орат заран и падне мъгла ниско по нивите, това не е мъгла, ами съм аз. Пълзя по земята, докато обера хвърленото за семе жито по нивите, затова то е примесено с пръст и хлябът е черен. А зеленият хляб е от жито, което още цъфти. Тогава съм го обирал още зелено, а този най-хубавият хляб – белият, е от житото, когато хората жънат. Ха, иди сега наточи вино от новото лозе!
- Като започнали да пият, бащата казал на синовете си: – Един човек си насади ново лозе. Много го работи, та стават големи гроздове. Ето вече трета година ходя, та обирам най-сладките зърна, затова виното е толкова сладко и гъсто. Не те ли вижа човекът, на когото е лозето – попитал пак най-малкият син.
- Как ще ме види – отвърнал бащата, – като аз кацам на старата круша, превърнат на пиле. Той не се и сеща, че съм аз.
Като хапнали и пийнали, змейовете легнали на земята и заспали. Човекът едвам дочакал да съмне. На сутринта, щом змейовете из¬лезли от пещерата, човекът също се измъкнал навън и се върнал право в своето село. Започнал пак да работи лозето си. Когато то вече взело да зрее, той си взел ножа и отишъл да спи под крушата. Узряло гроздето и ето че един ден пак дошъл змеят да го обира. Задал се с едни облаци, с едни ветрове, с гръмотевици и светкавици. Всички хора избягали и се изпокрили в къщите, само човекът се качил на крушата. Змеят се превърнал на пиле и паднал в крушата, та Цялата се разтърсила. Стопанинът на лозето ударил пилето с ножа си и го пробол. Като убил змея, лозето, колкото раждало, взело още повече да ражда и за кратко време човекът отново забогатял.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:05 am

Огледалото


Някога живял един човек. Той бил много беден, живеел в нищета, бил задлъжнял много, а нямало с какво да си върне дълговете. И тогава избягал. Добрал се до една пустиня и там намерил ковчеже със скъпоценности и чисто огледало. То лежало върху скъпоценностите, скривайки ги. Като видял това, беднякът много се зарадвал.
Вдигнал огледалото и видял в него човек. Изплашил се той и като долепил ръце в молитвен жест, казал: "Мислех, че ковчежето е празно, че в него няма нищо. Изведнъж се оказа, че в него се намирате вие, господарю! Не ми се сърдете!"
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:06 am

Патилата на царските деца

Едно време имало три сестри сирачета. Царят им казал да отидат на седянка, но те не го послушали, а седнали вкъщи да предат. Като си отишъл в двореца, царят изпратил свои хора, за да видят отишли ли са на седянка и какво правят там. Царските хора узнали, че са вкъщи, спотаили се до вратата и надали ухо, за да подслушат разговора им.
Голямата сестра рекла:
- Да знае царятда ме вземе – с едно вретено ще му облека цялата войска.
Средната сестра казала:
- Да знае царят да ме вземе – с един резен хляб ще му нахраня цялата войска.
А най-малката се обадила:
- Да иска царят мене да вземе – ще му родя две хубави, хубави деца – момченце и момиченце, с по една звезда на челото.
Като чули това, царските хора отишли при царя и му обадили подслушания разговор. Тогава царят заповядал:
- Идете и ми ги доведете.
Царските хора отишли при трите сестри-сирачета и му ги довели. Царят повикал най-напред най-голямата сестра и й казал:
- Защо не отидохте на седянка, ами сте останали вкъщи и сте работили?
- Царю честити – отговорила тя, – ако ние не работим и предем – гладни ще умрем.
- Ами когато работехте, какво приказвахте? – запитал царят.
Тя отговорила:
- Аз казах, царю честити: да знае царят да ме вземе, с едно вретено ще му облека цялата войска.
Царят повикал средната сестра и нея запитал, защо са работили вечерта. И тя отговорила като по-голямата си сестра и признала това, което казала на сестрите си, че ако царят я вземе, с един резен хляб ще му нахрани цялата войска.
Царят най-после повикал най-малката сестра. И тя му признала, че ако не работят и предат, гладни ще умрат. Тя също не скрила, че казала: Ако царят ме вземе за жена, ще му родя две хубави деца – момиченце и момченце, с по една звезда на челото.
Царят тогава заповядал двете сестри да си отидат, а само малката да остане. И се оженил за нея. Дошло време тя да му роди детенце. Царят тръгнал на път и казал на майка си:
- Мамо, царицата скоро ще ми роди хубаво момченце, със звезда на челото. Наглеждай я.
И царят тръгнал.
Царицата добила момченце, много хубаво, със звезда на чело. Майката на царя казала на бабата:
- Не искам аз това дете. Вземи го и го хвърли, а пък на мястото му до младата царица постави едно кученце, като го увиеш хубаво в пеленки.
Бабата взела детенцето, но й дожаляло и вместо да го хвърли, занесла го на воденицата при воденичаря. Като оставила при него детенцето, взела едно хубаво кученце, изкъпала го, повила и го поставила до младата царица.
Когато царят си дошъл, попитал майка си:
- Мамо, какво детенце ми роди царицата?
Майка му отговорила:
- Ех, какво – куче роди.
Тогава царят се разсърдил и заповядал да хвърлят кучето. Бабата взела кучето и го занесла във воденицата. Воденичарят хранил и кучето, и детето.
Дошло време царицата пак да ражда. На царя пак му се отворила работа и трябвало да замине. И казал на майка си:
- Мамо, царицата първо ми роди куче, но сега ще ми роди хубаво детенце, със звезда на чело, затова хубаво да я гледаш.
Царят заминал. Царицата добила много хубаво, като ангелче, момиченце, със звезда на чело. Майката на царя се ядосала и казала на бабата:
- Не искам и туй дете – вземи го и го хвърли. – Постави на мястото му едно котенце.
На бабата пак станало жално за детенцето. Тя го отнесла на воденичаря. Взела едно котенце и го поставила до младата царица. Когато царят си дошъл и запитал майка си какво детенце му е родила царицата, майка му казала:
- Ех, какво – котка ти роди.
Царят заповядал да хвърлят котенцето, а царицата да затворят в тъмница под стълбата. Бабата взела котенцето и го занесла във воденицата. Воденичарят хранил и децата, и кученцето, и котенцето. Децата отрасли и когато излизали да се разхождат, водели със себе си кученцето и котенцето. Воденичарят разправил на децата как са били донесени при него, кой е баща им и коя е майка им. Те знаели всичко.
Веднаж, като вървели из пътя с воденичаря, а след тях кученцето и котенцето, царят ги видял и рекъл:
- Ех, че хубави деца! Царицата такива щеше да ми роди.
Той повикал воденичаря и го попитал:
- Чии са тези деца? Скоро ми ги доведи.
Воденичарят ги довел при царя, а те казали:
- Ние сме воденичарски деца – не влизаме в царски палати.
Тогава царят рекъл:
- Ще дойдете! Искам да дойдете!
Децата отишли в царския палат и когато минавали край стълбата, казали:
- Тук има затворен човек, пуснете го – тогава ще влезем в палата.
Слугите казали:
- Никой няма тука затворен.
- Не, има – настоявали децата.
Майката на царя сърдито казала:
- Тука има една кучка затворена.
- Нека да бъде кучка – казали децата – ама освободете я. Искаме да я видим.
Извели затворената царица. Тя била разрошена, изтощена. Децата й казали:
- Качвай се ти най-напред, а ние ще вървим по тебе.
Като се изкачили в двореца, царевата майка поръчала закуска и поставила в нея отрова. Децата взели закуската, но тя била много гореща. Духали, духали и я дали на кученцето и котенцето да я изядат. Кученцето и котенцето се търкулнали мъртви. Децата тогава казали, като се обърнали към царя:
- Това е нашата майка, която ни е родила. Но ние сме били дадени на воденичаря от бабата. Той, заедно с воденичарката, ни изхрани. Ние него знаем за баща.
Царят тогава се разсърдил, заповядал да хвърлят в тъмница майка му и бабата, а тях и царицата облякъл в царски дрехи и заедно с воденичаря и воденичарката заживели весело и щастливо.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:08 am

Сипаницата


Прабабите ни я наричат „Баба Шарка", „Шаруля". Но, те добре знаят, че тя не е сама. Това са три сестри, които, като всички невидими сили, живеят накрай света!
Най-старата от тях – Едрата Шарка, е най-страшната. Тя може да ослепи, да оглуши или да направи болния на дупки и по лицето, и по тялото. Средната е Брусницата, а най-малката от тях е Ситната Шарка – колкото просено зърно.
Дедите ни знаели едно, че без Баба Шарка не може да мине детето, и я очаквали – колкото по-рано, толкова по-добре. Като усетели, че детето се изрива и повиши температурата, казвали: „Баба Шарка ни е дошла" и омесвали медени питки и раздавали за леко минаване на болестта. За Баба Шарка омесвали специално медено кравайче, връзвали го с бял и червен конец и го окачвали над леглото на болното дете. Необезпокоявана от никой, тя да дойде, да се нагости и да стане блага и медена – да си отиде бързо по живо, по здраво.
Средната сестра – Брусницата – лови по-големи момичета и момчета. И тази сестра не прави пакости, щом я посрещнат с чисто и я нагостят с хляб и мед. Месели й питки, раздавали ги и гледали да не я разлютят, че тогава носела лошотии и пустош оставяла след себе си!
Едрата Баба Шарка всявала ужас, защото тя винаги ходела сърдита и затова й устройвали най-голям празник. На девети март- младенци месили кукли младенци, мазали ги с мед и ги раздавали по цяло село.
Народни песни разказват за ослепели и оглушели хора от едрата шарка. Тези песни се пеели на хоро и се играели през Великденските празници.
И трите сестри се лютят, когато в къщата се пари кокошка, вълна или нещо друго. Затова стопанките много внимавали да не кипват вряла вода, а най-малко да попарват, каквото и да било.
Много още болести ходят по земята, думали дедите ни – за тях все се намира лек, но най-много се плашели от она¬зи, половинката, която не се знае коя е и къде живее.
Затова, когато на Еньовден се берат билки, затваряли очите си и откъсвали първата – с вяра, че тя е половинката.
Всяка болест е лош дух, обладал човека. Тъй се знае от памти века и людете търсели средства срещу тях – баяния. леене на куршум, заключване с верига, светена вода, жива вода, магическо слово. На всяка болка лекът й е за пет пари,
ама трябва да го знаеш! Така посрещали всяко зло – с дежда и упование, че след злото идва добро!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:09 am

Три кладенеца


Там, близо до Урвичката крепост, и днес ще се видят следи от три кладенци. В хубава, но тъжна песен от Шопско се разказва, че когато цар Ясен седял в кръчмата в село Кокаляне, близо до София, и пиел червено вино със сладкодумните селяни, турците стигнали до Урвичката крепост.
Една хубава мома от село Герман тръгнала била с менците си за вода. Като видяла това, тя завила край реката Искър, качила се на една отсечена висока скала и звънко се провикнала:
Царю, Ясене, Ясене, ти седиш вино да пиеш у село, у Кокаляне, град Урвич турци разбиха, царица ти залюбиха…
Като чул това царят, яхнал своя бързоног кон и препуснал към крепостта. Кончето трудно вървяло и все не стигало до там. Сред полето срещнал едно овчарче, което си пасяло стадото. Цар Ясен го попитал дали не е видяло турците оттук да минат и накъде са отишли. Момчето се усмихнало хитроумно и рекло на царя:
Царю ле, честити, скоро си турци минаха, царицата ти водеха…
Но ти няма да можеш да ги стигнеш, защото кончето ти е спънато!
Сетил се царят, че в бързината е забравил да свали пайвана от краката му. Бързо го срязал той с влашкото си ножче и кончето толкова силно скочило, че където стъпило, три кладенци изврели! Настигнал той потерята и освободил царицата. Завел я в крепостта и тихо я попитал:
- Кажи, честита царице, като те турци краднаха, золум не ти ли направиха?
Ако вълк влезе в стадото, мирно ли ще излезе от стадото – рекла дръзко тя!
Разбрал цар Ясен, че Милица е похитена, и черна мъгла се спуснала пред очите му. Извел я той от крепостта и със страшна сила я хвърлил от скалата.
На камък станала царицата – казва песента. И там на завоя на реката Искър и днес стои скалата, която тукашните селяни нарекли – „Каменната царица". Тя все напомня за предателството й!
Неотдавна минах оттам. Искър все така подплисва водите си около камъка и като че ли шестстотин години не му стигат да измие позора на предателството. Възкачих се до самата крепост. Крепостта я няма. Стърчи само страже-вата кула, обрасла с коприва и виеща се поветица с кичури като паяжина.
Въображението ми литва и виждам храбрите защитници на тази светиня – сабите им като ясно слънце, ковани в Самоковски видни. Докосвам земята и загребвам шепа пръст. Тя припарва в ръцете ми и я разпилявам срещу слънцето. Иде ми и аз като народния певец да попитам слънцето – като грее отвисоко, може ли да ми каже чии ръце преди шест века са съградили крепостта, кои моми – кокалянски или панчаревски – са засаждали китните градинки с босилек, здравец и шибой, на чии калпаци са хубавеели „смесните им китки", оттогава ли идат белите цветчета на звезданките, дето са прегърнали стария дънер… Но вместо това, оцеляла е песента и оная мома от Кокаляне, която от високата скала се е провикнала с цяло гърло:
Царю Ясене, Ясене!
… турци калето разбия
и ти царица робия…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:11 am

Двор без врата

Веднъж братята от един малък манастир тръгнали при аве Антоний. Като се качили на кораба, за да отплуват към него, те срещнали един старец, който бия в същата посока. Братята не го познаВали. На кораба те си говорели за проповедите на светите отци и за Писанията, разказвали за своите занимания. Старецът си мълчал. Като слезли на пристана, те разбрали, че и старецът отива при ава Антоний. Когато стигнали при него, той им казал: "Добър спътник сте намерили в лицето на този старец!"
И на стареца казал:
-Добри братя си намерил ти, аве." "Те са добри – отговорил старецът, – но техният двор няма врата. Който иска, се приближава до коневръза и отвързва магарето."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:12 am

Отвори своята съкровищница


Дайдзю дошъл при китайския майстор Басо. Басо го попитал:
- Какво търсиш?
- Просветление – отговорил Дайдзю.
-Ти имаш своя съкровищница. Защо търсиш отвън? – попитал Басо.
- Къде е моята съкровищница? – попитал Дайдзю.
-Това, за което молиш, именно това е твоята съкровищница – отговорил Басо.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:14 am

Цар Дроздобрад


Един цар имал дъщеря, която била пряко мяра хубава, но и толкова горда и високомерна, че не харесвала нито един жених. Отпращала ги един след друг и дори се подбивала с тях.
Веднъж царят наредил да се даде голяма гощавка и поканил отблизо и отдалеко всички мъже, които имат желание да се задомят. Застанали те в една редица по сан и титла: на първо място царете, после херцозите, князете, графовете и бароните, накрая обикновените благородници. Повели след това царкинята покрай редицата, но тя у всекиго намерила някакъв недостатък. Един й се сторил много дебел и тя рекла:
- Винена бъчва. Друг й се сторил много висок:
- Дълъг и тънък – същинско въже, а от такива не стават мъже.
Трети й се сторил нисък:
- Този къс е и дебел – патка е, но не орел.
Четвърти бил много бледен:
- Бледоликата смърт. Пети много румен:
- Герест петльо.
Шести не стоял добре изправен:
- Истинско дърво зелено и зад печка изсушено.
И така, намерила у всекиго някакъв недостатък, но особено смешен й се видял един цар в началото на редицата, понеже брадичката му била малко извита. И царкинята викнала:
- Ой, брадичката на тоз човка е комай на дрозд!
Оттогава му останал прякорът Дроздобрад.
Но старият цар, като видял, че дъщеря му само се подиграва с хората и отблъсква всички събрани женихи, ужасно се разгневил и се заклел, че ще я накара да вземе за мъж първия просяк, който се мерне пред портите на двореца.
След няколко дни под прозорците спрял един странствуващ певец и запял с надежда да получи макар и нищожна милостиня. Чул песента му царят и рекъл:
- Доведете го при мене!
Влязъл след малко певецът, облечен в изпоцапани, дрипави дрехи, попял на царя и на дъщеря му и после протегнал ръка за милостиня. А царят рекъл:
- Твоята песен много ми хареса и затова ще ти дам дъщеря си за жена.
Царкинята изтръпнала от страх, но царят рекъл:
- Заклех се да те дам на първия просяк, който се мерне край двореца, и няма да престъпя клетвата си.
Не помогнали никакви жалби и никакви увещания, довели свещеника и царкинята била принудена да се венчае веднага с певеца. После царят рекъл:
- Сега ти си просякиня и не подобава да останеш и занапред в двореца ми. Последвай мъжа си!
Уловил я просякът за ръка, извел я и тя тръгнала пешком с него. Стигнали до една голяма гора и тя попитала:
- Чия е тази хубава гора?
- Владение на царя Дроздобрад. Да бе го взела, твоя би била.
- Ах, моя земен дял е тъй нерад, не взех тогава царя Дроздобрад!
После минали през тучно зелено поле и тя пак попитала:
- Чие е тук зеленото поле?
- Владение на царя Дроздобрад. Да бе го взела, твое би било.
- Ах, моя земен дял е тъй нерад: не взех тогава царя Дроздобрад.
После минали през един голям град и тя пак попитала:
- А чий е този хубав шумен град?
- Владение на царя Дроздобрад. Да бе го взела, щеше твой да е.
- Ах, моя земен дял е тъй нерад не взех тогава царя Дроздобрад. Но певецът й рекъл:
- Никак не ми е по волята, че непрекъснато желаеш другиго за мъж. Толкова лош ли съм аз?
Накрая стигнали до една много мъничка къщурка и тя попитала:
- Чия ли е пък тази къща малка, тъй вехта, и прихлупена, и жалка?
Певецът отвърнал:
- Тази къща е моя и твоя, в нея ще живеем двама. Вратата била ниска и царкинята понавела глава, за Да влезе.
- Къде е прислугата? – попитала царкинята.
- Каква прислуга? – отвърнал просякът. Ти самата ще вършиш всичко, което искаш да бъде свършено. Наклади веднага огън и сложи вода да сготвиш нещо, че съм ужасно уморен.
Но царкинята не умеела нито огън да накладе, нито ядене да сготви, та просякът трябвало да й помогне да приготви криво-ляво нещо. А след като изяли оскъдната гозба, легнали да спят.
На другата заран той я избутал рано-рано от леглото и я накарал да се залови за домакинството.
Живели така няколко дни и изяли всичко, каквото имали за ядене. Тогава мъжът рекъл:
- Жено, така не може да продължава – само да ядем, а да не печелим нищо. Почни да плетеш кошници.
Отишъл той край реката, нарязал върбови клонки и ги донесъл у дома. Захванала тя да плете, но жилавите върбови клонки изранили нежните й ръце.
- Виждам, че не върви рекъл мъжът. Я по-добре седни да предеш, може то да ти иде по-отръки.
Седнала тя и се опитала да преде, но тънката нишка скоро порязала меките й пръсти и те почнали да кървят.
- Виждаш ли – рекъл мъжът, – не те бива за никаква работа, добре се наредих с тебе! Сега ще се помъча да завъртя търговия с грънци и други глинени съдове, ти ще ходиш на пазара и щ е продаваш стоката.
"Ох, помислила си тя, ако на пазара дойдат хора от татковото царство и ме видят как съм седнала да продавам грънци, има да ми се подиграват!"
Но нямало що, трябвало да се покори, иначе щяла да умре от глад.
Първия ден потръгнало, защото тя била хубава, хората на драго сърце купували от нея и плащали, колкото им искала, мнозина дори давали парите и не вземали грънците. Със спечелените пари преживели известно време.
После мъжът закупил нови глинени съдове, седнала тя пак на ъгъла на пазара, наредила ги край себе си и почнала да ги продава. Не щеш ли, долетял на кон един пиян хусар, бухнал се право в грънците и ги направил на сол. Разплакала се тя и от уплаха не знаела какво да прави.
- Ох, какво ли ме чака! Какво ще каже мъжът ми! – завайкала се тя.
Отишла си тичешком в къщи и му казала за бедата.
- Така става, щом се сяда с грънци на ъгъла на пазара – рекъл мъжът. – Стига си плакала сега, виждам, че не те бива за никаква свястна работа. Но аз се отбих в царския дворец и питах нямат ли нужда от кухненска прислужница. Обещаха ми да те вземат и в замяна ще ти дават даром ядене.
Сега царкинята станала кухненска прислужница, помагала на готвача и вършела най-черната работа. Закрепила под дрехата си две торбички с по едно гърненце, в които слагала, каквото й отделяли от неизядената храна, занасяла я в къщи и с нея се хранели.
Случило се, че празнували сватбата на първородния царски син. Бедната жена се качила горе и застанала отвън до вратата на голямата зала да погледа. Като запалили свещите и почнали да влизат гостите, кой от кой по-хубав, и всичко засияло от разкош, сърцето й се свило и тя се замислила за участта си и проклела гордостта и високомерието, които я довели до такова унижение и такава голяма сиромашия. Сегиз-тогиз прислужниците й отсипвали малко от чудесните гозби, които внасяли и изнасяли и миризмата на които стигала до нея. Тя слагала всичко в гърненцата си, за да ги занесе после у дома.
По едно време влязъл царският син, цял в кадифе и коприна и със златна верижка на шията си. Като видял младата хубава жена, застанала до вратата, той я уловил за ръка и я повел да танцува с нея, но тя се съпротивлявала и изтръпнала от страх, като забелязала, че това е цар Дроздобрад, който по-рано искал ръката й и когото тя присмехулно отблъснала. Но напусто се дърпала – той я завел в залата. Не щеш ли, скъсала се връвта, на която били вързани торбичките, гърненцата паднали, супата се разпиляла и късчетата месо се пръснали по пода. Като видели това, гостите почнали да се кискат и подиграват и тя тъй се засрамила, че й се искало да потъне вдън земя. Спуснала се към вратата да побегне, но на стълбата я застигнал един мъж и я върнал. Като го погледнала, видяла, че пак е цар Дроздобрад. Той й заговорил ласкаво:
- Не се плаши, аз и певецът, който живееше с тебе в жалката къщурка, сме един и същи човек. Заради тебе се престорих на друг. Аз бях също хусарят, който ти изпотроши грънците. Всичко това стана, за да сломя гордостта ти и да те накажа за високомерието, с което ти ми се подигра.
Заплакала тя с горчиви сълзи и рекла:
- Отнесох се много несправедливо към тебе и не заслужавам да бъда твоя жена.
Но той рекъл:
- Успокой се! Тежките дни се свършиха, сега ще отпразнуваме сватбата си.
Дошли дворцовите прислужнички и я облекли в разкошна рокля. Дошъл и баща й с цялата си придворна свита и всички й пожелали щастие по случай сватбата й с цар Дроздобрад и чак тогава почнали истинска веселба. Хубаво щеше да бъде, ако ти и аз също бяхме там.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:20 am

Най-ученият на света


Живял в далечен крайморски град един търговец, много богат човек. Той имал десетки дюкяни, пълни с хиляди товари стока. Всеки ден негови кораби влизали и излизали от пристанището, пътували по цял свят, разнасяли стоки и купували други. По всички царщини на земята било знайно името на тоя търговец. Той си имал само един син: друга челяд нямал. Когато порасло момчето, баща му го дал да се учи. То учило, учило, додето минало всички науки. Върнало се в къщи и домашните не могли да му се нарадват, че е най-ученият човек в оня край. Най-много се радвала майка му.
Де кого срещне, тя все се хвалела със сина си и думала:
— От моето момче няма по-учено в никое царство!
Като се върнал момъкът у дома си, баща му и майка му дали богато угощение на всички роднини и приятели. Събрали се много хора, яли,пили, веселили се цяла неделя, дори и непознати дошли; колкото сиромаси имало по града, бащата на момъка ги събрал, нагостил ги и дал на всекиго по една жълтица на изпроводяк. Който влязъл в къщата им, гладен и жаден не останал. След угощението богаташът повикал сина си в главния дюкян, дето работел, па му рекъл:
— Ето, сине, ти искаше да се учиш и ние с майка ти не пожалихме пари да те изучим. При най-добри учители ходи, цели години се учи, изучи се. Ти може сега да си най-ученият човек на света, но на мене ми се струва, че още не знаеш всичко. Сега аз искам да те поуча малко. Моята наука ти още не знаеш.
Момъкът се почудил на бащините си думи. Учителите му били казали, че няма по-голяма наука от оная, която минал той, а пък бави му нека тепърва да го учи! Старецът видял смайването на сина си и рекъл:
— Не се чуди, сине, на думите ми! Ти знаеш наука, но не знаеш занаят: аз искам сега да ти дам занаят в ръцете. Друг занаят не знам освен своя: на него ще те науча. Утре, други ден аз ще умра, ти ще останеш подир мене. Пари и стока дал господ наистина; но готови пари лесно се ядат. А тая наука, що си я учил досега, ако не знаеш някакъв занаят, дето да я приложиш, пет пари не струва.
— Добре — казал синът, — учи ме. Как ще ме учиш?
— Както са учили мене — рекъл бащата. — Животът и работата ше те научат.
И той казал на сина си, че бил поръчал да му направят един хубав кораб: щял да го напълни с всякакви стоки, щял да глави корабоначалник и гребци, а син му да тръгне с тях и да спира по главните пристанища. Там да продава стоките и да купува други, които да донесе на връщане в родния си град. Той дал на сина си една книга, в която бил написал всички стоки, що има в кораба, по колко са купени и по колко най-евтино да ги продава: също тъй бил отбелязал и какви стоки да купи син му от чуждите пристанища и по колко най-скъпо да ги купува.
Дошъл денят за тръгване. Бащата изпратил сина си чак на кораба, дал му хиляда жълтици за разноски и като се простил с него, рекъл му:
— Хайде, сбогом, синко! Ако ти не стигнат тия пари, пиши ми да ти пратя още. Но гледай да не харчиш за празни неща и да се не
събираш с хора без работа. Баща и син се сбогували, бащата слязъл, а корабът надул платна и се изгубил в морето. Плавали, що плавали, минали много премеждия по морето, докато стигнали до един голям град. Корабът спрял на пристанището, момъкът слязъл и си наел стая в най-скъпата странноприемница, дето отсядали все големци, царедворци и големи търговци. Купил си хубави дрехи, нагиздил се, почнал да се събира с най-богатските синове. В скоро време той се опознал с момци, които по цял ден само ядели, пиели и никаква работа не вършели. За да се покаже и той богат и щедър като тях, почнал да пръска пари за нищо и никакво, да черпи другарите си, да отива по веселби и угощения с тях. За няколко месеца похарчил хилядото жълтици и чак тогава се сетил, че баща му го е пратил със стока по търговия. Додето имал готови пари, за стоките му не идело на ум; сега почнал да продава, но понеже му трябвали пари, за да продължава разкошния живот, с който бил свикнал, продал стоката по-евтино, отколкото бил определил баща му в книгата. При това все не му оставали пари да купи нова стока и да я върне назад, па му се и не оставял тоя голям град и тия весели приятели. За година-две търговецът изпродал цялата стока, корабът останал празен, парите били изядени и изпити. Момъкът писал на баща си да му прати още хиляда жълтици, като го излъгал, че бил накупил много стоки, та му не достигали парите. Старецът му изпратил. И тия пари се свършили подир няколко месеца. Търговецът останал с празни ръце. Почнал да се тюхка, да иска в заем от тоя, от оня, но приятелите му го напуснали, като го видели без пари. Писал пак на баща си за пари. Но тоя път баща му разбрал накъде върви работата, пратил му само сто жълтици и му поръчал в писмото веднага да натовари, колкото стока има, и да се върне. Синът останал поразен, като прочел писмото. Решил тогава да продаде и кораба, за да си плати дълга, и с останалите пари да се върне при баща си. Но какво ще каже баща му, като го види без кораб, без стока и без пари? Няма ли да го укори, че тая наука, що е учил толкова години, не му е помогнала да разбере хората край себе си, ами се е увлякъл от лоши приятели и се е разорил? Това си мислел търговецът и се чудел какво да прави.
Нямало що да стори, продал кораба, платил на корабоначалника и моряците, разплатил се със съдържателя на странноприемницата и му останали всичко още стотина жълтици. Той тръгнал към пристанището да дири кораб, с който да се върне при баща си. Като минал през пазара, видял на едно място навалица и се спрял. Надникнал да види що са се събрали тия хора там. Видял наземи прострян шарен губер: около него се били струпали хора. На губера седял със кръстосани нозе един арапин — чер като въглен — и пушел с дълга дула, а до него се била свила една хубава девойка на около десет години, с плахо и нажалено лице; тя поглеждала ту тогова, ту оного¬ва от събраните и пак навеждала очи. Момата била по-хубава и от слънцето : бяла като сняг, червена като ягода, с вежди като гайтани, с очи, черни като грозде — едри и пламнали като жар. Арапинът продавал момата и искал за нея сто жълтици. Давали му седемдесет, осемдесет: не я давал.
— Сто, та сто! — викал той. — Една пара по-долу не бива! Който плати сто, той ще я вземе!
Търговецът си пробил път и почнал да се пазари с арапина: дал му осемдесет и пет, деветдесет, оня не я давал.
— Сто, та сто! — викал той, смучел от дългата лула и поглеждал кръвнишки наоколо.
Дал момъкът деветдесет и пет жълтици, но арапинът го погледнал право в очите, духнал цял облак дим и завъртял глава. Момъкът мислел какво да стори: да даде сто жълтици, ще остане само с две-три жълтици — а те няма да му стигнат за път; да отмине — сърце не му давало; все нещо го чоплело и дърпало към шарения губер. Додето мислил това, момата гледала в него и от очите й капели сълзи. Той я съжалил и решил да я избави от позора. Дал сто жълтици и я купил. Отвел я в стаята, дето живеел, седнал на един стол, навел глава и почнал да мисли какво да прави сега. В това време момата стояла права пред него и чакала да й каже що да работи; нали била продадена като робиня, готова била да върши всичко, каквото й кажат. А търговецът, както се бил умислил, за миг забравил момата. Дигнал по едно време глава, гледа — девойката стои пред него и го гледа право в очите.
— Седни, седни — рекъл й той. — Не си ми робиня, та да стоиш права.
— Как да не съм робиня, господарю? — запитала тя. — Ами защо даде толкова пари за мене? Толкова хора се изреждаха да ме гледат, пазаряха се, никой не ме купи, а ти дойде, видя ме и веднага брои на арапина парите. Ти си ме купил да ти работя и аз ще те слушам: каквото ми заповядаш, ще върша.
Той, щом чул за парите, пак си навел главата като отсечена. Момата видяла, че тоя човек има някаква голяма мъка на сърцето си; тя още от пръв поглед го обикнала и сега искала да му помогне.
— Господарю — рекла тя, — прощавай, че те питам. Макар и да съм ти робиня, макар и да съм като мравка пред тебе, пак ми се ще да ти помогна, защото някой път дори и мравката може да помогне на човека. Кажи ми каква мъка те мори, та си такъв умислен и невесел: да не си нещо болен?
— Недей говори, хубава девойко, че си ми робиня и мравка пред нозете ми! — рекъл момъкът. — Аз не съм те купил за робиня, а за жена, ако искаш да се омъжиш за мене. Искам да те отведа у дома си, да ти се радват баща ми и майка ми. Но не смея да ти кажа мъката си, защото и да искаш, не можеш ми помогна.
— Кажи, кажи! — замолила го момата с повече участие. — Кажи си мъката; ако не мога да ти помогна, дано поне мога да те утеша!
Тогава търговецът разказал на девойката всичко. Като чула, че той скърби за пари, момата се засмяла и му рекла:
— Затова ли си се толкова умислил? От това по-лесно няма: ей сега ще се нареди всичко.
И тя си запретнала ръкава и откачила от ръката си една тежка гривна.
— Вземи тая гривна — рекла — и я продай. За нея ще ти дадат много пари; по нея има безценни камъни, каквито не могат да се
намерят по едрина и блясък никъде по земята.
Очите на момъка светнали от радост. Взел той гривната и я премерил на ръка; тя била много тежка; по нея имало дванадесет безцелни камъка — едри като орех: рубини, елмази, сапфири, смарагди; имало и други, по-дребни, наредени като звезди около едрите. Гривната светела като пламък, та вземала очите на човека. Момъкът отишъл при най-добрия златар да я продаде. Щом я видял, златарят поклатил глава, па рекъл:
— Не мога да купя тая гривна.
Нозете на момъка се отведнъж пресекли.
— Защо? — попитал той.
— Нямам толкова пари — отвърнал златарят. — Пръв път в живота си виждам такава скъпоценност. Ето, виждаш ли тия четири сандъка с жълтици; и тях да вземеш, па и всичко друго, що има в дюкяна ми — и накити, и злато, и скъпоценни камъни, — пак не ще мога да ти я платя. Тая гривна е царска работа. Само царете могат да купят такъв накит. Тия камъни по нея са събирани от всички краища на земята: отвсякъде е взет най-едрият камък. Вземи си я, не е за мене!
Няма да се кая — рекъл момъкът. — И аз знам колко струва тая гривна, но какво да правя, като съм сега в нужда! Дай, колкото имаш, па я вземи!
Златарят му дал четирите сандъка с жълтици, всичкото зла го и накити, що имал в дюкяна си, и още други скъпи дреболии, па взел гривната. Момъкът натоварил всичко това и го пренесъл в стаята си. Като отишъл там, паднал на колене пред момата — да й благодари, че го е отървала от големия срам, в който щял да изпадне прел баща си. Но тя го дигнала отземи и му рекла:
— Какво правиш ти? Макар и да съм царска дъщеря, все пак ти ме купи от оня проклет арапин за пари. Не бива да коленичиш пред мене.
И тя разказала на момъка, че е дъщеря на един цар — най-богатия на земята, — който царувал далече от тоя град, през три морета. Арапинът, който търгувал с роби, я откраднал и тръгнал да я продава. Тя скрила скъпата гривна да не я види арапинът, защото се бояла, че ще продаде и нея.
— Все мислех — рекла тя, — че ще дойде ден тая гривна да ми потрябва. И ето че днес тя ни свърши много работа.
Още същия ден момъкът повикал корабоначалиика и му рекъл.
— Ще ми намериш майстори-корабостроители. Ще им поръчай!
да ми направят дванадесет кораба, от хубави по-хубави. Колкото пари поискат, ще им дам. Само гледай по-скоро да бъдат тактови. Ще намериш и моряци: ти знаеш колцина ще ти трябват.
Сетне извадил книгата, която му бил дал баща му на сбогуване, и прегледал какви стоки трябва да се накупят. Разпратил хора, които били боравили с купуване-продаване, и им поръчал да накупят стоките, додето се приготвят поръчаните кораби. Накупил и разни подаръци за баща, за майка, за роднини и познати. Когато станали корабите, натоварили стоките и потеглили. Една заран тъкмо на изгрев слънце на пристанището в родния град на момъка сирели дванадесет кораба, каквито никой не бил виждал, хубави, украсени с дванадесет знамена — като това, което се развявало на кораба, що бил поръчал преди време бащата за сина си.
Тая заран старецът бил излязъл на чардака над морето да пие кафе и като видял знамената, много се почудил.
„Кой ли ще да е тоя търговец — рекъл си той, — който е турил на корабите си знамена като онова, що турих аз на кораба на сина си? "
И тогава се замислил къде ли ще е в това време син му, в коя ли далечна земя се губи и какво ли прави; дали е поне здрав, или го е поразила тежка болест, та се не обажда. Мрачни мисли го налегнали, но тъкмо когато си изпил кафето и мислел да се поразходи по пристанището, да погледа чуждите кораби, в къщата му се вдигнала
радостна глъчка. Един слуга се затекъл по стълбите и казал на господаря си, че син му се бил завърнал и довел една млада и много хубава девойка. Дигнала се веселба, сватба, хора и песни. Цяла неделя се тълпили гости в къщата на богатия търговец. Всички облажавали сина му.
Славата на търговеца стигнала след време чак до царството, отдето арапинът бил откраднал царкинята. На царя станало много криво, че дъщеря му, най-богатата царкиня на земята, първа хубавица и толкова млада, се омъжила за някакъв търговец. Преди да я открадне арапинът, за нея се тъкмели много царски синове, но царят все обмислял кому да я даде и се не решавал. Сега мнозина от царете наоколо почнали да го укоряват, че забавил избора: ако бил омъжил навреме дъщеря си, нямало арапинът да я открадне и продаде на оня търговец. Царят свикал съвет да реши какво да прави. На съвета дошли най-мъдрите и хитри царедворци; един казал това, друг — онова, най-сетне главатарят на морската войска рекъл:
— Аз се наемам, царю честити, да доведа дъщеря ти, но искам да ми направиш един хубав кораб с дванадесет дюкяна в него. Дюкяните да бъдат обковани цели в злато и постлани с коприна и кадифе. Да ги напълниш с най-отбрани женски накити, дрехи и скъпоценни съдове, които още отдалеч да ловят окото. И във всеки дюкян да стои по един млад и хубав момък, облечен в сърма и свила. Ако не доведа царкинята в двореца ти, заповядай да ми отрежат главата.
Царската ръка е дълга, особено ако царят е толкова богат, колкото бил богат оня цар. За една-две седмици всичко било готово, как¬то искал главатарят. Той се качил на кораба и потеглил. Един ден царската дъщеря си седяла на чардаците и гледала корабите, които се движели по пристанището. Забелязала един нов кораб, който отдалече още блестял като слънце над морето. Когато корабът спрял, тя тръгнала с една слугиня да го погледа отблизо. Стигнали на брега тъкмо когато корабът хвърлял котва. Главатарят познал царската дъщеря и я помолил да влезе в самия кораб — да види няма ли нещо да й се хареса, та да си купи. Тя не подозирала, че има измама: влязла в кораба, а слугинята останала на брега да я почака. В кораба всички почнали да й се покланят и да й показват различни стоки; един й отварял кутии с огърлици, друг й подавал пръстени, гривни, обици; трети й сочел скъпи дрехи от пъстра коприна и кадифе; четвърти разгъвал пред нея цели топове тънки платове. Тя се слисала и не знаела кое по-рано да купи. Ходила от дюкян в дюкян, връщала се, докато избрала няколко хубави предмета. Но като тръгнала да повика слугинята да вземе купеното, що да види: градът и пристанището изчезвали в далечината. Викнала царкинята да плаче и паднала в несвяст. Слугинята стояла на брега и когато корабът потеглил, тя си помислила, че пак ще се върне. Но като видяла, че се отдалечава съвсем, затекла се бързо към дюкяна, дето работел господарят й — да му каже. Той пък малко преди това бил излязъл оттам. Отишла в къщи — и там го нямало. След като го търсила навред по града, намерила го, че говори нещо с някакви търговци в един от бащините му дюкяни. Тя с плач му разказала цялата случка. Той веднага отишъл на пристанището и наел кораб да го понесе колкото може по-скоро по следите на отминалия кораб, що отнесъл жена му. Корабоначалникът се съгласил, но додето свика моряците, които се били пръснали по града, минало време. Най-сетне тръгнали. Спирали от пристанище на пристанище да питат — минавал ли е оттам такъв и такъв кораб с дванадесет позлатени дюкяна. На едно пристанище им обадили, че такъв кораб бил вдигнал котва оттам преди един ден. Тръгнали по следите му, но тъкмо когато били сред морето, дигнала се буря; корабът се пробил, почнал да се пълни с вода и корабоначалникът и моряците взели да проклинат часа, когато тръгнали с търговеца. Всички обвинявали него за бедата, що им се случила; ако не бил той, нямало да потеглят неочаквано, нямало да се изгубят сред това дадечно море, нямало да им се пробие корабът. Той напразно ги уговарял, че ако не се били забавили, досега отдавна щели да настигнат царския кораб. Никой не искал да чува. Моряците и корабоначалникът решили, че вината е у търговеца.
— Кой знае какъв голям грях си сторил ти — казали му те, та сме наказани заедно с тебе!
Корабът почнал да потъва. Моряците и корабоначалникът се качили в две лодки, които били вързани за кораба, а търговеца оставили сам сред морето, на разбития кораб. Бурята се усилила. Цялото море почнало да кипи. Една силна вълна повлякла кораба, ударила го в една подводна скала и го разбила на късове. Търговецът едва успял да се залови за голяма дъска — и вълните го понесли; тук потъвал, там талазите пак го изправяли над водата, докато най-сетне бурята го изхвърлила заедно с дъската на един пустинен бряг. Цял измокрен, гладен и окъсан, търговецът тръгнал по брега да дири подслон. Било вече мръкнало и той не можел да се оправи наникъде. Вървял, накъдето. му видят очите. Най-сетне стигнал до една къща: прозорците й не светели, вратата била заключена. Той тропал, тропал, но никой не му отворил. Търговецът си помислил, че е стигнал до някакъв град, и се запътил по-натам с надежда, че ще види скоро други къщи и ще намери там прибежище. Но наоколо се виждало само тъмно поле. Той се върнал пак при затворената къща и похлопал втори път, но и сега никой не му се обадил. Духал студен вятър, човекът бил вир-вода, почнал да трепере от студ. Обиколил къщата отсам-оттатък; нямало отде да се влезе. Под прозорците видял натрупани големи сандъци от стока. Той влязъл в един от тях и се сгушил да се запази от вятъра. Както бил уморен, налегнал го сън и заспал. По едно време се събудил и видял, че прозорецът над него свети. „Хората са си дошли — рекъл си търговецът на ума. — Време е да потропам пак, докато не са си легнали. Тук може да умра от студ." И той се надигнал да излезе от сандъка, но в това време погледнал През прозореца и видял в стаята същия корабоначалник, който го бил оставил на разбития кораб. В стаята имало и други двама души, чернокожи, страшни и намръщени. Те говорели с корабоначалника нещо тихо и показвали с ръце към морето. Като видял тия трима души, търговецът се уплашил. „Не ми трябва да чукам на тая врата" — рекъл си той и се свил в сандъка; решил да постои там, докато почне да се разсъмва, па после да подири път за някъде. Но тъкмо се бил свил в сандъка, чул, че се хлопа врата и към него се приближават човешки стъпки. „Свърши се! — казал си търговецът и се разтреперал от страх. — Те са ме видели през прозореца, помислили са, че ги подслушвам, и сега ще ме убият". Стъпките се спрели тъкмо до сандъка, дето лежал той. Подир малко върху търговеца се изсипал един чувал слама, а след него още един, после още един и нечии тежки ръце почнали да тъпчат сламата в сандъка. Той се притаил в сламата и решил, щом се отдалечат хората, да обърне сандъка и да избяга. Но тъкмо мислел това, сандъкът се разклатил и нечии ръце го понесли. Носили го, що го носили, сложили го на едно място. Както си лежал в сандъ¬ка, търговецът пресметнал, че ще да са го пренесли доста надалек от къщата. Хората оставили сандъка със сламата и той ги чул, че си приказват нещо тихо, което не разбирал. После единият човек се отдалечил, а другият седнал на сандъка със сламата да го чака. Минало малко време; търговецът чул, че до неговия сандък се слага нещо тежко, види се, пак някакъв сандък. Сетне усетил как вдигат сандъка и го носят по нещо като мост. Сложили го, па се върнали да вземат другия сандък. Тъй пренесли много сандъци и ги наредили един до друг. През това време търговецът забелязал, че основата на сандъка се клати, а околните сандъци се удрят от време на време в неговия, и разбрал, че се намира на кораб; поразчоплил малко сламата, колкото да може да вижда оттам, но не успял да види нищо; още било тъмно. Когато се разсъмнало, той видял през дупката вълните; бряг никъде не се виждал; корабът плавал в открито море. Двамата арапи, на които бил тоя кораб, се прехранвали с морско разбойничество. Вечерта, когато търговецът се намерил изхвърлен на брега, техният кораб плавал по морето. Те видели една лодка наблизо; в дъното й лежал човек; той бил същият корабоначалник, който оставил търговеца на пробития кораб. Разбойниците спасили човека: пренесли го на своя кораб и с него излезли на брега. Той им разказал за корабокрушението: двете лодки, в които се качили моряците, се изгубили в бурята и никъде не могли да видят бряг. Едната се обърнала и хората се издавили. Другата, в която бил корабоначалникът, се блъснала в една канара; от силния удар хората изпопадали във водата, а той се захлупил в лодката и не смеел да повдигне глава: тъй го намерили разбойниците и го спасили. Той им се примолил да го заведат някъде да се изсуши и да си почине, а за благодарност обещал да им открие една голяма тайна. Те го оставили в оная къща, която търговецът намерил заключена. Спасеният казал на разбойниците, че бил чул от някакъв старец за един див и самотен остров по тия места; сред острова се издигала много висока скала, която — отдето и да се погледне — имала вид на конска глава с рог на челото.
— Вие сте плавали много по тия морета насам — рекъл корабоначалникът, — не сте ли виждали някъде остров с такава скала?
— Виждали сме — рекли и двамата разбойници, — но на него никой не смее да слиза: казват, че там се събирали дяволите да се надбягват нощем — и когото хванели, разкъсвали го.
— А старецът ми каза — рекъл морякът, — че там нощем излизали да пасат морските коне, които изваждали издън морето едри безценни камъни и ги изнасяли с устата си иа острова да им светят. Старецът ми каза, че можело да се вземат тия скъпи камъни, едри като яйце, ако се изгори слама и се пръсне пепелта по ливадите, тогава камъните щели да се изгубят под пепелта и човек можел през деня да ги събере, след като конете се скрият в морето.
Като чули разбойниците за това, напълнили колкото сандъци имало край къщата със слама, натоварили ги на кораба и тръгнали към острова. На кораба те си приказвали през целия ден за морските коне и за големите скъпоценни камъни с корабоначалника и търговецът, който слушал с четири уши разговора, разбрал накъде отива корабът и какво кроят хората в него. Тъй плавали цял ден. Докато корабоначалникът спял, уморен от дълго и тревожно пътуване, двамата разбойници се наговорили да го хвърлят в морето, за да не знае друг освен тях тайната. Те решили да направят това, щом приближат острова. Но корабоначалникът бил намислил да ги отрови, та сам да завладее богатствата. Когато дошло време да обядват, той извадил от джоба си отрова, която носел винаги със себе си, и я изтърсил в солта. Те си посипали ястието, каяли се, пили по чашка вино и почнали да си приказват. Показала се скалата, дето приличала на конска глава с рог, двамата разбойници се спогледали, хвърлили се изведнъж върху корабоначалника, грабнали го и — право в морето. Но след малко и двамата почнали да пищят и да се извиват от болки. Стигнали до острова, корабът, блъскан от вълните, взел да се удря в скалите, но разбойниците лежали вече мъртви. Търговецът погледнал от дупката и видял, че корабът стои до брега на острова. Извадил си главата; никого не видял. Той помислил, че другите спят. Понеже му прималяло вече от глад, решил да стане да потърси нещо за ядене, додето ония не са се събудили. Измъкнал се полека из сандъка и се изправил. Видял и двамата разбойници, че лежат на дъските със зинали уста, а от устата им тече кръв. Приближил се до единия — мъртъв. Приближил се до другия — и той мъртъв. Тогава търговецът хвърлил котва на брега, качил се в лодката и излязъл на пясъка. После дръпнал въжетата и ги завързал за две големи дървета, прехвърлил моста до брега и седнал на кораба да яде. Много бил уморен, та нямал вече сили да мръдне. Хапнал от хляба, но ястието не ял, защото разбрал, че ония двамата ще да са се отровили. После се заел да пренесе на брега сандъците със сламата. Те били големи: той пренесъл сламата с торба, натрупал я на големи купища по ливадите и подпалил един по един куповете. Сетне разпръснал пепелта по тревата и отишъл в кораба да си почине и да поспи, защото, както бил свит в сандъка, цяла нощ не можал да мигне. Спал чак до мръкване. Вечерта излязъл хладен вятър и търговецът се пробудил, защото му станало студено.
Тъкмо в това време почнали да излизат из водата морските коне. Те били привикнали всяка нощ да пасат по ливадите на острова. Търговецът ги видял как излизат из морето и тичат по тревата. Всеки кон, щом излизал на ливадата, отварял устата си и оттам падал по един безценен камък, който светел като огън. Като не могли да намерят трева да пасат, конете се търкаляли по полето, а камъните се изгубвали в пепелта; животните нирвали отново вдън морето и израждали из дълбочините други камъни и пак излизали по ливадите да дирят трева, защото били гладни: но камъните пак се изгубвали в пепелището. Цяла нощ гледал търговецът как се явяват морските коне и как изчезват в морето. Скъпоценните камъни пламвали за миг, щом падали из устата на конете, и веднага угасвали, щом потънат в пепелта.
На сутринта конете се прибрали до един в морето. Търговецът почнал да събира камъните и да ги нарежда в сандъците на кораба. Те били толкова много, че с тях напълнил всички сандъци. Напълнил и торбите, па натрупал останалите камъни на няколко купа в кораба. Сетне хапнал каквото намерил, отвързал кораба, прибрал котвата и опнал платната. Духнал един хубав вятър и понесъл кораба като птица по морето. Търговецът не знаел накъде да насочи кормилото, та оставил кораба да го тласка вятърът, накъдето се случи. Тъй плавал чак до вечерта, па и късно през нощта; вятърът бил добър. След полунощ търговецът видял далече пред себе си светлина; корабът приближил: явил се град със светло пристанище. Като стигнал корабът на пристанището, притекли се хора, помогнали на самотния моряк да върже въжетата и го запитали къде му са другарите: чудно им се виждало, че сам човек може да се справи с такъв голям кораб. Той казал, че морски разбойници ги нападнали и в бой с тях паднали моряците му, а той едва успял да се отърве, като пуснал кораба — да го духа вятърът, накъдето може.
Градът, където спрял корабът, се оказал същият, отдето търговецът бил купил преди време робинята. Намерили се на пристанището носачи, които пренесли сандъците и торбите в същата странноприемница, дето живял по-рано търговецът. Те не знаели какво има в тия сандъци и торби, но всички, които били на пристанището в оня час, видели куповете скъпоценни камъни, натрупани в кораба, и почнали да пресмятат колко злато ще струва това голямо съкровище. Додето да натовари тия камъни в чували, търговецът се вече прочул между ония, които сновели по пристанището, като най-богатия човек на света. Разчуло се и в града, че в тая и тая странноприемница слязъл един търговец, който бил дал на всеки носач, за да му пренесе по малко стока от кораба до града, по един безценен камък, едър като яйце. На сутринта вече целият град знаел за това. Стичали се хора отвред да видят големия богаташ, но той не излизал от странноприемницата. Любопитните били толкова много, че цялата улица се задръстила с хора. А търговецът в това време още спял, уморен от път. Когато се събудил и поръчал да му донесат нещо за ядене, самият съдържател влязъл в стаята му да го поздрави. След като говорили за това, за онова, съдържателят казал на търговеца, че един златар иска да поговори нещо с него.
— Нека дойде — рекъл търговецът.
Влязъл същият златар, комуто преди време била продадена гривната на царската дъщеря. Златарят не познал търговеца, защото тоя се бил много променил; отслабнал от път и страдания, брадясал, облечен в скъсани дрехи — той съвсем не приличал на такъв богаташ, за какъвто го представяли хората. Но златарят знаел, че понякога и най-богатите хора вървят окъсани, та не се почудил, а направо почнал да разказва кое го накарало да потърси богаташа.
— Чух— рекъл той — от мнозина тая заран, че си имал скъпоценни камъни, толкова едри, колкото нямало на короната на никой цар.
Преди време един момък — види се, изпаднал царски син — ми продаде една много скъпа гривна. Аз нямах толкова пари, колкото струваше
накитът, но той се съгласи да ми я отстъпи за толкова, колкото му броя, защото му трябваха пари. Които видяха гривната, все разказваха за нея. Чул и един царски син, та пратил хора да я купят от мене.
Продадох я и спечелих два пъти повече от това, що бях платил на момъка. Преди някой и друг ден в дюкяна ми дойдоха същите царедворци и ми поръчаха да направя корона за царицата, но с най-едрите скъпоценни камъни, които могат да се намерят по земята. Колкото са по-едри камъните и колкото по-скоро направя короната, толкова повече ще ми платят. Царедворците ми пошепнаха на ухото, че царският син, който ги пратил, иска да се жени за една царкиня, но тя му била казала, че няма да го вземе, додето й не направи такава корона, която да струва повече от всички царски корони. Тая заран дойдоха в моя дюкян двадесет души носачи, на които ти си дал снощи по един скъпоценен камък. Аз купих всичките двадесет камъка, защото са едри и хубави: по-едри от тях не съм виждал. Но всички те са или зелени, или сини. А за короната трябват камъни с всякакви цветове. Дойдох при тебе да видя каква ти е стоката и ако е за про¬дан, да си избера каквото ми трябва.
Търговецът се зарадвал твърде много, като научил, че жена му не се е още оженила за царския син и че отлага нарочно сватбата. Зарадвал се и от това, че можал да узнае от златаря в кое царство и в кой град живее жена му. Той изсипал на пода една две-торби, от които златарят си избрал десетина едри камъка с различни цветове.
— Колко искаш за това? — попитал купувачът.
— Колкото дадеш ти — отвърнал търговецът.
— И на тебе ще кажа — рекъл златарят, — както казах едно време на оня момък: не мога да ти платя толкова, колкото струват камъните, но ще ти дам колкото имам, а за другото ще те помоля да почакаш, докато свърша короната.
— Добре — казал търговецът. — Както речеш, тъй да бъде. Но и ти ще ми направиш една услуга.
— На драго сърце — съгласил се оня. — Какво ти трябва, всичко ще направя. С радост ще услужа, колкото мога, на човек, който има такова доверие в мене.
— Когато направиш короната, искам да я видя.
— Само това ли? — почудил се златарят. — Бива, бива! Щом стане готова, веднага ще те извикам.
Златарят си отишъл и още същия ден пратил на търговеца пет сандъка жълтици. Търговецът намерил хора, които продавали бащините му стоки по ония краища, купил им един кораб, натоварил в него сандъците и торбите със скъпоценни камъни, запечатал ги със своя печат и поръчал на хората да ги отнесат на баща му. В същото време писал и на баща си, че му праща скъпа стока, но го моли да види дали на сандъците и торбите стои неговият печат. В кораба натоварил и петте сандъка жълтици, като извадил от единия толкова, колкото мислел, че ще му стигнат за пътя и за разноски. Когато короната била готова, златарят извикал търговеца да я види. Но този не разбирал от златарска работа: той искал само да узнае къде ще се носи короната. Когато тръгнали хората да носят короната на царския син, търговецът се качил в същия кораб. Пътували дни и нощи, стигнали до един град. Хората, които носели короната, видели в кораба търговеца на безценни камъни и се заприказвали с него. Той им казал, че пътува за същия град: имал да съобщи нещо на един царедворец. Слезли на пристанището и отишли веднага в двореца. С тях бил И търговецът.
Царският син, който Щял да се жени за царкинята, като неин годеник, живеел в двореца. Той посрещнал златарите, дал им по сто жълтици за награда, че са му донесли короната, и останал много благодарен, като я видял. Той пратил да повикат царкинята да види Ще я хареса ли и тя. Дошла царската дъщеря. Разгледала короната отсам-оттам, но не я харесала: тия камъни й се видели изкуствени; такива едри камъни никъде не може да се намерят. Златарите я убеждавали, че не са подправени; те сами познавали човека, който бил донесъл камъните на господаря му.
— Къде е тоя човек? — запитала царкинята. — Нека дойде да поговоря с него!
Те посочили търговеца, който бил с тях. Той изгледал царкинята й царския син, па рекъл:
— Затова съм и дошъл тук, защото знаех, че не ще повярвате в истинността на камъните. Аз ще ви кажа къде се намират такива едри камъни. Те лежат вдън морето, около един остров. Морските коне ги вадят с устата си презнощ да им светят, когато пасат по ливате на острова.
Той говорел и все се взирал в царкинята. Тя го загледала и познала, че това е нейният съпруг. Царският син казал на ония, които му донесли короната, да дойдат на другия ден да им плати. Те си излезли. С тях си тръгнал и търговецът на скъпоценните камъни, но цар¬кинята го помолила да остане, че искала нещо да го попита.
— Подир два-три дена — рекла тя — ще бъде сватбата ми. Аз искам да подаря на моя годеник нещо, което съм поръчала, и всички, които са го видели, го много хвалят. Ти, като разбираш от скъпоценни камъни, наемаш ли се да прецениш колко струва тоя подарък.
— Наемам се — рекъл търовецът.
— Тогава ела с мене да ти покажа подаръка.
И тя повела търговеца през двореца към своята стая. Разбира се, царският син не можел да дойде с нея, защото знаел, че тя иска да го изненада с подаръка. Отишли в стаята на царкинята. Там се наговорили вечерта търговецът да я чака зад двореца, до един голям орех; една слугиня щяла да му отвори вратичката към градинката, щом потропа три пъти. Мръкнало се, търговецът отишъл, та потропал на вратичката и слугинята му отворила. Почакал малко под ореха; дошла царкинята, облечена в мъжки дрехи: тя носела две големи кърпи, в които била свързала най-скъпите си накити и ядене за по пътя. Слугинята била подкупена да не казва накъде е тръгнала господарката й, та додето царските хора търсели насам-натам царкинята, тя прехвърлила с мъжа си границите на царщината. Царят разбрал, че дъщеря му е избягала, и пратил по всички пътища конници да я застигнат, но никой не можал да я намери. Вместо да вървят по друма, царкинята и търговецът поели горските пътеки, дето не можел да ги догони никой. Дълги дни пътували те по места, дето рядко стъпвал човешки крак.
Един ден двамата седели в някаква глуха гора, морни от път. Както си разказвали един другиму приключенията, що преживели, откак били разделени, уморената жена заспала в скутите на мъжа си. Той бил също уморен, ала се силел да прогони съня, като се боел да не ги нападне изневиделица лют звяр. Както седял, дошло му на ум да види носи ли жена му същата гривна, за която разправял златарят. Запретнал й ръкава: гривната била на ръката й. Той откопчал гривната и почнал да я гледа. Тъкмо в тоя миг един голям орел, като помислил — види се, — че човекът държи змия, се спуснал като стрела от висинето и грабнал гривната от ръцете му, па полетял с нея и кацнал на едно дърво. Търговецът го видял как я кълве; той набрал от земята камъни и почнал да замерва с тях орела, но птица¬та прелитала от дърво на дърво и не изпускала гривната. Човекът тичал дълго и замерял орела, докато птицата се изгубила от очите му. Той прежалил най-сетне накита и се върнал да дири жена си, но как да я намери в тая гъста гора? Викал я по име, търсил я, но нито нечий глас му се обаждал, нито можел да види къде е жена му. Тъй се лутал той цели часове, тръгвал ту по тая пътека, ту по оная, докато избил в някакви диви, съвсем невиждани места. Стъмнило се и той, отпаднал от умора, легнал на една мъхната поляна да спи.
Когато жената се събудила, погледнала наоколо и видяла, че мъжът й не е там, но помислила, че е отишъл да събира дърва, за да запали огън. Станала, та се измила на извора и седнала да го чака. Когато се позабавил, почнала да го вика, но ничий глас не й се отзовал. Тръгнала да го търси, но не го намерила. Пак се върнала на мястото, дето спала преди това, и чакала дълго, но мъжът й все не се връщал. Тя почнала да плаче. Пипнала се за ръката и видяла, че й няма гривната. Нищо не можела да разбере: ако мъжът й я оставил в тия горски пущинаци, защо е взел гривната, а не двете кърпи с накити? Като разбрала, че и плач не помага, царкинята си взела в ръце вързопите и тръгнала да търси мъжа си. Вървяла, скитала се, лутала се, викала го по име, но никой не й се обаждал. Три дена се губила по горските пущинаци, а на четвъртия излязла на една гола планина. Оттам видяла в полите дълго и широко поле, а сред него — голям град. Слязла от планината и се запътила за града. Като стигнала там, попитала първия, когото срещнала, в коя странноприемница спират търговците ; човекът я напътил и тя отишла там.
В тая странноприемница се срещали всички търговци, които прекупуват и препродават ниви, ливади, къщи, чифлици и други имоти. Посетителите помислили, че преоблечената царкиня е някой млад търговец. Неколцина се събрали около новодошлия и го попитали каква стока има намерение да купува. Той им казал, че иска да купи някой хубав чифлик, стига да е на морето. Те му казали, че имат такъв чифлик за Продан: много голям, с няколко села и малка скеля за товарене на жито, но бил много скъп. — За пари — рекъл търговецът — няма да говорим. Стига да ги харесам, ще ви дам, колкото искате.
На другия ден отишли да видят чифлика. Младият търговец го много харесал и казал на стопанина да дойде в странноприемницата да му го плати. След няколко дена при малката скеля на чифлика почнали да работят стотина майстори, а подир някой и друг месец там се издигнала голяма къща — току-речи цял дворец. Направили до къщата странноприемница и големи хамбари за жито и други стоки. Малката скеля станала вече първо пристанище на тоя бряг; всички кораби започнали да спират там.
Новият господар се заселил в новата къща, а в страноприемницата назначил управител и прислужници, стоварил вино, ракия, каквото трябва за ядене; после заповядал на управителя — какъвто чужденец или бедняк да дойде, да му дават ядене и пиене, без да му вземат пари, а иска ли някой сиромах помощ — да го пратят при господаря.
Мъжът на царкинята претеглил по-голяма мъка. Той дълго време скитал в оная непроходима гора; ядял диви круши, трънки, кисе¬лици, за да живее. Дрехите му се съвсем изкъсали, та заприличал на дивак. Най-сетне и той излязъл от гората, но на другата страна на планината. Пред него се открило друго широко поле, което водело към морето, а по полето се виждали няколко села. Тръгнал за най-близкото село. По пътя срещнал един поп, който отивал по селата наоколо да си търси ратай. Попът попитал дали той не ще иска да остане да му слугува.
— При нас няма много работа — рекъл попът. — Двама сме с попадията. Имаме малко ниви за оран, по някоя ливада за коситба, десетина овце и тоя кон, що яздя сега. Това ти е всичката работа. Главяваш ли се?
Богаташкият син се поколебал. Кога бил орал и косил той през живота си! Кога бил хранил волове и коне, кога бил пасал овце? Но и гладно не се стои. Той казал на попа, че не бил никога работил полска работа и не знаел да гледа добитък.
— Нищо, синко! — рекъл попът. — Ще се научиш. Селска работа се лесно учи. Никой не се е родил научен. Хайде де, недей му много мисли! Целувай ръка, па да вървим в къщи!
Нямало що да прави човекът, съгласил се. Отишъл в поповата къща. И попът, и попадията се случили добри хора: обичали го като свой. Той им шътал цели три години. През пролетта на третата година попът го отвел един ден в гората: да му покаже за оран една нива, която не бяла работена от дълги години — другите ниви били вече разорани, само тя останала.
— Разори и нея — казал попът, — посей я с пшеница, а после ще си свободен чак додето дойде време за жътва и коситба.
На другата заран ратаят рано-рано се запътил за нивата и поч¬нал да работи. Около пладнина спрял воловете и ги пуснал да пасат, а той извадил от торбата хляб и седнал под едно голямо дърво да похапне. Наял се и легнал под дървото да поспи малко, додето се дигне маранята. Тъкмо се бил унесъл в дрямка, разбудил го някакъв птичи писък. Станал и погледнал към дървото : там имало орлово гнездо; една змия била попълзяла горе и искала да изяде орлетата. Ратаят се покатерил по дървото, замахнал с брадвата и отсякъл главата на змията.
После погледнал орлетата и рекъл:
— Ах, проклет род! От вас тегля толкова време: някой от вашия род ми грабна гривната и ме остави без жена. По ваша вина страдам и робувам вече три години, па кой знае дали не ме чакат още тегла!
И той замахнал със секирата, па — цап! цап! — насякъл и орлета, и гнездо. Сетне пак слязъл от дървото и легнал да си почине. Но и сега не лежал дълго, защото чул тъкмо над себе си някакво страшно фучене, сякаш се задава тъмен градоносен облак. Пвгледнал: нагоре и видял, че над него се спуща един страшен орел. Ратаят дигнал брадвата и щом голямата птица простряла нозете си да го сграбчи като с куки, той замахнал, та й отсякъл главата. В същото време нещо лъскаво се търкулнало от шията на орела на земята. Скочил ратаят и какво да види: гривната! Той я грабнал и от радост вече не му се работело. Но като й се понарадвал, щенеще, уловил пак; ралото. Минал две бразди наоколо, а на третата тъкмо сред нивата — палешникът му ударил в нещо твърдо и то иззвънтяло. Навел се ратаят да види: меден капак. Разкопал наоколо, па отхлупил капака и намерил голям меден котел с жълтици. Човекът не вярвал на очите си. Взел две-три жълтици, поразгледал ги и като се уверил, че е наистина злато, рекъл си:
„Сега вече да има да взема попът да му шътам! С тия пари мога да тръгна да диря жена си — където и да е. Само да не са я разкъсали люти зверове!"
Най-напред той решил да иде в града на златаря: оттам да прати на баща си писмо по верен човек — да го пита не се ли е върнала жена му. А ако не се била върнала, щял да тръгне вече да я дири. Той скрил гривната в котела, захлупил го и го зарил със земя. После повел воловете и си отишъл в къщи.
— Не може, дядо попе — рекъл той на господаря си — да се оре тая нива, цяла е с камъни. Един голям камък насмалко щеше да ми счупи ралото.
— Нищо, синко — рекъл му попът. — Като не се оре, ще я оставим. Догодина, дай боже здраве, ще взема надничари да изкопаят и да извадят камъните: тая нива не е орана от много години.
Вечерта ратаят казал на попа, че му било много домъчняло за домашните, та го моли да си намери човек на негово място: искал да си отиде.
— Добре, синко, добре — казал попът. — Ето ти заплата за трите години: триста гроша. А понеже ми добре работи, давам ти още двадесет и пет гроша горница. Само се пази от лоши хора — да те не оберат из пътя: всякакви хора има.
— Аз съм намислил да направя нещо с тия пари — казал ратаят на попа. — Из нашенско просото е скъпо, а го много купуват, за да правят боза. Тук — гледам — е евтино. Та мисля да купя за тия пари просо и да го отнеса там; все може да спечеля някоя пара.
— Хубаво си намислил, синко — насърчил го попът. — Добра печалба ще вземеш. Яхни коня, па иди в ей онова голямо село: там има много просо. Пазари се със селяните да ти го стоварят право на скелята; тъкмо сега там има един кораб, който товари жито: евтино ще ти вземе.
Ратаят яхнал коня, но не отишъл в голямото село, а в едно малко по-близо; там знаел, че има кацар. Отишъл при него и го запитал за колко време може да направи четиридесет бурета.
— Бурета имам — рекъл кацарят, — но не толкова, колкото ис¬каш. Ако платиш по някой и друг грош по-скъпо, мога да ти натък¬мя четиридесет и до утре вечер.
— Добре — казал ратаят, — приготви ги.
На другата вечер той наел две-три коли, натоварил буретата и ги откарал на поповата нива. Там ги издънил от едната страна, насипал в тях земя, турил сред пръстта по една купчина жълтици, затък-нал ги отгоре с пръст и ги задънил. В едно от буретата, на което поставил знак, сложил и гривната, като я завил в шума. Цяла нощ работил. На разсъмване откарал буретата на пристанището. Главатарят на житарския кораб натоварил буретата и обещал да ги откара до оня град, без да му вземе пари, като го видял, че е съвсем беден човек. Той му поръчал да си вземе, каквото има още за вземане, и да дойде по-скоро, че корабът щял вече да тръгва. Ратаят откарал ко¬лата на селяните, качил се на коня и отишъл бързо при попа да си вземе сбогом.
Но попадията, за да направи добро на тоя беден и трудолюбив човек, седнала да му сготви нещо за път и го задържала за обед.
— Седи, синко, седи! — почнала да го успокоява тя. — Може ли без обед да тръгнеш? Ей сега ще стане! А ти недей слуша какво ти е казал морякът: те са всички такива: тъй ти е рекъл, ама кой го знае дали и довечера ще тръгне! Три години си ни шетъл: бива ли да те пуснем без хляб за път?
Попадията замесила погача, уловила се да сготви две-три кокошки, напълнила една бъклица вино и друго, каквото трябва за такъв дълъг път. Наредила тия неща в една торба, па седнали да обядват. Нахранили и напоили ратая, изпратили го вън от селото и се простили с него. Той тръгнал за пристанището и все бързал, но като стигнал там, корабът вече едва се виждал сред морето.
Чудил се какво да прави човекът: да се върне при попа и отново да се глави ратай — било и тежко, и безполезно. Друг кораб нямало на пристанището. И той решил да тръгне пешком по брега — дано свари кораб на другото пристанище. Тъй ходил той все край морето — от пристанище на пристанище — цяла седмица, но не видял никъде тоя кораб, па и други по онова време нямало. Стигнал до една голяма река. Нито мост имало, нито брод. Трябвало да върви няколко дена нагоре покрай реката, за да намери брод. Изпаднал в едни пусти скалисти стръмнини, катерил се като дива коза по канарите, пак се спускал надолу, докато намерил брод. Минал реката, но трябвало още толкова дни да върви, за да се върне при морето. В това време ядял къде корени, къде диви плодове, къде киселец, колкото да не умре от глад. Но до морето не можал да стигне, защото се изпречило пред него едно непроходимо място. Той трябвало да се изкачва по една стръмнина, сред скали и сипеи. Пълзял нагоре, душата му щяла да излезе от умора, докато стигнал билото на планината. Оттам видял пак морето, отвъд планината. В полите на тая планина се простирало едно равно и широко поле с хубави села, градини, лозя и ливади. Колкото и да бил изморен, скитникът се насърчил от тая гледка и почнал да слиза от планината. В първото село, дето било на пътя му, той се пресрамил и поискал от една къща хляб. Дали му хората да се наяде, а сетне тръгнал по-натам, към приморските села. Като минавал през едно голямо село на морския бряг, видял, че профучала като стрела по пътя една колесница, теглена от четири коня, а в нея седял един хубавец момък. Хората, които се случили на пътя, се поклонили с голяма почит на момъка и той им кимнал с глава. Скитникът попитал една баба, която минавала оттам, кой е тоя хубав момък; тя му отвърнала:
— Мигар не го знаеш? Той е нашият господар. Тия няколко села са все негов чифлик. Той си живее хей там, отвъд селото, досам морето. Неговата къща е като дворец — висока, хубава и наредена. Много ни е добър господарят и много помага на бедни, сираци и вдовици.
Там има една странноприемница — с години да живееш в нея, да ядеш и да пиеш, пет пари няма да ти вземат. На много хора в неволя той и с пари е помагал.
Като чул това, скитникът поел пътя към господарската къща. Щом отминал селото, видял край морето няколко високи и спретнати сгради. На една от тях пишело с едри букви, които можели да се четат още отдалек :
Всеки чужденец е добре дошъл
Скитникът влязъл в тая сграда: тя била прочута странноприемница. И наистина бабата не го била излъгала. Щом влязъл, слугите го посрещнали, като че влиза някой богаташ, който на излизане ще им напълни шепите с пари. Поканили го да седне. Завчас му донесли ястия и питие. Когато се мръкнало, отворили му една хубава стая с чиста постелка, без да гледат окъсаните му селски дрехи и калните му пробити цървули. Сутринта му внесли вода да се измие и му сложили кафе. Той стоял там ден-два, докато си почине добре. На третия ден дошъл на пристанището един кораб. Скитникът решил да поиска от господаря пари — колкото да може да отиде до града на златаря, за да си вземе бъчвите и да прати на баща си писмо. Затова помолил уредника да го заведе при стопанина. Той го отвел.
Младият господар бил добър и любезен с всички. Разпитал ратая отде иде, какво работи и накъде мисли да върви. Скитникът му разказъл как шетал на попа, как получил от него триста гроша, как купил с тях просо, насипал го в четиридесет бъчви и го пратил в тоя и тоя град по един кораб. Сетне ратаят помолил господаря да му даде в заем пари, за да си потърси просото.
— Просо ще си намериш и без пари — казал господарят на чифлика. — То е у мене. Преди една седмица оттук мина един кораб и неговият главатар ми остави четиридесет бурета просо. Той ми каза, че то било на един сиромах ратай от еди-кое си село. По думите ти се вижда, че просото е твое.
Скитникът толкова се зарадвал, дето му се намерило просото, че скочил от радост да целува ръцете на стопанина и да дума:
— Ох, господарю, господ всичко добро да ти даде! Ох, мое златно просо! Добре, че се намери!
Чифликчията си рекъл на ума, като го гледал:
„Как се радва сиромахът! За някакви бурета с просо в каква радост изпадна! Бедният човек, в тях е вложил всичко, що е имал!"
Господарят станал и завел скитника в склада, дето били наредени бъчвите с просото. Онзи почнал да ги прехвърля една по една — да види дали е там отбелязаната бъчва. Като я намерл, отсякъл дървените обръчи, бъчвата се разглобила, земята се разсипала и от нея се посипали жълтици; но той не пипнал златото, а разровил пръстта и извадил оттам една голяма топка зелена шума. Бързо-бързо развил шумата и пред очите на господаря блеснала скъпоценната гривна.
— Какво е това? — запитал учудено стопанинът.
— Аз, господарю — рекъл скитникът, — сега ще ти разкажа всичко. В тия четиридесет бъчви има жълтици, а не просо, но тая гривна струва за мене хиляди пъти повече не само от жълтиците, а и от всички богатства на света. Тя ми е най-скъпият спомен от една жена — колкото хубава, толкова и добра. Тя беше моя жена, но — види се — не ми е било писано да живея с нея, затова първия път ми я отвлякоха с измама, а втория път се изгуби в една гъста гора, дето сигурно зверове са я разкъсали. Аз съм ти толкова благодарен, господарю, задето ми помогна да намеря тоя скъп спомен, че ще ти разкажа цялата повест на своя живот.
И той разправил на чифликчията всичко — от игла до конец. Младият човек се трогнал толкова много от страданията на скитника, че не можел да задържи сълзите си. Когато бил свършен разказът, жената се открила на мъжа си и му разправила всичко, което тя била преживяла, откак се разделили в гората. Радостта на двамата нямала край. Още на другия ден те продали чифлика и със същия кораб, дето спрял на пристанището, заминали за родния град на търговеца.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:25 am

Даже 1000 години са безполезни


Цар Яяти умирал. Той бил вече на сто години. Дошла Смъртта и Яяти казал: "Може би ще вземеш един от синовете ми? Аз още не съм поживял истински, бях зает с държавни дела и забравих, че ще трябва да напусна това тяло. Бъди състрадателна!" Смъртта казала "Добре, попитай децата си."
Яяти имал сто деца. Той попитал, но големите вече били хитроумни. Те го изслушали, но не помръднали от мястото си. Най-малкият, който бил съвсем юноша, едва на шестнадесет години, се приближил и казал: "Аз съм съгласен." Даже Смъртта почувствала жал към него: ако столетен старец още не си е поживял, то какво да се каже за шестнадесет годишно момче?
Смъртта казала: "Ти нищо не знаеш, ти си невинно момче. От друга страна, твоите 99 братя мълчат. Някои от тях са на по седемдесет-седемдесет и пет години. Те са стари, смъртта им скоро ще ги настигне, това е въпрос на няколко години. Защо ти?"
Младежът отговорил: "Ако баща ми не се е насладил на живота за сто години, как бих могъл аз да се надявам на това? Всичко е безполезно! За мен е достатъчно, че разбирам, че след като баща ми не е могъл да се наживее за сто години, то и аз няма да се наживея, даже да доживея толкова. Трябва да има някакъв друг начин да се живее. С помощта на живота явно не е възможно човек да се наживее, така че аз ще се опитам да постигна това с помощта на смъртта. Позволи ми, не ми създавай препятствия."
Смъртта прибрала сина, а бащата живял още сто години. След това Смъртта дошла отново. Бащата бил удивен: "Толкова бързо? Аз си мислех, че сто години е дълго време и няма за какво да се притеснявам. Аз още не съм си поживял; опитвах се, планирах, сега всичко е готово и започнах да живея, а ти отново си дошла!"
Когато станал на хиляда години, Смъртта отново дошла и попитала Яяти: "Е, какво мислиш сега? Отново ли да взема един син?"
Яяти казал: "Не, сега вече знам, че даже хиляда години са безполезни. Всичко се крие в разума ми и това не е въпрос на време. Аз отново и отново се включвам в една и съща суета, привързал съм се към напразно хабене на битието и същността. Така че това сега не помага."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:26 am

Изпитанието на Бандзио


Матаюро Ягю бил син на известен фехтовач. Баща му, като разбрал, че синът му работи твърде посредствено, за да очаква майсторство от него, се отрекъл от него.
Тогава Матаюро тръгнал към планината Футара и там срещнал знаменития фехтовач Бандзьо.
Но Бандзьо потвърдил мнението на баща му.
-Ти искаш да научиш изкуството на фехтовката под мое ръководство? – попитал Бондзьо. – Но не отговаряш на моите изисквания!
- Но ако много се старая, за колко години мога да стана майстор? – настоявал юношата.
- Ще ти трябва остатъкът от живота ти – отговорил Бандзьо.
- Не мога да чакам толкова дълго – обяснил Матаю-Ро. – Съгласен съм да се трудя денонощно, само се съгласи да ме учиш. Ако стана твой доверен слуга, колко Време ще отнеме?
- 0, може би десет години – смекчил Бандзьо. – Баща ми е стар и скоро ще ми се наложи да се грижа за него – продължавал Матаюро. – Ако се трудя още повече, колко време ще ви отнеме? – О, може би тридесет години – казал Бандзьо.
- Как така? – попитал Матаюро. Отначало каза десет, а сега тридесет? Готов съм да понеса всякакви трудности, само да се науча на това майсторство за най-кратък срок.
- В такъв случай – казал Бандзьо – трябва да останеш при мен седемдесет години. Човек, който толкова бърза да постигне резултат, рядко се учи бързо.
- Добре – заявил юношата, като разбрал накрая, че го упрекват в несдържаност, – съгласен съм.
Майсторът предложил на Матаюро никога да не говори за фехтуване и да не докосва меч. Той готвел хра¬ната на учителя, миел съдовете, постилал му леглото, помитал двора, грижел се за градината и нито дума не споменавал за фехтуване.
Минали три години. Матаюро все още работел. Мислейки за бъдещето си, той ставал все по-печален. Още не бил започнал да се учи на изкуството, на което посветил живота си.
Но веднъж Бандзьо се прокраднал до него отзад и ужасно силно го ударил с дървен меч. На следващия ден, когато Матаюро варял ориз, Бандзьо пак неочаквано го ударил.
След това вече ден и нощ Матаюро трябвало да бъде готов за защита от неочаквани удари. Не минавала и минута, през която да не мислел за нападение на меча на Бандзьо.
Той се учел толкова бързо, че предизвиквал усмивка по лицето на учителя си. Матаюро станал най-добрият фехтовач на страната.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:28 am

Езикът на животните

На една ливада, нейде си, се запалила една купа сено, а вътре в купата имало една змия, която, като не можела да излезе навън от пламъка и да избяга, запищяла колкото могла. Наблизо имало един овчар, който пасял овце. Като чул писъка, той се завтекъл нататък да види какъв е тоя писък. Като отишъл до самата купа, която горяла, змията го видяла през една дупка и взела да му се моли да си сложи кривака на дупката, че да се увие тя на него, а той да дръпне бърже кривака и тъй да я избави от огъня. Обаче овчарят се страхувал да не би после тя да го ухапе и й рекъл: “Как ще те извадя тъй? Вярвам ли ти? Да не би после да се хвърлиш върху мене, да ме ухапеш, та да умра?”
Змията взела тогава да му се кълне, че няма да го ухапе, само да я отърве от огъня. Казала му още, че ако я послуша и я избави, ще му направи много голяма добрина. Като му се молела тъй и пищяла, той я съжалил и си рекъл: “Каквото ще да става” – и си подал кривака. Змията се увила около него, той го дръпнал бърже назад и извадил змията. Тогава тя, като му поблагодарила много, загдето я отървал, рекла му: “Сега аз трябва да се отплатя за тази добрина с каквото мога. Затова дай да ти плюна в устата, че да проумяваш езика на всички животни и ще спечелиш от това много”. Овчарят обаче, пак се страхувал да не го ухапе и й рекъл: “Как ще зина тъй, да ми плюеш в устата, като ме е страх да ме не ухапеш?” Змията го увещавала да не се бои, но като видяла че той не й се доверява, казала му да си даде кавала, че да плюне в него. Той си подал кавала и тя плюнала вътре и му казала, че ще разбира езика на всички животни, щом посвири с него, но да не казва никому за това, защото ако каже някому, ще умре.
Тогава тя си отишла, а той потеглил да си отива при овцете. Като взел да свири с кавала и вдъхнал навътре, слюнката от змията влязла в устата му и оттогава той започнал да разбира говора на всички животни, когато си приказвали.
Лека-полека взело да му върви и припечелил по едно време доста имот. Тогава намислил да отиде заедно с жена си на Рилския монастир. Той имал кон и кобила. Коня възседнал той, а жена му възседнала кобилата. Като вървели из пътя, конят рекъл на кобилата: “Върви по-бърже де! Защо не ти спори тъй на вървежа?” А кобилата рекла: “Как да вървя по-бърже, като нося три товара, три души?” Като си приказвали тъй конят и кобилата, човекът разбрал думите на кобилата, защото тя била жребна и жената била бременна. Слязъл тогава той от коня, снел жената от кобилата и я качил на коня, а той се качил на кобилата. Като повървели още, стигнали до една гора и слезли на една поляна да си починат и да попасат конете. Като връзвал конете за дърветата да пасат, чул, че едно славейче пеело на едно дърво и казвало: “Да знае този човек, че в това дърво има имане, ще го извади и ще се върне – няма да ходи на Свети Иван”. Като чул какво казало птичето, защото разбирал езика му, той отишъл самичък до дървото. Като се покачил малко от дънера нагоре, видял една хралупа; бръкнал в нея и извадил една чанта с жълтици. Мълчешком я занесъл до конете и я турил в дисагите. Тогава той казал на жена си да възсяда и като възседнали конете и двамата, потеглили назад да се връщат. Тя го попитала защо прави това, защо не вървят нататък, където са тръгнали, но той не й открил каква е работата, ами само й рекъл, че не е за нея да знае причината на всяко нещо.
Оттогава той станал много богат: накупил си много имот и добитък и станал пръв в това място, гдето бил. Жена му, едно от това, детo той на пътя я накарал да слезе от кобилата и да възседне коня, друго, дето се върнали от пътя, като били тръгнали за Свети Иван, друго пък, като видяла как в скоро време той забогатял, познала, че мъжът й има някаква тайна. Затова тя замислила как да го изпита каква тайна има. Като го разпитвала всякак, той все й казвал, че никаква тайна няма; ала тя не му хващала вяра, защото усещала, че той знае нещо, което го не знаят другите хора, но не ще да й каже. Затова тя започнала да не го оставя ва мира и взела да му вика: “3а каква жена ме имаш ти, като не ми вярваш да ми кажеш, което знаеш?” Днес тъй, утре тъй, най-после той й казал: “Мари жено, стига ме кара вече да ти кажа, защото трябва да знаеш, че щом като ти кажа това нещо, щом като кажа на когото и да било тази тайна, която зная, веднага ще умра. Пък ако скланяш да умра, ако искаш да ме няма вече, тогава да ти кажа”. “Че пък умри, като ще умреш от това, само ми кажи” – рекла тя. Нея не я било грижа, че щял да умре, защото си мислела, че като умре той, ще й остави много богатство и тогава ще може да си вземе когото си ще. – “Е, като е тъй, рекъл, ще ти кажа и ще умра”.
Като й обещал вече той да й каже, тя се много зарадвала и чакала само кога ще дойде това време да й каже, та после да става каквото ще. Той пък, като знаел вече, че ще умре, започнал да си приготвя всичко за смъртта, за да го изпратят хубаво, както прилича на неговото богатство: приготвил си и жито за варене, и брашно за хляб, за да раздават за Бог да прости, и свещи, и всичко друго, каквото трябвало.
На третия ден откато обещал, той станал рано, защото не го хващало сън, мислейки си, че вече ще умре. И като седял на одъра умислен и натъжен, гледал към двора. Кокошките били вече слезли от леглото си, ходели по двора и ровели да търсят храна; а петелът ги обикалял и току се перчел и кокошинел. Кучето пък било легнало близо до това място, гдето били кокошките с петела и било много натъжено, като знаело, че господарят му ще умре и от три дена е все тъжен. Като гледало петела да се разхожда с кокошките, както други път, и си нямал грижа, че господарят му ще мре, догневяло го, станало на крака и като се обърнало към него, рекло му: “Какво си се развикал, та си се разперил и разкокошинил тъй бе? Господарят ни ще мре и става три дни как се е разтъжил, та не може ни да яде, ни да спи, пък тебе не само, че не те е грижа, ами още си се и разкрякал и заобикаляш кокошките като някой женкар!” “Че защо ще седна да тъжа и аз за него? – рекъл петелът. – Заслужава го, нека да тъжи и да мре, като се е съгласил с женски ум! Като рекла: кажи ми, че ако щеш и да умреш! Пък той се повел по ума й, и й обещал да й каже, макар да знае, че ще умре. Я, ако е мъж, да вземе един прът, че да рече: нà да ти кажа, нà да ти кажа, нà да ти кажа! – та да я научи тогава какво й се пада да знае. Ама тъй е то, кога един мъж се поведе по ума на жена си. Нали се казва: Жена мъжа продава за две глави лукови”.
На тия думи кучето нямало вече какво да отговори и си замълчало. А мъжът, като стоял наблизо и слушал какво си приказвали кучето и петелът, защото разбирал езика им, засрамил се от себе си и като взел поука от петела, решил тъй да направи с жена си – а не да отстъпва пред нейната воля и да загине за нищо и никакво.
След малко, като станала жената, започнала да го кара да й каже най-сетне, както й бил обещал. Той взел един прът, че като захванал да я налага и да вика: “Нà да ти кажа, нà да ти кажа, нà да ти кажа!”, докато тя започнала да му се моли: “Не ща вече, не ща вече!” Като я набил тъй хубаво, тя не помислила вече да го пита за тайната. Научил я той с дървото, защото “дървото е произлязло от рая” и то научава всекиго, който не се учи от дума.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:29 am

Дарът на тъмнината


Духът на тъмнината си мислел: "Как още по-здраво да привържа човечеството към земята? Нека бъдат съхранени обичаите и навиците, нищо не прикрепя така човечеството към обичайните картинки.
Но това средство е годно само за масата. Много по-опасна е самотата, в нея просветлява съзнанието и се изграждат нови конструкции.
Трябва да се ограничат часовете самота. Хората не трябва да остават сами. Ще ги снабдя с отражение и нека да привикват към своя облик."
Слугите на тъмнината донесли на хората огледало.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:30 am

Дарът на тъмнината


Духът на тъмнината си мислел: "Как още по-здраво да привържа човечеството към земята? Нека бъдат съхранени обичаите и навиците, нищо не прикрепя така човечеството към обичайните картинки.
Но това средство е годно само за масата. Много по-опасна е самотата, в нея просветлява съзнанието и се изграждат нови конструкции.
Трябва да се ограничат часовете самота. Хората не трябва да остават сами. Ще ги снабдя с отражение и нека да привикват към своя облик."
Слугите на тъмнината донесли на хората огледало.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:31 am

Магаре съветник


Една сутрин съсед помолил Настрадин Ходжа да му даде магарето си. Ходжа промърморил: "Ще ида да попитам магарето. Ако то поиска, ще ти го дам." Влязъл той в къщата, забавил се малко, върнал се и казал: "Говорих с магарето, но то не благоволи, че и добави: "Ако ме дадеш на чужд човек, ще ме бодът с остен, а теб – ще те ругаят, както сварят!"
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 8:36 am

Богатият бедняк


Живял някога един благороден човек, който се сдобил Много рядко скъпоценно ковчеже от ароматно сандалово дьрво и със златен обков. Този благороден човек публично обявил:
Ще дам тази скъпоценност на най-бедния човек на света.
Много бедняци идвали при него за ковчежето, но той неизменно отговарял:
-Ти не си най-бедният човек на света. Всички били удивени:
- Ти настина ли се каниш да дадеш на някого това ковчеже?
Благородният човек отговарял:
- Ще го дам на най-бедния човек на света. Ще ви кажа кой е най-бедният човек на света. Това е не някой друг, а нашият цар Прасенаджит.
Постепенно тези думи стигнали да ушите на цар Прасенаджит, който много се ядосал:
- Как така! Та аз съм цар! Как мога да бъда най-бедният човек на света? Идете и намерете този човек и ми го доведете!
Царят го завел в съкровищницата си и го попитал:
- Знаеш ли какво е това място?
Благородникът отговорил:
- Това е съкровищница, където съхранявате златото.
- А това какво е – попитал царят.
- Това е съкровищницата, където съхранявате среброто.
- А тоВа какво е?
-Това е съкровищницата, където съхранявате скъпоценните камъни.
Тогава цар Прасенаджит извикал сърдито:
- Значи знаеш, че съкровищниците ми са пълни със злато и сребро, че имам толкова богатства. Как тогава можеш да ме клеветиш, наричайки ме най-бедния човек на света?
А благородникът му отговорил следното. Макар цар Прасенаджит да притежава богатство, той не е в състояние да се грижи за нуждите на другите хора в царството си. Макар и да е богат, царят не може да оползотвори богатствата си. Тогава нима той не е най-бедният?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 9:07 am

Принцесата върху граховото зърно

И
маше някога един царски син, който искаше да се ожени също за принцеса, само че за истинска. И тъй, той пропътува целия свят, но не можа да я намери. Наистина принцеси имаше много, но дали бяха истински — това той не можа да узнае и ето защо се върна съвсем натъжен в къщи, с празни ръце. Да, нему се искаше да си намери истинска принцеса.
Една вечер се появи ужасна буря: засвяткаха мълнии, затрещяха гръмотевици,
заваля дъжд като из ведро — просто да умреш от страх. Изведнъж на градските врати се похлопа и старият цар излезе да отвори.
Пред вратите стоеше една принцеса. Боже мой, на какво приличаше тя! От косите и дрехите й течеше вода, обувките й бяха прогизнали, но тя уверяваше, че била истинска принцеса.
„Добре, ние скоро ще узнаем това!" — помисли си старата царица. И без да каже нещо, тя отиде в спалнята, сне от леглото всички дюшеци и възглавници и сложи на дъските едно грахово зърно. Върху граховото зърно тя нареди двайсет дюшека и върху тях още двайсет пухени завивки.
И така, върху тая постеля сложиха царкинята да спи.
На сутринта я попитаха как е прекарала нощта.
— Ах, много лошо! — рече царкинята. — Цяла нощ почти не можах да затворя очи! Кой знае какво имаше в леглото! Аз лежах върху нещо тъй твърдо, че цялото ми тяло сега е в синини. Ужасна нощ!
Веднага на всички стана ясно, че тя е истинска принцеса. Тя беше усетила граховото зърно през двайсет дюшека и през двайсет пухени завивки. Тъй нежна можеше да бъде само една истинска принцеса.
И царският син се ожени за нея. Сега той знаеше, че взема истинска принцеса. А граховото зърно изпратиха в музея, където то може да се види и днес, ако само някой не го е взел.
Да, това не е приказка, а истинска история!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 9:10 am

Говорещите котараци

Ж
ивели двама младежи. Те били удовлетворени от живота си и тръгнали да търсят учител. Вървели много дни, много неща видели, докато не чули за един велик светец. Вървели няколко дни и като се приближили до селището, където живеел майсторът, решили да пренощуват. Разположили се на гробището. На разсъмване чули нечий разговор недалеч. Като се промъкнали безшумно, с удивление установили, че разговарят два . Единият казал на другия:
- Знаеш ли, днес през нощта е умрял еди-кой си майстор?
И юношите потръпнали, като чули името на този, към когото така се стремели. Мъката им била безгранична.
Те заварили жив такъв велик майстор, за когото даже животните говорели на човешки език.
Потиснати от случилото се, те решили поне да присъстват на погребението. Като влезли в селището и намерили дома на майстора, те почукали на вратата и на прага ги посрещнал учителят, жив и здрав. Той ги поканил да влязат и на чаша чай му разказали за разговора на двата котарака. Майсторът помислил известно време и казал:
- Знаете ли, тази нощ аз стоях в молитва, но преди разсъмване вниманието ми за момент се разсея, молитвата ми се прекъсна. Навярно затова тези симпатични животни изведнъж са почувствали, че съм престанал да съществувам.
Share !
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 9:11 am

Бялата сърна

Живеели някога цар и царица. Те били честити, защото се обичали взаимно и поданиците им ги почитали. Едно не стигало, за да бъде пълно щастието им: нямали си наследник.
Един ден царицата седнала край един извор и се отдала на своята мъка:
— Колко съм нещастна, че си нямам дете! Трябва ли да умра без утеха? Както се окайвала така, забелязала как водата на извора се раздвижила. Един едър рак се появил и й рекъл:
— Царице, ти ще имаш най-сетне това, което толкова желаеш. Тук наблизо се намира великолепен палат, построен от феите. Невъзможно е да се намери, защото е заобиколен от гъсти гори. Но аз ти предлагам да те заведа там.
Царицата много се изненадала и му казала, че приема на драго сърце това предложение, само че не би могла да върви назад. Ракът се усмихнал и веднага се превърнал в дребна бабичка, която шлязла суха от извора. Дрехите й били бели с тъмночервена подплата, а сивите й коси били превързани със зелени панделки. Храстите и трънаците се отдръпвали да й сторят път, земята се покривала с теменужки и хиляди птици запели по дърветата.
Царицата още не се била съвзела от изненадата, когато пред очите й блеснал безподобен замък, целият в диаманти. Тя извикала от възхищение. В миг вратите му се разтворили и оттам излезли шест феи.
Те се приближили, направили дълбок поклон пред царицата й всяка и подала по едно цвете от безценни камъни: роза, лале, съсънка, кошничка, карамфил и калина.
— Царице — й казали те, — щастливи сме да ти известим, че ще добиеш една хубава принцеса, която ще наречеш Желана. Не забравяй, щом тя се роди, да вземеш букета, който ти даваме, и да назовеш всяко цвете по име, като си помислиш за нас. Ние веднага ще се
явим.
Царицата, преизпълнена с радост, им благодарила хиляди пъти. Наскоро се появила на бял свят една очарователна принцеса. Тя я нарекла Желана, взела букета и назовала всич¬ки цветя едно след друго.
В миг феите пристигнали. Те целунали детето и щедро го дарили. Възхитена, царицата още им благодаряла, когато влязъл толкова голям рак, че едва минал през вратата.
— Ах, неблагодарна царице! — викнал ракът. — Как е възможно толкова скоро да забравиш феята на извора и услугата, която ти направи, като те заведе при сестрите си? Ти всич¬ките повика, само аз единствена съм отритната.
Царицата безутешно я уверявала, че е мислила да назове името на нейното цвете, и я умолявала да не й отказва своето приятелство и да бъде благосклонна към принцесата. Феите присъединили своя глас към нейния.
— Скъпа сестро — казали те, — не се сърди на царицата, тя не е имала намерение да те засегне. Излез от рачешкия образ и покажи истинския си чар.
Феята на извора била себелюбива. Похвалите на сестрите й смекчили нейния гняв.
— Е добре! — рекла тя. — Няма да сторя на Желана всичкото зло, което бях намислила.
Но ви предупреждавам, че ако тя види светлината на деня преди петнадесетата си година, ще има да се кае.
Сълзите на царицата и молбите на феите не я склонили да промени заканата, която произнесла. Тя се оттеглила заднишком, загърната в червената си роба.
Щом излязла, феите се скупчили да се посъветват. След като отхвърлили редица хрумвания, решили да построят дворец без врати и прозорци, само с един подземен вход, където Желана да живее на светлина от свещи.
Три удара с вълшебната пръчица започнали и завършили голямата постройка, цялата от бял мрамор, диаманти и смарагди.
Принцесата расла сред това великолепие и всеки ден показвала все нови способности. Шестте феи много я обичали, а най-вече феята Лале. Тя непрекъснато съветвала царицата да бди над нея.
Тъй като Желана наближавала петнадесетата си година, царицата поръчала да й нари¬суват портрет. Този портрет бил разнесен из най-големите царски дворове на света. Нямало принц, който да я види ида не й се възхити. Но един от тях така се увлякъл, че не могъл да се отдели от портрета на своята принцеса.
Царят, който престанал да вижда сина си, разпитал с какво се занимава той. Щом разбрал каква е работата, поискал да му донесат портрета. Едва го зърнал и рекъл:
— А, мой скъпи Воине — така били нарекли принца, след като бащата спечелил три големи битки, — ами че да доведем тази принцеса, мисля, че ще украси палата.
Царят избрал за пратеник Остронос, млад благородник, твърде красноречив и с голямо богатство. Той много обичал принца Воин и за да му направи удоволствие, съставил най-хубавата свита на света. Тръгнал веднага с хиляди подаръци и портрета на принца.
Когато научили за идването на пратеника, царят и царицата се развълнували. Те много ценели принца Воин и знаели, че в целия свят няма друг по-достоен за съпруг на тяхната дъщеря. Но феята Лале се явила пред царицата и й рекла:
— Внимавай, царице, да не въведеш Остронос при нашето дете. Не бива той да я вижда, нито тя да отива при царя, който иска ръката й, преди да е навършила петнадесетата си година.
Царицата прегърнала феята и й обещала да следва съветите й.
Пратеникът пристигнал. Цели двадесет и три часа се точила свитата от двадесет и четири хиляди пажа на коне и шестстотин мулета със златни подкови. Улиците се задръсти¬ли от тях.
Остронос бил приет с най-голямо внимание, но когато поискал да поздрави принцесата била му отказана тази чест. Царят му обяснил причините. Но те не го убедили.
— Как! — рекъл той. — Нима е възможно да се спирате пред глупости като някакви предсказвания на феи? Аз нося портрета на принц Воин със заповед да го предам на принцесата.
Той го разгънал веднага. Портретът, който бил обучен да говори на принцесата, проиизнесъл: „Хубава Желана, не можеш да си представиш с какъв плам те чакам…” Царят и царицата били смаяни и замолили Остронос да им го даде, за да го занесат на дъщеря си.
Като видяла чудодейния портрет, принцесата се зачудила не по-малко. Но хубавият образ на принца и умният му израз я привлекли съвсем. Тя се изчервила, свела очи и нищо не казала.
Така царицата разбрала чувствата на дъщеря си, придворните дами на Желана — също. Те били три: Шибойка, която силно обичала принцесата и й билавярна, Трънка, която я презирала и й завиждала, и майката на Трънка, която обичала до полуда своята дъщеря. Желана не забелязала завистливите погледи на Трънка към подаръците на принца и най-вече към портрета му. Тя само си мислила как да ускори сватбата.
Не може ли —казала —да пътувам със съвсем затворена каляска, в която да не прониква светлината на деня?
Тя все повтаряла това и най-сетне майка й отстъпила пред нейното желание. Остронос получил уверението, че Желана ще замине в скоро време. Преизпълнен с радост, той си тръгнал на часа, без да е видял принцесата.
Направили доста голяма каляска без стъкла, затворена като кутия. После, след дълги сбогувания, настанили през нощта в нея принцесата с придворните й дами и конете полетели в галоп.
Обаче Трънка се била сговорила с майка си. Когато впрягът влязъл в царството на принц Воин, точно по обяд, придворната дама избила покрива на каляската с голям нож който си била поръчала нарочно. Тогава за пръв път принцеса Желана видяла светлината на деня.
Едва я зърнала, преобразила се в бяла сърна и побягнала. Спряла се чак в съседната гора. В същото време феята на извора бунтувала природата. Светкавиците и гръмотевиците разпръснали свитата на принцесата. В празната каляска останали само Трънка и майка й.
Те не си губили времето напразно. Трънка си сложила короната и най-разкошните дрехи на Желана. Със скиптър в едната ръка и глобус в другата тя се отправила към града, последвана от майка си, която й носела шлейфа.
Задало се голямо шествие начело с царя, принца и неговата свита; идвали да посрещнат бъдещата царица.
— Аз съм принцеса Желана — им казала Трънка. — Една зла фея завидя на моето щастие и разпръсна придружителите ми. Но ето придворната дама, на която са поверени писмата от царя, моя баща, и скъпоценностите ми.
Като я чул, Воин извикал, а царят се навъсил. Момата била толкова висока, че дрехите на принцесата едва й прикривали коленете. И била ужасно слаба. Носът й, по-гърбав от човката на папагал, бил червен и лъскав. С една дума била толкова грозна, колкото Желана била красива.
— Не се учудвам вече — се провикнал царят разгневен — защо са държали това съкровище скрито цели петнадесет години!
Колкото за принца, нямал сили горкият да произнесе нито думичка. Най-сетне казал:
— Излъгали са ни! Великолепният портрет, който ме очарова, няма нища общо с тази личност тук.
Трънка безочливо се защищавала. Придворната дама на всичкото отгоре се провикнала:
— Ах, моя хубава принцесо, къде сме попаднали? Така ли се посреща особа с твоето положение? Какво безобразие! Но царят, твоят баща, ще си отмъсти!
— По-скоро ние ще си отмъстим! — отвърнал царят и заповядал двете жени да бъдат хвърлени в тъмница.
Отчаянието на принц Воин било толкова голямо, че решил да се оттегли в някое усамотено място, където да прекара остатъка от своя тъжен живот. Верният Остронос го при¬дружил. Вървели три дни. Навлезли в гъста гора и там спрели. Остронос отишъл да потърси подслон, а принцът взел лъка си и тръгнал на лов.
Но какво станало през това време с Желана?
Като сърна била също така хубава, както като принцеса. Тя тичала през гората задъхана от страх. Бояла се от дивите зверове. Пощипвала тревица и пийвала водица от поточетата.
А Шибойка? Гръмотевиците и светкавиците не отклонили вярната девойка от дълга й. Тя също се спуснала към гората и след като бродила цял ден, видяла да се задава една сърна. По големите й очи, плувнали в сълзи, тя познала своята господарка. Дълго плакали двете. Тяхното ридание трогнало феята Лале.
Добрата фея имала причина да се сърди, че не се вслушала в съвета й, но толкова обичала кръщелницата си, та не могла да я остави на гнева на феята от извора. Тя се появила веднага. Шибойка я замолила да върне на принцесата прежния образ. Трънка безочливо се защищавала. Придворната дама на всичкото отгоре се провикнала:
— Ах, моя хубава принцесо, къде сме попаднали? Така ли се посреща особа с твоето положение? Какво безобразие! Но царят, твоят баща, ще си отмъсти!
— По-скоро ние ще си отмъстим! — отвърнал царят и заповядал двете жени да бъдат хвърлени в тъмница.
Отчаянието на принц Воин било толкова голямо, че решил да се оттегли в някое усамотено място, където да прекара остатъка от своя тъжен живот. Верният Остронос го придружил. Вървели три дни. Навлезли в гъста гора и там спрели. Остронос отишъл да потърси подслон, а принцът взел лъка си и тръгнал на лов.
Но какво станало през това време с Желана?
Като сърна била също така хубава, както като принцеса. Тя тичала през гората задъха¬на от страх. Бояла се от дивите зверове. Пощипвала тревица и пийвала водица от поточетата.
А Шибойка? Гръмотевиците и светкавиците не отклонили вярната девойка от дълга и. Тя също се спуснала към гората и след като бродила цял ден, видяла да се задава една сърна. По големите й очи, плувнали в сълзи, тя познала своята господарка. Дълго плакали двете. Тяхното ридание трогнало феята Лале.
Добрата фея имала причина да се сърди, че не се вслушала в съвета й, но толкова обичала кръщелницата си, та не могла да я остави на гнева на феята от извора. Тя се появила веднага. Шибойка я замолила да върне на принцесата прежния образ.
— Това не е по моите сили — казала феята. — Мога само да намаля срока на нейното наказание и малко да го смекча. Щом нощта смени деня, тя ще напуска образа на сърната, но ще го придобива пак в зори.
Сърната й близнала ръката. Феята добавила:
— Вървете по тази пътека и ще намерите подслон — след което изчезнала.
Шибойка и сърната последвали съвета й и скоро стигнали до една колиба, пред която стояла една добра бабичка. Тя ги въвела в малка хубава стаичка и ги оставила. Свечерило се. Желана напуснала образа на сърната. Да се опише радостта й е невъзможно. Но денят я посрещнал пак като сърна, която драс¬кала по портата. Шибойка й отворила и тя се понесла към горския гъсталак.
Обаче Остроноско също бил намерил подслон у добрата старица.
Там пренощували с принц Воин в една стая, която била отделена от ста¬ичката на принцесата с тънка дъсчена преграда. На разсъмване неутешимият принц отишъл на лов. Мярнала му се една бяла сърна. По-хубава от нея не бил виждал.
Спуснал се по следите й.
Целия ден тичал, пускал стрели, но те не засягали сърната, защото феята Лале, невидима, ги отклонявала от целта. Вечерните сенки прекратили това тъжно преследване.
Цялата нощ Желана оплаквала на рамото на Шибойка своята тъжна съдба. На сутринта отново станала сърна и някаква непобедима сила я тласкала към гората. Ловецът я чакал; ловът пак се подхванал.
Обаче към пладне принцът се уморил от тичане, изтегнал се на тревата и заспал. Сърната по невнимание минала покрай него. И какво станало, след ка¬то го познала? Очите й, пълни със сълзи, не можели да се откъснат от неговия образ. Тогава той внезапно се събудил и се провикнал:
— Хубава сърнице, не се страхувай.
Аз искам да те отведа с мен и постоянно да те пазя.
Но сърната побягнала. Хиляди пъти би предпочела да бъде убита от то¬зи, когото обичала, отколкото да бъде запряна от него в този й вид.
Ловът траял до вечерта, за да се под¬хване пак на сутринта. Но на третия ден привечер, както била решила феята от извора, една стрела засегнала сърната в плешката. Тя паднала окървавена.
— Колко ми е мъчно, че те раних — казал принцът. — Не бой се, аз ще те излекувам.
И като вързал сърната с панделки, за да не избяга пак, тръгнал да търси верния си Остронос.
Кой би могъл да си помисли, че най-хубавата принцеса на света един ден ще бъде така унизена от принца, който я обожавал? Тя се помъчила да скъса панделките, но те се затегнали още по-силно и вече се задушавала, когато, дотичала Шибойка. Тъкмо да я освободи, принцът се завърнал.
— Господарю — му казала тя много учтиво, — тази сърна е моя. — И умилкването на сърната потвърдило думите й.
Принцът се оттеглил двойно по-печален.
Но Остронос, когато бил отишъл като пратеник, бил забелязал Шибойка. Той я познал, проследил я отдалече и я видял да влиза със сърната в колибата на добрата старица.
Споделил с принца това странно откритие. Принцът не се заинтересувал, за¬щото всичко, което му напомняло за Желана, му било вече противно.
Остронос обаче искал пак да види Шибойка.
— Тъй като една проста дървена ограда ни отделя — си рекъл той, — защо да не пробия в нея една дупка?
Направил я и погледнал през нея.
Какво било учудването му, като видял една принцеса с рокля от брокат! От рамото й течала кръв…
- Ах, господарю! — се провикнал той. — Ако искаш да видиш първообраза на портрета, който те очарова, приближи се до тази дупчица.
Принцът щом погледнал, в миг се озовал пред вратата на принцесата и почукал лекичко. Шибойка помислила, че идва старицата. Тя я била повикала на помощ да превържат ръката на принцесата и изтичала да отвори.
Принцът се хвърлил в краката на Желана. Той й разкрил своята любов и й разказал за измяната на Трънка. Тя не посмяла да му открие своето нещастие и искала нощта да трае винаги.
В образа на старицата от колибата, феята Лале бдяла честита. Слънцето изгряло и Же¬лана не се превърнала в сърна. Като забелязала това, обзела я силна радост. В същия миг звуци на тромпети и барабани огласили гората. Войската на царя, бащата на принца, отивала на бой срещу царя, бащата на Желана. Една каруца, в която се окайвали Трънка и майка й оковани във вериги, я следвала.
Принцът излязъл. Войската го приветствувала, царят му подал двете си ръце; Воин раз¬крил цялата невероятна история.
В това време феята Лале с едно подухване излекувала раната на принцесата. Духнала още веднаж и се появил чудесен кон, на който се покачила Желана да догони своя принц.
Първата грижа на Желана била да измоли милост за пленниците на царя — да разпусне войската, на принца — да се върне в столицата, за да ускори сватбата.
Заредили се невиждани пиршества. Шестте добри феи били на челно място. Те подарили на кръщелницата си великолепен палат от диаманти. Остронос се оженил за Шибойка. която феите също дарили заради нейната вярност.
Така бялата сърна и всички, които я обичали, заживели в щастие след голямата беда.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 9:12 am

Черната мида

Някога отдавна, много отдавна на морския бряг живяла една старица. Имала си тя малка колибка — толкова стара, че едва се крепяла да не падне. Старата жена си нямала ни деца, ни близки — нямало на кого да се порадва, нямало кой да й помага. За да не умре от глад, тя събирала дребни рибки, изхвърлени на морския бряг, и се хранела с тях. Но когато бушувала буря, старицата не смеела да си подаде носа от вратата, камо ли да отиде за риба. Така стояла гладна дни наред, докато стихне бурята. Когато морето утихвало и слънцето уплашено надничало изпод разкъсаните облаци, старата жена излизала. Тя събирала тогава много риба, миди, дори дъските, които морските вълни са изхвърлили на брега. Една нощ завила страшна буря. Плиснал дъжд, морето забучало, на небето засвяткали мълнии, гръмотевици разтърсвали земята, като че идвал краят на света. Старицата стояла в студената и влажна колибка и чакала да стихне бурята. Но изведнъж задухал толкова силен вятър, че едва не съборил малката колибка. На вратата нещо потропало: чук, чук, чук. . . Жената се изплашила много, но все пак отишла да отвори — може би някой да се нуждае от нейната помощ, да търси приют в старата колибка?
Отворила вратата и що да види? На прага лежала голяма черна мида. От вътрешността й, през цепнатините на черупката, излизала ярка, ослепителна светлина. Старицата вдигнала мидата, поставила я на масата и отишла да затвори вратата. В това време чула глас, който идвал много отдалеч:
— Не затваряй вратата. Ще ти се отплатя, както трябва.
Жената не затворила, а само притворила вратата. В този миг гръмотевиците спрели, бурята утихнала, морето се успокоило. А колибката се изпълнила с толкова много светлина, колкото не е имало тук никога преди. Чудната светлина излизала от голямата черна мида, която започнала да се разтваря бавно като огромно черно цвете. Когато мидата се разтворила напълно, бабичката едва не паднала от изненада. Вътре в черупката лежало момиченце със златни косици и с такива блестящи очички, каквито никой не е виждал до днес. Сама бабичката гледала и не вярвала. Но какво е това? Вместо крачка, детето имало опашка като рибка. Само че неговата опашка била обсипана с брилянтови люспи и розови перли.
Много се зарадвала бабата на детенцето. Взела едно кошче, постлала го с червени листенца от мушкато и сложила върху тях своето малко гостенче. Кошчето поставила до прозореца, та сутрин слънцето да го огрява с първите си лъчи, а през деня детенцето да гледа морските вълни, които го изнесли на брега. След това бабичката си легнала щастлива, че вече не е сама в своята колибка.
Когато заспала, открехнатата врата изскърцала, отворила се и в стаичката влязла прекрасна морска русалка с корона от перли на главата. Тя се навела над детенцето, прегърнала го нежно, накърмила го и го сложила да спи в кошчето. Когато започнало да се развиделява, русалката погледнала с мъка към дъщеричката си — трябвало да си върви.
Тя приближила тихо до леглото на старицата, оставила там шепа бели перли и проговорила с тих, далечен глас:
— Благодаря ти, старице, че запази дъщеричката ми от злия магьосник, който унищожи царството ми и ме плени. Пази я още трийсет дни и трийсет нощи и ще ти се отплатя богато.
Още не казала това и морската царица изчезнала. Старата жена се събудила и намерила перлите, оставени от морската царица. Но те не й били нужни. Повече се зарадвала тя, когато на морския бряг намерила много храна. С нея щяла да преживее не един, а няколко дни.
Целият ден старата жена се радвала на момиченцето. Когато дошла нощта, вратата отново се отворила и в стаята влязла красивата русалка. Тя нахранила детето, порадвала му се и отново оставила дар за старицата — шепа бели перли. Когато започнало да се развиделява, тя зашепнала с тих, далечен глас:
— Пази дъщеричката ми още двайсет и девет дни и нощи. Ще ти се отблагодаря добре…
И изчезнала като мъгла над морето. Старицата се грижела за златокосото детенце, гледала го цели трийсет дни и трийсет нощи, както я помолила морската царица.
Дошла и последната нощ. Бабичката не си лягала. Чакала морската русалка. Точно в полунощ вратата изскърцала и прекрасната русалка с перлена корона на главата влязла в колибката.
— Дойдох за дъщеря си, бабо — продумала тя. — Твоята добрина победи злия магьосник. Ако не беше прибрала черната мида, ако не беше оставила открехната вратата, никога нямаше да се освободим от неговата власт. Затова ще ти се отплатя богато — казала царицата, свалила перлената си корона и я подала на старата жена.
Старицата поблагодарила от сърце за царския дар и казала:
— Вземи си перлите, хубава русалке. Те не са ми нужни. Ако искаш да ми доставиш радост, позволи ми да виждам от време на
време златокосото ти момиченце.
Морската царица се усмихнала, кимнала с глава и пред изгрев слънце изчезнала с девойчето си.
Оттогава всяка сутрин старицата намирала на морския бряг много храна. А когато морето ставало гладко като стъкло, тя се взирала в прозрачните му води и виждала златокосото девойче с чудни очички и обсипана с брилянти и перли опашчииа. Тогава старата жена си казвала:
- Колко хубав е днес денят! …
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 9:15 am

Вяра

М
Марпа, гуруто на Миларепа, чул за един учител, оти¬шъл при него и напълно му се доверил. След това го попитал:
- Какво трябва да правя сега?
Учителят казал:
- След като си повярвал в мен, нищо не трябва да правиш. Просто продължавай да вярваш. Името ми това е единствената тайна мантра за теб. Всеки път, когато се окажеш в затруднение, просто си спомни името ми, и всичко ще бъде наред.
Марпа паднал в краката му. И решил веднага да изпробва това, тъй като бил прост човек. Тръгнал по реката. Другите ученици, които прекарали години с учите¬ля, не можели да повярват на това – той ходел по водата!
Учителят се удивил. Всички се затичали към реката, а Марпа се разхождал по водата, пеел си песни и танцувал. Когато се приближил към брега, учителят го попитал:
- Каква е тайната?
Марпа отговорил:
- Тайната? Това е същата тази тайна, която ми съобщихте вие – вашето име. Аз мислех за Вас. Казах: "Учителю, позволи ми да ходя по водата." И това се случи.
Учителят не можел да повярва, че неговото име… Той самият не можел да ходи по водата. Но може би… Той никога не бил опитвал. Но било по-добре първо да провери още няколко неща, преди да опита, затова казал на Марпа:
- А ти можеш ли да скочиш от онзи хълм?
Марпа казал:
- Всичко, което заповядате.
Той се изкачил на хълма и скочил, а учениците стояли 6 долината, очаквайки как Марпа ще се разбие на парчета. Но Марпа плавно се спускал, заел поза лотос, с усмивка. Спуснал се в долината и се приземил под едно дърво. Учениците го окуражили.
Учителят казал:
-Това вече е нещо. Ти моето име ли използва?
Марпа отговорил:
-Това беше направено от твоето име.
Тогава учителят казал:
-Това е достатъчно, сега аз самият ще опитам да се разходя по водата.
И с първата крачка изчезнал под водата. Учениците се хвърлили във водата и криво-ляво извадили учителя си. Марпа попитал:
-Какво стана?
Учителят отговорил:
- Прости ми. Аз не съм учител, аз съм просто шарлатанин. При теб е помогнало не моето име, а вярата в него.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 9:16 am

Алчният богаташ

Имало едно време двама братя. Единият бил богат, другият – беден. Богатият нищо не работел, а печелел много. Бедният ловял риба и така се прехранвал.
Веднъж богатият вдигнал сватба — сина си женел.
Събрали се много гости в дома му.
„Ще ида и аз на гости на брат си” — рекъл си бедният. Взел на заем от съседите кравай и отишъл, но застанал пред портата, не посмял да влезе. Като го зърнал, богатият брат изревал:
— Защо си се домъкнал? Да не искаш да се мериш с моите гости? Вън, да не съм те видял тук!
Натъжил се бедният брат. Взел въдицата и отишъл да лови риба. Седнал в старата си лодка и отплавал в морето. Хвърлял, хвърлял — все дребни рибки се хващали. А слънцето още малко и ще залезе. „Ех — рекъл си бедният рибар, — ще хвърля още веднъж, на късмет.” Хвърлил въдицата и издърпал такава риба, каквато не бил виждал – голяма и цялата сребърна.
Зарадвал се беднякът, че уловил такава чудна риба, и понечил да я пъхне в торбата. А рибата изведнъж заговорила с човешки глас:
— Не ме погубвай, добри човече, пусни ме обратно във водата!
Помислил рибарят за своите деца и казал:
— Не мога да те пусна — и аз съм гладен, и децата ми отдавна искат да ядат. С какво ще се върна?
— Като си тъй беден — рекла рибата, — бръкни в устата ми и извади оттам един златен пръстен.
Рибарят помислил-помислил, па рекъл:
— Боя се да не ми откъснеш ръката.
— Не се страхувай, нищо лошо няма да ти сторя!
Престрашил се рибарят, пъхнал си ръката в устата на рибата и извадил оттам един златен пръстен.
— За какво ми е този пръстен? — казал рибарят. — Няма да ме нахрани той.
— Почакай, ще видиш — отговорила чудната риба, — ще те нахрани и още как! Хвърли в морето тия дребни рибки и сложи пръстена на дъното на лодката.
Рибарят така и направил. И щом сложил пръстена на дъното на лодката, тутакси там се появили цяла купчина монети.
Бедният рибар пуснал рибата в морето и загребал бързо към брега. Съблякъл ризата си, събрал в нея парите и радостен се прибрал в къщи. Заживял от хубаво по-хубаво. Направил си нова къща и поканил много гости да сподели радостта си, но не поканил своя брат — не могъл да забрави обидата.
Богатият научил, че брат му в нова къща живее и с гости се весели. Заръчал на своя син:
— Иди виж какво става там!
Отишъл синът, погледнал и бегом се върнал обратно.
— Ех — казал на баща си, — какво имаш ти! А у твоя брат и къщата нова, и оборът пълен, и на трапезата само от пиле мляко няма!
Богатият позеленял от завист. Пак изпратил сина си да повика брат му.
Дошъл бедният брат при богатия.
— Откъде имаш толкова имот? — попитал богаташът. — Разправят, че живееш сега по-добре и от мен.
Беднякът не умеел да лъже — разказал всичко, както си било. Богатият, като чул, тутакси решил: „Ще ида, рекъл си, и аз да уловя тая риба”.
Купил една нова въдица, седнал в нова лодка и отплавал в морето. Ловил, ловил и уловил чудната риба.
— Не ме погубвай — молила рибата, — пусни ме, малки рибки имам.
— Не, миличка — ухилил се богаташът. — Няма да те пусна. Дай и на мене такъв пръстен, какъвто си дала на моя брат!
— Но брат ти беше беден, нямаше какво да яде. А на тебе за какво ти е?
— Как за какво! Не искам брат ми да бъде по-богат от мене. Я давай пръстена и това е! Иначе ще те отнеса в къщи и ще те изпържа…
— Е, щом е тъй — отвърнала рибата. — Вземи, щом си такъв завистлив! На мене ми е все едно.
Рибата отворила уста. Алчният богаташ напъхал до лакът ръката си. А рибата — хрус с острите си зъби! — откъснала му ръката и се спуснала с нея на дъното на морето.
Върнал се богатият брат в къщи — без пари, без една ръка.
Така му се и пада!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 9:18 am

Упоритият крал


Имало едно време един крал, който бил много упорит и понеже бил крал, винаги правел каквото си искал.
„Ще правя каквото си искам!" — казвал постоянно той. Затова хората го нарекли: „Ще правя каквото си искам!"
Веднъж жена му, както гледала през прозореца, казала:
— Я виж, ваше величество и мили мой, железната ограда на двореца май ще трябва да се боядисва. Ще наредя да повикат бояджиите веднага да я боядисат.
— А, не! — казал кралят. — Аз сам ще я боядисам.
— Сигурна съм, че бояджиите ще свършат по-добра работа — отговорила кралицата.
— Ще правя каквото си искам! — казал кралят.
И той взел малко боя, една четка, сложил си короната и хубавата червена мантия, излязъл навън и започнал да боядисва. През това време покрай него минавали хората, които отивали на покупки, а врабчетата подскачали наоколо и си търсели трохички.
По-късно, един прислужник донесъл чиния със сандвичи, дал я на краля, а той я оставил на земята до себе си. Ала ония лакоми врабчета издебвали, когато кралят не гледа и му изяли сандвичите.
Точно тогава дошла кралицата.
— Ох, че си лош крал! — извикала тя. — Бива ли да боядисваш оградата с хубавата си червена мантия! Ами нали ще я изцапаш! Да ти дам една работна престилка.
— Не искам — казал кралят. — По си ми е добре с мо¬ята мантия Ама ще я изцапаш с боя! — казала пак кралицата.
— Не ме интересува! — отвърнал кралят. — Ще правя каквото си искам!
— Това, което искаш — забелязала кралицата — е работна престилка или дълга ръка, за да не се цапаш.
— Да, да, зная — отвърнал кралят. — Само че нали не мога по собствено желание да удължа ръката си? Все едно, вече привършвам, защото трябва да ходя в зоологическата градина. Главният пазач обеща да ми подари някое животинче.
И кралят оставил четката, целунал за довиждане кралицата и се запътил към зоологическата градина.
Щом стигнал до подземната железница, решил: „Ще взема влака." Отишъл на касата, купил си билет и заслизал с ескалатора. Като поставил ръката си на перилото, забелязал, че то се движи мъничко по-бавно от стъпалата.
— Гледай ти, чудна работа! — казал кралят на мъжа до него, който също слизал надолу.
— А, перилата винаги вървят малко по-бавно — отвърнал мъжът. — Не зная защо.
Когато отишъл на перона, там имало голям наплив от хора, които веднага искали да се качат на влака. Ау, каква блъсканица била! Влакът потеглил препълнен. Кралят едва можел да се помръдне. Един мъж го бил настъпил по крака, а една дебела дама с пакет го притискала отзад.
— Хайде де, отместете се малко, ваше величество! Просто ще ни смачкате!
— Вие ще ме смачкате! — казал кралят. — И моля, не стъпвайте върху пръстите ми!
— А вие премазвате моите пръсти! — извикала дебелата дама. — Моля, веднага се дръпнете!
— Ще правя каквото си искам! — отвърнал кралят.
– Ама че грубиян! — възмутила се дамата.
— Без да искам — оправдавал се кралят. — Какво да правя, като е така претъпкано!
Следващата спирка била зоологическата градина и кралят слязъл.
Когато отишъл в градината, главният пазач го посрещнал и го развел навсякъде. Кралят се забавлявал чудесно. Той видял една жирафа и един хипопотам, един щраус няколко лъва, тигри и маймуни.
Една маймунка грабнала короната на краля и побягнала с нея. Добре, че пазачът я взел обратно. После попитал краля какво ще си избере като подарък.
— Може би ще пожелаете едно лисиче? Или пък бухал, или зелено гущерче?
— Не — отговорил кралят. — Искам таралеж!
— Таралеж ли? — учудил се пазачът. — Но те са неприятни и бодливи.
— Зная — казал кралят — Искам таралеж.
— Недейте, ваше величество! — разубеждавал го пазачът. — По добре си вземете едно камилче или фламинго, или пък маймунка.
— Маймунка ли! — извикал кралят. — Никога! Тя ще избяга с короната ми. Не, искам таралеж!
— Добре тогава, ваше величество — съгласил се главният пазач. И той подарил на краля един таралеж, който се казвал Харълд.
— Много благодаря! — рекъл кралят. — Довиждане!
Той отново се запътил към подземната железница и щом стигнал, заръчал на Харълд да се хване здраво за него. Макар че имало голяма тълпа, сега никой не се притискал до краля.
„Само таралежи трябват за подземната железница" — мислел си кралят, докато се изкачвал с ескалатора.
Той се хванал за перилото и понеже стъпалата се движели мъничко по-бързо от перилото, ръката му започнала да се разтяга бавно назад, докато доста се поразтегнала! Ала кралят не пускал перилото.
„Ще правя каквото си искам!" — казвал си той.
Пътуването с ескалатора продължило дълго и ръката на кралят се разтягала все повече и повече. Ох, че го боляло! И все пак, не се пускал. Когато стигнал горе, видял, че ръката му била станала с един лакът по-дълга от другата.
Щом се върнал в двореца, отново се заловил да боядисва желязната ограда, И вече не цапал с боя мантията си, защото ръката му , била станала доста дългичка.
По едно време прислужникът отново донесъл сандвичи. Кралят ги взел и ги набол върху бодлите на Харълд. Този път нито едно връбче не ее спуснало да ги краде.
— Ти си много добър таралеж, Харълд! — казал кралят. — А пък аз много обичам да правя каквото си искам.
По ми е забавно да боядисвам желязната ограда, отколкото да седя без работа в двореца си.
Той бил много щастлив крал. Кралицата също била щастлива; защото вече не се тревожела за неговата мантия.
— О, вижте, тези лоши котки оставят следи с мръсните си лапи. А сега пак се бият!
— Джордж, Хамлет, тука! А къде е Мечо?
— Тук съм. Рисувам автопортрет.
— О, много е хубав! Моля ти се, Мечо, нарисувай ни и нас!
— Ей, Мечо, ти си нарисувал тигърчето невярно. Тигрите нямат копита. Не бъди небрежен. Тигрите имат опашка, глава с уши, тяло, четири крака с лапи и нокти, най-различни особени окраски, мустаци, мърканици и ръмжения скрити в тях и — олеле! — зъби.
А сега събери всичко наедно.
— Ау, поставил съм опашката му отпред, а главата отзад. Извинявай, Мечо!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Пет Мар 29, 2013 9:19 am

Слонът, огънят и бялото патенце

Имало едно време един слон, който бил много голям, много грозен, но много добър. Казвал се Или.
Веднъж Или тръгнал на дълга разходка и стигнал до едно място, където седяло бяло патенце и се греело на огъня. Това бил огромен огън и пламъците му се отразявали в близкото езерце с патици.
Тъкмо Или пристигнал и от едно облаче в небето рукнал дъжд. На огъня не му харесало това.
— Ако вали много, ще ме угаси! — разплакал се той.
— Ти сам ще се угасиш, ако не престанеш да плачеш! — казало бялото патенце, което се наричало Миренда.
Ала огънят се разплакал още по-силно и пламъците му почнали да се смаляват.
— Не плачи, миличък! — казал Или и духнал с хобота си върху огъня. После заръчал на Миренда да литне и да каже на облачето, че ако не престане да вали, той ще насочи хобота си към него и така ще се разпухти, така ще се разфучи, че ще го издуха.
Миренда литнала високо в небето и предала на облачето заръката на Или. Извинявай! — казало облачето. — Видях те долу, а зная,
че белите патенца обичат да ги вали дъжд. Затова завалях. Ей сега ще спра.
— Благодаря ти! — извикали Миренда и отлетяла обратно.
А през това време Или духал с хобота си върху огъня, той се разгарял и се чувствувал прекрасно. Ала Миренда — увесила човка.
— Ей, Миренда, какво има?— попитал Или.
— Ами — започнала Миренда, като храбро се мъчела да не заплаче. — Аз обичам дъжд. Въобще, патиците обичат дъжд!
— О, така ли!— извикал Или. — Бъди спокойна! — И той си потопил хобота в езерцето, а после я облял цялата с вода.
Миренда пляскала с криле и квакала. Ех, че било хубаво!
— Също като че ли ме вали дъжд! — викала тя. Тогава Или я облял с още вода, а после духнал върху огъня. Тримата се забавлявали чудесно.
Дошло време Или да се връща у дома. Той се сбогувал и си тръгнал.
Огънят започнал да намалява, да намалява, докато от него останало едно съвсем малко пламъче. А Миренда гледала как Или се смалява в далечината, докато изчезнал напълно.
Тогава тя сложила няколко съчки в огъня, пъхнала главица под крилото и заспала.
Сънувала Или, който бил много голям, много грозен и много добър.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   

Върнете се в началото Go down
 
разкази ****
Върнете се в началото 
Страница 5 от 6Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Ала-Бала :: Общи приказки-
Идете на: