Добре дошли в бг форума на Уинкс клуб.
Регистрирайте се и се забавлявайте с нас! Smile


Добре дошли фенове на Уинкс!
 
ИндексPortalГалерияВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 разкази ****

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6
АвторСъобщение
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:13 am

И това ще мине


Един могъщ цар, властелин на необятни земи, бил толкова мъдър, че великите мъдреци били негови обикновени слуги. Веднъж се случило така, че той се почувствал разстроен от нещо. Тогава събрал слугите си и им казал: "Неведома е за мен причината, но нещо ми заповядва да търся особен пръстен, който може да даде дълбок мир на моята душа. И този пръстен трябва да е такъв, че в нещастие да ме радва и да ми повдига настроението, а в радостта – да ме натъжава, ако попадне пред очите ми."
Мъдреците потънали в дълбок размисъл. След известно време те разбрали какъв пръстен иска техният властелин. Донесли те пръстена на своя цар. А на него сияел надпис: "И това ще мине."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:15 am

Приказка за слънцето

В
еднъж Марийка се разболя. Болеше я главата. Цял ден лежи в къщи — не поглежда дори през прозореца. Дълго лежа тя. Стана й мъчно за дърветата, за жълтите лалета и шарените пеперуди и заплака. А от горе, отвисоко, я забеляза слънцето — слънцето, което вижда всичко. Застана то до прозореца и потропа.
— Кой хлопа?
— Аз — отговори слънцето.
— Какво желаеш?
— Пусни ме при тебе.
— Защо?
— Да си поприказваме. Отвори прозореца!
— Мама ще ми се скара.
— Няма. Аз я питах.
Бутна слънцето прозореца и влезе в стаята, разпиля се, заблестя. Седна на възглавницата до главата на Марийка и започна да се смее от радост.
— Какво ще ми кажеш? — запита го тя.
— Дай да ти погаля косичката.
— Ще ме опариш.
Не се плаши. И слънцето погали косичката й.
— Сега бузичките
И погали бузичките. А Марийка го попита:
— Какво ще ми разправиш? Слънцето стана сериозно и каза:
— Цветята ми са сърдити.
— Истина ли?
— Да. И пеперудите ми са сърдити.
— Защо?
— Казват, че не съм искал да те излекувам.
— Нима ти можеш да ме излекуваш?
— Разбира се.
— Как?
— Това е тъй просто. Пускай ме всеки ден да влизам при тебе през прозореца. И аз ще ти разкажа приказки, които научих през време на моите далечни пътешествия.
— Но ако не ме излекуваш?
— Тогава никога вече няма да изгрявам.
И слънцето започна да й разказва чудни приказки, а Марийка притвори дългите си клепки и заслуша. Разказваше слънцето за сините планини и бурните морета, за хората и животните, с които е разговаряло по своя път…
Марийка заспа. Дълго спа. А когато се събуди, беше вече здрава. Вън цветята и пеперудите шумяха. Шумяха и казваха: – Слава на слънцето! Слава на слънцето! То излекува нашата Марийка! Слава!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:17 am

Четиримата слуги


Дзъ Си попитал Учителя:
- Що за човек е Йен Ю?
-Той е по-добър от мен.
-А Дзи Кун?
-Той е по-красноречив от мен.
- Дзи Лу?
- По-смел е от мен. – Дзи Чан?
-Той е по-достоен от мен.
Дзи Си се надигнал от килимчето си и попитал:
-Тогава защо и четиримата ви служат?
- Седни, ще ти кажа. Йен Ю е добър, но не може да сдържа подтика си, когато той води към добро. Дзи Кун е красноречив, но не може да удържи езика си. Дзи Лу е храбър, но не е достатъчно предпазлив. Дзи Чан се държи с достойнство, но не може да се освободи от сковаността си в компания. Даже и да можех да събера добродетелите и на четиримата заедно, аз не бих искал да ги
заменя за моите собствени. Ето защо те ми служат с чисто сърце.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:20 am

Сън или реалност

Н
якой си от страната Чен някога, докато събирал съчки, изведнъж се натъкнал на ослепително красив елен. Той подгонил елена и го убил. Тъй като се боял, че някой ще го види, набързо скрил тялото на елена в една яма и го покрил с листа на живовляк, като ликувал и се радвал на късмета си. Скоро обаче той забравил мястото, където скрил елена.
Мислейки си, че всичко това му се е присънило, тръгнал към къщи, мърморейки си нещо под носа. По това време наблизо минавал човек, който подслушал мърморенето му. Следвайки думите му, той тръгнал и намерил елена. Като се върнал, този човек казал на жена си:
- На дърваря му се е присънило че е скрил елен, но той не знае къде точно, а аз намерих елена. Значи сънят му е действителност.
- Ти си този, който е спал – отговорила жена му. – И на теб ти се е присънил дървар. Той ли е убил елена? Има ли изобщо такъв човек? Ти си убил елена. Иначе как би могъл този сън да бъде действителност?
- Да, права си – съгласил се мъжът. Аз съм убил елена,
затова не е толкова важно дали на дърваря му се е присънил елен, или на мен ми се е присънил дървар.
Когато дърварят се прибрал у дома, започнал да се тюхка за загубения елен, а през нощта му се присънило мястото, където бил скрит еленът, и този, който го отнесъл. На сутринта отишъл на видяното насън място и всичко се потвърдило. Той предприел действия, за да си върне имуществото по законен ред.
Като приключило изслушването по делото, съдията изнесъл следното решение: "Ищецът започна с истински и мним сън. По-нататък той говори за истински сън и за мним елен. Ответникът реално е овладял елена, който се е присънил по неговите думи на ищеца. И сега ответникът се опитва да удържи плячката. По мнение на жена му и еленът, и самият дървар са само част от неговия сън, затова никой не е убивал елена. И все пак, тъй като убитият елен лежи пред нас, нищо не ви остава, освен да си го поделите."
Когато императорът на страната Чен чул за това произшествие, възкликнал: "Сигурно на съдията му се е присънило това дело."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:24 am

Храбрият оловен войник


Имаше някога двайсет и пет оловни войници, които бяха направени от една стара оловна лъжица. Те държеха пушките си на рамо, стояха с дигнати глави и бяха облечени в червени мундири, украсени със синьо — да, чудно хубави бяха тия войници! Първите думи, които те чуха, когато отвориха капака на кутията им, бяха: „Ах, оловни войници!" Тия думи извика едно малко момченце и запляска с ръце. То получи оловните войници за рождения си ден и веднага започна да ги нарежда по масата. Всички войници бяха съвсем еднакви, само един от тях не приличаше на другите: той имаше само един крак, защото беше излян последен и оловото не бе стигнало за него. Но той стоеше върху единия си крак също тъй здраво, както и останалите, и тъкмо поради тая причина изглеждаше най-интересен от всички.
На масата, където малкото момченце нареди войниците, имаше и много други играчки, ала най-хубава от всички беше един картонен палат. През малките прозорци можеше да се надникне вътре в залите. Пред самия палат се виждаха мънички дръвчета около едно парченце огледало, което представляваше езеро. По езерото плуваха и се оглеждаха восъчни лебеди. Това беше чудно хубаво, но най-хубаво от всичко беше едно момиченце, което стоеше посред разтворените врати на палата. То беше изрязано от хартия и бе облечено в копринена рокличка. През рамото му се спущаше тясна синя панделчица, а на гърдите му светеше блестяща звезда, голяма колкото цялото му лице. Момиченцето стоеше на един крак, с протегнати ръце — то беше балерина, а другият му крак бе дигнат тъй високо, че нашият оловен войник съвсем не можеше да го види. Той си помисли, че хубавицата е също като него с един крак.
— Ето жена за мен! — каза си той. — Само че тя, както изглежда, е от благородно семейство, живее в палат, а аз имам само една кутия, в която сме натъпкани двайсет и пет души — там няма никакво място за нея! Но все пак нека се опитам да се запозная.
И той се скри зад табакерката, която също стоеше на масата. Оттук войникът можеше да наблюдава отлично чудната балерина, която продължаваше да стои на един крак, без да губи равновесие.
Късно вечерта сложиха в кутията всички други оловни войници и всички хора в къщата легнаха да спят. Сега играчките започнаха сами да играят „на гости", „на война" и на криеница". Оловните войници заблъскаха капака на кутията, те също искаха да играят,
но не можеха да излязат. Малкият Троши-Орешко се премяташе, калемът скачаше върху плочата. Дигна се такъв шум и олелия, че и канарчето се събуди и започна също да говори, само че в стихове. Не мръднаха от местата си само балерината и оловният войник: тя стоеше както по-рано издигната на пръстите си, с протегнати ръце, той пък държеше бодро пушката си и не сваляше очи от нея.
Удари дванадесет часа. Щрак! — и табакерата се отвори.
В нея имаше не тютюн, а едно малко таласъмче. Каква изненада!
— Хей, войниче! — извика таласъмчето. — Какво си ококорил очи? Оловният войник се престори, че не чува нищо.
— Чакай, аз ще ти дам да разбереш! — рече таласъмчето.
На сутринта децата станаха и сложиха оловния войник на прозореца.
Изведнъж — дали от таласъмчето или от вятъра — прозорецът се отвори и нашият войник полетя с главата надолу от третия етаж. След миг той стоеше върху уличната настилка, обърнат с едничкия си крак нагоре: главата и пушката му се бяха забили между камъните.
Момченцето и прислужницата изтичаха веднага долу да го търсят, но въпреки всички усилия не можаха да го намерят. Те насмалко щяха да настъпят оловния войник и все пак не го забелязаха. Ако той им беше извикал: „Тук съм!" — те, разбира се, щяха да го намерят веднага, но той сметна за неприлично да крещи на улицата: нали носеше мундир!
Закапаха дъждовни капки. Капка след капка, докато най-сетне плисна пороен дъжд. Когато времето се проясни отново, дойдоха две улични хлапета.
— Я! — каза едното. — Оловен войник! Да го пуснем да плува!
И те направиха от вестник малка лодчица, сложиха в нея оловния войник и я пуснаха във врдата. Хлапетата тичаха отстрани и пляскаха с ръце. Господи, какви вълни шумяха във водата! След такъв проливен дъжд потокът, разбира се, беше буен.
Лодчицата подскачаше и се въртеше на всички страни така, че оловният войник трепереше цял, но се държеше храбро: с пушка на рамо, с дигната глава, с изпъчени гърди.
Лодката заплува под някакви дълги мостове; стана тъй тъмно, като че оловният войник попадна отново в кутията си.
„Къде ли отивам? — помисли си той. — Да, за всичко туй е виновно само таласъмчето! Ах, защо не е сега с мен поне оная хубавица, пък ако ще да стане и два пъти по-тъмно!"
В тоя миг отнякъде изскочи един голям плъх.
— Имаш ли паспорт? — попита той. — Дай си паспорта!
Но оловният войник мълчеше и стискаше здраво пушката си. Лодката се носеше, а плъхът тичаше след нея. У, как скърцаше той със зъби и как крещеше на тресчиците и сламчиците във водата:
— Дръжте го! Дръжте го! Той не е платил, не си е показал паспорта!
Но потокът носеше лодката все по-бързо и по-бързо и оловният войник вече виждаше светлина отпреде си, когато изведнъж се чу такъв страшен шум, който би смутил и най-големия храбрец. Представете си — на края на моста водата се изливаше в един голям канал! За оловния войник това беше също тъй страшно, както за нас е страшно да се при¬ближаваме с лодка към бездната на някой стръмен водопад.
Да се върне назад беше невъзможно. Лодката с оловния войник се плъзна надолу. Войникът не мигна дори с око. Лодката се завъртя… веднъж, два пъти, напълни се с вода и започна да потъва. Оловният войник се скри до гуша във водата. И още по-дълбоко…Водата покри главата му! В тоя миг той си спомни за хубавицата:
да, той не ще я види вече. В ушите му звучеше бойната песен:
Върви напред, войниче, не бой се от смъртта!
Хартията се разкъса, оловният войник падна на дъното и в същия миг една риба го глътна.
Каква тъмнина! Тук беше още по-лошо, отколкото под моста. Но оловният войник се държеше храбро и здраво стискаше пушката си.
Рибата се мяташе насам-натам, правеше страшни скокове и изведнъж замря като ударена от мълния. Блесна светлина и някой извика:
— Оловният войник!
Един рибар бе уловил рибата, беше я занесъл на пазара, сетне тя попадна в кухнята и прислужницата я разпра с един голям нож. Прислужницата хвана оловния войник с два пръста и го занесе в стаята, където всички се насъбраха да видят чудния пътешественик. Но оловният войник не се възгордя от това. Сложиха го на масата и колкото и чудно да изглежда, той се намери в същата стая, видя същите деца, същите играчки и великолепния дворец с хубавичката балерина! Тя стоеше, както и по-рано, на един крак, а другият беше издигнат високо във въздуха. Оловният войник се трогна и едва не зарони сълзи от оловво, но се въздържа, защото туй беше неприлично. Той гледаше хубавицата, а тя него, без да си кажат нито думица.
Изведнъж едно от децата хвана оловния войник и без всякаква причина го хвърли пра-во в печката. Навярно и за туй беше виновно таласъмчето!
Оловният войник се окъпа в светлина, стана му ужасно топло от огъня ли или от любовта и той сам не знаеше. Боята му се смъкна съвсем, той цял побеля — от пътуване или от скръб — кой знае? Той гледаше балерината, а тя — него; той чувствуваше, че се разтапя, но продължаваше да стои храбро с пушка на рамо. Изведнъж вратата на стаята се разтвори, вятърът грабна балерината и тя отлетя като силфида1 право в печката при оловния войник, светна за миг и изчезна! А оловният войник се стопи и стана на топчица. На другия ден прислужницата намери в пепелта на печката едно малко оловно сърчице. От балерината пък бе останала само звездата, но и тя беше почерняла като въглен.

Sad (много тъжна история)
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:25 am

Източникът на нещастията


когато Иляо от Шинаня срещнал владетеля на Лу, той изглеждал много уморен.
- Защо имате такъв уморен вид? – попитал учителят от Шинаня.
- Изучавах пътя на предишните царе и се готвех да продължа делото на предците си – отговорил владетелят на Лу. – Аз почитам духовете и оказвам уважение на достойните мъже. Аз правя всичко сам и нямам нито миг почивка, обаче така и не мога да се освободя от грижите. Ето защо изглеждам толкова уморен.
- Вашият начин за избавяне от грижите, господарю мой, за нищо не става – казал учителят от Шинаня. – Лисицата с нейния пищен кожух и леопардът с неговата петниста козина се скриват в горите и в планинските пещери, за да намерят покой. Те излизат навън нощем и почиват през деня – толкова предпазливи са те. Даже когато им се наложи да търпят глад и жажда, те си позволяват само веднъж да излязат на лов или на водопой – до такава степен са сдържани. И даже ако при тяхната предпазливост и сдържаност понякога не им се удава да избегнат капана или мрежите, нима това е тяхна вина? Техния кожух и кожа – ето го източникът на техните нещастия. А нима царство Лу не представлява за вас същата кожа? Бих ви посъветвал, господарю мой, да
свалите от себе си тази кожа, да изчистите сърцето, да прогоните всички желания и да скитате свободно в безлюдния простор.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:27 am



Р
Разровила баба огнището, скришом извадила питката и я потулила някъде. Ваньо и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта – няма я.
- Бабо, дай ни питката, бабо! – замоли се Ваньо.
- Бабке, молим ти се, дай ни я! – изправи се пред нея сестричето му.
- Мирувайте, че видите ли хурката! – сопна се баба им.
- Бабичко, много сме гладни, ба! – с нажален глас пееше Кунето.
- Я зяпни да видя!
Пуста баба все не вярва. Кунето разтвори като риба малката си устица.
- Пъй, че огладняло момичето ми – рече бабата, – ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тейко ви с шейната.
- Де е питката, ба? – дръпна сукмана й Ваньо и я погледна с очи, от които се гласяха да капнат две сълзи.
- Де я! Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черньо и джавка.
Ваньо и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг – един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи пустали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.
- Бабо… – обърна се умислен Ваньо.
-Ей?
- Право ще кажеш – вярно ли е?
-Кое?
- Онуй, дето ни го разправи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.
- Вярно е, чедо. Баба никога не лъже.
- Ами далеч ли е нивката?
- Много е далеч.
- Чак до голямата гора, че зад нея – показа с пръст Кунето.
- Там.
Двете деца опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът едвам им излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.
- Бабо, хайде пак ни разправи за питката! – обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.
- Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.
- Още един път искаме.
- Хубаво! Слушайте! Тя, питката – започна баба им, – като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг.
Подир нея се втурнал Черньо. Гони я до моста, но не я достигнал, защото тя летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черньо лавнал два-три пъти подир оня, що духа и се върнал.
Минала питката през равното поле, навлязла в гората, и насреща й, насред пътя, изневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
- Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
- Недей, Вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене баба ми е заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надолу, между старите дървета – право на нивката. Гледа – голяма, широка нива. Насред нивата – круша-самосянка, стои като самодива в бялата си премяна.
А под синура – кладенчето замръзнало. Навела се зачервената от студа питка и попитала:
- Тук ли е житцето?
- Тук е – рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
- Ами будно ли е, или спи?
- Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се през глава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата е сред самата гора. Бучал лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило – нищичко не ще да знае.
- Гладно ли е? – попитала питката.
- Не е.
- Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета – всичките ще станат
питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Май го лъжела питката. Как може то да стане питка. Глупавичко е, защото е много мъничко – само на два месеца. Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минава през гората, ами заобикаля по долината, през ливадето, поела дълбокия път – иде си.
- Ами вълкът, бабо?
- Вълкът, клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.
Пустата питка, колко е хитрушка! Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.
- Ваньо-о-о-о, тичай – шейната!
- Иде си татьо – у-у-у-у, какъв е побелял!
- Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:28 am

Планетата на Истината

С
траницата, която следва, е преписана от един учебник по история за училищата на планетата Мун и разказва за големия учен на име Брун (забележете, че там всички думи завършват на «ун»: например не се казва «луна», а «лун», не — "качамак", а «качамун» и т. н.). Ето тази страница: «Изобразителят Брун живял две хиляди години, сега е консервиран в един хладилник, от който ще бъде размра­зен след 49 000 века и отново ще заживее. Още бил пеленаче, когато открил машина за правене на дъга, която работела с вода и сапун, само че вместо обикновени сапунени мехури излизали дъги — всякакъв размер, които можели да се опват от единия до другия край на небето и служели за разни неща, например за сушене на пране. В забавачницата, като играел с две пръчици, той открил бургия за правене на дупки във водата. Това откритие било високо оценено от рибарите, които го използували, за да убиват времето, когато рибата не кълвяла.
В първо отделение изобретил: машина за гъделичкане на крушите, тиган за пържене на лед, везни за теглене на облаците, телефон за разговаряне с камъните, музика­лен чук, който свирел прекрасни симфонии, докато забивали пирони с него, и направил още многб други открития.
Твърде дълго ще е да изреждаме всичките му изобре­тения. Ще споменем само най-прочутото — машината за казване на лъжи, която работела с жетони. За всеки жетон можело да се чуят четиринадесет хиляди лъжи. Машината била заредена с всички лъжи на света; тези, които вече са казани, ония, които хората измислят сега, и всички други, които биха могли да бъдат намислени по-нататък. След като машината издекламирала всички възможни лъжи, хората били принудени да казват винаги истината. Затова нашата планета Мун наричат още „Планета на истината”.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:28 am

Пътят, който не водел никъде

О
т края на селото почвали три пътя: единият водел към морето, другият — към града, а третият не водел никъде.
Всички, които Мартино запитвал, казвали все това. Отговорът бил един и същ:
— А, оня път ли? Никъде не води. Няма смисъл да се тръгва по него.
— Ама докъде стига?
— Доникъде не стига.
— Но тогава защо са го правили?
— Никой не го е правил — винаги си е бил там.
— Ама никой ли не е ходил да погледне накъде се отива по него?
— Ей че си твърдоглав! Казва ти се — няма нищо за гледане…
— Да, ама щом никога не сте били, откъде знаете това?
Бил тъй настойчив, че започнали да го наричат Мар­тино Твърдоглавия, но той не се обиждал и продължавал да се интересува от пътя, който не водел никъде.
Когато пораснал достатъчно, та почнал да пресича улицата, без да подава ръка на дядо си, една сутрин станал рано, излязъл от селото и без да се колебае, поел по тайн­ствения път. Платното било осеяно с дупки и бурени, но за щастие отдавна не било валяло, та нямало локви. Отляво и отдясно се ширели пространства с храсталаци, но скоро започнали горите. Клоните на дърветата се сплитали над пътя и образували тъмен и прохладен тунел, в който само тук-там прониквал слънчев лъч, за да свети вместо фенер.
Мартино вървял, вървял, тунелът бил безкраен, пътят нямал свършване. Заболели го краката и вече започвал да си мисли, че ще е добре да се върне и ето, че видял куче.
«Където има куче, има къща или поне човек» — по­мислил си Мартино.
Кучето изтичало срещу него, замахало опашка и му близнало ръцете. После тръгнало по пътя и на всяка крачка се обръщало да види дали Мартино го следва.
— Ида, ида! — обаждал се Мартино, обвзет от любо­питство.
Най-после гората се разредила, показало се небето и пътят свършил пред прага на голяма желязна порта.
През решетките Мартино видял замък; вратите и про­зорците били отворени, пушек излизал от всички комини, а от един балкон прекрасната стопанка махала с ръка и ве­село се провикнала:
— Заповядай, заповядай, Мартино Твърдоглави!
— Я гледай! — зарадвал се Мартино. — Аз не знаех, че пристигам, а тя знае.
Блъснал вратата, прекосил парка и влязъл в салона на замъка тъкмо навреме, за да се поклони на хубавата сто­панка, която точно тогава слизала по стълбището. Тя била хубавица, облечена по-гиздаво и от феите и от принцесите, освен това била много весела и все се смеела.
— Значи ти не повярва.
— На какво?
— На приказките, че пътят никъде не води.
— Глупави приказки. Според мене, на тоя свят има повече места, отколкото пътища.
— Разбира се, стига да имаш желание да тръгнеш. Сега ела да ти покажа замъка.
Имало повече от сто зали, пълни със съкровища от всякакъв вид, също както в замъците от приказките, където спят принцеси или великани пазят своите богатства. Имало диаманти, разни скъпоценни камъни, злато, сребро и ху­бавата стопанка постоянно повтаряла:
— Вземи, вземи, каквото искаш. Ще ти заема кола, за да откараш товара.
Сами решете дали Мартино чакал да го молят много-много. Количката била добре натоварена, когато си тръг­нал обратно. На капрата седяло кучето, което било дреси­рано куче, знаело да държи юздите и да лае по конете, ко­гато задрямвали или излизали от пътя.
В селото — там вече били оплакали момчето — при­стигането на Мартино Твърдоглавия предизвикало голяма изненада. Кучето стоварило на площада всичките му бо­гатства, махнало два пъти с опашка за сбогом, качило се на капрата и — дий! — изчезнало сред облак прах. Мартино направил големи подаръци на всички приятели и неприятели и трябвало да разкаже сто пъти своето приключение. Всеки път, когато историята свършвала, някой изтичвал в къщи, за да вземе каруцата си, и препусвал надолу по пътя който не водел никъде.
Но още същата вечер всички един след друг се вър­нали с увиснал нос от срам: пътят за тях свършвал насред гората, пред стена от дървета или сред море от храсталаци. Нямало вече нито желязна порта, нито замък, нито хубава стопанка. Защото някои съкровища съществуват само за оня, който пръв тръгне по нов път, а тогава първият бил Мартино Твърдоглавия.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:34 am

Умен цар – силна войска

Някога, било много отдавна, лъвът събрал войска. Извикал всички животни и ги наредил, а най-накрай оставил магарето и заека. После повикал мечката да прегледа войската и да каже дали добре е подредил всичко. Баба меца дошла, минала покрай цялата войска, поогледала всяка животинка, усмихвала се радостно на стройните редици. Когато стигнала до края на редицата, видяла магарето, а до него заека и избухнала в силен гръмогласен смях.
— Защо ми се смееш мари, посестримо мечко? — попитал учуден лъвът. — Какво не харесваш в наредбата на войската ми? Не съм ли добре строил и подредил войниците си? Ако не съм ги наредил добре мари, посестримо, давам ти воля сама да ги подредиш, както ти искаш.
— О, не, честити царю! — засмяла се мечката. — Аз не се смея на твойта подредба. Аз не мога и толкова да ги подредя, ами се смея на магарето и на заека. Защо и те са дошли и са се наредили в твоята войска? Какво ще правят те, ако ти започнеш война с някои наши врагове? Магарето не може да носи пушка, нито пък да върти сабя. А заекът, как може да стои срещу вражеските куршуми, как ще изпъчи гърдите си, като ще му изхвръкне страхливото сърчице? Затова се смея, царю побратиме.
— Не е така мари, посестримо мецо! — рекъл строго лъвът. — И магарето, и зайчето ще ми потрябват, когато трябва да се бия с врага. Магарето не може да стреля с пушката, не може да върти сабята, ама затова пък ще реве като с тръба и ще събира войниците ми, когато ще се разпръснат по долищата и ридищата. А зайчето ще служи за пощальон, той бързо ще разнася моите заповеди по всичката войска. Е, мецо, какво ще кажеш за това?
— Няма нищо да кажа, царю честити! — рекла мечката. — Добре си го измислил и си се сетил за всички животни, като си им намерил и работа според силите. Ти и затова си цар, защото си по-голям, по-силен и по-умен от всички ни. Наистина и аз имам голяма глава, но не съм умна като тебе.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:36 am

В задния двор

В
задния двор пристигна една патица от Португалия, други разправяха — от Испания, както и да е, това не е важно. Важното е, че я нарекоха „португалка". Тя започна да носи яйца, сетне я заклаха, изпържиха и поднесоха на масата — ето цялата й история. Всички патици, които се излюпиха от яйцата й, получиха също тъй името португалки, а туй вече значеше нещо. Сега от цялото семейство на португалките е останала в задния двор само една патица. В тоя двор можеха да влизат и кокошките, а сред тях се разхождаше важно и петелът.
— Той просто ме дразни с непоносимото си кукуригане! — казваше португалката. — Вярно е, че е красив — това не може да му се отрече, — но все пак не може да се сравнява с патоците. Той би трябвало да бъде малко по-въздържан,.но въздържанието е цяло изкуство, което изисква висока образованост. А образование имат само малките пойни птички, които живеят в липите на съседната градина. Колко сладко пеят те! Има нещо трогателно
— нещо, тъй да се каже португалско в тяхното пеене. Ако имах такава пойна птичка, аз щях да бъда за нея добра, любеща майка — това е в кръвта ни, в нашата португалска кръв.
Но едва патицата каза това, и от покрива долетя в задния двор една малка пойна птичка. Котката я подгони, но птичката все пак успя да се спаси, макар и със счупено крило.
— Прилича й много на тая кръвопийца — каза португалката. — Познавам я още от онова време, когато аз сама имах патенца. И на такива същества позволяват да живеят тук и да се разхождат свободно по покривите. Струва ми се, че подобни работи са невъзможни в Португалия.
И тя изказа своето съчувствие към малката пойна птичка, а останалите патици, които не бяха от португалска порода, изказаха също съболезнованията си.
— Бедната птичка! — казаха те, като се приближиха до нея една след друга. — Ние, разбира се, не пеем, но затова пък имаме тънко музикално чувство — ние чувствуваме много добре това, макар и да не говорим за него.
— А аз ще говоря! — рече португалката. — Аз искам да направя нещо за тая птичка. Това е наш дълг.
Тя влезе в коритото с водата и запляска тъй силно с криле, че птичката насмалко щеше да се удави в облялата я струя. Но туй бе направено с добро намерение.
— Това е едно добро дело! — рече португалката. — Нека другите вземат пример от мен!
— Пип! — извика птичката. Нейното счупено крило не й позволяваше да отърси водата. Но тя все пак разбра, че я бяха окъпали с добро намерение.
— Вие сте много добра, госпожо! — рече тя, но не поиска да я окъпят повторно.
— Аз никога не съм мислила за своята доброта — продължаваше португалката, — но зная само едно — аз обичам всички мои ближни с изключение на котката. Пък и това не може да се иска от мен: котката изяде две от моите патенца. Моля ви се, чувствувайте се тук като у дома си — ще ми бъде много приятно. Аз самата не съм тукашна — нещо, което вие, разбира се, забелязвате от държането ми. Само моят паток е тукашен — не от нашата порода, — но аз не съм горделива. И ако изобщо тук в двора има някой, който да може да ви разбира, това, смея да заявя, съм само аз.
— Тя има портулакия в гушата си! — подхвърли едно малко просто патенце и всички останали прости патици намериха тая шега за необикновено сполучлива: портулакия звучи също като Португалия. И патиците се побутваха и казваха: „Рап! Гледай ти какъв шегобиец!" Сетне те заговориха с малката пойна птичка.
— Португалката умее да се изразява! — разправяха те. — Такива големи думи ние нямаме в човките си, но от туй съчувствието ни към вас не е по-малко. Ако ние не правим нищо за вас, поне не крещим за това. Според нас, туй е по-благородно.
— Вие имате прекрасно гласче! — каза една от най-старите патици. — Колко приятно е да чувствуваш, че можеш да радваш тъй много другите! Наистина, аз не разбирам много от пеене, затова държа езика си в човката. И според мен, туй е по-добре, отколкото да бъбреш разни глупости като другите.
— Не й досаждайте! — намеси се португалката. — Тя има нужда от спокойствие и до¬бро гледане. Не искате ли, моя мъничка певице, да ви направя още една баня?
— Ах, не, не! Позволете ми да остана суха! — помоли птичката.
— Аз пък само с вода се лекувам! — продължаваше португалката. — Водата е полезна също тъй и за развлечение. Ето, тук скоро ще дойдат на гости кокошките от съседния двор -между тях има и две китайки. Те ходят в панталонки и са твърде образовани. Те също не са тукашни и това, разбира се, ги издига в моите очи.
Кокошките дойдоха, а заедно с тях — и петелът. Тоя път той беше твърде любезен.
— Вие сте истинска пойна птичка! — каза той. — Вие правите с вашето мъничко гласче всичко, каквото може да се направи с него. Трябва само да пеете по-силно, та всеки да разбере, че пее мъж!
При вида на птичката двете китайки изпитаха голяма радост. След банята малката птичка беше тъй разрошена, че те я помислиха за китайско пиле.
— Колко е мила! — казаха те и започнаха да говорят с нея. Те говореха съвсем тихо и прибавяха към всяка сричка частицата „па", както подобаваше на истински породисти китайки.
— И ние сме от вашата порода – продължаваха те — Патиците, дори самата португалка,
принадлежат към водните птици — нещо, което и вие сигурно сте заоелязали. вие не ни познавате, пък и за нас изобщо малцина искат да знаят — дори и кокошките, с които, така да се каже, ни свързват роднински връзки! Но както и да е. Ние си вървим спокойно из пътя между другите и си имаме свои разбирания: гледаме само доброто, го-ворим само за доброто, макар че е много трудно да го намерим там, дето го няма. Освен нас двете и петела сред кокошките няма нито една честна и даровита личност. А за патиците и да не говорим. Позволете ни да ви предупредим, мъничка пойна птичко: не се доверявайте много на тая патица с късата опашка — тя е хитра! А пък оная пъстрата с кривата шарка на перата обича страшно много да спори и взема винаги последната дума, макар че никога не излиза права. А оная дебелата патица говори за всички лошо и туй е съвсем противно на нашата природа: ако не можеш да кажеш за някого нещо хубаво, по-добре е да си мълчиш.Само португалката е малко по-образована и с нея можеш да се раз-береш.
— Какво ли си шепнат вечно тия китайки? — чудеха се две прости патици. — Те просто досаждат. Досега не сме разменили нито дума с тях.
В тоя миг дойде патокът. Той помисли пойната птичка за врабче.
— Наистина аз не виждам никаква разлика между тях — каза той. — Всички тия птички си приличат една на друга. Те са просто играчки, а играчката си остава винаги играчка.
— Не обръщайте внимание на думите му! — прошепна португалката. — Той е улисан в работа и освен работата нищо друго не признава. Да, а сега аз ще легна да си почина малко. Наш дълг е да се грижим сами за себе си, за да бъдем достатъчно тлъсти, когато дойде денят да ни напълнят с ябълки и сливи.
И тя се излегна на слънце и замига с едно око. Мястото й беше хубаво, самата тя беше хубава и заспа хубаво. Пойната птичка почеса счупеното си крилце и се притисна до своята покровителка. Слънцето грееше чудесно, мястото беше прекрасно.
Съседските кокошки започнаха да ровят в земята. Всъщност те бяха дошли тук само за да си търсят храна. Първи си отидоха китайките, след тях — и останалите. Остроумното патенце каза, че португалката ще изпадне скоро в „патешко слабоумие"! Другите патици закрякаха от смях.
— Патешко слабоумие! — говореха те. — Великолепно! Гледай ти, какъв шегобиец! — Патиците си спомниха и първата негова шега за „портулакия" и започнаха да я повтарят.
Туй беше ужасно смешно! Сетне и те легнаха да се попекат на слънцето.
Но след малко в задния двор плиснаха шумно помия и разни остатъци от ядене. От тоя шум се събудиха всички и запляскаха с криле. Събуди се и португалката, обърна се на другата страна и натисна доста грубо малката пойна птичка.
Пип! — изписка тя. — Настъпихте ме, госпожо!
— Че защо се завирате в нозете ми! — отвърна португалката. — Не бъдете толкова нежна! И аз имам нерви, но никога не казвам „пип"!
— Не се сърдете — рече птичката. — Аз казах „пип" съвсем неволно.
Но португалката не можа да я чуе. Тя се нахвърли върху храната и се наобядва отлично. Птичката се приближи отново до нея и поиска да й достави удоволствие с пеенето
Чик-чирик! Чик-чирик! Как се радвам в тоя миг! Чуйте всички моя вик: Чик-чирик! Чик-чирик
— Трябва да си почина малко след яденето! — каза португалката. — Вие трябва да се
съобразявате с тукашните обичаи. Сега искам да поспя!
Малката пойна птичка се смути страшно много: та тя искаше да изкаже радостта си! Когато португалката се събуди, птичката застана отново пред нея и й поднесе едно намерено зрънце. Но патицата не беше спала добре и затова, разбира се, беше в твърде лошо настроение.
—Дайте това на някое пиле! — рече тя. — И, моля ви се, не се въртете постоянно пред очите ми!
— Защо ми се сърдите? — попита птичката. — Какво съм ви направила?
— Направила? — повтори португалката. — Извинете за забележката, но вашите думи са твърде неприлични!
— Вчера беше хубав слънчев ден — каза птичката, — а днес е тъй мрачно и задушно
— Много разбирате от времето — отвърна португалката. — Денят още не се е свърши. Но не гледайте тъй глупаво!
— Ах, сега вашите очи приличат също на ония зли очи, от които се спасих!
— Безсрамнице! — извика порутгалката. — Как смееш да ме сравняваш с котката, с това хищно същество? Аз, която нямам нито капчица зла кръв? Аз те взех под моя закрила и трябва да те науча на добро държане .
И тя откъсна веднага главата на бедната птичка, която падна мъртва.
— Гледай ти! — рече португалката. — Та значи тя и това не можа да понесе! Знаех си аз, че не беше за тоя свят. Аз бях майка за нея — да, туй го чувствувам, защото имам сърце.
В тоя миг съседският петел надникна в двора и изкукурига като локомотив.
— Ах, вие ще ме уморите с вашето кукуригане! — извика португалката. — Вие сте виновен за всичко. Тя си изгуби главата, пък и аз, струва ми се, скоро ще изгубя моята.
— Няма да е голяма загуба! — рече петелът.
— Моля да говорите с уважение за главата ми! — възрази португалката. — Тя имаше глас, умееше да пее, беше образована. Тя се отличаваше с добро и милостиво сърце, а това е едно ценно качество както за животните, тъй и за така наречените хора.
Около мъртвата птичка се събраха всички патици. Изобщо патиците чувствуват и изразяват силно своите чувства: и завистта, и състраданието. Понеже тук нямаше на какво да завиждат, те започнаха да изказват съболезнованията си. Дойдоха и две китайки.
— Такава пойна птичка ние никога вече не ще имаме! Тя беше почти китайка — шепнеха те и кудкудякаха със сълзи на очите. Останалите кокошки също тъй започнаха да кудкудякат, но очите на патиците бяха по-червени от очите на всички други.
— Да, ние имаме сърце! — казаха те. — И него никой не може да ни отнеме!
— Сърце! — повтори португалката. — И то велико сърце!
Време е вече да помислим с какво да натъпчем стомасите си! — рече патокът. — Това е по-важно от всичко друго! Голяма работа, че се счупила една играчка! Мигар малко такива играчки има още по света?

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:38 am

Снежната кралица

П
ЪРВИ РАЗКАЗ ЗА ОГЛЕДАЛОТО И ЗА НЕГОВИТЕ ЧАСТИЦИ
Слушайте, започваме! Когато стигнем до края на приказката, ще знаем повече, отколкото сега, защото ще приказваме за един лош магьосник. А той беше най-лошият от всички магьосници, защото беше самият дявол.
Веднъж той се намираше в много весело настроение: беше сполучил да направи едно огледало, което имаше това свойство, че всичко хубаво и добро, огледано в него, се изгубваше, а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо, отколкото бе в действителност. Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня, а най-красивите хора — грозни и гнусни. Лицата имбяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят, и ако някой имаше някоя пъпчица, тя покриваше целия му образ. Всичко туй забавляваше страшно много дявола. Минеше ли през ума на някой човек някоя добра мисъл, в огледалото се явяваше мигом обезобразеното й отражение — така че дяволът не можеше да се сдържи и се кикотеше радостно на хитрата си измислица. Ония, които по¬сещаваха неговото магьосническо училище — защото си имаше и училище, — разправяха навсякъде за новото чудо. „Едва сега, казваха те, могат да се познаят хората и светът в истинския им вид." И те тичаха с огледалото навсякъде и най-сетне не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него. Накрая им се пои¬ска да хвръкнат на небето и да се подиграят със слънцето. Но колкото по-високо се издига¬ха, толкова повече се кривеше и зъбеше огледалото в ръцете им, така че те едва можеха да го държат. Ала ето — те стигнаха вече до слънцето и огледалото се загърчи изведнъж тъй силно, че се изплъзна из ръцете им и падна на земята, където се счупи на милиони, милиарди и още по-малки частици.
Сега това огледало причиняваше много повече нещастия, отколкото по-рано, защото някои от частиците му бяха дребни като ситен пясък и се пръснаха по целия свят. Ако такива частици попаднеха някому в окото, те оставаха там и тогава човек виждаше всичко наопаки или пък забелязваше във всеки предмет само лошите му страни, защото всяко стъкълце бе запазило свойството, което притежаваше цялото огледало. На някои хора стъкълца попаднаха дори в сърцето и тъкмо туй беше най-лошото, защото сърцето им се превърна в парче лед. Няколко от частиците на огледалото бяха тъй големи, че можеха да се употребяват за стъкла на прозорци, и лошо нещо беше човек да гледа приятелите през тия стъкла. Други частици пък бяха сложени в очилата, но тежко на ония, които искаха да видят през тях истината и да бъдат справедливи. А дяволът се кискаше от радост, защото туй го забавляваше.
Но някои частици продължаваха да хвърчат из въздуха и сега ще чуем какво направиха те.
ВТОРИ РАЗКАЗ ЕДНО МАЛКО МОМЧЕ И ЕДНО МАЛКО МОМИЧЕ
В един голям град, където имаше толкова много хора и къщи, че не всички можеха да разполагат с място за градини, и където поради тая причина повечето от жителите се задоволяваха с цветя в саксии, живееха две бедни деца, които имаха градинка, не по-голяма от саксия. Тия две деца не бяха братче и сестриче, но се обичаха много. Родителите им живееха в две съседни къщи, под самите покриви. Покривът на едната къща се съединяваше с покрива на другата, а помежду се намираше дъждовният улей. Всяка стая имаше по едно прозорче. Трябваше само да прекрачиш улея, за да минеш от едното прозорче на другото.
Родителите имаха по едно голямо дървено сандъче, в което растяха зеленчуци и малки розови храсти. Във всяко сандъче имаше по един хубав храст, обсипан с чудни цветове. Веднъж родителите намислиха да поставят двете сандъчета над дъждовния улей — така че между двата прозореца цъфнаха две малки градинки. Граховите стъбла се спущаха надолу из сандъчетата, а розовите храсти се виеха около прозорците и сплитаха клоните си. По тоя начин се образуваше нещо като тържествена арка от зеленина и цветя. Сандъчетата бяха твърде високи и децата знаеха, че не трябва да се катерят по тях, но затуй пък родителите им позволяваха често да си ходят на гости и да седят на малката пейка под розите.Тогава те си играеха весело.
Зиме тия игри се прекъсваха. Понякога прозорците замръзваха, но децата нагряваха на печката медни монети, залепваха ги о стъклото и там веднага се отваряше малка кръгла дупчица. През всяка дупчица надничаше по едно весело око: окото на малкото момче и окото на малкото момиче. Момчето се казваше Кай, а момичето — Герда. Лете те можеха с един скок да си ходят на гости, но зиме трябваше да слизат и да се качват по много стъпала.
Веднъж валеше сняг.
— Това са бели пчели, които се роят — рече старата баба.
— Имат ли си те царица? — попита момчето, което знаеше, че истинските пчели имат царица.
— Да, имат си — отвърна бабата. — Тя хвърчи винаги в най-гъстия рояк. Тя е най-голяма от всички и никога не стои на едно място. Ту се спуща до земята, ту се издига чак до черните облаци. Понякога нощем лети из улиците на града и наднича през прозорците. Тогава прозорците замръзват и се покриват с чудни цветя.
— Да, ние сме виждали това! — извикаха в един глас децата и повярваха, че всичко туй е истина.
— Ами може ли Снежната царица да влезе тук? — попита малкото момиче.
— Само да посмее! — рече момчето. — Аз ще я сложа на печката и тя ще се стопи!
Но бабата помилва главата му и започна да разказва други приказки.
Вечерта, когато малкият Кай се прибра в къщи и се съблече, той се покатери на стола до прозореца и започна да гледа през малката дупчица. Из въздуха се носеха няколко снежинки. Една от тях, най-голямата, падна на края на едно от сандъчетата и започна да расте, да расте, докато най-сетне се превърна в жена, загърната в тънко бяло було, което бе изтъкано сякаш от милиони снежинки звездички. Тя беше прекрасна и нежна, но цяла от лед, от ослепително бял лед, и все пак бе жива. Очите й светеха като две ясни звезди, но в тях нямаше нито топлота, нито кротост. Тя кимна с глава към прозореца и повика момчето с ръка. Малкият Кай се изплаши и скочи от стола. В същия миг нещо прошумя, сякаш под прозореца изхвръкна голяма птица.
На другия ден времето беше ясно и мразовито, но скоро снегът започна да се топи, а после дойде и пролетта. Слънцето светна, из земята поникна трева, лястовичките зацвъртяха в гнездата си. Прозорците на къщите се разтвориха отново и децата можеха да седят като по-рано в своята градинка на покрива.
Колко хубаво цъфтяха розите през това лято! Малкото момиче бе научило една песничка, в която се говореше също за рози. Когато то я пееше, мислеше си за своите рози, а момчето пееше заедно с него:
Розите цъфтят и прецъфтяват,
но ние нивга няма да се разделим.
И децата се хващаха за ръце, целуваха розите, гледаха ясното слънце и си говореха. О, колко вълшебно беше лятото и колко хубаво бе под ухаещите розови храсти, които из¬глеждаха, че ще цъфтят вечно!
Веднъж Кай и Герда седяха и разглеждаха книжка с картинки, на които бяха изобразени животни и птици. Часовникът на черковната камбанария удари пет, когато Кай извика:
— Ох, нещо ми влезе в окото и ме бодна в сърцето!
Момичето се хвърли на шията му и той замига, ала в очите му не можеше да се види нищо.
— Струва ми се, че излезе — рече момчето.
Но то се излъга. В окото му бе попаднало едно от мъничките късчета на дяволското огледало, в което, както си спомняте, всичко добро и хубаво изглеждаше нищожно и безобразно, а лошото и грозното се отразяваше още по-ярко. Също такова късче бе по¬паднало и в сърцето на бедния Кай и то се превърна скоро в парче лед. Болката мина, но късчето остана.
— Защо плачеш? — попита той Герда. — Ух, колко си грозна! Мене нищо не ме боли!
Фу – извика той след това, — тая роза е проядена от червеи, а тая пък е съвсем крива!
Какви грозни рози! Също като сандъчетата, в които растат!
И той ритна едното сандъче и откъсна две рози.
— Кай, какво правиш? — изписка Герда. А той, като видя, че тя се уплаши, откъсна още една роза и избяга през прозореца в къщи, като остави самичко малкото хубаво момиче.
Когато Герда отиваше след това при него с картинната книжка, той й разправяше, че тая книжка е само за бебета. Когато пък старата баба им разказваше приказки, Кай винаги се опитваше да й възразява или се скриваше зад гърба й, туряше си очила и говореше също като нея. Той правеше това много сполучливо и разсмиваше ония, които го гледаха. Скоро момчето свикна да дразни всички съседи. То умееше да подражава говора, вървежа и лошите им привички и хората казваха:
— Това момче е умна глава!
А причината за всичко туй бяха само късчетата от дяволското огледало, които бяха попаднали в окото и в сърцето му. Ето защо той дразнеше дори и малката Герда, която го обичаше от все сърце.
Сега игрите му станаха съвсем други. Пък и той сам се промени и стана много разсъдлив. През един зимен ден, когато снегът валеше на едри парцали, Кай дойде при Герда с едно голямо увеличително стъкло и подигна края на синьото си палто, за да паднат отгоре няколко снежинки.
- Герда, погледни през стъклото – рече той.
Всяка снежинка изглеждаше много по-голяма, отколкото бе в действителност, и приличаше на прекрасно цвете или на десетолъчна звезда.
— Виж колко хубаво са направени! — каза Кай. — Те са много по-интересни от истинските цветя, защото нямат никакъв недостатък и са съвсем правилни. Жалко само, че се стопяват тъй бързо!
Скоро след това Кай дойде с големи ръкавици на ръцете и с шейна на гърба си. Той прошепна на ухото на Герда: „Аз взех позволение да отида на големия площад, дето играят другите деца" — и излезе навън.
На големия площад най-смелите момчета често привързваха шейните си за селските шейни и така се пързаляха много надалеч. Ех, че хубава беше тая игра! По едно време на площада се появи голяма бяла шейна. В нея седеше човек,загърнат в бял кожух и с бяла кожена шапка на главата. Шейната обиколи два пъти площада. Кай привърза своята малка шейничка за нея и тя го повлече напред. Бялата шейна се понесе бързо и възви зад ъгъла на най-близката улица. Човекът, който седеше в нея, се обърна и му кимна приятелски с глава, сякаш се познаваха отдавна. На няколко пъти Кай се опита да отвърже шейничката си, но човекът в кожуха му кимваше с глава и той оставаше на мястото си. Така те излязоха извън градските врати. Сега снегът започна да пада на такива големи парцали, че момчето не можеше да види нищо пред себе си. В същото време шейната полетя с бясна бързина напред. Кай дръпна връвта, за да се откъсне от голямата шейна, но напразно: неговата шейничка беше здраво вързана за другата и се носеше като вятър. Тогава той започна да крещи, но никой не го чуваше. Снегът валеше, бялата шейна хвърчеше. От време на време тя подскачаше силно, сякаш минаваше над ровове и плетища. Кай се изплаши много.
Снежните парцали ставаха все по-големи и по-големи и най-сетне се превърнаха в едри бели кокошки. Изведнъж те се пръснаха настрани и голямата шейна спря. Човекът, който седеше в нея, се изправи: това беше една висока, стройна, ослепително бяла жена — Снежната царица. Кожухът и шапката й бяха цели от сняг.
— Хубаво пътувахме с теб! — рече тя. — Но ти си цял замръзнал! Я се мушни под моя кожух!
И тя го сложи до себе си в шейната и го зави с кожуха си. Кай потъна сякаш в снежна пряспа.
— Студено ли ти е още? — попита тя и го целуна по челото.
0, тая целувка беше по-студена от лед! Тя го прониза чак до сърцето, което и без това наполовина вече бе ледено. На Кай се стори, че умира, ала туй бе само за миг. Сетне той престана да усеща студа и се почувствува много добре.
— Моята шейна! Не забравяй моята шейна! — беше първата му мисъл.
И те привързаха малката шейничка здраво за гърба на една от големите кокошки, която хвръкна след тях. Снежната царица целуна малкия Кай още веднъж и той забрави и Герда, и баба си, и всички близки в къщи.
— Повече няма да те целувам — рече тя, — защото ти ще умреш от моите целувки!
Кай я гледаше. Тя беше хубава, много хубава. По-умно и по-прекрасно лице от нейното той никога не бе виждал. Сега тя не изглеждаше направена от лед, както по-рано, когато му кимаше с глава през прозореца. В неговите очи тя беше съвършена. Кай не чувствуваше вече страх. Той й разказа, че знае да смята на ум дори с дробни числа, че знае колко квадратни мили и жители има всяка страна. А Снежната царица го слушаше и му се усмихваше и тогава нему се стори, че туй, което знае, е съвсем малко. Кай погледна нагоре към широкото небе. В същия миг Снежната царица полетя с него високо, на най-далечния черен облак. Наоколо фучеше и свиреше буря, като че пееше старинни песни. Снежната царица и Кай летяха над гори и езера, над морета и земи. Под тях ревеше студеният вятър, виеха вълци, блестеше сняг, със злокобен крясък хвърчаха черни гарвани. А над главите им светеше месечината, голяма и ясна, и Кай я гледаше през цялата тая дълга и предълга зимна нощ.
През деня той спа в скута на Снежната царица.
ТРЕТИ РАЗКАЗ ЦВЕТАРНИКЪТ НА ЖЕНАТА КОЯТО УМЕЕШЕ ДА
ОМАГЬОСВА
А какво стана с малката Герда, когато Кай не се върна в къщи? Къде беше отишъл той? Никой нищо не знаеше, никой нищо не можеше да каже. Децата разправяха само, че го видели как привързал шейничката си за прекрасната бяла шейна, как тая шейна възвила зад ъгъла на близката улица и оттам се понесла към градските врати. Ала никой не знаеше какво бе станало с него. Много сълзи се проляха за Кай, но малката Герда плака най-много и най-дълго от всички. После се разнесе слух, че той е умрял или може би се е удавил в реката, която течеше край града. О, колко дълга и тъжна беше тая зима!
Но ето, пролетта се върна, а заедно с нея се върна и ясното топло слънчице.
— Кай е умрял! — каза малката Герда.
— Не вярвам! — отвърна слънцето.
— Той е умрял, няма го! —каза тя на лястовичките.
— Не вярваме! — отговориха те и най-сетне Герда сама престана да вярва това.
— Ще обуя новите си червени обувки, които Кай още не е виждал — рече тя една сутрин, — и ще отида на реката да я питам за него.
Беше още много рано. Тя целуна старата си баба, която спеше, обу червените си обувки и отиде съвсем самичка накрай града, при реката.
— Вярно ли е, че ти си взела моето малко другарче? Аз ще ти подаря червените си обувки, ако ми го върнеш!
И на момичето се стори, че вълните закимаха някак особено насреща му. Тогава то сне новите си червени обувки, най-скъпото, което имаше, и ги хвърли в реката. Но обувките паднаха до самия бряг и вълните ги изтласкаха отново на сушата. Реката не искаше да вземе от Герда най-скъпия й предмет, защото не можеше да й върне Кай. Но Герда помисли, че не е хвърлила достатъчно далеч обувките и затова влезе в лодката, която се люлееше между тръстиката, застана на самия й край и пак хвърли обувките във водата. Ала лодката не беше привързана и се отдели от брега. Герда забеляза това и поиска да скочи на сушата, но преди да стигне на другия край на лодката, тя навлезе вече в реката и се понесе бързо по течението.
Малката Герда се изплаши не на шега и започна да плаче. Но само врабчетата можеха да я чуят, а те нямаха сили да я изнесат на сушата. Те само летяха покрай брега и чуруликаха: „Ето ни! Ето ни!" — сякаш искаха да я утешат.
Лодката продължаваше да се носи по течението, а малката Герда седеше мирно в нея по чорапи. Обувките й плаваха отзад, но не можеха да я настигнат, защото лодката плаваше по-бързо от тях.
Бреговете на реката бяха много красиви. Навсякъде се виждаха прекрасни цветя, високи разлистени дървета, зелени ливади, по които пасяха овце и крави, но никъде не се виждаше нито един човек.
„Може би реката ще ме отнесе при Кай!" — помисли си Герда и тая мисъл я развесели. Тя се изправи на нозе и дълго се любува на прекрасните зелени брегове. Най-сетне доплава до една вишнева градина, където имаше малка къщичка с чудни сини и червени прозорци и сламен покрив. Пред вратата на къщичката стояха двама дървени войници, които отдаваха чест с пушки в ръце. Герда им извика, понеже ги сметна за живи, но те, разбира се, не й
отговориха. Тя дойде съвсем близо до тях и извика още по-силно. Тогава из къщичката излезе една стара жена, която се подпираше на патерици и носеше голяма сламена шапка, цяла изписана с най-чудни цветя.
— Ах ти, бедно момиче! — каза старата жена. —Как си попаднало в такава голяма и бърза река и как си дошло толкова далеч?
При тия думи жената влезе във водата, с патерицата си издърпа лодката и изнесе Герда на брега.
Герда се зарадва много, когато се намери отново на сушата, макар че изпита лека уплаха от непознатата жена.
— Ела при мен, разкажи ми коя си ти и как си дошла тук? — рече старицата.
И Герда й разправи всичко, а жената слушаше, клатеше глава и повтаряше: „Хм! Хм!" Но когато момичето свърши разказа си и я запита дали не е виждала малкия Кай, тя отвърна, че той не е минал оттук, но навярно скоро ще мине и затуй Герда не трябва да тъжи.
— Я по-добре си хапни малко вишни и се полюбувай на цветята в градината! Те са много по-хубави от ония, дето ги рисуват по книжките. Всяко цвете ще ти разкаже по една приказка.
И старата жена хвана Герда за ръка, заведе я в къщичката и затвори вратата.
Прозорците се намираха високо над пода и стъклата им бяха червени, сини и жълти, така че дневната светлина, която минаваше през тях, светеше в различни цветове. На масата бяха сложени чудно хубави вишни и Герда получи позволение да яде от тях, ко¬лкото си иска. И докато тя ядеше, старата жена разчесваше със златен гребен светлата й коса, която пламтеше като злато и обгръщаше хубавото й лице, кръгло и свежо като роза.
— Отдавна исках да си имам такова малко момиче — каза жената. — Ще видиш колко хубаво ще си живеем с теб!
И колкото повече тя разчесваше косата й, толкова по-малко Герда мислеше за своето другарче Кай, защото старата жена беше магьосница и умееше да омагьосва. Но тя не беше лоша и омагьосваше само понякога, за собствено удоволствие. Сега й се поиска да задържи Герда при себе си. Тя отиде в градината и размаха патерицата си над всички розови храсти. И макар че храстите бяха покрити с цветове, при това движение те потънаха мигом в земята и от тях не остана нито следа. Старата жена се страхуваше, че Герда, като види розите, ще си сцомни за своите рози и за Кай и ще избяга от нея.
После добрата магьосница заведе Герда в своя цветарник. Ах, колко хубаво беше там и какво чудно ухание се носеше наоколо! Там имаше всякакви цветя, от всички годишни времена. Нито една книжка с картинки не може да бъде по-прекрасна и по-пъстра от тоя цветарник. Герда заскача от радост и игра сред цветята, докато слънцето се скри зад високите вишневи дървета. Тогава старата жена я сложи на едно меко легло с червени копринени възглавнички, пълни със сини теменужки. Момичето заспа и сънува чудни сънища.
На следния ден то пак игра на слънце сред цветята. Така минаха много дни. Герда знаеше всяко цвете в градината, но колкото и много да бяха те, все й се струваше, че
едно цвете липсва. Кое именно беше то — тя не можеше да каже. Веднъж тя седеше и разглеждаше сламената шапка на старата магьосница, нашарена с всякакви цветя и най-хубавите от тия цветя бяха розите. Тях магьосницата бе забравила да заличи от шапката си, както направи това с розите в градината. Ала тъй е винаги, когато има да се случи нещо.
— Как! Мигар тук няма рози? — извика Герда и веднага побягна из градината и затърси между цветята. Ала тук нямаше нито една роза.
Тогава Герда седна на земята и заплака. Топлите й сълзи покапаха точно на онова място, където по-рано растеше един от розовите храсти. И когато сълзите намокриха земята, розовият храст израсна мигом пред нея — също тъй свеж и потънал в цветове, както по-рано. Герда го прегърна, целуна всички рози и си спомни за хубавите рози в къщи и за малкия Кай.
— Ах, колко се забавих тук! — каза малкото момиче. — Нали бях тръгнала да търся Кай! Не знаете ли вие де е той? — попита тя розите. — Как мислите, жив ли е още?
— Да, жив е! — отвърнаха розите. — Ние бяхме в земята, където са всички умрели хора, но Кай не беше там.
— Благодаря ви — рече малката Герда и побягна към другите цветя. Тя надничаше в чашките им и питаше:
— Знаете ли де е малкият Кай?
Но всяко цвете се грееше на слънце и мислеше само за своята история. Герда чу много такива истории, ала в нито една от тях не се говореше за Кай. Какво й разказа огнената лилия?
— Чуваш ли барабана? Бум! Бум! Слушай тъжната песен на жените! Слушай виковете на свещеника! На кладата стои една индийка, загърната в червена мантия. Пламъците се издигат около нея и около тялото на умрелия й мъж, но тя мисли за оня, който остана жив, за оня, чийто огнен поглед изгаряше сърцето й много по-силно от пламъка, който скоро ще превърне тялото й в пепел. Може ли пламъкът на сърцето да угасне в пламъка на кладата?
— Нищо не разбрах от това — рече малката Герда.
— Това е моята приказка — каза огнената лилия.
А бръшлянът какво разказа?
— Над тесния път се издига стар рицарски замък. Гъст бръшлян расте по изкривените му червени стени и около балкона, на който стои хубава девойка. Тя се навежда над преградата и гледа към пътя. Няма роза по-свежа от нея — тая девойка е по-нежна от листец на ябълков цвят, подухвай от вятъра. Скъпата й копринена рокля шумоли. „Защо той още не иде?"
— За Кай ли говориш? — попита Герда.
— Аз си разправям само моята приказка, моя сън — отвърна бръшлянът. А какво разказа малкото кокиче?
— Между дърветата виси на две въжета една дълга дъска — това е люлка. Две хубави малки момиченца в снежнобели роклички и със зелени копринени панделки на шапките седят на дъската и се люлеят. Тяхното по-голямо братче стои право в люлката, прихванало с лакти въжетата. В едната си ръка държи чашка със сапунена вода, а в другата — глинена тръбица. То надува тръбицата и от нея изскачат сапунени мехурчета. Люлката се люлее, мехурчетата хвърчат нагоре, обагрени с всички цветове на дъгата. Ето, последното мехурче още виси на края на тръбицата и вятърът го огъва на всички страни. Люлката се клати назад и напред. Едно малко черно кученце, леко като сапунено мехурче, се изправя на за¬дните си крака и иска да скочи върху дъската. А дъската се издига, кученцето пада, джафка и се сърди. Децата го дразнят, мехурчетата се пукат… Дъската, която се люлее, и мехурчето, което се пука — това е моята песничка!
— Тя е много хубава, но ти говориш тъй жално и не казваш нищо за малкия Кай — рече Герда.
И тя отиде при зюмбюлите.
— Имаше три стройни и нежни хубавици сестри — разказваха зюмбюлите. — Роклята на едната беше червена, на другата — синя, на третата — съвсем бяла. Ръка за ръка играеха те край тихото езеро на ясна месечина. Те не бяха самодиви, а човешки същества. Във въздуха се разнесе сладко ухание и девойките избягаха в гората. Тогава уханието стана още по-силно и по-сладко. Из гъсталака се показаха три погребални ковчега и в тях лежеха трите хубавици сестри. А наоколо хвърчеха светулки като живи пламъчета. Спяха ли девойките или бяха умрели? Уханието на цветята казва, че са умрели. Вечерната камбана звъни за погребение!
— Вие ме наскърбихте — каза малката Герда. — Вие миришете тъй силно, че аз не мога да не помисля за умрелите девойки. Ах, дали не е умрял и Кай? Но розите, които бяха под земята, казват, че го нямало там.
— Бим-бам-бим! — задрънкаха зюмбюлевите звънчета. — Ние не звъним за Кай, ние не го познаваме! Ние си пеем само нашата песничка, едничката, която знаем!
И Герда отиде при лютиката, която се жълтееше всред зелената трева.
— Ти приличаш на малко слънчице! — рече тя. — Кажи ми знаеш ли де мога да намеря
моето другарче?
А лютиката засия и погледна Герда. Каква песен й изпя тя? Ах, и в нея не се казваше нито думичка за Кай!
— Ранна пролет. В един малък двор грее ясното топло слънце. Лъчите му се плъзгат по белите стени на съседната къща, до която блести като злато първото пролетно цвете. На двора седи на стол стара жена. Ето нейната внучка, малко хубаво момиче, й идва на гости и я целува. Целувката на момичето е по-чиста от злато — злато на устните, злато на сърцето, злато и на небето в тоя утринен час!… Туй е моята песничка! — завърши лютиката.
— Моята бедна стара баба! — въздъхна Герда. — Навярно тя тъгува сега за мен също тъй, както тъгуваше за малкия Кай. Но аз скоро ще се върна заедно с него. Безполезно е да питам повече цветята. Те знаят само своите песнички и не могат да ми кажат нищо за Кай.
И тя подигна малката си рокличка, за да тича по-силно, но жълтата лилия я удари по нозете, когато искаше да я прескочи. Тогава момичето се спря, погледна цветето с дългото стъбло и попита:
— Може би ти знаеш нещо за малкия Кай?
Герда се наведе съвсем близо до лилията, а тя ето какво й разправи:
— Аз мога да виждам себе си, мога да се радвам на хубостта си! О, какво чудесно ухание се лее от мен! Горе, в малката стаичка на тавана, стои полуоблечено момиченце, което танцува. То стои ту на единия си крак, ту на другия, сякаш подпира целия свят с нозете си. То е толкова нежно, че изглежда като измама на очите. Излива вода от чайника върху някакво бяло платно, което държи в ръцете си. Това е неговият пояс. Чистотата е хубаво нещо! Бялата му рокличка виси на една кука. Тя е също изпрана с вода от чайника и изсушена на покрива. Момичето я облича, превързва около шията си жълто копринено шалче и рокличката му става още по-бяла. Виж го как стои на един крак, също като цвете върху стъблото си!.. Аз мога да виждам себе си, мога да се радвам на хубостта си!
— Това не ме интересува — каза малката Герда. — Нямаше нужда да ми разправяш всичко туй.
И тя побягна към изхода на градината.
Вратичката беше затворена, но Герда дръпна ръждивата ключалка и тя се счупи. Вратата се отвори и малкото момиче изскочи босо навън. То се обърна три пъти назад, но никой не го гонеше. Най-сетне Герда се умори и седна да си почине на един голям камък. Тогава се огледа наоколо и видя, че лятото беше минало, че беше вече късна есен. В прекрасната градина на старата жена, дето грееше винаги слънце и дето цъфтяха цветя от всички годишни времена, това, разбира се, не можеше да се забележи.
— Господи, колко много се забавих! — извика малката Герда. — Есента е вече настъпила, а аз съм седнала да почивам.
И тя скочи от камъка и тръгна отново на път.
О, как я боляха изранените й нозе! А наоколо беше тъй студено и тъй пусто. Дългите листа на върбите бяха съвсем пожълтели и мъглата росеше като дъжд. Листата капеха едно след друго. Само трънкосливката имаше още плодове, но те бяха кисели и тръпчиви. Целият свят изглеждаше сив и тъжен.
ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ КНЯЗЪТ И КНЯГИНЯТА
Герда пак седна да си почине. Насреща й върху снега скачаше един голям гарван. Той дълго я гледа, като клатеше глава, и най-сетне заговори:
— Га! Га! Добър ден!
По-хубаво гарванът не можеше да приказва на човешки език, но той желаеше доброто на момичето и го попита къде е тръгнало тъй самичко по широкия свят. Герда разбра много добре думата „самичко" и почувствува какво означава тя. Момичето разказа на гарвана цялата си история и го запита дали не е виждал малкия Кай.
Гарванът поклати важно глава и рече:
— Може би, може би!
— Как? Истина ли? — извика радостно момичето и прегърна гарвана тъй силно, че насмалко щеше да го удуши.
— Полека! — каза гарванът. — Струва ми се, че това беше малкият Кай. Но той навярно те е забравил там, при княгинята.
— Мигар той живее при княгинята? — попита Герда.
— Да, слушай — рече гарванът. — Само че аз говоря мъчно на вашия език. Ако знаеш гарвански, бих могъл да ти приказвам много по-добре.
— Не, аз никога не съм учила гарвански — рече Герда. — Но моята баба разбира тоя език и може да говори на него.
— Нищо — каза гарванът. — Лошото е само, че трудно ще се разбираме.
И той разказа всичко, каквото знаеше.
— В царството, в което се намираш сега, живее една княгиня. Тя е много умна, защото
е чела всички вестници в света и после пак ги е забравила. Неотдавна тя седеше на престола си, а това не е тъй приятно, както обикновено мислят хората. И тъй както си седеше, княгинята започна да тананика една песничка, а в тая песничка се казваше: „Защо пък да не се омъжа?"
„Наистина, защо ли не се омъжа?" — каза си княгинята и реши веднага да се омъжи, но само за човек, който може да води разговор, а не да мълчи и да се надува, защото туй е твърде досадно. Княгинята свика всичките си придворни дами и когато те узнаха каква е работата, зарадваха се много. „Драго ни е! — извикаха те. — Неотдавна и ние сами мислехме за това!" Бъди уверена, че ти говоря самата истина — рече гарванът. — Аз имам една питомна годеница, която се разхожда свободно из палата, и тя именно ми разказа всичко туй. Да, моята годеницата е врана. Та да си дойдем на думата. На следния ден всички вестници излязоха с рамки от сърца и с гербовете на княгинята. В тях се съобщаваше, че всеки хубав момък може да се яви в палата и да поприказва с княгинята. Тоя, който говори най-добре, тя ще избере за свой съпруг.
Да, да, уверявам те! — каза гарванът. — Всичко туй е също тъй вярно, както е вярно, че седя сега пред теб. Отвред се затекоха младежи. Настана голяма бъркотия: всеки се блъскаше, всеки тичаше насам-натам, ала нито първия, нито втория ден можа да сполучи някой. Всички умееха да говорят добре, докато бяха на улицата, но щом прекрачеха прага на палата и зърнеха стражата със сребърните ширити, щом се изкачеха по стълбите и съглеждаха слугите в златните дрехи и големите ярко осветени салони, те се забъркваха и не можеха да кажат нито думица. Изправеха ли се пред престола, на който седеше княгинята, те можеха да повторят само нейната последна дума. А тя, разбира се, не искаше да слуша собствените си думи. Сякаш всички тия младежи биваха омагьосвани от нещо, до¬като излязат на улицата. Едва тогава езиците им се развързваха. Те се нареждаха в дълги редици — от портите на палата чак до градските врати.
Аз сам ходих да ги видя — каза гарванът. — Те бяха гладни и жадни, но от палата не им даваха дори чашка вода. Наистина някои по-умни си бяха донесли хляб и масло, но само за себе си.
„Нека изгладнеят, та княгинята да не ги хареса" — казваха си те за другите.
— Ами Кай, малкият Кай? — попита Герда. — Кога дойде той? Беше ли и той в тълпата?
— Чакай! Сега ще стигнем до него. На третия ден в палата пристигна едно малко момче без кон и без кола. То вървеше пешком към палата. Очите му светеха като твоите, но дрехите му бяха вехти.
— Това е Кай! — извика радостно Герда. — Значи аз ще намеря моето другарче? — И тя запляска весело с ръце.
— То носеше на гърба си малка торба — продължаваше гарванът.
— Не, туй е било навярно шейната му — каза Герда. — Той излезе с шейна от къщи.
— Може и тъй да е — рече гарванът. — На това не обърнах внимание. Но от устата на моята питомна годеница чух и мога да твърдя положително, че когато момчето съгледа войниците със сребърните ширити пред входа на палата и когато се изкачи по стълбите и видя слугите в златните дрехи, то никак не се смути. Поздрави ги и рече: „Трябва да е много досадно да стоиш на стълбите. Аз ще вляза вътре." Всички зали бяха силно осветени. Царедворците и генералите ходеха по чорапи и носеха златни съдове. По-голяма тържественост човек не можеше да си представи. Само обущата на момченцето скърцаха и дигаха шум, ала туй не го смущаваше.
Това наистина е бил Кай — каза Герда, — защото той имаше нови обуща. Аз го чувах как скърца с тях в бабината стая.
— Да, те скърцаха силно — продължаваше гарванът. — Той влезе смело при княгинята, която седеше върху един бисер, голям колкото колело на чекрък. А всички царедворци със своите прислужници и с прислужниците на прислужниците си и всички кавалери със своите придружници и с придружниците на придружниците стояха наоколо и колкото по-близо стояха до вратата, толкова бяха по-горди! Човек просто не смееше да гледа слугата на при¬служника на придворния лакей — тъй важно стоеше той до самата врата.
— Ах, това трябва да е било ужасно! — извика разтреперана Герда. — И въпреки туй Кай се ожени за княгинята, нали?
— Ако не бях гарван, аз сам бих се оженил за нея, макар че съм вече сгоден — отвърна гарванът. — Разправят, че той говорел също тъй хубаво, както аз говоря гарвански език. Това чух от устата на моята питомна годеница. Той бил весел и хубав и заявил, че дошъл не да се жени, а само да чуе мъдрите слова на княгинята. Но тя му се понравила, а после и той се понравил на нея.
— Да, това наистина е бил Кай — каза Герда. — Той беше много умен и знаеше да смята наум дори с дробни числа. Ах, заведи ме, моля ти се, в палата!
— Лесно е да се каже това — отвърна гарванът, — но трудно е да се изпълни. Чакай, аз ще говоря с моята годеница. Може би тя ще ни даде някакъв съвет. Защото, трябва да ти призная, такова момиче като теб мъчно може да влезе в палата.
— Не, мен ще ме пуснат! — извика Герда. — Когато Кай чуе, че съм дошла, той сам ще излезе да ме посрещне.
— Почакай ме там, зад решетката! — рече гарванът и като поклати глава, разпери криле и хвръкна.
Късно вечерта гарванът се върна.
— Га! Га! — извика той. — Нося ти много здраве от моята годеница и едно малко хлебче, което тя открадна от кухнята. Там има много хляб, а ти сигурно си гладна. Слушай сега: ни ве ще можеш да влезеш в палата, защото си боса, а войниците със сребърните
ширити и слугите в златните дрехи не позволяват никому да влиза там бос.
Но не плачи — ти все пак ще отидеш в палата. Моята годеница знае една малка задна стълбичка, която води в спалнята на княгинята. Тя знае също и къде се намира ключът от спалнята.
И те отидоха в градината на палата, в една голяма алея, където листата капеха от дърветата. Когато всички лампи в палата изгаснаха, гарванът заведе Герда до задната врата, която стоеше полуотворена.
0, как силно биеше сърцето на Герда от страх и надежда! Струваше й се, че тя прави нещо лошо, а всъщност искаше само да узнае дали Кай е наистина тук. Да, той трябва да е тук. Герда си представяше съвсем ясно как той й се усмихва също както някога, когато двамата седяха под розовите храсти в къщи. Той, разбира се, ще се зарадва, като чуе колко дълъг път е изминала тя заради него и колко много са натъжени всички у тях от неговото отсъствие. Ах, сърчицето й замираше от уплаха и радост!
Ето, те стигнаха вече до стълбата. На една поличка гореше малка лампа, а долу на пода стоеше една питомна врана. Тя въртеше глава на всички страни и разглеждаше внимателно Герда, която се поклони, както баба й я бе научила.
— Моят годеник ми разправи много хубави неща за теб, малка госпожице — рече враната. — Твоята история е наистина трогателна. Искаш ли да вземеш лампата? Аз ще вървя напред, а вие двамата след мен. Ще вървим все направо и никого няма да срещнем.
— Струва ми се, че някой върви след нас — каза Герда. В същия миг край нея наистина пропълзяха някакви сенки: коне с развени гриви и с тънки нозе и на тях ловци, дами и рицари.
— Това са сънища! — извика враната. — Дошли са да водят на лов мислите на благородните господа. Туй е твърде удобно за нас, защото ти ще можеш да видиш по-отблизо спящите. Но надявам се, че когато те приемат с почит, ти ще ни бъдеш при¬знателна, нали?
— О, за туй можем да бъдем напълно сигурни! — забеляза дивият гарван.
И те влязоха в първата зала, стените на която бяха покрити и украсени с изкуствени цветя. Тук сънищата просто се тълпяха и хвърчаха тъй бързо, че Герда не можеше да ги различи отблизо. Залите ставаха все по-прекрасни и човек се замайваше от тяхното великолепие.
Най-сетне те влязоха в спалнята. Тук таванът приличаше на голямо палмово дърво със стъклени листа, а посред залата, върху дебело златно стъбло, висяха две легла, всяко от които приличаше на лилия. Едното легло беше бяло и в него спеше княгинята. Другото бе червено и в него Герда трябваше да търси Кай. Тя подигна едно от червените листа и видя малка мургава главичка. Да, това беше Кай! Герда извика високо името му и приближи лампата към него. Сънищата отлетяха веднага, той се събуди, извърна глава и — ах, това не беше Кай!
Князът приличаше на него само в шията, макар че беше също тъй млад и хубав. Събуди се и княгинята. Тя разтърка очи в едно листенце на бялата лилия и попита какво се е случило. Тогава малката Герда заплака и разказа цялата си история и всичко, каквото бяха направили гарваните за нея.
— Бедно дете — рекоха князът и княгинята. Те похвалиха гарваните и обещаха да не им се сърдят и дори да ги възнаградят, но при условие, че друг път не ще вършат такива неща.
— Искате ли да ви пусна на свобода, или да ви провъзглася за придворни гарвани с право да се ползувате от всички остатъци от кухнята? — попита княгинята.
Двата гарвана се поклониха ниско и отвърнаха, че предпочитат постоянното местожителство. Те се замислиха за старостта и решиха, че не ще бъде зле да имат осигурена прехрана на стари години.
Князът стана от леглото си и покани Герда да легне в него, защото след всичко, което чу, той не можеше да заспи. Тя сви ръчичките си и помисли: „Колко добри са тук и хората, и животните!"—после затвори очи и сладко заспа. Сънищата се втурнаха отново в стаята и на Герда се стори, че ангели возят една малка шейна, в която седи Кай и й кима с глава. Но всичко туй беше само сън и всичко изчезна мигом, щом тя отвори очи.
На следната утрин князът и княгинята облякоха малката Герда в кадифе и коприна. Те й предложиха да остане в палата, където можеше да живее безгрижно. Но Герда ги помоли да й дадат само една малка кола с кон и едни обувки, защото бе решила да тръгне отново по света, за да търси малкия Кай.
Дадоха й не само обувки, но и маншон за ръцете и я облякоха в чисти дебели дрехи. И когато тя се приготви за път, пред вратата спря една кола от чисто злато с герба на княза и княгинята. Коларят, слугите и гвардейците — да, бяха й дали дори гвардейци да я при¬дружават — носеха на главите си златни корони. Князът и княгинята сами й помагаха да се качи в колата и й пожелаха добър път. Горският гарван, който се беше вече оженил, изпрати Герда далеч от палата. Той седеше до нея, защото не можеше да пътува с гръб към конете. Питомната врана пък стоеше пред вратата и пляскаше с криле. Тя не отиде с тях, защото страдаше от главоболие още от деня, когато я бяха приели за придворна врана и й бяха позволили да яде, колкото си иска. Цялата кола бе натъпкана със захарни бисквити, а сандъкът под седалището беше пълен с плодове и сладки.
— Сбогом! Сбогом! — викаха князът и княгинята.
Малката Герда плачеше, от очите на гарвана също се лееха сълзи. Тъй пропътуваха те първите три мили. После и гарванът се сбогува с момичето и тая раздяла беше много тежка за тях. Гарванът кацна на едно дърво и размахваше черните си криле, докато златната кола, която грееше като слънце, се изгуби от очите му.
ПЕТИ РАЗКАЗ
МАЛКАТА РАЗБОЙНИЧКА
Герда пътуваше из тъмна гора, но колата светеше като факел. Съгледаха я разбойници и се нахвърлиха върху богатата плячка.
— Това е злато, чисто злато! — извикаха те, като изскочиха из храстите, хванаха конете, убиха малките гвардейци, коларя и слугите и измъкнаха Герда от колата.
— Ах, колко е тлъстичка и хубава, навярно с орехи са я хранили! — рече една стара разбойничка с дълга сплъстена брада и рошави вежди. — Месцето й трябва да е като на малко агне! Ах, как ми се иска да си хапна от нея!
И тя измъкна един остър нож, който лъсна страшно.
— Олеле-е-е! — извика в същия миг старата разбойничка. Нейната дъщеря, която седеше на гърба й, я беше захапала силно за ухото.
— Проклетнице! — пискаше тя, без да може да убие Герда.
— Тя ще си играе с мен! — рече малката разбойничка. — Ще ми даде маншона си и хубавите си дрехи и ще спи с мен на едно легло.
И разбойническото момиче ухапа още веднъж майка си, но тоя път толкова силно, че тя подскочи и се завъртя на петите си. Всички разбойници се разкискаха и казаха:
— Гледайте я как танцува с плашилото си!
Искам да се кача в колата! — извика разбойническото момиче и неговото желание бе веднага изпълнено. Малката разбойничка и Герда седнаха в колата и препуснаха навътре в тъмната гора през тръни и камъни. Разбойническото момиче беше голямо колкото Герда, но имаше широки плещи, мургава кожа и беше по-силно. Очите му бяха съвсем черни и гледаха някак тъжно. То прегърна малката Герда през кръста и каза:
- Те няма да те убият, докато аз не ти се разсърдя! Ти навярно си някоя княгиня?
- Не, – отвърна Герда и разказа всичко, което беше преживяла, разказа колко много обича малкия Кай.
Разбойническото момиче я погледна строго, поклати глава и каза:
— Те няма да те убият дори и когато аз ти се разсърдя, защото тогава аз сама ще те убия!
И то изтри сълзите на Герда и скри ръцете си в нейния мек и топъл маншон.
Най-сетне колата спря. Те влязоха в двора на разбойническия замък, чиито стени бяха разпукани от горе до долу. Из пукнатините хвърчеха гарвани и врани, а наоколо наизскачаха големи кучета, вързани за вериги. Тия кучета гледаха така свирепо, сякаш бяха готови да разкъсат човека, но те не лаеха, защото им беше забранено.
В една широка стара зала с опушени стени гореше голям огън на каменно огнище. Димът се виеше под тавана и търсеше място да излезе навън. В един голям казан вреше супа, а на шишове се печеха диви и питомни зайци.
— Тая нощ ти ще спиш с мен и с всичките ми животни! — каза разбойническото момиче.
Те се нахраниха, пиха и после отидоха в един ъгъл, където беше насипана слама, покрита с черги. Над това легло бяха кръстосани върлини, по които спяха накацали около стотина гълъба. Когато момичетата се приближиха, птиците зашумяха леко.
— Всички тия гълъби са мои — рече малката разбойничка, като улови един от гълъбите за нозете и го разтърси тъй силно, че бедната птица запърха в ръцете й. — Целуни го! — извика тя и удари с него Герда по лицето. — Там пък има диви гълъби — продължаваше момичето, като сочеше една дупка в стената, замрежена с дървени пръчки. — Тия два гълъба са горски скитници. Те ще избягат веднага, ако не ги държим добре затворени. А ето и моя стар любимец Бе! – При тия думи разбойническото момиче издърпа за рогата един северен елен, който беше вързан с връв и имаше около шията си лъскав меден гер-дан. — Него също трябва да пазим добре, защото и той ще избяга. Всяка вечер аз го гъделичкам по шията с моя остър нож и той много се плаши от това.
Малката разбойничка измъкна от една пукнатина в стената остър нож и помилва с него шията на елена. Бедното животно започна да рита и да скача, а разбойническото момиче се разкиска и дръпна Герда в леглото.
— Мигар ти спиш с нож? — попита Герда, като се огледа уплашено наоколо.
— Аз спя винаги с ножа си! — отвърна малката разбойничка. — Никой не знае какво може да се случи. А сега хайде, разправи ми още веднъж историята за малкия Кай и за твоето пътуване по широкия свят!
И Герда разказа отново цялата своя история. Горките гълъби гукаха отгоре в клетката си, а другите спяха. Разбойническото момиче бе обвило едната си ръка около шията на Герда, а в другата държеше ножа и хъркаше тъй силно, че Герда не можа да мигне цяла нощ. Тя не знаеше дали ще я оставят жива, или ще я убият. Разбойниците седяха около огъня, пееха и пиеха, а старата разбойничка скачаше и се премяташе презглава. О, с ка¬къв страх гледаше Герда всичко това!
Изведнъж горските гълъби заговориха:
— Гу! Гу! Ние видяхме малкия Кай. Една бяла кокошка возеше неговата шейна. Той седеше в нозете на Снежната царица, която мина през гората, когато ние лежахме още в гнездото си. Тя духна към нас и всичките ни братчета измряха освен нас двете. Гу! Гу!
— Какво казахте? — рече Герда. — Накъде пътуваше Снежната царица? Знаете ли нещо за нея?
— Навярно тя пътуваше за Лапландия, защото там винаги има сняг и лед. Питай северния елен, който е вързан отсреща.
— Да, там има винаги сняг и лед и е чудно хубаво! — каза еленът. — Там можеш да тичаш на свобода по широките бели равнини. Там е опъната лятната палатка на Снежната царица, а нейният голям замък се намира по-горе, на самия Северен полюс, на остров,кой-то се казва Шпицберген.
— О, Кай, миличък Кай! — въздъхна Герда.
— Мирувай — рече малката разбойничка, — защото ще ти забия ножа в гърдите!
На сутринта Герда й разказа всичко, което чу от горските гълъби. Разбойническото момиче я погледна строго, поклати глава и каза:
— Добре, така да бъде!.. Знаеш ли ти къде се намира Лапландия? — попита то северния елен.
— Че ако аз не зная това, кой ще знае! — отвърна еленът и очите му светнаха. — Там съм се родил и израснал, там съм тичал по снежните полета.
— Слушай! — каза разбойническото момиче на Герда. — Всички наши хора са излезли. Само мама е в къщи, но след закуска тя ще си пийне от голямото шише и ще заспи за малко. Тогава аз ще направя нещо за теб!
И момичето скочи от леглото, отиде при майка си, дръпна я за брадата и рече:
— Добро утро, мила козичке!
И майката плесна така силно детето си, че носът му стана червен. Разбира се, тя направи туй от любов, защото такива бяха милувките й .
После, когато старата жена пийна няколко глътки от голямото шише и захърка, малката разбойничка се приближи до северния елен и му каза:
— Дълго още бих искала да те гъделичкам с ножа по шията, защото тогава си много смешен. Но няма какво да се прави. Аз ще те отвържа и ще те пусна да избягаш в Лапландия. Само че ще тичаш с всичка сила и ще отнесеш това малко момиче в замъка на Снежната царица, където живее неговият другар. Ти навярно си чул какво приказваше то преди малко. То говореше доста високо, а ти обичаш да подслушваш.
Еленът подскочи от радост. Разбойническото момиче качи Герда на гърба му, завърза я здраво и дори й сложи за седло една мека възглавничка.
— Вземи тия кожени обувки, защото на север е студено — рече малката разбойничка. — Аз пък ще запазя за себе си маншона, той е много хубав. Но аз няма да те оставя да мръзнеш. Ето ти големите мамини ръкавици, те ще ти стигнат чак до лактите. Сложи ги на ръцете си. Ах, сега ти наистина заприлича в ръцете на моята грозна майка!
Герда плачеше от радост.
— Не мога да търпя хленчене — каза разбойническото момиче. — Сега ти трябва да бъдеш весела! Ето ти два хляба и малко сланина, за да не гладуваш!
И тя привърза за гърба на елена хлябовете и сланината. После момичето отвори вратата, изгони из двора големите кучета, преряза с острия нож връвта на елена и му каза:
— Хайде, бягай и пази това момиче!
Герда протегна ръцете си в големите ръкавици към малката разбойничка и извика:
— Сбогом!
След това северният елен побягна с всичка сила из голямата гора — през камъни и дървета, през блата и равнини. Вълците виеха, гарваните грачеха. „Хръст! Хръст!" — ехтяха стъпките на елена. Небето пламна изведнъж и се заля в чудна светлина.
— Ето моето родно северно сияние! — извика еленът. — Погледни го как свети! — И той побягна още по-бързо. И бягаше ден и нощ.
Когато от хлябовете и от сланината не остана нито късче, те бяха вече в Лапландия.
ШЕСТИ РАЗКАЗ ЛАПЛАНДКАТА И ФИНЛАНДКАТА
Те спряха пред една малка бедна колиба. Покривът й се спущаше чак до земята, а вратата й беше толкова ниска, че човек трябваше да пълзи, за да мине през нея. В тая къща нямаше никого освен една стара лапландка, която вареше супа при светлината на лоена лампа. Северният елен й разказа цялата история на Герда, но преди това разказа своята история, защото мислеше, че тя е много по-важна. Герда пък бе дотолкова измръзнала, че не можа да промълви нито дума.
— Ах, вие, горките! — рече лапландката. — Вие имате още много да пътувате. До Финландия има повече от сто мили път. Там се намира летният палат на Снежната царица, там тя пали всяка вечер бенгалски огньове. Аз ще напиша няколко думи върху сушена кожа, защото нямам хартия, и финландката, която живее по ония места, ще ви каже какво да правите.
Когато Герда се постопли и утоли глада и жаждата си, лапландката написа няколко думи върху една суха рибена кожа и като каза на момичето да я пази добре, привърза го отново за гърба на елена и еленът изскочи навън. „Хръст! Хръст! Хръст!" — носеше се из въздуха. Цяла нощ върху небето пламтеше чудното северно сияние. Най-сетне те пристигнаха във Финландия и похлопаха на комина на финландката, защото тя нямаше врата на колибата си.
В нейното жилище беше толкова горещо, че жената седеше почти съблечена. Тя свали набързо дрехите, ръкавиците и обувките на малката Герда, за да не й бъде много топло, по¬сле сложи късче лед върху главата на елена и започна да чете това, което бе написано на рибената кожа. Три пъти прочете тя писмото на лапландката и го научи наизуст, сетне пусна рибената кожа в котлето със супата, защото кожата можеше още да се яде, а пък финландката не обичаше нищо да хвърля.
Сега еленът й разказа най-напред своята история, а после историята на малката Герда. Финландката мигаше с умните си очички, но не казваше нито дума.
— Ти си много умна жена — рече еленът. — Аз зная, че ти можеш да вържеш всички ветрове на света на една нишка. Когато морякът развърже един възел, духва попътен вятър, ако развърже втория, вятърът става по-силен, а развърже ли третия и четвъртия възел, тогава се дига такава буря, че дърветата в гората се изскубват из корен. Не можеш ли да дадеш на това малко момиче такова питие, от което то да получи сила за дванайсет юнака, та да отиде при Снежната царица.
— Сила за дванайсет юнака? — каза финландката. — Каква полза от това.
И тя отиде при окачената на стената полица, сне оттам една голяма навита кожа и я разгърна. Върху кожата бяха написани някакви чудни букви, финландката ги зачете, а от челото й потекоха едри капки пот.
Но еленът започна да я моли отново и малката Герда я погледна с такива тъжни, по-мътени от сълзи очи, че жената примигна, изправи се на нозете си и заведе елена в ъгъла, гдето му сложи късче пресен лед на челото и му пришепна:
— Вярно е, че малкият Кай се намира още при Снежната царица и се чувствува там много добре. Той си мисли, че на света няма по-хубаво място от нейния палат. А причината за туй са само две стъклени зрънца, които са попаднали в окото и в сърцето му. Докато те не бъдат извадени, той не ще може да стане като другите и Снежната царица ще има винаги власт над него.
— Но ти не можеш ли да дадеш на Герда нешо такова, което би унищожило властта на Снежната царица?
— Аз не мога да й дам по-голяма сила от тая, която тя вече има. Не виждаш ли колко голяма е нейната сила? Не виждаш ли как й слугуват и хора, и животни, как тя е пребродила боса целия свят? Ние не можем да й дадем сила: тая сила се крие в нейното мило и невинно детско сърце. Ако Герда сама не стигне до Снежната царица и не извади стъклените зрънца от окото и сърцето на Кай, тогава и ние не ще можем да й помогнем. На две мили оттук започва градината на Снежната царица. Отнеси там малката Герда, остави я до големия къпинов храст, който се червенее в снега, и се върни веднага тук, без да приказваш много!
Като каза това, финландката качи Герда на елена и той побягна с всичка сила.
— Ах, обувките ми! Ръкавиците ми! — завика малката Герда, като усети острия студ.
Но еленът не смееше да се спира и тичаше все напред, докато най-сетне стигна до големия къпинов храст. Тук той остави Герда на земята, просълзен я целуна по устата и се понесе като стрела назад. Бедното момиче остана самичко, без обувки и без ръкавици, сред страшната и студена финландска земя.
То тръгна нататък, а насреща му се зададе цял рояк снежинки. Но те не падаха от небето — не, небето беше съвсем ясно и озарено от северното сияние. Снежинките тичаха по самата земя и колкото по-близо идваха, толкова по-големи ставаха. Герда си спомни колко хубави и едри бяха те, когато ги гледаше през увеличителното стъкло. Но тия тук бяха много по-големи и страшни — те бяха живи. Това беше предната стража на Снежната царица. Едни от снежинките приличаха на грамадни грозни таралежи, други на стоглави чудовища, трети — на малки бели мечета с настръхнала козина. Но всички бяха ослепително бели, всички бяха живи снежни парцали.
Студът беше тъй силен, че Герда можеше да вижда дъха си, който излизаше из устата й като дим. Тоя дим ставаше все по-гъст и по-гъст, докато най-сетне се превърна в мънички човечета, които изведнъж порастваха, щом докоснеха земята. Всички имаха на главите си шлемове, а в ръцете — копия и щитове. Техният брой се увеличаваше все повече и повече и когато Герда се огледа наоколо, край нея стоеше вече цял полк от въоръжени войници. Те пронизаха с копията си страшните снежни парцали, които се разкъсаха веднага на хиляди частици. Сега малката Герда можеше да продължи смело и спокойно пътя си. Войниците милваха ръцете и нозете й и Герда почти не усещаше студа. Така тя стигна до палата на Снежната царица.
Но нека видим какво правеше в това време Кай. Той, разбира се, не мислеше никак за Герда, а още по-малко за това, че тя стоеше вече пред самия палат.
СЕДМИРАЗКАЗ
КАКВО СЕ СЛУЧИ В ПАЛАТА НА СНЕЖНАТА ЦАРИЦА И КАКВО СТАНА НАЙ-ПОСЛЕ
Стените на палата бяха направени от навеян сняг, а буйните ветрове бяха изрязали прозорците и вратите. Тук имаше повече от сто зали, всички осветени от силното северно сияние. Най-голямата от тях беше дълга няколко мили. Какъв студ и каква пустота цареше в тия блестящи и просторни зали! Тук нямаше никога веселие, нито дори мечешки бал, макар че бурята можеше да бъде музика, а белите мечки можеха да ходят на задните си крака и да показват изящните си движения. Тук нямаше и бели кумици-лисици, събрани на
кафе и на сладки приказки. Пусто, мъртво и студено беше в залите на Снежната царица. Северното сияние светеше така ясно, че човек можеше да пресметне в коя минута светлината ще се усили или ще отслабне. Посред най-голямата снежна зала се намираше замръзнало езеро, чиято ледена покривка се бе напукала на толкова дребни и равни частици, че изглеждаше чудно хубава. На това именно езеро се издигаше престолът на Снежната царица. Тя седеше там, когато си беше в къщи, и разправяше, че седи върху огледалото на разума, което е едничкото и най-хубаво огледало в света.
Малкият Кай беше съвсем посинял и дори почернял от студ. Но той не забелязваше това, защото целувките на Снежната царица го бяха направили нечувствителен към студа, пък и самото му сърце се бе превърнало в леден къс. Той местеше от едно място на друго остри и плоски късове лед, редеше ги по най-различен начин и се мъчеше да направи от тях някаква фигура — също тъй, както ние правим това с малките дървени плочици, наречени „китайска игра". Точно така Кай редеше ледените късове и при това много изкусно. Това беше ледената игра на разума. В неговите очи всички тия фигури имаха особено значение и важност. А причината за туй, разбира се, беше стъкленото зрънце от дяволското огледало в окото му. Той нареждаше фигурите по такъв начин, че те образуваха цели думи, но все пак той не можеше да нареди оная дума, която искаше — думата „вечност". Снежната царица бе казала: „Ако ти наредиш тая дума, ще станеш господар на себе си и аз ще ти подаря целия свят и един чифт нови кънки." Но Кай не можеше.
— Сега аз ще отлетя към топлите страни! — рече Снежната царица. — Ще отида да надникна в черните гърнета! — Тъй наричаше тя вулканите Етна и Везувий. — Трябва да ги варосам малко! Туй е полезно за лозята и за лимоните!
И тя отлетя на юг, а малкият Кай остана съвсем сам в просторната ледена зала. Той гледаше късовете лед и мислеше напрегнато. Седеше неподвижен и вцепенен и изглеждаше съвсем замръзнал.
В това време малката Герда влезе през голямата врата на палата. Буйните ветрове насреща й утихнаха, сякаш заспаха. Герда прекрачи в широката пуста зала и видя Кай. Тя го позна веднага, хвърли се на шията му, притисна го силно и извика:
— Кай, миличък Кай! Най-сетне те намерих!
Но Кай не се помръдна и продължаваше да седи все така неподвижен и вцепенен от студ. Тогава Герда заплака. Топлите й сълзи покапаха по гърдите му, проникнаха в сърцето му, размразиха ледената му обвивка и стопиха зрънцето от дяволското огледало. Той я погледна и тя запя:
Розите цъфтят и прецъфтяват, но ние нивга няма да се разделим!
Кай изведнъж се обля в сълзи и плака тъй силно, че стъкълцето в окото му изскочи заедно със сълзите. Сега той позна Герда и извика радостно:
— Герда, миличка Герда! Къде беше досега? Къде съм бил и аз самият? – И той се озърна наоколо. — Колко студено и пусто е тук!
Кай прегърна Герда, а тя се смееше и плачеше от радост. Те бяха тъй щастливи, че дори и ледените късове около тях се разиграха, а когато се измориха и нападаха долу, образуваха тъкмо оная дума, за която Снежната царица бе обещала на Кай да го направи господар на себе си и да му подари целия свят и един чифт нови кънки.
Герда го целуна по бузите и те се покриха с руменина, целуна го по очите и те светнаха като нейните, целуна ръцете и нозете му и той стана отново здрави бодър. Сега Снежна¬та царица можеше да се върне: спасителната дума блестеше, написана с ледени букви.
Кай и Герда се хванаха за ръце и излязоха из ледения палат. Те вървяха и говореха за своята стара баба, за розите на покрива в къщи и навсякъде, през където минаваха, буйните ветрове утихваха и на небето грееше слънце. А когато стигнаха до храста с червените къпини, там вече ги чакаше северният елен. Той бе довел със себе си и друг млад елен, който им даде топло мляко и ги целуна по устата. После елените ги отнесоха най-напред при финландката, гдето те се сгряха в топлото й жилище и я разпитваха за по-нататъшния си път, а след това и при лапландката, която им уши нови дрехи и поправи шейната им.
Двата елена и лапландката ги изпратиха чак до границата на своето царство. Тук никнеше вече първата тревица и децата се сбогуваха с добрите си изпращачи.
Ето, пред тях се изпречи гора. Пееха първите пролетни птички, дърветата бяха покрити със зелени пъпки. Из гората излезе насреща им момиче на хубав кон с ясночервена шапчица и с чифт пищови на пояса. Герда позна веднага коня и момичето. Тоя кон беше впрегнат някога в нейната златна кола, а момичето беше малката разбойничка. На нея й беше омръзнало да стои все в къщи, тя искаше да замине на север или ако там не й хареса — в друга някоя страна. Тя също тъй позна веднага Герда. Ех, че весела среща беше!
— Я какъв скитник си бил ти! — рече тя на Кай. — Аз искам само да зная дали заслужаваш да тичат заради теб накрай света!
Но Герда я плесна по бузата и попита за княза и княгинята.
— Те заминаха за друга земя! — отвърна малката разбойничка.
— Ами гарванът? — запита Герда.
— Той умря. Питомната врана пък остана вдовица и се скита из гората с черно парцалче на крака. Тя все се оплаква от съдбата си. Но да не говорим за тях. Я ми кажи как прекара ти и как намери Кай?
Герда и Кай й разправиха всичко.
— Шнип! Шнап! Шнуре-пуре-баселуре! — извика разбойническото момиче, стисна им ръцете и обеща да им отиде на гости, ако някога му се случи да мине през техния град.
После то се качи на коня си и тръгна по широкия свят.
Кай и Герда вървяха хванати за ръце и през където минеха, настъпваше чудна пролет, цъфтяха цветя и всичко се раззеленяваше. Черковните камбани биеха и те познаха високите камбанарии на родния си град. Те отидоха в къщата на старата си баба,изкачиха се по стълбата и влязоха в стаята, където всеки предмет си стоеше на старото място, както по-рано. Часовникът тракаше: „Тик-так! Тик-так!" — и стрелките му се въртяха все така. Но щом влязоха в стаята, те забелязаха, че са станали вече големи хора. Розите цъфтяха пак на покрива до отворения прозорец, там бяха и техните детски столчета. Кай и Герда седнаха всеки на своето столче и се хванаха за ръцете. Те бяха забравили като тежък сън студената и пуста красота в палата на Снежната царица. Тяхната баба седеше и се грееше на слънцето.
Кай и Герда се погледнаха в очите и запяха старата песен:
Розите цъфтят и прецъфтяват, но ние нивга няма да се разделим!
Тъй седяха те един до друг, а наоколо беше лято —топло, благодатно лято!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:39 am

Снежната кралица

П
ЪРВИ РАЗКАЗ ЗА ОГЛЕДАЛОТО И ЗА НЕГОВИТЕ ЧАСТИЦИ
Слушайте, започваме! Когато стигнем до края на приказката, ще знаем повече, отколкото сега, защото ще приказваме за един лош магьосник. А той беше най-лошият от всички магьосници, защото беше самият дявол.
Веднъж той се намираше в много весело настроение: беше сполучил да направи едно огледало, което имаше това свойство, че всичко хубаво и добро, огледано в него, се изгубваше, а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо, отколкото бе в действителност. Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня, а най-красивите хора — грозни и гнусни. Лицата имбяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят, и ако някой имаше някоя пъпчица, тя покриваше целия му образ. Всичко туй забавляваше страшно много дявола. Минеше ли през ума на някой човек някоя добра мисъл, в огледалото се явяваше мигом обезобразеното й отражение — така че дяволът не можеше да се сдържи и се кикотеше радостно на хитрата си измислица. Ония, които по¬сещаваха неговото магьосническо училище — защото си имаше и училище, — разправяха навсякъде за новото чудо. „Едва сега, казваха те, могат да се познаят хората и светът в истинския им вид." И те тичаха с огледалото навсякъде и най-сетне не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него. Накрая им се пои¬ска да хвръкнат на небето и да се подиграят със слънцето. Но колкото по-високо се издига¬ха, толкова повече се кривеше и зъбеше огледалото в ръцете им, така че те едва можеха да го държат. Ала ето — те стигнаха вече до слънцето и огледалото се загърчи изведнъж тъй силно, че се изплъзна из ръцете им и падна на земята, където се счупи на милиони, милиарди и още по-малки частици.
Сега това огледало причиняваше много повече нещастия, отколкото по-рано, защото някои от частиците му бяха дребни като ситен пясък и се пръснаха по целия свят. Ако такива частици попаднеха някому в окото, те оставаха там и тогава човек виждаше всичко наопаки или пък забелязваше във всеки предмет само лошите му страни, защото всяко стъкълце бе запазило свойството, което притежаваше цялото огледало. На някои хора стъкълца попаднаха дори в сърцето и тъкмо туй беше най-лошото, защото сърцето им се превърна в парче лед. Няколко от частиците на огледалото бяха тъй големи, че можеха да се употребяват за стъкла на прозорци, и лошо нещо беше човек да гледа приятелите през тия стъкла. Други частици пък бяха сложени в очилата, но тежко на ония, които искаха да видят през тях истината и да бъдат справедливи. А дяволът се кискаше от радост, защото туй го забавляваше.
Но някои частици продължаваха да хвърчат из въздуха и сега ще чуем какво направиха те.
ВТОРИ РАЗКАЗ ЕДНО МАЛКО МОМЧЕ И ЕДНО МАЛКО МОМИЧЕ
В един голям град, където имаше толкова много хора и къщи, че не всички можеха да разполагат с място за градини, и където поради тая причина повечето от жителите се задоволяваха с цветя в саксии, живееха две бедни деца, които имаха градинка, не по-голяма от саксия. Тия две деца не бяха братче и сестриче, но се обичаха много. Родителите им живееха в две съседни къщи, под самите покриви. Покривът на едната къща се съединяваше с покрива на другата, а помежду се намираше дъждовният улей. Всяка стая имаше по едно прозорче. Трябваше само да прекрачиш улея, за да минеш от едното прозорче на другото.
Родителите имаха по едно голямо дървено сандъче, в което растяха зеленчуци и малки розови храсти. Във всяко сандъче имаше по един хубав храст, обсипан с чудни цветове. Веднъж родителите намислиха да поставят двете сандъчета над дъждовния улей — така че между двата прозореца цъфнаха две малки градинки. Граховите стъбла се спущаха надолу из сандъчетата, а розовите храсти се виеха около прозорците и сплитаха клоните си. По тоя начин се образуваше нещо като тържествена арка от зеленина и цветя. Сандъчетата бяха твърде високи и децата знаеха, че не трябва да се катерят по тях, но затуй пък родителите им позволяваха често да си ходят на гости и да седят на малката пейка под розите.Тогава те си играеха весело.
Зиме тия игри се прекъсваха. Понякога прозорците замръзваха, но децата нагряваха на печката медни монети, залепваха ги о стъклото и там веднага се отваряше малка кръгла дупчица. През всяка дупчица надничаше по едно весело око: окото на малкото момче и окото на малкото момиче. Момчето се казваше Кай, а момичето — Герда. Лете те можеха с един скок да си ходят на гости, но зиме трябваше да слизат и да се качват по много стъпала.
Веднъж валеше сняг.
— Това са бели пчели, които се роят — рече старата баба.
— Имат ли си те царица? — попита момчето, което знаеше, че истинските пчели имат царица.
— Да, имат си — отвърна бабата. — Тя хвърчи винаги в най-гъстия рояк. Тя е най-голяма от всички и никога не стои на едно място. Ту се спуща до земята, ту се издига чак до черните облаци. Понякога нощем лети из улиците на града и наднича през прозорците. Тогава прозорците замръзват и се покриват с чудни цветя.
— Да, ние сме виждали това! — извикаха в един глас децата и повярваха, че всичко туй е истина.
— Ами може ли Снежната царица да влезе тук? — попита малкото момиче.
— Само да посмее! — рече момчето. — Аз ще я сложа на печката и тя ще се стопи!
Но бабата помилва главата му и започна да разказва други приказки.
Вечерта, когато малкият Кай се прибра в къщи и се съблече, той се покатери на стола до прозореца и започна да гледа през малката дупчица. Из въздуха се носеха няколко снежинки. Една от тях, най-голямата, падна на края на едно от сандъчетата и започна да расте, да расте, докато най-сетне се превърна в жена, загърната в тънко бяло було, което бе изтъкано сякаш от милиони снежинки звездички. Тя беше прекрасна и нежна, но цяла от лед, от ослепително бял лед, и все пак бе жива. Очите й светеха като две ясни звезди, но в тях нямаше нито топлота, нито кротост. Тя кимна с глава към прозореца и повика момчето с ръка. Малкият Кай се изплаши и скочи от стола. В същия миг нещо прошумя, сякаш под прозореца изхвръкна голяма птица.
На другия ден времето беше ясно и мразовито, но скоро снегът започна да се топи, а после дойде и пролетта. Слънцето светна, из земята поникна трева, лястовичките зацвъртяха в гнездата си. Прозорците на къщите се разтвориха отново и децата можеха да седят като по-рано в своята градинка на покрива.
Колко хубаво цъфтяха розите през това лято! Малкото момиче бе научило една песничка, в която се говореше също за рози. Когато то я пееше, мислеше си за своите рози, а момчето пееше заедно с него:
Розите цъфтят и прецъфтяват,
но ние нивга няма да се разделим.
И децата се хващаха за ръце, целуваха розите, гледаха ясното слънце и си говореха. О, колко вълшебно беше лятото и колко хубаво бе под ухаещите розови храсти, които из¬глеждаха, че ще цъфтят вечно!
Веднъж Кай и Герда седяха и разглеждаха книжка с картинки, на които бяха изобразени животни и птици. Часовникът на черковната камбанария удари пет, когато Кай извика:
— Ох, нещо ми влезе в окото и ме бодна в сърцето!
Момичето се хвърли на шията му и той замига, ала в очите му не можеше да се види нищо.
— Струва ми се, че излезе — рече момчето.
Но то се излъга. В окото му бе попаднало едно от мъничките късчета на дяволското огледало, в което, както си спомняте, всичко добро и хубаво изглеждаше нищожно и безобразно, а лошото и грозното се отразяваше още по-ярко. Също такова късче бе по¬паднало и в сърцето на бедния Кай и то се превърна скоро в парче лед. Болката мина, но късчето остана.
— Защо плачеш? — попита той Герда. — Ух, колко си грозна! Мене нищо не ме боли!
Фу – извика той след това, — тая роза е проядена от червеи, а тая пък е съвсем крива!
Какви грозни рози! Също като сандъчетата, в които растат!
И той ритна едното сандъче и откъсна две рози.
— Кай, какво правиш? — изписка Герда. А той, като видя, че тя се уплаши, откъсна още една роза и избяга през прозореца в къщи, като остави самичко малкото хубаво момиче.
Когато Герда отиваше след това при него с картинната книжка, той й разправяше, че тая книжка е само за бебета. Когато пък старата баба им разказваше приказки, Кай винаги се опитваше да й възразява или се скриваше зад гърба й, туряше си очила и говореше също като нея. Той правеше това много сполучливо и разсмиваше ония, които го гледаха. Скоро момчето свикна да дразни всички съседи. То умееше да подражава говора, вървежа и лошите им привички и хората казваха:
— Това момче е умна глава!
А причината за всичко туй бяха само късчетата от дяволското огледало, които бяха попаднали в окото и в сърцето му. Ето защо той дразнеше дори и малката Герда, която го обичаше от все сърце.
Сега игрите му станаха съвсем други. Пък и той сам се промени и стана много разсъдлив. През един зимен ден, когато снегът валеше на едри парцали, Кай дойде при Герда с едно голямо увеличително стъкло и подигна края на синьото си палто, за да паднат отгоре няколко снежинки.
- Герда, погледни през стъклото – рече той.
Всяка снежинка изглеждаше много по-голяма, отколкото бе в действителност, и приличаше на прекрасно цвете или на десетолъчна звезда.
— Виж колко хубаво са направени! — каза Кай. — Те са много по-интересни от истинските цветя, защото нямат никакъв недостатък и са съвсем правилни. Жалко само, че се стопяват тъй бързо!
Скоро след това Кай дойде с големи ръкавици на ръцете и с шейна на гърба си. Той прошепна на ухото на Герда: „Аз взех позволение да отида на големия площад, дето играят другите деца" — и излезе навън.
На големия площад най-смелите момчета често привързваха шейните си за селските шейни и така се пързаляха много надалеч. Ех, че хубава беше тая игра! По едно време на площада се появи голяма бяла шейна. В нея седеше човек,загърнат в бял кожух и с бяла кожена шапка на главата. Шейната обиколи два пъти площада. Кай привърза своята малка шейничка за нея и тя го повлече напред. Бялата шейна се понесе бързо и възви зад ъгъла на най-близката улица. Човекът, който седеше в нея, се обърна и му кимна приятелски с глава, сякаш се познаваха отдавна. На няколко пъти Кай се опита да отвърже шейничката си, но човекът в кожуха му кимваше с глава и той оставаше на мястото си. Така те излязоха извън градските врати. Сега снегът започна да пада на такива големи парцали, че момчето не можеше да види нищо пред себе си. В същото време шейната полетя с бясна бързина напред. Кай дръпна връвта, за да се откъсне от голямата шейна, но напразно: неговата шейничка беше здраво вързана за другата и се носеше като вятър. Тогава той започна да крещи, но никой не го чуваше. Снегът валеше, бялата шейна хвърчеше. От време на време тя подскачаше силно, сякаш минаваше над ровове и плетища. Кай се изплаши много.
Снежните парцали ставаха все по-големи и по-големи и най-сетне се превърнаха в едри бели кокошки. Изведнъж те се пръснаха настрани и голямата шейна спря. Човекът, който седеше в нея, се изправи: това беше една висока, стройна, ослепително бяла жена — Снежната царица. Кожухът и шапката й бяха цели от сняг.
— Хубаво пътувахме с теб! — рече тя. — Но ти си цял замръзнал! Я се мушни под моя кожух!
И тя го сложи до себе си в шейната и го зави с кожуха си. Кай потъна сякаш в снежна пряспа.
— Студено ли ти е още? — попита тя и го целуна по челото.
0, тая целувка беше по-студена от лед! Тя го прониза чак до сърцето, което и без това наполовина вече бе ледено. На Кай се стори, че умира, ала туй бе само за миг. Сетне той престана да усеща студа и се почувствува много добре.
— Моята шейна! Не забравяй моята шейна! — беше първата му мисъл.
И те привързаха малката шейничка здраво за гърба на една от големите кокошки, която хвръкна след тях. Снежната царица целуна малкия Кай още веднъж и той забрави и Герда, и баба си, и всички близки в къщи.
— Повече няма да те целувам — рече тя, — защото ти ще умреш от моите целувки!
Кай я гледаше. Тя беше хубава, много хубава. По-умно и по-прекрасно лице от нейното той никога не бе виждал. Сега тя не изглеждаше направена от лед, както по-рано, когато му кимаше с глава през прозореца. В неговите очи тя беше съвършена. Кай не чувствуваше вече страх. Той й разказа, че знае да смята на ум дори с дробни числа, че знае колко квадратни мили и жители има всяка страна. А Снежната царица го слушаше и му се усмихваше и тогава нему се стори, че туй, което знае, е съвсем малко. Кай погледна нагоре към широкото небе. В същия миг Снежната царица полетя с него високо, на най-далечния черен облак. Наоколо фучеше и свиреше буря, като че пееше старинни песни. Снежната царица и Кай летяха над гори и езера, над морета и земи. Под тях ревеше студеният вятър, виеха вълци, блестеше сняг, със злокобен крясък хвърчаха черни гарвани. А над главите им светеше месечината, голяма и ясна, и Кай я гледаше през цялата тая дълга и предълга зимна нощ.
През деня той спа в скута на Снежната царица.
ТРЕТИ РАЗКАЗ ЦВЕТАРНИКЪТ НА ЖЕНАТА КОЯТО УМЕЕШЕ ДА
ОМАГЬОСВА
А какво стана с малката Герда, когато Кай не се върна в къщи? Къде беше отишъл той? Никой нищо не знаеше, никой нищо не можеше да каже. Децата разправяха само, че го видели как привързал шейничката си за прекрасната бяла шейна, как тая шейна възвила зад ъгъла на близката улица и оттам се понесла към градските врати. Ала никой не знаеше какво бе станало с него. Много сълзи се проляха за Кай, но малката Герда плака най-много и най-дълго от всички. После се разнесе слух, че той е умрял или може би се е удавил в реката, която течеше край града. О, колко дълга и тъжна беше тая зима!
Но ето, пролетта се върна, а заедно с нея се върна и ясното топло слънчице.
— Кай е умрял! — каза малката Герда.
— Не вярвам! — отвърна слънцето.
— Той е умрял, няма го! —каза тя на лястовичките.
— Не вярваме! — отговориха те и най-сетне Герда сама престана да вярва това.
— Ще обуя новите си червени обувки, които Кай още не е виждал — рече тя една сутрин, — и ще отида на реката да я питам за него.
Беше още много рано. Тя целуна старата си баба, която спеше, обу червените си обувки и отиде съвсем самичка накрай града, при реката.
— Вярно ли е, че ти си взела моето малко другарче? Аз ще ти подаря червените си обувки, ако ми го върнеш!
И на момичето се стори, че вълните закимаха някак особено насреща му. Тогава то сне новите си червени обувки, най-скъпото, което имаше, и ги хвърли в реката. Но обувките паднаха до самия бряг и вълните ги изтласкаха отново на сушата. Реката не искаше да вземе от Герда най-скъпия й предмет, защото не можеше да й върне Кай. Но Герда помисли, че не е хвърлила достатъчно далеч обувките и затова влезе в лодката, която се люлееше между тръстиката, застана на самия й край и пак хвърли обувките във водата. Ала лодката не беше привързана и се отдели от брега. Герда забеляза това и поиска да скочи на сушата, но преди да стигне на другия край на лодката, тя навлезе вече в реката и се понесе бързо по течението.
Малката Герда се изплаши не на шега и започна да плаче. Но само врабчетата можеха да я чуят, а те нямаха сили да я изнесат на сушата. Те само летяха покрай брега и чуруликаха: „Ето ни! Ето ни!" — сякаш искаха да я утешат.
Лодката продължаваше да се носи по течението, а малката Герда седеше мирно в нея по чорапи. Обувките й плаваха отзад, но не можеха да я настигнат, защото лодката плаваше по-бързо от тях.
Бреговете на реката бяха много красиви. Навсякъде се виждаха прекрасни цветя, високи разлистени дървета, зелени ливади, по които пасяха овце и крави, но никъде не се виждаше нито един човек.
„Може би реката ще ме отнесе при Кай!" — помисли си Герда и тая мисъл я развесели. Тя се изправи на нозе и дълго се любува на прекрасните зелени брегове. Най-сетне доплава до една вишнева градина, където имаше малка къщичка с чудни сини и червени прозорци и сламен покрив. Пред вратата на къщичката стояха двама дървени войници, които отдаваха чест с пушки в ръце. Герда им извика, понеже ги сметна за живи, но те, разбира се, не й
отговориха. Тя дойде съвсем близо до тях и извика още по-силно. Тогава из къщичката излезе една стара жена, която се подпираше на патерици и носеше голяма сламена шапка, цяла изписана с най-чудни цветя.
— Ах ти, бедно момиче! — каза старата жена. —Как си попаднало в такава голяма и бърза река и как си дошло толкова далеч?
При тия думи жената влезе във водата, с патерицата си издърпа лодката и изнесе Герда на брега.
Герда се зарадва много, когато се намери отново на сушата, макар че изпита лека уплаха от непознатата жена.
— Ела при мен, разкажи ми коя си ти и как си дошла тук? — рече старицата.
И Герда й разправи всичко, а жената слушаше, клатеше глава и повтаряше: „Хм! Хм!" Но когато момичето свърши разказа си и я запита дали не е виждала малкия Кай, тя отвърна, че той не е минал оттук, но навярно скоро ще мине и затуй Герда не трябва да тъжи.
— Я по-добре си хапни малко вишни и се полюбувай на цветята в градината! Те са много по-хубави от ония, дето ги рисуват по книжките. Всяко цвете ще ти разкаже по една приказка.
И старата жена хвана Герда за ръка, заведе я в къщичката и затвори вратата.
Прозорците се намираха високо над пода и стъклата им бяха червени, сини и жълти, така че дневната светлина, която минаваше през тях, светеше в различни цветове. На масата бяха сложени чудно хубави вишни и Герда получи позволение да яде от тях, ко¬лкото си иска. И докато тя ядеше, старата жена разчесваше със златен гребен светлата й коса, която пламтеше като злато и обгръщаше хубавото й лице, кръгло и свежо като роза.
— Отдавна исках да си имам такова малко момиче — каза жената. — Ще видиш колко хубаво ще си живеем с теб!
И колкото повече тя разчесваше косата й, толкова по-малко Герда мислеше за своето другарче Кай, защото старата жена беше магьосница и умееше да омагьосва. Но тя не беше лоша и омагьосваше само понякога, за собствено удоволствие. Сега й се поиска да задържи Герда при себе си. Тя отиде в градината и размаха патерицата си над всички розови храсти. И макар че храстите бяха покрити с цветове, при това движение те потънаха мигом в земята и от тях не остана нито следа. Старата жена се страхуваше, че Герда, като види розите, ще си сцомни за своите рози и за Кай и ще избяга от нея.
После добрата магьосница заведе Герда в своя цветарник. Ах, колко хубаво беше там и какво чудно ухание се носеше наоколо! Там имаше всякакви цветя, от всички годишни времена. Нито една книжка с картинки не може да бъде по-прекрасна и по-пъстра от тоя цветарник. Герда заскача от радост и игра сред цветята, докато слънцето се скри зад високите вишневи дървета. Тогава старата жена я сложи на едно меко легло с червени копринени възглавнички, пълни със сини теменужки. Момичето заспа и сънува чудни сънища.
На следния ден то пак игра на слънце сред цветята. Така минаха много дни. Герда знаеше всяко цвете в градината, но колкото и много да бяха те, все й се струваше, че
едно цвете липсва. Кое именно беше то — тя не можеше да каже. Веднъж тя седеше и разглеждаше сламената шапка на старата магьосница, нашарена с всякакви цветя и най-хубавите от тия цветя бяха розите. Тях магьосницата бе забравила да заличи от шапката си, както направи това с розите в градината. Ала тъй е винаги, когато има да се случи нещо.
— Как! Мигар тук няма рози? — извика Герда и веднага побягна из градината и затърси между цветята. Ала тук нямаше нито една роза.
Тогава Герда седна на земята и заплака. Топлите й сълзи покапаха точно на онова място, където по-рано растеше един от розовите храсти. И когато сълзите намокриха земята, розовият храст израсна мигом пред нея — също тъй свеж и потънал в цветове, както по-рано. Герда го прегърна, целуна всички рози и си спомни за хубавите рози в къщи и за малкия Кай.
— Ах, колко се забавих тук! — каза малкото момиче. — Нали бях тръгнала да търся Кай! Не знаете ли вие де е той? — попита тя розите. — Как мислите, жив ли е още?
— Да, жив е! — отвърнаха розите. — Ние бяхме в земята, където са всички умрели хора, но Кай не беше там.
— Благодаря ви — рече малката Герда и побягна към другите цветя. Тя надничаше в чашките им и питаше:
— Знаете ли де е малкият Кай?
Но всяко цвете се грееше на слънце и мислеше само за своята история. Герда чу много такива истории, ала в нито една от тях не се говореше за Кай. Какво й разказа огнената лилия?
— Чуваш ли барабана? Бум! Бум! Слушай тъжната песен на жените! Слушай виковете на свещеника! На кладата стои една индийка, загърната в червена мантия. Пламъците се издигат около нея и около тялото на умрелия й мъж, но тя мисли за оня, който остана жив, за оня, чийто огнен поглед изгаряше сърцето й много по-силно от пламъка, който скоро ще превърне тялото й в пепел. Може ли пламъкът на сърцето да угасне в пламъка на кладата?
— Нищо не разбрах от това — рече малката Герда.
— Това е моята приказка — каза огнената лилия.
А бръшлянът какво разказа?
— Над тесния път се издига стар рицарски замък. Гъст бръшлян расте по изкривените му червени стени и около балкона, на който стои хубава девойка. Тя се навежда над преградата и гледа към пътя. Няма роза по-свежа от нея — тая девойка е по-нежна от листец на ябълков цвят, подухвай от вятъра. Скъпата й копринена рокля шумоли. „Защо той още не иде?"
— За Кай ли говориш? — попита Герда.
— Аз си разправям само моята приказка, моя сън — отвърна бръшлянът. А какво разказа малкото кокиче?
— Между дърветата виси на две въжета една дълга дъска — това е люлка. Две хубави малки момиченца в снежнобели роклички и със зелени копринени панделки на шапките седят на дъската и се люлеят. Тяхното по-голямо братче стои право в люлката, прихванало с лакти въжетата. В едната си ръка държи чашка със сапунена вода, а в другата — глинена тръбица. То надува тръбицата и от нея изскачат сапунени мехурчета. Люлката се люлее, мехурчетата хвърчат нагоре, обагрени с всички цветове на дъгата. Ето, последното мехурче още виси на края на тръбицата и вятърът го огъва на всички страни. Люлката се клати назад и напред. Едно малко черно кученце, леко като сапунено мехурче, се изправя на за¬дните си крака и иска да скочи върху дъската. А дъската се издига, кученцето пада, джафка и се сърди. Децата го дразнят, мехурчетата се пукат… Дъската, която се люлее, и мехурчето, което се пука — това е моята песничка!
— Тя е много хубава, но ти говориш тъй жално и не казваш нищо за малкия Кай — рече Герда.
И тя отиде при зюмбюлите.
— Имаше три стройни и нежни хубавици сестри — разказваха зюмбюлите. — Роклята на едната беше червена, на другата — синя, на третата — съвсем бяла. Ръка за ръка играеха те край тихото езеро на ясна месечина. Те не бяха самодиви, а човешки същества. Във въздуха се разнесе сладко ухание и девойките избягаха в гората. Тогава уханието стана още по-силно и по-сладко. Из гъсталака се показаха три погребални ковчега и в тях лежеха трите хубавици сестри. А наоколо хвърчеха светулки като живи пламъчета. Спяха ли девойките или бяха умрели? Уханието на цветята казва, че са умрели. Вечерната камбана звъни за погребение!
— Вие ме наскърбихте — каза малката Герда. — Вие миришете тъй силно, че аз не мога да не помисля за умрелите девойки. Ах, дали не е умрял и Кай? Но розите, които бяха под земята, казват, че го нямало там.
— Бим-бам-бим! — задрънкаха зюмбюлевите звънчета. — Ние не звъним за Кай, ние не го познаваме! Ние си пеем само нашата песничка, едничката, която знаем!
И Герда отиде при лютиката, която се жълтееше всред зелената трева.
— Ти приличаш на малко слънчице! — рече тя. — Кажи ми знаеш ли де мога да намеря
моето другарче?
А лютиката засия и погледна Герда. Каква песен й изпя тя? Ах, и в нея не се казваше нито думичка за Кай!
— Ранна пролет. В един малък двор грее ясното топло слънце. Лъчите му се плъзгат по белите стени на съседната къща, до която блести като злато първото пролетно цвете. На двора седи на стол стара жена. Ето нейната внучка, малко хубаво момиче, й идва на гости и я целува. Целувката на момичето е по-чиста от злато — злато на устните, злато на сърцето, злато и на небето в тоя утринен час!… Туй е моята песничка! — завърши лютиката.
— Моята бедна стара баба! — въздъхна Герда. — Навярно тя тъгува сега за мен също тъй, както тъгуваше за малкия Кай. Но аз скоро ще се върна заедно с него. Безполезно е да питам повече цветята. Те знаят само своите песнички и не могат да ми кажат нищо за Кай.
И тя подигна малката си рокличка, за да тича по-силно, но жълтата лилия я удари по нозете, когато искаше да я прескочи. Тогава момичето се спря, погледна цветето с дългото стъбло и попита:
— Може би ти знаеш нещо за малкия Кай?
Герда се наведе съвсем близо до лилията, а тя ето какво й разправи:
— Аз мога да виждам себе си, мога да се радвам на хубостта си! О, какво чудесно ухание се лее от мен! Горе, в малката стаичка на тавана, стои полуоблечено момиченце, което танцува. То стои ту на единия си крак, ту на другия, сякаш подпира целия свят с нозете си. То е толкова нежно, че изглежда като измама на очите. Излива вода от чайника върху някакво бяло платно, което държи в ръцете си. Това е неговият пояс. Чистотата е хубаво нещо! Бялата му рокличка виси на една кука. Тя е също изпрана с вода от чайника и изсушена на покрива. Момичето я облича, превързва около шията си жълто копринено шалче и рокличката му става още по-бяла. Виж го как стои на един крак, също като цвете върху стъблото си!.. Аз мога да виждам себе си, мога да се радвам на хубостта си!
— Това не ме интересува — каза малката Герда. — Нямаше нужда да ми разправяш всичко туй.
И тя побягна към изхода на градината.
Вратичката беше затворена, но Герда дръпна ръждивата ключалка и тя се счупи. Вратата се отвори и малкото момиче изскочи босо навън. То се обърна три пъти назад, но никой не го гонеше. Най-сетне Герда се умори и седна да си почине на един голям камък. Тогава се огледа наоколо и видя, че лятото беше минало, че беше вече късна есен. В прекрасната градина на старата жена, дето грееше винаги слънце и дето цъфтяха цветя от всички годишни времена, това, разбира се, не можеше да се забележи.
— Господи, колко много се забавих! — извика малката Герда. — Есента е вече настъпила, а аз съм седнала да почивам.
И тя скочи от камъка и тръгна отново на път.
О, как я боляха изранените й нозе! А наоколо беше тъй студено и тъй пусто. Дългите листа на върбите бяха съвсем пожълтели и мъглата росеше като дъжд. Листата капеха едно след друго. Само трънкосливката имаше още плодове, но те бяха кисели и тръпчиви. Целият свят изглеждаше сив и тъжен.
ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ КНЯЗЪТ И КНЯГИНЯТА
Герда пак седна да си почине. Насреща й върху снега скачаше един голям гарван. Той дълго я гледа, като клатеше глава, и най-сетне заговори:
— Га! Га! Добър ден!
По-хубаво гарванът не можеше да приказва на човешки език, но той желаеше доброто на момичето и го попита къде е тръгнало тъй самичко по широкия свят. Герда разбра много добре думата „самичко" и почувствува какво означава тя. Момичето разказа на гарвана цялата си история и го запита дали не е виждал малкия Кай.
Гарванът поклати важно глава и рече:
— Може би, може би!
— Как? Истина ли? — извика радостно момичето и прегърна гарвана тъй силно, че насмалко щеше да го удуши.
— Полека! — каза гарванът. — Струва ми се, че това беше малкият Кай. Но той навярно те е забравил там, при княгинята.
— Мигар той живее при княгинята? — попита Герда.
— Да, слушай — рече гарванът. — Само че аз говоря мъчно на вашия език. Ако знаеш гарвански, бих могъл да ти приказвам много по-добре.
— Не, аз никога не съм учила гарвански — рече Герда. — Но моята баба разбира тоя език и може да говори на него.
— Нищо — каза гарванът. — Лошото е само, че трудно ще се разбираме.
И той разказа всичко, каквото знаеше.
— В царството, в което се намираш сега, живее една княгиня. Тя е много умна, защото
е чела всички вестници в света и после пак ги е забравила. Неотдавна тя седеше на престола си, а това не е тъй приятно, както обикновено мислят хората. И тъй както си седеше, княгинята започна да тананика една песничка, а в тая песничка се казваше: „Защо пък да не се омъжа?"
„Наистина, защо ли не се омъжа?" — каза си княгинята и реши веднага да се омъжи, но само за човек, който може да води разговор, а не да мълчи и да се надува, защото туй е твърде досадно. Княгинята свика всичките си придворни дами и когато те узнаха каква е работата, зарадваха се много. „Драго ни е! — извикаха те. — Неотдавна и ние сами мислехме за това!" Бъди уверена, че ти говоря самата истина — рече гарванът. — Аз имам една питомна годеница, която се разхожда свободно из палата, и тя именно ми разказа всичко туй. Да, моята годеницата е врана. Та да си дойдем на думата. На следния ден всички вестници излязоха с рамки от сърца и с гербовете на княгинята. В тях се съобщаваше, че всеки хубав момък може да се яви в палата и да поприказва с княгинята. Тоя, който говори най-добре, тя ще избере за свой съпруг.
Да, да, уверявам те! — каза гарванът. — Всичко туй е също тъй вярно, както е вярно, че седя сега пред теб. Отвред се затекоха младежи. Настана голяма бъркотия: всеки се блъскаше, всеки тичаше насам-натам, ала нито първия, нито втория ден можа да сполучи някой. Всички умееха да говорят добре, докато бяха на улицата, но щом прекрачеха прага на палата и зърнеха стражата със сребърните ширити, щом се изкачеха по стълбите и съглеждаха слугите в златните дрехи и големите ярко осветени салони, те се забъркваха и не можеха да кажат нито думица. Изправеха ли се пред престола, на който седеше княгинята, те можеха да повторят само нейната последна дума. А тя, разбира се, не искаше да слуша собствените си думи. Сякаш всички тия младежи биваха омагьосвани от нещо, до¬като излязат на улицата. Едва тогава езиците им се развързваха. Те се нареждаха в дълги редици — от портите на палата чак до градските врати.
Аз сам ходих да ги видя — каза гарванът. — Те бяха гладни и жадни, но от палата не им даваха дори чашка вода. Наистина някои по-умни си бяха донесли хляб и масло, но само за себе си.
„Нека изгладнеят, та княгинята да не ги хареса" — казваха си те за другите.
— Ами Кай, малкият Кай? — попита Герда. — Кога дойде той? Беше ли и той в тълпата?
— Чакай! Сега ще стигнем до него. На третия ден в палата пристигна едно малко момче без кон и без кола. То вървеше пешком към палата. Очите му светеха като твоите, но дрехите му бяха вехти.
— Това е Кай! — извика радостно Герда. — Значи аз ще намеря моето другарче? — И тя запляска весело с ръце.
— То носеше на гърба си малка торба — продължаваше гарванът.
— Не, туй е било навярно шейната му — каза Герда. — Той излезе с шейна от къщи.
— Може и тъй да е — рече гарванът. — На това не обърнах внимание. Но от устата на моята питомна годеница чух и мога да твърдя положително, че когато момчето съгледа войниците със сребърните ширити пред входа на палата и когато се изкачи по стълбите и видя слугите в златните дрехи, то никак не се смути. Поздрави ги и рече: „Трябва да е много досадно да стоиш на стълбите. Аз ще вляза вътре." Всички зали бяха силно осветени. Царедворците и генералите ходеха по чорапи и носеха златни съдове. По-голяма тържественост човек не можеше да си представи. Само обущата на момченцето скърцаха и дигаха шум, ала туй не го смущаваше.
Това наистина е бил Кай — каза Герда, — защото той имаше нови обуща. Аз го чувах как скърца с тях в бабината стая.
— Да, те скърцаха силно — продължаваше гарванът. — Той влезе смело при княгинята, която седеше върху един бисер, голям колкото колело на чекрък. А всички царедворци със своите прислужници и с прислужниците на прислужниците си и всички кавалери със своите придружници и с придружниците на придружниците стояха наоколо и колкото по-близо стояха до вратата, толкова бяха по-горди! Човек просто не смееше да гледа слугата на при¬служника на придворния лакей — тъй важно стоеше той до самата врата.
— Ах, това трябва да е било ужасно! — извика разтреперана Герда. — И въпреки туй Кай се ожени за княгинята, нали?
— Ако не бях гарван, аз сам бих се оженил за нея, макар че съм вече сгоден — отвърна гарванът. — Разправят, че той говорел също тъй хубаво, както аз говоря гарвански език. Това чух от устата на моята питомна годеница. Той бил весел и хубав и заявил, че дошъл не да се жени, а само да чуе мъдрите слова на княгинята. Но тя му се понравила, а после и той се понравил на нея.
— Да, това наистина е бил Кай — каза Герда. — Той беше много умен и знаеше да смята наум дори с дробни числа. Ах, заведи ме, моля ти се, в палата!
— Лесно е да се каже това — отвърна гарванът, — но трудно е да се изпълни. Чакай, аз ще говоря с моята годеница. Може би тя ще ни даде някакъв съвет. Защото, трябва да ти призная, такова момиче като теб мъчно може да влезе в палата.
— Не, мен ще ме пуснат! — извика Герда. — Когато Кай чуе, че съм дошла, той сам ще излезе да ме посрещне.
— Почакай ме там, зад решетката! — рече гарванът и като поклати глава, разпери криле и хвръкна.
Късно вечерта гарванът се върна.
— Га! Га! — извика той. — Нося ти много здраве от моята годеница и едно малко хлебче, което тя открадна от кухнята. Там има много хляб, а ти сигурно си гладна. Слушай сега: ни ве ще можеш да влезеш в палата, защото си боса, а войниците със сребърните
ширити и слугите в златните дрехи не позволяват никому да влиза там бос.
Но не плачи — ти все пак ще отидеш в палата. Моята годеница знае една малка задна стълбичка, която води в спалнята на княгинята. Тя знае също и къде се намира ключът от спалнята.
И те отидоха в градината на палата, в една голяма алея, където листата капеха от дърветата. Когато всички лампи в палата изгаснаха, гарванът заведе Герда до задната врата, която стоеше полуотворена.
0, как силно биеше сърцето на Герда от страх и надежда! Струваше й се, че тя прави нещо лошо, а всъщност искаше само да узнае дали Кай е наистина тук. Да, той трябва да е тук. Герда си представяше съвсем ясно как той й се усмихва също както някога, когато двамата седяха под розовите храсти в къщи. Той, разбира се, ще се зарадва, като чуе колко дълъг път е изминала тя заради него и колко много са натъжени всички у тях от неговото отсъствие. Ах, сърчицето й замираше от уплаха и радост!
Ето, те стигнаха вече до стълбата. На една поличка гореше малка лампа, а долу на пода стоеше една питомна врана. Тя въртеше глава на всички страни и разглеждаше внимателно Герда, която се поклони, както баба й я бе научила.
— Моят годеник ми разправи много хубави неща за теб, малка госпожице — рече враната. — Твоята история е наистина трогателна. Искаш ли да вземеш лампата? Аз ще вървя напред, а вие двамата след мен. Ще вървим все направо и никого няма да срещнем.
— Струва ми се, че някой върви след нас — каза Герда. В същия миг край нея наистина пропълзяха някакви сенки: коне с развени гриви и с тънки нозе и на тях ловци, дами и рицари.
— Това са сънища! — извика враната. — Дошли са да водят на лов мислите на благородните господа. Туй е твърде удобно за нас, защото ти ще можеш да видиш по-отблизо спящите. Но надявам се, че когато те приемат с почит, ти ще ни бъдеш при¬знателна, нали?
— О, за туй можем да бъдем напълно сигурни! — забеляза дивият гарван.
И те влязоха в първата зала, стените на която бяха покрити и украсени с изкуствени цветя. Тук сънищата просто се тълпяха и хвърчаха тъй бързо, че Герда не можеше да ги различи отблизо. Залите ставаха все по-прекрасни и човек се замайваше от тяхното великолепие.
Най-сетне те влязоха в спалнята. Тук таванът приличаше на голямо палмово дърво със стъклени листа, а посред залата, върху дебело златно стъбло, висяха две легла, всяко от които приличаше на лилия. Едното легло беше бяло и в него спеше княгинята. Другото бе червено и в него Герда трябваше да търси Кай. Тя подигна едно от червените листа и видя малка мургава главичка. Да, това беше Кай! Герда извика високо името му и приближи лампата към него. Сънищата отлетяха веднага, той се събуди, извърна глава и — ах, това не беше Кай!
Князът приличаше на него само в шията, макар че беше също тъй млад и хубав. Събуди се и княгинята. Тя разтърка очи в едно листенце на бялата лилия и попита какво се е случило. Тогава малката Герда заплака и разказа цялата си история и всичко, каквото бяха направили гарваните за нея.
— Бедно дете — рекоха князът и княгинята. Те похвалиха гарваните и обещаха да не им се сърдят и дори да ги възнаградят, но при условие, че друг път не ще вършат такива неща.
— Искате ли да ви пусна на свобода, или да ви провъзглася за придворни гарвани с право да се ползувате от всички остатъци от кухнята? — попита княгинята.
Двата гарвана се поклониха ниско и отвърнаха, че предпочитат постоянното местожителство. Те се замислиха за старостта и решиха, че не ще бъде зле да имат осигурена прехрана на стари години.
Князът стана от леглото си и покани Герда да легне в него, защото след всичко, което чу, той не можеше да заспи. Тя сви ръчичките си и помисли: „Колко добри са тук и хората, и животните!"—после затвори очи и сладко заспа. Сънищата се втурнаха отново в стаята и на Герда се стори, че ангели возят една малка шейна, в която седи Кай и й кима с глава. Но всичко туй беше само сън и всичко изчезна мигом, щом тя отвори очи.
На следната утрин князът и княгинята облякоха малката Герда в кадифе и коприна. Те й предложиха да остане в палата, където можеше да живее безгрижно. Но Герда ги помоли да й дадат само една малка кола с кон и едни обувки, защото бе решила да тръгне отново по света, за да търси малкия Кай.
Дадоха й не само обувки, но и маншон за ръцете и я облякоха в чисти дебели дрехи. И когато тя се приготви за път, пред вратата спря една кола от чисто злато с герба на княза и княгинята. Коларят, слугите и гвардейците — да, бяха й дали дори гвардейци да я при¬дружават — носеха на главите си златни корони. Князът и княгинята сами й помагаха да се качи в колата и й пожелаха добър път. Горският гарван, който се беше вече оженил, изпрати Герда далеч от палата. Той седеше до нея, защото не можеше да пътува с гръб към конете. Питомната врана пък стоеше пред вратата и пляскаше с криле. Тя не отиде с тях, защото страдаше от главоболие още от деня, когато я бяха приели за придворна врана и й бяха позволили да яде, колкото си иска. Цялата кола бе натъпкана със захарни бисквити, а сандъкът под седалището беше пълен с плодове и сладки.
— Сбогом! Сбогом! — викаха князът и княгинята.
Малката Герда плачеше, от очите на гарвана също се лееха сълзи. Тъй пропътуваха те първите три мили. После и гарванът се сбогува с момичето и тая раздяла беше много тежка за тях. Гарванът кацна на едно дърво и размахваше черните си криле, докато златната кола, която грееше като слънце, се изгуби от очите му.
ПЕТИ РАЗКАЗ
МАЛКАТА РАЗБОЙНИЧКА
Герда пътуваше из тъмна гора, но колата светеше като факел. Съгледаха я разбойници и се нахвърлиха върху богатата плячка.
— Това е злато, чисто злато! — извикаха те, като изскочиха из храстите, хванаха конете, убиха малките гвардейци, коларя и слугите и измъкнаха Герда от колата.
— Ах, колко е тлъстичка и хубава, навярно с орехи са я хранили! — рече една стара разбойничка с дълга сплъстена брада и рошави вежди. — Месцето й трябва да е като на малко агне! Ах, как ми се иска да си хапна от нея!
И тя измъкна един остър нож, който лъсна страшно.
— Олеле-е-е! — извика в същия миг старата разбойничка. Нейната дъщеря, която седеше на гърба й, я беше захапала силно за ухото.
— Проклетнице! — пискаше тя, без да може да убие Герда.
— Тя ще си играе с мен! — рече малката разбойничка. — Ще ми даде маншона си и хубавите си дрехи и ще спи с мен на едно легло.
И разбойническото момиче ухапа още веднъж майка си, но тоя път толкова силно, че тя подскочи и се завъртя на петите си. Всички разбойници се разкискаха и казаха:
— Гледайте я как танцува с плашилото си!
Искам да се кача в колата! — извика разбойническото момиче и неговото желание бе веднага изпълнено. Малката разбойничка и Герда седнаха в колата и препуснаха навътре в тъмната гора през тръни и камъни. Разбойническото момиче беше голямо колкото Герда, но имаше широки плещи, мургава кожа и беше по-силно. Очите му бяха съвсем черни и гледаха някак тъжно. То прегърна малката Герда през кръста и каза:
- Те няма да те убият, докато аз не ти се разсърдя! Ти навярно си някоя княгиня?
- Не, – отвърна Герда и разказа всичко, което беше преживяла, разказа колко много обича малкия Кай.
Разбойническото момиче я погледна строго, поклати глава и каза:
— Те няма да те убият дори и когато аз ти се разсърдя, защото тогава аз сама ще те убия!
И то изтри сълзите на Герда и скри ръцете си в нейния мек и топъл маншон.
Най-сетне колата спря. Те влязоха в двора на разбойническия замък, чиито стени бяха разпукани от горе до долу. Из пукнатините хвърчеха гарвани и врани, а наоколо наизскачаха големи кучета, вързани за вериги. Тия кучета гледаха така свирепо, сякаш бяха готови да разкъсат човека, но те не лаеха, защото им беше забранено.
В една широка стара зала с опушени стени гореше голям огън на каменно огнище. Димът се виеше под тавана и търсеше място да излезе навън. В един голям казан вреше супа, а на шишове се печеха диви и питомни зайци.
— Тая нощ ти ще спиш с мен и с всичките ми животни! — каза разбойническото момиче.
Те се нахраниха, пиха и после отидоха в един ъгъл, където беше насипана слама, покрита с черги. Над това легло бяха кръстосани върлини, по които спяха накацали около стотина гълъба. Когато момичетата се приближиха, птиците зашумяха леко.
— Всички тия гълъби са мои — рече малката разбойничка, като улови един от гълъбите за нозете и го разтърси тъй силно, че бедната птица запърха в ръцете й. — Целуни го! — извика тя и удари с него Герда по лицето. — Там пък има диви гълъби — продължаваше момичето, като сочеше една дупка в стената, замрежена с дървени пръчки. — Тия два гълъба са горски скитници. Те ще избягат веднага, ако не ги държим добре затворени. А ето и моя стар любимец Бе! – При тия думи разбойническото момиче издърпа за рогата един северен елен, който беше вързан с връв и имаше около шията си лъскав меден гер-дан. — Него също трябва да пазим добре, защото и той ще избяга. Всяка вечер аз го гъделичкам по шията с моя остър нож и той много се плаши от това.
Малката разбойничка измъкна от една пукнатина в стената остър нож и помилва с него шията на елена. Бедното животно започна да рита и да скача, а разбойническото момиче се разкиска и дръпна Герда в леглото.
— Мигар ти спиш с нож? — попита Герда, като се огледа уплашено наоколо.
— Аз спя винаги с ножа си! — отвърна малката разбойничка. — Никой не знае какво може да се случи. А сега хайде, разправи ми още веднъж историята за малкия Кай и за твоето пътуване по широкия свят!
И Герда разказа отново цялата своя история. Горките гълъби гукаха отгоре в клетката си, а другите спяха. Разбойническото момиче бе обвило едната си ръка около шията на Герда, а в другата държеше ножа и хъркаше тъй силно, че Герда не можа да мигне цяла нощ. Тя не знаеше дали ще я оставят жива, или ще я убият. Разбойниците седяха около огъня, пееха и пиеха, а старата разбойничка скачаше и се премяташе презглава. О, с ка¬къв страх гледаше Герда всичко това!
Изведнъж горските гълъби заговориха:
— Гу! Гу! Ние видяхме малкия Кай. Една бяла кокошка возеше неговата шейна. Той седеше в нозете на Снежната царица, която мина през гората, когато ние лежахме още в гнездото си. Тя духна към нас и всичките ни братчета измряха освен нас двете. Гу! Гу!
— Какво казахте? — рече Герда. — Накъде пътуваше Снежната царица? Знаете ли нещо за нея?
— Навярно тя пътуваше за Лапландия, защото там винаги има сняг и лед. Питай северния елен, който е вързан отсреща.
— Да, там има винаги сняг и лед и е чудно хубаво! — каза еленът. — Там можеш да тичаш на свобода по широките бели равнини. Там е опъната лятната палатка на Снежната царица, а нейният голям замък се намира по-горе, на самия Северен полюс, на остров,кой-то се казва Шпицберген.
— О, Кай, миличък Кай! — въздъхна Герда.
— Мирувай — рече малката разбойничка, — защото ще ти забия ножа в гърдите!
На сутринта Герда й разказа всичко, което чу от горските гълъби. Разбойническото момиче я погледна строго, поклати глава и каза:
— Добре, така да бъде!.. Знаеш ли ти къде се намира Лапландия? — попита то северния елен.
— Че ако аз не зная това, кой ще знае! — отвърна еленът и очите му светнаха. — Там съм се родил и израснал, там съм тичал по снежните полета.
— Слушай! — каза разбойническото момиче на Герда. — Всички наши хора са излезли. Само мама е в къщи, но след закуска тя ще си пийне от голямото шише и ще заспи за малко. Тогава аз ще направя нещо за теб!
И момичето скочи от леглото, отиде при майка си, дръпна я за брадата и рече:
— Добро утро, мила козичке!
И майката плесна така силно детето си, че носът му стана червен. Разбира се, тя направи туй от любов, защото такива бяха милувките й .
После, когато старата жена пийна няколко глътки от голямото шише и захърка, малката разбойничка се приближи до северния елен и му каза:
— Дълго още бих искала да те гъделичкам с ножа по шията, защото тогава си много смешен. Но няма какво да се прави. Аз ще те отвържа и ще те пусна да избягаш в Лапландия. Само че ще тичаш с всичка сила и ще отнесеш това малко момиче в замъка на Снежната царица, където живее неговият другар. Ти навярно си чул какво приказваше то преди малко. То говореше доста високо, а ти обичаш да подслушваш.
Еленът подскочи от радост. Разбойническото момиче качи Герда на гърба му, завърза я здраво и дори й сложи за седло една мека възглавничка.
— Вземи тия кожени обувки, защото на север е студено — рече малката разбойничка. — Аз пък ще запазя за себе си маншона, той е много хубав. Но аз няма да те оставя да мръзнеш. Ето ти големите мамини ръкавици, те ще ти стигнат чак до лактите. Сложи ги на ръцете си. Ах, сега ти наистина заприлича в ръцете на моята грозна майка!
Герда плачеше от радост.
— Не мога да търпя хленчене — каза разбойническото момиче. — Сега ти трябва да бъдеш весела! Ето ти два хляба и малко сланина, за да не гладуваш!
И тя привърза за гърба на елена хлябовете и сланината. После момичето отвори вратата, изгони из двора големите кучета, преряза с острия нож връвта на елена и му каза:
— Хайде, бягай и пази това момиче!
Герда протегна ръцете си в големите ръкавици към малката разбойничка и извика:
— Сбогом!
След това северният елен побягна с всичка сила из голямата гора — през камъни и дървета, през блата и равнини. Вълците виеха, гарваните грачеха. „Хръст! Хръст!" — ехтяха стъпките на елена. Небето пламна изведнъж и се заля в чудна светлина.
— Ето моето родно северно сияние! — извика еленът. — Погледни го как свети! — И той побягна още по-бързо. И бягаше ден и нощ.
Когато от хлябовете и от сланината не остана нито късче, те бяха вече в Лапландия.
ШЕСТИ РАЗКАЗ ЛАПЛАНДКАТА И ФИНЛАНДКАТА
Те спряха пред една малка бедна колиба. Покривът й се спущаше чак до земята, а вратата й беше толкова ниска, че човек трябваше да пълзи, за да мине през нея. В тая къща нямаше никого освен една стара лапландка, която вареше супа при светлината на лоена лампа. Северният елен й разказа цялата история на Герда, но преди това разказа своята история, защото мислеше, че тя е много по-важна. Герда пък бе дотолкова измръзнала, че не можа да промълви нито дума.
— Ах, вие, горките! — рече лапландката. — Вие имате още много да пътувате. До Финландия има повече от сто мили път. Там се намира летният палат на Снежната царица, там тя пали всяка вечер бенгалски огньове. Аз ще напиша няколко думи върху сушена кожа, защото нямам хартия, и финландката, която живее по ония места, ще ви каже какво да правите.
Когато Герда се постопли и утоли глада и жаждата си, лапландката написа няколко думи върху една суха рибена кожа и като каза на момичето да я пази добре, привърза го отново за гърба на елена и еленът изскочи навън. „Хръст! Хръст! Хръст!" — носеше се из въздуха. Цяла нощ върху небето пламтеше чудното северно сияние. Най-сетне те пристигнаха във Финландия и похлопаха на комина на финландката, защото тя нямаше врата на колибата си.
В нейното жилище беше толкова горещо, че жената седеше почти съблечена. Тя свали набързо дрехите, ръкавиците и обувките на малката Герда, за да не й бъде много топло, по¬сле сложи късче лед върху главата на елена и започна да чете това, което бе написано на рибената кожа. Три пъти прочете тя писмото на лапландката и го научи наизуст, сетне пусна рибената кожа в котлето със супата, защото кожата можеше още да се яде, а пък финландката не обичаше нищо да хвърля.
Сега еленът й разказа най-напред своята история, а после историята на малката Герда. Финландката мигаше с умните си очички, но не казваше нито дума.
— Ти си много умна жена — рече еленът. — Аз зная, че ти можеш да вържеш всички ветрове на света на една нишка. Когато морякът развърже един възел, духва попътен вятър, ако развърже втория, вятърът става по-силен, а развърже ли третия и четвъртия възел, тогава се дига такава буря, че дърветата в гората се изскубват из корен. Не можеш ли да дадеш на това малко момиче такова питие, от което то да получи сила за дванайсет юнака, та да отиде при Снежната царица.
— Сила за дванайсет юнака? — каза финландката. — Каква полза от това.
И тя отиде при окачената на стената полица, сне оттам една голяма навита кожа и я разгърна. Върху кожата бяха написани някакви чудни букви, финландката ги зачете, а от челото й потекоха едри капки пот.
Но еленът започна да я моли отново и малката Герда я погледна с такива тъжни, по-мътени от сълзи очи, че жената примигна, изправи се на нозете си и заведе елена в ъгъла, гдето му сложи късче пресен лед на челото и му пришепна:
— Вярно е, че малкият Кай се намира още при Снежната царица и се чувствува там много добре. Той си мисли, че на света няма по-хубаво място от нейния палат. А причината за туй са само две стъклени зрънца, които са попаднали в окото и в сърцето му. Докато те не бъдат извадени, той не ще може да стане като другите и Снежната царица ще има винаги власт над него.
— Но ти не можеш ли да дадеш на Герда нешо такова, което би унищожило властта на Снежната царица?
— Аз не мога да й дам по-голяма сила от тая, която тя вече има. Не виждаш ли колко голяма е нейната сила? Не виждаш ли как й слугуват и хора, и животни, как тя е пребродила боса целия свят? Ние не можем да й дадем сила: тая сила се крие в нейното мило и невинно детско сърце. Ако Герда сама не стигне до Снежната царица и не извади стъклените зрънца от окото и сърцето на Кай, тогава и ние не ще можем да й помогнем. На две мили оттук започва градината на Снежната царица. Отнеси там малката Герда, остави я до големия къпинов храст, който се червенее в снега, и се върни веднага тук, без да приказваш много!
Като каза това, финландката качи Герда на елена и той побягна с всичка сила.
— Ах, обувките ми! Ръкавиците ми! — завика малката Герда, като усети острия студ.
Но еленът не смееше да се спира и тичаше все напред, докато най-сетне стигна до големия къпинов храст. Тук той остави Герда на земята, просълзен я целуна по устата и се понесе като стрела назад. Бедното момиче остана самичко, без обувки и без ръкавици, сред страшната и студена финландска земя.
То тръгна нататък, а насреща му се зададе цял рояк снежинки. Но те не падаха от небето — не, небето беше съвсем ясно и озарено от северното сияние. Снежинките тичаха по самата земя и колкото по-близо идваха, толкова по-големи ставаха. Герда си спомни колко хубави и едри бяха те, когато ги гледаше през увеличителното стъкло. Но тия тук бяха много по-големи и страшни — те бяха живи. Това беше предната стража на Снежната царица. Едни от снежинките приличаха на грамадни грозни таралежи, други на стоглави чудовища, трети — на малки бели мечета с настръхнала козина. Но всички бяха ослепително бели, всички бяха живи снежни парцали.
Студът беше тъй силен, че Герда можеше да вижда дъха си, който излизаше из устата й като дим. Тоя дим ставаше все по-гъст и по-гъст, докато най-сетне се превърна в мънички човечета, които изведнъж порастваха, щом докоснеха земята. Всички имаха на главите си шлемове, а в ръцете — копия и щитове. Техният брой се увеличаваше все повече и повече и когато Герда се огледа наоколо, край нея стоеше вече цял полк от въоръжени войници. Те пронизаха с копията си страшните снежни парцали, които се разкъсаха веднага на хиляди частици. Сега малката Герда можеше да продължи смело и спокойно пътя си. Войниците милваха ръцете и нозете й и Герда почти не усещаше студа. Така тя стигна до палата на Снежната царица.
Но нека видим какво правеше в това време Кай. Той, разбира се, не мислеше никак за Герда, а още по-малко за това, че тя стоеше вече пред самия палат.
СЕДМИРАЗКАЗ
КАКВО СЕ СЛУЧИ В ПАЛАТА НА СНЕЖНАТА ЦАРИЦА И КАКВО СТАНА НАЙ-ПОСЛЕ
Стените на палата бяха направени от навеян сняг, а буйните ветрове бяха изрязали прозорците и вратите. Тук имаше повече от сто зали, всички осветени от силното северно сияние. Най-голямата от тях беше дълга няколко мили. Какъв студ и каква пустота цареше в тия блестящи и просторни зали! Тук нямаше никога веселие, нито дори мечешки бал, макар че бурята можеше да бъде музика, а белите мечки можеха да ходят на задните си крака и да показват изящните си движения. Тук нямаше и бели кумици-лисици, събрани на
кафе и на сладки приказки. Пусто, мъртво и студено беше в залите на Снежната царица. Северното сияние светеше така ясно, че човек можеше да пресметне в коя минута светлината ще се усили или ще отслабне. Посред най-голямата снежна зала се намираше замръзнало езеро, чиято ледена покривка се бе напукала на толкова дребни и равни частици, че изглеждаше чудно хубава. На това именно езеро се издигаше престолът на Снежната царица. Тя седеше там, когато си беше в къщи, и разправяше, че седи върху огледалото на разума, което е едничкото и най-хубаво огледало в света.
Малкият Кай беше съвсем посинял и дори почернял от студ. Но той не забелязваше това, защото целувките на Снежната царица го бяха направили нечувствителен към студа, пък и самото му сърце се бе превърнало в леден къс. Той местеше от едно място на друго остри и плоски късове лед, редеше ги по най-различен начин и се мъчеше да направи от тях някаква фигура — също тъй, както ние правим това с малките дървени плочици, наречени „китайска игра". Точно така Кай редеше ледените късове и при това много изкусно. Това беше ледената игра на разума. В неговите очи всички тия фигури имаха особено значение и важност. А причината за туй, разбира се, беше стъкленото зрънце от дяволското огледало в окото му. Той нареждаше фигурите по такъв начин, че те образуваха цели думи, но все пак той не можеше да нареди оная дума, която искаше — думата „вечност". Снежната царица бе казала: „Ако ти наредиш тая дума, ще станеш господар на себе си и аз ще ти подаря целия свят и един чифт нови кънки." Но Кай не можеше.
— Сега аз ще отлетя към топлите страни! — рече Снежната царица. — Ще отида да надникна в черните гърнета! — Тъй наричаше тя вулканите Етна и Везувий. — Трябва да ги варосам малко! Туй е полезно за лозята и за лимоните!
И тя отлетя на юг, а малкият Кай остана съвсем сам в просторната ледена зала. Той гледаше късовете лед и мислеше напрегнато. Седеше неподвижен и вцепенен и изглеждаше съвсем замръзнал.
В това време малката Герда влезе през голямата врата на палата. Буйните ветрове насреща й утихнаха, сякаш заспаха. Герда прекрачи в широката пуста зала и видя Кай. Тя го позна веднага, хвърли се на шията му, притисна го силно и извика:
— Кай, миличък Кай! Най-сетне те намерих!
Но Кай не се помръдна и продължаваше да седи все така неподвижен и вцепенен от студ. Тогава Герда заплака. Топлите й сълзи покапаха по гърдите му, проникнаха в сърцето му, размразиха ледената му обвивка и стопиха зрънцето от дяволското огледало. Той я погледна и тя запя:
Розите цъфтят и прецъфтяват, но ние нивга няма да се разделим!
Кай изведнъж се обля в сълзи и плака тъй силно, че стъкълцето в окото му изскочи заедно със сълзите. Сега той позна Герда и извика радостно:
— Герда, миличка Герда! Къде беше досега? Къде съм бил и аз самият? – И той се озърна наоколо. — Колко студено и пусто е тук!
Кай прегърна Герда, а тя се смееше и плачеше от радост. Те бяха тъй щастливи, че дори и ледените късове около тях се разиграха, а когато се измориха и нападаха долу, образуваха тъкмо оная дума, за която Снежната царица бе обещала на Кай да го направи господар на себе си и да му подари целия свят и един чифт нови кънки.
Герда го целуна по бузите и те се покриха с руменина, целуна го по очите и те светнаха като нейните, целуна ръцете и нозете му и той стана отново здрави бодър. Сега Снежна¬та царица можеше да се върне: спасителната дума блестеше, написана с ледени букви.
Кай и Герда се хванаха за ръце и излязоха из ледения палат. Те вървяха и говореха за своята стара баба, за розите на покрива в къщи и навсякъде, през където минаваха, буйните ветрове утихваха и на небето грееше слънце. А когато стигнаха до храста с червените къпини, там вече ги чакаше северният елен. Той бе довел със себе си и друг млад елен, който им даде топло мляко и ги целуна по устата. После елените ги отнесоха най-напред при финландката, гдето те се сгряха в топлото й жилище и я разпитваха за по-нататъшния си път, а след това и при лапландката, която им уши нови дрехи и поправи шейната им.
Двата елена и лапландката ги изпратиха чак до границата на своето царство. Тук никнеше вече първата тревица и децата се сбогуваха с добрите си изпращачи.
Ето, пред тях се изпречи гора. Пееха първите пролетни птички, дърветата бяха покрити със зелени пъпки. Из гората излезе насреща им момиче на хубав кон с ясночервена шапчица и с чифт пищови на пояса. Герда позна веднага коня и момичето. Тоя кон беше впрегнат някога в нейната златна кола, а момичето беше малката разбойничка. На нея й беше омръзнало да стои все в къщи, тя искаше да замине на север или ако там не й хареса — в друга някоя страна. Тя също тъй позна веднага Герда. Ех, че весела среща беше!
— Я какъв скитник си бил ти! — рече тя на Кай. — Аз искам само да зная дали заслужаваш да тичат заради теб накрай света!
Но Герда я плесна по бузата и попита за княза и княгинята.
— Те заминаха за друга земя! — отвърна малката разбойничка.
— Ами гарванът? — запита Герда.
— Той умря. Питомната врана пък остана вдовица и се скита из гората с черно парцалче на крака. Тя все се оплаква от съдбата си. Но да не говорим за тях. Я ми кажи как прекара ти и как намери Кай?
Герда и Кай й разправиха всичко.
— Шнип! Шнап! Шнуре-пуре-баселуре! — извика разбойническото момиче, стисна им ръцете и обеща да им отиде на гости, ако някога му се случи да мине през техния град.
После то се качи на коня си и тръгна по широкия свят.
Кай и Герда вървяха хванати за ръце и през където минеха, настъпваше чудна пролет, цъфтяха цветя и всичко се раззеленяваше. Черковните камбани биеха и те познаха високите камбанарии на родния си град. Те отидоха в къщата на старата си баба,изкачиха се по стълбата и влязоха в стаята, където всеки предмет си стоеше на старото място, както по-рано. Часовникът тракаше: „Тик-так! Тик-так!" — и стрелките му се въртяха все така. Но щом влязоха в стаята, те забелязаха, че са станали вече големи хора. Розите цъфтяха пак на покрива до отворения прозорец, там бяха и техните детски столчета. Кай и Герда седнаха всеки на своето столче и се хванаха за ръцете. Те бяха забравили като тежък сън студената и пуста красота в палата на Снежната царица. Тяхната баба седеше и се грееше на слънцето.
Кай и Герда се погледнаха в очите и запяха старата песен:
Розите цъфтят и прецъфтяват, но ние нивга няма да се разделим!
Тъй седяха те един до друг, а наоколо беше лято —топло, благодатно лято!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:41 am

Грозното патенце


Хубаво беше извън града. Беше чудно лято. Ръждата жълтееше по полетата, овесът зеленееше. Сеното бе събрано на копи по ливадите, а щъркелът се разхождаше на дългите си червени нозе и говореше по египетски — тоя език той беше научил от майка си. Край по¬летата и ливадите се простираха големи гори, а в горите имаше дълбоки езера. Да, чудно хубаво беше извън града!
На едно открито място, цял залян от слънчева светлина, се издигаше стар чифликчийски дом, обграден с дълбоки канали. От неговите стени до самата вода растяха репеи, и то толкова високо, че под някои от тях децата можеха да стоят прави, без да се навеждат. Там беше също така пусто, както и в най-дълбокия горски гъсталак. Там именно лежеше в гнездото си младата патица и мътеше патенца. Тя лежеше вече толкова отдавна, че просто й бе дотегнало да чака. Освен туй в тоя пущинак рядко й идваше някой на гости. Другите патици предпочитаха да плуват в каналите, вместо да седят под репея и да крякат с нея.
Най-сетне яйцата започнаха да се чупят едно по едно.
— Пий! Пий! — изпискваше нещо отвътре и от всяко яйце се показваше по една главичка.
Кряк! Кряк! — каза патицата и всички патенца се събраха около нея под зелените листа и започнаха да се оглеждат на вси страни. Тяхната майка им позволяваше да гледат, колкото си искат, защото зеленият цвят действува добре на очите.
— Ах, колко голям е светът! — извикаха всички патенца. Наистина сега те се чувствуваха много по-нашироко, отколкото по-преди в яйцата. – Да не мислите, че това е целият свят? — рече майката. — Охо, той се простира много по-надалеч, отвъд градината, чак до бостана с дините. Ала там аз никога не съм ходила. Да, а я да видим сега всички ли сте тук — продължи тя и стана. — Не, не сте всички, най-голямото яйце е още цяло-целеничко; че кога най-сетне ще се свърши това? Още малко и аз съвсем ще изгубя търпение! — И тя легна отново в гнездото. — Е, какво има? Как отива работата? — попита я една стара патица, която беше дошла да я навести. – Ето на, замъчила съм се с едно яйце, просто не мога да изляза наглава с него! — каза патицата. — Още не се счупва… Ала я погледни останалите, виждала ли си някога такива милинки патенца? Те всички приличат досущ на баща си, а той, проклетникът, не дойде поне веднъж да ме навести. – Я да видя яйцето, което не ще да се излюпи — рече старата патица. — Повярвай ми, това е яйце от пуйка. И мене ме излъгаха веднъж така. Напатих се от грижи и тегла с тия малки: та те всички се плашат от водата! Просто не можах да ги примамя да влязат във водата. Кряках, вряках — нищо не помага. Я ми покажи яйцето! Да, от пуйка е. Зарежи го, по-добре научи другите деца да плуват.
— Не, ще полежа още малко — отвърна младата патица. — Толкова съм лежала, ще полежа още няколко дни.
— Както искаш! — каза старата патица и си отиде.
Най-сетне се счупи и голямото яйце.
— Пип! Пип! — изписка патенцето и изскочи из яйцето. Ала колко голямо и грозно беше то! Патицата го погледна и каза:
— Какво голямо пате! Никак не прилича на другите! Да не би пък да е пиле? Чакай, ще разбера това! Ще ми влезе то във водата, аз сама ще го натикам вътре.
На другия ден времето беше чудно хубаво, слънцето осветяваше всички репеи. Патицата се спусна с цялото си семейство към канала. „Пляс!" — и тя скочи във водата.
— Кряк! Кряк! — извика тя и патенцата наскачаха едно по едно след нея. Водата ги заля презглава, ала в същата минута те изскочиха отгоре и заплуваха отлично напред; крачката им сами работеха; дори грозното сиво патенце заплува ведно с другите.
— Не, това не е пуйче — каза майката, — я колко хубаво работи с крачката си! И как право стои! Не, това е мое собствено детенце… Всъщност то дори е хубаво, ако се вгледаш в него… Кряк! Кряк! Вървете след мен, деца, аз ще ви покажа колко голям е светът, ще ви представя в птичия двор. Само стойте по-близо до мен, за да не ви настъпи някой, пък и от котки се пазете!
И те отидоха в птичия двор. Оттам се чуваше страшен шум: две семейства се биеха заради една глава от змиорка, която в края на краищата се падна на котката.
- Гледайте, тъй е винаги по света — рече майката и почеса клюна си, защото и на нея самата й се дощя глава от змиорка. — Излезте сега напред и се поклонете хубаво хей на оная стара патица: тук тя е най-главната — от испански род, затова е и толкова дебела.
Вижте, тя има на крака си червено парцалче — туй е чудно красиво и е най-голямото отличие, с което може да бъде удостоена една патица. Това значи, че стопаните не искат да я изгубят и че хората и животните трябва да я различават от другите патици. Хайде, вървете и не си свивайте пръстите; възпитаното патенце ги държи разперени, както баща си и майка си. Ето тъй — вижте! А сега наведете глави и кажете „кряк"!
Патенцата наведоха глави и казаха:
— Кряк!
Ала другите патици из двора ги поглеждаха и приказваха високо:
— Ха, само те липсваха още, сякаш без тях ние сме малко тук! А на туй отгоре и едно такова отвратително патенце — ух, не можем да го търпим!
И в същия миг една патица се спусна към него и го клъвна за шията.
— Не го закачай! — рече майка му. — То никому зло не прави.
— Да, но то е много голямо и никак не прилича на другите — отвърна патицата, която го беше клъвнала, — затова трябва да го поощипем.
— Какви милички деца имате — каза старата патица с парцалчето на крака. — Само онова там е малко грозничко. Добре ще бъде, ако бихте могли да го преработите!
— Туй е невъзможно, ваша милост! — каза майката. — Наистина то не е хубаво, ала има добър характер и плува също тъй добре, както другите — дори, смея да кажа, малко по-добре от тях. Аз мисля, че след време то ще израсте както трябва и ще стане по-малко. – И тя го почеса по гърба и му оглади перцата. — При това — добави тя — то е мъжко и може да мине и без хубост. Аз мисля, че то ще бъде много силно и ще си пробие път в живота.
— Другите дечица са много милички — каза старата патица, — чувствувайте се, моля, като у дома си и ако намерите някъде глава от змиорка, можете да ми я донесете.
И патенцата наистина се чувствуваха като у дома си. Ала върху бедното патенце, което се беше излюпило последно и беше толкова грозно, се сипеха удари и подигравки от всички страни; биеха го и го хапеха не само патиците, но и кокошките… „Много е голямо" — говореха всички, а един пуяк, който се беше родил с шпори и поради тая причина си въобразяваше, че е цар на всички птици, се наду като кораб с изпънати платна, връхлетя право към патенцето, закурлюка и от злина почервеня като рак. Бедното патенце не знаеше какво да прави и къде да отиде; беше му много мъчно, че е тъй грозно и че целият птичи двор му се присмива.
Тъй измина първият ден, ала следният беше още по-лош за него. Всички гонеха бедното патенце. Дори сестрите му се сърдеха и постоянно го навикваха:
— Дано те котка изяде, проклетнико!
А майката казваше:
— Да може да се запилее нанякъде!
Патиците го хапеха, кокошките го биеха, момичето, което носеше храна на патиците, го риташе с крак.
Най-сетне патенцето не можа да издържи и прехвръкна през стобора. Малките птички пръхнаха уплашено из храстите.
„Те бягат само защото аз съм толкова грозно" — помисли си патенцето и затвори очи, ала все пак побягна напред и стигна до едно голямо блато, гдето живееха диви патици. Там то прекара цялата нощ. Беше уморено и сърцето му щеше да се пръсне от мъка.
На сутринта дивите патици се извиха във въздуха и съгледаха новия си другар.
— Що за птица е това? — попитаха се.
А патенцето се обръщаше на всички страни и поздравяваше, доколкото умееше.
— Ти си много грозно! — казаха дивите патици. — Ала туй не ни влиза в работа, стига само да не ти хрумне да се ожениш за някоя от нашето семейство.
Горкото! То съвсем не мислеше за женитба. То искаше само едно: да му позволят да лежи в тръстиката и да пие блатна вода.
Тъй прекара патенцето цели два дена. Тогава дойдоха два диви гъсока. Те се бя-ха излюпили наскоро и затова бяха твърде смели.
— Слушай, приятелю! — казаха те. — Ти си толкова грозен, че не можеш да ни пречиш. Искаш ли да хвръкнеш с нас и да станеш прелетна птица? Тук наблизо има друго блато, гдето живеят няколко мили, прекрасни гъски. Те всички са госпожици и умеят да казват „кряк". Там ти можеш да си намериш щастието, макар и да си толкова грозен.
Бум! Бум! — разнесе се в същата минута гърмеж и двата диви гъсока паднаха
мъртви в тръстиката; водата се обагри от кръвта им. — Бум! Бум! — чу се отново и цяло ято диви гъски изхвръкнаха из тръстиката.
Гърмежите зачестиха. Имаше голям лов. Ловците бяха обградили блатото. Синкав дим пълзеше като облак между тъмните дървета и се губеше далеч зад водата. При блатото дотичаха ловджийски кучета: прас, прас! — тръстиката и храстите се навеждаха на всички страни и бедното патенце едва дишаше от страх. То изви глава, за да я скрие под крилцето си, ала в същия миг пред него изскочи едно грамадно страшно куче; езикът му беше цял из¬плезен, очите му светеха грозно; то протегна муцуна право към патенцето, озъби острите си зъби и — прас! прас! — побягна назад, без да го докосне.
— Слава богу! — каза патенцето и въздъхна свободно. — Аз съм толкова грозно, че дори и кучето не иска да ме изяде.
То се сгуши и остана така през цялото време, докато сачмите свистяха из тръстиката и из въздуха ехтеше гърмеж след гърмеж.
Едва привечер всичко утихна. Ала бедното патенце все още не смееше да стане: то почака още няколко часа, сетне се огледа предпазливо наоколо и побягна с всичка сила. Патенцето бягаше през полета и ливади, а наоколо беснееше такава буря, че то с мъка можеше да върви напред.
Когато нощта настъпи, патенцето стигна до една сиромашка селска колиба. Тя беше толкова стара, че сама не знаеше на коя страна да падне, затова продължаваше да си стои на мястото. Бурята беснееше с такава сила, че бедното патенце трябваше да седне, за да се задържи на земята. Времето ставаше все по-лошо и по-лошо. Най-сетне патенцето забеляза, че вратата на колибата се откачи от едната си халка и увисна настрана — така че през дупката можеше да се влезе в стаята. И то влезе в стаята.
В колибата живееше една жена с котарака си и с една кокошчица. Котарака тя наричаше „синче"; той умееше да мърка, да извива гръб и дори да изпуща искри, когато го помилваш на тъмно по космите. Кокошчицата имаше съвсем мънички, къси крачка и затова я наричаха кокошчица късокрачица. Тя носеше хубави яйца и домакинята я обичаше като свое дете.
На сутринта чуждото патенце веднага привлече вниманието на другите: котаракът замърка, а кокошчицата закудкудяка.
— Какво има? — попита домакинята и се огледа наоколо: ала тя недовиждаше и затова помисли, че патенцето е някаква загубена тлъста патица. — Гледай ти какво щастие! — каза тя. — Сега ще си имам пачи яйца. Само да не е паток! Чакай да видим.
И патенцето прекара три седмици на проверка; ала яйца не снесе.
Котаракът беше господар в къщата, а кокошката — господарка. Те винаги казваха: „Ние и целият свят!", защото си въобразяваха, че са половината свят и при туй — по-добрата половина. Патенцето мислеше, че може да бъде на друго мнение, ала кокошката не можеше да търпи това.
— Можеш ли да снасяш яйца? — питаше тя.
— Не.
— Тогава имай добрината да мълчиш!
А котаракът питаше:
— Можеш ли да си извиваш гръбнака като обръч, да мъркаш и да изпускаш искри?
— Не.
— Тогава не си тикай гагата, когато говорят умници като нас!
И патенцето седеше в ъгъла и беше в лошо настроение. Ала изведнъж в стаята нахлу струя чист въздух и слънчицето надникна вътре; на патенцето страшно се поиска да поплува; то не можа да се сдържи и каза това на кокошката.
- Това пък какво е? – питаше тя. – Нямаш си работа, цатуй ти идват такива глупави мисли в главата, снасяй яйца или мъркай — тогава ще поумнееш.
— Ах, колко приятно е да плуваш по водата! — каза патенцето. — Каква наслада е да се гмурнеш на дъното и да чувствуваш как водата се разлива над главата ти!
— Да, чудесна наслада! — каза кокошката. — Ти, както се вижда, си полудял. Я попитай котарака — най-умното същество, което съм срещала досега, — попитай го обича ли той да плува и да се гмурка във водата? За себе си не искам да говоря. Попитай дори бабата. Тя ще ти каже приятно ли й е да плува и да чувствува как водата се разлива над главата й.
— Вие не ме разбирате — рече патенцето.
— Ние ли не те разбираме? И таз хубава! Тогава, според теб, кой може да те разбере?
Да не мислиш, че си по-умен от котарака или от нашата господарка? За себе си не искам да говоря!… Я не си въобразявай много, дете, и благодари за доброто, което ти направиха тук!
Нима ти не попадна в топла стая и не се намираш между особи, от които можеш да научиш нещо? Но ти си бърборко, неприятно е да има човек работа с теб. Повярвай ми, аз ти желая само доброто. Аз ти говоря неприятни неща, ала по туй се познават истинските приятели. По-добре помъчи се да снасяш яйца или пък се научи да мъркаш и да изпущаш искри!
— Аз мисля, че най-добре ще бъде да си отида — каза патенцето.
— На добър ти час! — рече кокошката.
И патенцето си отиде. То плуваше по водата, гмуркаше се, ала всички животни го гледаха с презрение заради грозотата му.
Настъпи есен, листата в гората пожълтяха и изсъхнаха; вятърът ги подхващаше и ги въртеше из въздуха; стана студено, снежни облаци надвиснаха тежко над земята, а върху стобора стоеше гарван и от студ грачеше:
— Гра! Гра!
Само при мисълта за всичко туй те побиваха студени тръпки. Бедното патенце се чувствуваше много зле.
Една вечер, тъкмо когато слънцето беше залязло, из гората изхвръкна цяло ято прекрасни бели птици; толкова хубави птици патенцето никога не бе виждало. Те се отличаваха с ослепителна белота и имаха дълги, стройни шии: това бяха лебеди. Птиците издадоха някакъв чуден звук и като разпериха великолепните си бели криле, отлетяха от студената страна към топлите земи отвъд морето. Те се издигнаха високо-високо и бедното грозно патенце изпитваше едно особено чувство, като ги гледаше. То се завъртя във водата като колело, изпъна високо шията си след тях и изведнъж нададе такъв висок и странен вик, че само се изплаши. Ах, то не можеше да забрави тия прекрасни, щастливи птици и когато те се скриха от очите му, то се гмурна чак до дъното, изскочи отново над водата и дълго време не можа да дойде на себе си от вълнение. То не знаеше как се казват тия птици, не знаеше и накъде отлитат те, ала изпитваше към тях такава обич, каквато не бе изпитвало към никого на света. То никак не им завиждаше; пък и можеше ли дори през ум да му мине да пожелае на себе си такава хубост! Бедното грозно патенце щеше да бъде много радостно, ако поне патиците го търпяха помежду си.
А зимата беше люта, страшно люта! Патенцето трябваше постоянно да плува, за да не замръзне водата; ала всяка нощ мястото, по което то плуваше, ставаше все по-малко. Студът беше толкова голям, че дори самата ледена кора пращеше; патенцето трябваше да работи непрекъснато с крачката си, за да не се затвори съвсем дупката. Най-сетне то изгуби и последните си сили, протегна се и замръзна в леда.
Рано сутринта дойде един селянин. Щом съгледа патенцето, той разчупи леда с дървените си обуща и занесе нещастното същество на жена си. Там патенцето се съживи отново.
Децата искаха да си поиграят с него. Ала на патенцето се стори, че те се тъкмят да му направят нещо лошо и от страх то се хвърли право във ведрото с млякото. Млякото се разплиска по стаята; домакинята плесна с ръце, а патенцето, съвсем забъркано, попадна в бурето с маслото, после в нощвите с брашното, а оттам изхвръкна в такъв ужасен вид, че не приличаше на себе си. Господи, каква бъркотия настана! Домакинята крещеше и гонеше патенцето с машата, децата тичаха с викове и смях след него и падаха едно връз друго. За щастие вратата беше отворена, патенцето се промъкна през съчките, натрупани в ко-ридорчето, и се изтегна върху току-що навалелия сняг. Там то остана да лежи, съвсем отмаляло.
Би било твърде тъжно да се разправят всички патила и приключения, които бедното патенце трябваше да преживее през тая люта зима. Когато слънцето започна да топли пак земята, то лежеше в блатото между тръстиката. Чучулигите пееха, пролетта се беше върнала отново.
Изведнъж патенцето почувствува как крилете му се разперват, как зашумяват по-силно отпреди и го понасят бързо напред. Преди да се опомни, то се намери в една голяма градина, гдето ябълковите дървета бяха вече покрити с цвят, а бъзовината ухаеше и свеждаше зелените си клони над лъкатушещите канали. Тук беше много хубаво, миришеше на пролет. И ето, из гъсталака на дърветата се показаха три великолепни бели лебеда. Те шумяха с криле и плуваха гиздаво по водата. Патенцето познаваше тия чудни птици. Обхвана го някакво странно, тъжно чувство.
„Аз ще отлетя при тях, при тия прекрасни птици. Те ще ме убият за туй, че съм толкова грозно, а пък се осмелявам да се приближа до тях. Но нека тъй да бъде! По-добре да бъда убит от тях, отколкото да понасям щипането на патиците, боя на кокошките и да търпя всякакви лишения през зимата."
И патенцето полетя, спусна се във водата и заплува срещу великолепните лебеди. Те го забелязаха, размахаха криле и тръгнаха право към него.
— Убийте ме! — прошепна патенцето и като наведе глава към водата, зачака смъртта.
Ала какво видя то в прозрачната вода? Своето собствено отражение, но не някаква тъмносива птица, безобразна и неподвижна, а бял, строен лебед.
Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце.
Сега младият лебед мислеше с радост за патилата, които беше преживял. Благодарение на тях той можеше да оцени още по-добре своето сегашно щастие и всичкото великолепие, което го окръжаваше. А големите лебеди плуваха около него и го милваха с клюновете си.
В тоя миг в градината влязоха няколко деца: те започнаха да хвърлят във водата хляб и зърна, а най-малкото от тях извика:
— Вижте, нов лебед!
— Да, дошъл е нов лебед! — ликуваха другите и като пляскаха с ръце, започнаха да скачат от радост; сетне те изтичаха при баща си и майка си, върнаха се отново с хляб и сладки, които хвърлиха във водата, и закрещяха в един глас:
— Новият е най-хубав от всички! Толкова млад и толкова хубав!
И старите лебеди наведоха глави пред него.
Тогава той се засрами и скри глава под крилото си. Той сам не знаеше какво да прави; беше много щастлив, ала не можеше да се гордее, защото доброто сърце не познава гордостта. Той си мислеше как го гонеха и му се присмиваха, а сега всички го наричат най-прекрасната от всички прекрасни птици. Дори бъзовият храст свеждаше клоните си право към него, а слънцето светеше тъй топло и приятно! Тогава той размаха криле, изпъна стройната си шия и извика, замаян от радост:
— Да, такова щастие не съм сънувал, когато бях още грозно патенце
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:42 am

Светецът и змията


на едно поле, където малки пастирчета пасели добитъка, живеела страшна и отровна змия. Веднъж свят отшелник минавал наблизо. Децата дотичали при него и извикали: "Свети отче, не минавай оттук, пази се от змията!" "Деца мои – казал светият старец, – аз не се боя от вашата змия. Знам такива молитви, които защитават от всякакво зло." След като казал това, той продължил пътя си. Змията видяла, че към нея се приближава някакъв човек, вдигнала глава, светият отец прошепнал заклинание и змията паднала в краката му. "Защо живееш, причинявайки зло на другите? – попитал светецът. – Аз ще назова пред теб свещеното име на Господ и ти ще го повтаряш, и ще се научиш да обичаш Бога. В края на краищата ти ще го видиш и желанието да причиняваш зло ще те напусне."
Минали дни, малките пастирчета забелязали, че змията престанала да хапе и започнали да я целят с камъни. Едно момче я хванало за опашката и започнало да я върти над главата си, след което няколко пъти ударил главата й в камъните. Змията загубила много кръв, оставили я, мислейки че е мъртва. През нощта тя дошла на себе си и тихо пропълзяла в дупката си, а цялото й тяло било начупено. Тя се опитвала да живее, хранейки се с листа и със сухи треви.
Веднъж през местността минал същият онзи свят отец. Той се оглеждал, търсейки змията. Децата му казали, че тя вече не е между живите, но той знаел, че тя не може да умре, преди да бъде разрешен проблемът на живота, т.е. докато не познае Бога.
Змията изпълзяла от дупката си и разказала на отшелника какво й се е случило. Светият отец възкликнал: "Какви глупости! Нужно е да си идиот, за да не знаеш как да попречиш на враговете си да се отнасят така с теб. Аз ти забраних да хапеш която и да е твар, но защо ти не изсъска към тези, които искаха да те убият, за да ги изплашиш?"
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:44 am

Господ се усмихва в два случая


Има два случая, в които Господ не може да не се усмихне.
Когато човек е тежко болен и смъртта е близо, а лекарят казва на майката на болния: "Не се бойте, аз ще го спася", той забравя, че в основата на всяко събитие от живота или смъртта лежи волята на Бога. И чувайки неговите думи, Господ се усмихва, мислейки си: "Колко глупав трябва да е този човек, който се хвали, че ще спаси живота на пациента си, който умира по моя
воля."
И още Господ се усмихва, когато двама братя си поделят собствеността. Те измерват земята и казват: "Тази част е моя, а тази – твоя." И Господ се усмихва, мислейки си: "Цялата вселена ми принадлежи, но тези глупави братя казват: "Тази част е моя, тази – твоя."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 6:46 am

На необитаем остров

В
Веднъж един кораб попаднал в буря и се разбил в скалите на необитаем остров. Тези, които се спасили, започнали нов живот, тъй като при корабокрушението паметта на всички била нарушена, което се проявявало и в това, че те забравили думите на молитвата.
След няколко години на острова дошли християнски мисионери. Като разпитали обитателите на острова за живота, който водят, те ги научили да се молят правилно. И когато мисионерите напуснали този остров, след известно време забелязали, че хората от острова ги следват, ходейки по водата. Оказало се, че те пак са забравили думите на молитвата и искат отново да ги научат. Мисионерите, като видели такова явление, като ходене по водата, отговорили: "Молете се, както сте се молили преди ние да дойдем. Вероятно така сте по-близо до Бога."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 8:41 am

Невидимият Тонино


Веднъж едно момче на име Тонино отишло на училище, без да си е научило урока, и много се тревожело, че учите­лят можел да го вдигне.
«Ах — мислел си Тонино, — ако можех да стана не­видим…»
Учителят направил проверка и когато стигнал до името Тонино, момчето отговорило «тук!», но никой не го чул и телят казал:
— Жалко че Тонино не е дошъл днес, тъкмо смятах да го изпитам. Ако е болен, да се надяваме, че не е нещо опасно.
Така Тонино разбрал, че е станал невидим, както бил си пожелал. От радост подскочил от чина и паднал в кош­чето за боклук. Станал и започнал да се разхожда насам-натам из класа, дърпал косите на тоя или на оня, обръ­щал мастилниците. Пораждали се шумни безкрайни кав­ги. Учениците се обвинявали един друг за тия закачки и не подозирали, че всичко е по вина на невидимия Тонино.
Когато се уморил да си играе по този начин, Тонино излязъл от класа и се качил на един тролейбус, разбира се, без да си плати билета, защото кондукторът на можел да го види. Намерил свободно място и се настанил. На следващата спирка се качила една госпожа с пазарска чанта и понечила да седне на седалката, която в нейните очи била свободна. А всъщност седнала на коленете на Тонино, който почувствувал, че се задушава. Госпожата извикала:
— Що за капан е това! Не може и да се сяда вече!
Гледайте, оставям торбата, а тя виси във въздуха!
Торбата всъщност била поставена на коленете на То­нино. Станала голяма разправия и почти всички пътници произнесли огнени слова срещу управата на тролейбусите.
Тонино слязъл в центъра на града, вмъкнал се в една сладкарница и започнал да лапа спокойно, като грабел с две ръце маршали, шоколадени сладки и всякакви пасти. Продавачката, която видяла да изчезнат пасти от тезгяха, обвинила един почтен господин, който купувал надупчени бонбони за една своя стара леля. Господинът се възмутил:
— Аз крадец? Не знаете с кого говорите! Не знаете кой е баща ми. Не знаете кой е дядо ми.
— Не желая да узная — отвърнала продавачката.
— Как, позволявате си да обиждате дядо ми!
Станала страхотна разправия. Притичали полицаи.
Тонино невидимият се промъкнал между краката на поли­цейския поручик и се отправил към училището, за да види как ще излязат съучениците му. И наистина видял ги да излизат, дори да се изсипват като лавина надолу по стълбите на училището, но те изобщо не го видели. Тонино напразно се изморявал, като се мъчел да настигне тоя или оня, като дърпал косите на своя приятел Роберто, като предлагал да си близне захарче на клечка на приятеля си Гискардо. Не го виждали, не му обръщали внимание, по­гледите им минавали през него, сякаш бил от стъкло.
Уморен и малко обезкуражен, Тонино тръгнал към къщи. Майка му го чакала на балкона.
— Ето ме, мамо! — извикал Тонино.
Но тя не го видяла и не го чула. Продължавала да на­блюдава тревожно улицата зад гърба му.
— Тук съм, татко — извикал Тонино, като влязъл в къщата и седнал на мястото си на масата. Но баща му, обезпокоен, мърморел:
— Чудно защо Тонино се бави толкова. Дали не се е случило някое нещастие?
— Ама аз съм тука, тука съм! Мамо, татко! — викал Тонино. Но те не чували гласа му.
Тонино вече плачел, но за какво служат сълзите, ако никой не може да ги види?
— Не искам вече да бъда невидим — плачел Тонино с разбито сърце. — Искам татко да ме вижда, искам мама да ми се кара, искам учителят да ме изпитва! Искам да иг­рая с моите другарчета! Лошо е да е невидим човек, лошо е да е сам.
Слязъл бавно по стълбите на двора.
— Защо плачеш? — го попитало едно старче, седнало да се попече на слънце на една пейка.
Ама вие виждате ли ме? попитал Тонино, из­пълнен с надежда.
Разбира се, че те виждам. Виждам те всеки ден, като отиваш и се връщаш от училище.
— Но аз вас никога не съм ви виждал.
— Ех, зная, зная. Мене никой не ме забелязва. Един стар пенсионер, съвсем самичък, защо изобщо момченцата трябва да поглеждат към мене? Аз за вас съм все едно невидимият човек.
— Тонино! — извикала в тоя миг майка му от балкона.
— Мамо, виждаш ли ме?
— Виждам те и още как! Ела да видиш как ще се раз­правя с тебе баща ти.
— Веднага ида, мамо — извикал Тонино радостно.
— Не те ли е страх от плесниците? — засмяло се стар­чето.
Тонино се хвърлил на врата му и го целунал.
— Вие ме спасихте — казал той.
— Е, не преувеличавай — казало старчето.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Съб Мар 30, 2013 8:44 am

Жената на Настрадин


Приятелите на Настрадин Ходжа започнали да му говорят, че жена му много хойка и няма да е зле да я призове към порядък.
- Странни хора сте вие! – удивил се Настрадин. Как мога да я вразумя, като изобщо не я виждам?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   

Върнете се в началото Go down
 
разкази ****
Върнете се в началото 
Страница 6 от 6Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Ала-Бала :: Общи приказки-
Идете на: