Добре дошли в бг форума на Уинкс клуб.
Регистрирайте се и се забавлявайте с нас! Smile


Добре дошли фенове на Уинкс!
 
ИндексPortalГалерияВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 разкази ****

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next
АвторСъобщение
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Чет Мар 21, 2013 7:40 am

Малката червена роза*


Имало някога една малка червена роза, която живеела в малка тъмна къща под земята. Един ден, както си стояла там сам сама, изведнъж чула леко – чук, чук, чук по вратата.

“Кой е?” – попитала.

“Дъждът е и искам да вляза.” – отговорил мек, тъжен, тихичък глас.

“Не, не може да влезеш.” – казала малката роза.

След малко, отново чула тихо – чук, чук, чук по прозореца.

“Кой е?” – попитала.

Същият мек, тих глас отговорил – “Дъждът е и искам да вляза.”

“Не, не може да влезеш.” – казала малката роза.

Отново останала сам сама за дълго. Най-накрая доловила тихо шумолене пред прозореца – шум, шу, шу.

“Кой е?” – попитала малката роза.

“Слънцето е” – казал тих, мек, бодър глас – “и искам да вляза!”

“Н-не,” – отговорила малката червена роза – “не може да влезеш.” И отново останала сама.

Съвсем скоро чула отново тихото шумолене в ключалката.

“Кой е?” – попитала.

“Слънцето е” – казал бодрият тих глас – “и искам да вляза! Искам да вляза!”

“Не, не,” – казала малката червена роза – “не можеш да влезеш.”

Когато отново останала сама, тя дочула – чук, чук, чук и шум, шу, шу, едновременно пред прозореца, пред вратата и в ключалката.

“Кой е там?” – казала

“Ние сме дъждът и слънцето, дъждът и слънцето,” – казали два тихи гласа заедно – “и искаме да влезем! Искаме да влезем! Искаме да влезем!”

“Скъпи мои,” – казала малката червена роза – “щом сте двамата, предполагам, ще трябва да ви пусна да влезете.”

Отворила вратата и те влезли. Единият взел едната от малките й ръчички, другият взел другата от малките й ръчички и тичали, тичали, тичали заедно чак до повърхността на земята. Тогава й казали – “Подай главата си навън!”

Когато я подала, видяла, че е в средата на прекрасна градина. Било пролет и навред цветята били подали главичките си над земята. А тя била най-красивата малка червена роза в цялата градина!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Чет Мар 21, 2013 7:40 am

Кентавърът

Имало едно време един кентавър, който – както всички кентаври – бил наполовина мъж, наполовина кон.
Един следобед, докато се разхождал по поляната, изпитал глад.
- Какво да похапна? – запитал се – Хамбургер или торба с овес? Торба с овес или хамбургер?
И тъй като не могъл да реши, си останал гладен.
Настъпила нощта и на кентавъра му се приспало.
- Къде да спя? – запитал се – В конюшнята или в хотел? В хотел или в конюшнята?
И тъй като не могъл да реши, си останал буден.

Страдащ от глад и недоспиване, кентавърът се разболял.

- Кого да повикам? – запитал се – Човешки или конски лекар? Конски или човешки лекар?

И тъй като не могъл да реши, си умрял.

Хората от селото открили трупа и се натъжили.

- Трябва да го погребем – рекли си – Но къде? В селото или в полето? В полето или в селото?

И тъй като не могли да решат, повикали авторката на приказката. Тъй като и тя не могла да реши, къде да го погребат – възкресила кентавъра.

Така и никой не разбрал, дали приказката е свършила.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Чет Мар 21, 2013 7:44 am

Машенка и мечокът

Живели едно време дядо и баба. Имали си внучка – Машенка. Един ден дружките й тръгнали да събират гъби и ягоди в гората. Повикали и Машенка да отиде с тях.

- Дядо, бабо, – казала Машенка, – пуснете ме в гората с дружките ми!

Дядото и бабата отговорили:

- Върви, само гледай да не изоставаш от дружките си, за да не се изгубиш.

Отишли момичетата в гората, започнали да берат ягоди и гъби. И ето Машенка – дръвче след дръвче, плод след плод – се отдалечила от дружките си. Започнала да се вайка, започнала да ги вика, а приятелките й не чуват, не отговарят. Ходила, ходила Машенка из гората и съвсем се загубила. Влязла в най-големия пущинак, в най -гъстите гори. Гледа – има къщичка. Почукала Машенка на вратата – никой не отговорил. Бутнала вратата – и вратата се отворила. Влязла Машенка в къщичката, седнала на пейката пред прозореца. Седнала и мисли: “Кой ли живее тук? Защо никой не се вижда?…”

А в тази къщичка живеел най-големият мечок. Само че, сега не си бил вкъщи: бродел из гората. Върнал се вечерта мечокът, видял Машенка, зарадвал се.

- Аха, – казал, – сега няма да те пусна! Ще живееш при мен. Ще палиш печката, каша ще вариш, с каша ще ме храниш. Натъжила се Маша, затъгувала, но какво да се прави. Започнала да живее в къщичката при мечока. Мечокът по цял ден бродел из гората, а на Машенка заръчвал да не излиза никога от къщичката.

- А, ако избягаш, – казвал, – все едно, ще те намеря и тогава ще те изям!

Започнала да мисли Машенка, как да избяга от мечока. Наоколо гора, накъде да върви – не знае, да попита – няма кого… Мислила тя, мислила и измислила. Връща се веднъж мечокът от гората, а Машенка му казва:

- Мечо, мечо, пусни ме за ден да отида до село, на баба и дядо питки да занеса.

- Не, – отговаря мечокът, – ще се загубиш в гората. Дай питките, аз ще ги занеса. Машенка само това и чакала! Изпекла пирожки, намерила голям, много голям сандък и казала на мечока:

- Ето, виж: в този сандък ще сложа пирожките, а ти ги занеси на баба и дядо. Само запомни: сандъка по пътя не отваряй, пирожки не взимай. Ще се кача на дъба и ще те гледам!

- Добре, – отговаря мечокът, – давай сандъка!

Машенка казва:

- Излез под навеса, за да видиш, дали не вали! Тъкмо излязъл мечокът под навеса и Машенка веднага скочила в съндъка, а на главата си сложила блюдото с пирожките. Върнал се мечокът, видял – сандъкът е готов. Метнал го на рамо и тръгнал към селото. Върви мечокът между елхите, броди между брезите, в долини се спуска, по хълмове се изкачва. Вървял, вървял, уморил се и рекъл: Ще седна на пън, пирожка ще изям! А Машенка от сандъка: Виждам! Виждам! На пън не сядай, пирожка не яж! Носи на баба, носи на дядо!

- Бре, колко силни очи, – рекъл си мечокът, – всичко вижда! Вдигнал сандъка и продължил нататък. Вървял – вървял, вървял – вървял, спрял, седнал и си рекъл: Ще седна на пън, пирожка ще изям! А Машенка от сандъка отново: Виждам! Виждам! На пън не сядай, пирожка не яж! Носи на баба, носи на дядо! Удивил се мечокът:

- Бре, че хитруша! На високо се качила, всичко вижда! – станал и продължил бързо. Стигнал в селото, намерил къщата, където бабата и дядото живеели и започнал с всички сили да чука на вратата: – Чук – чук – чук! Отключете, отворете! Донесъл съм ви питки от Машенка. А кучетата подушили мечока и се хвърлили върху него. Изплашил се мечокът, оставил сандъка пред вратата и се втурнал към гората без да се обръща назад. Излезли бабата и дядото пред вратата. Гледат – сандък оставен. – Какво има в сандъка? – попитала бабата. А дядото повдигнал капака, гледа и не вярва на очите си: в сандъка седи Машенка, живичка и здравичка. Започнали бабата и дядото да я прегръщат, да я целуват, умница да я наричат.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Чет Мар 21, 2013 1:51 pm

Обущарят и двете джуджета



В голям град, в Германия, живеел обущар. Бил най-добрият обущар на света. Въпреки това, едва няколко посетители на ден прекрачвали прага на магазина му. Всъщност, хората предпочитали да пазаруват от големите магазини, където си мислели, че ще намерят по-хубави обувки. Обущарят продавал все по- и по-малко обувки и с всеки изминал ден ставал все по-беден, докато един ден му останали толкова пари, колкото да купи кожа за един чифт обувки. Отишъл при жена си, която тъкмо кърпела най-хубавия му костюм и казал:

- С тези пари ще купя най-хубавата кожа и ще направя най-красивите обувки, които някога си виждала. Ще вложа всичко от себе си и дори повече! Това ще е може би последният чифт, който ще направя, защото след като похарча парите, няма да ни остане нищо.

- Как ще се изхранваме? – попитала угрижено жена му.

Обущарят тъжно повдигнал рамене.

- Нямам представа – въздъхнал – Ще поживеем и ще видим! Сега отивам най-напред на пазара. Довиждане, до скоро! – Облякъл износения си костюм и тръгнал към пазара. След като търсил дълго, намерил чудесно парче кожа, еластично и лъскаво. Било много скъпо, струвало точно толкова пари, колкото били останали в кесията на обущаря. Той все пак купил кожата и доволен се прибрал вкъщи. Още същата вечер изрязал от кожата две изящни форми – една за лява и една за дясна обувка. Парчето било точно толкова голямо, колкото да бъде скроен чифт прекрасни обувки.

- Ще ги довърша утре, казал на жена си. Сега е късно. Нека си легнем да спим.

На следващата сутрин, след като закусил, обущарят се върнал в ателието си. Каква била изненадата му да открие новите обувки, съвсем завършени, върху тезгяха. Обущарят разгледал внимателно всички шевове, но не открил никакъв недостатък! Обувките били прекрасни. Най-прекрасният чифт обувки, който някога бил виждал в магазина си. Щастлив и горд, обущарят ги изложил на витрината, за да ги видят всички. След по-малко от час ги купила изискана дама.

- Виж за колко ги продадох! – казал очарован обущарят на жена си. Отворил шепата си и показал пет златни монети. – С тези пари ще мога да купя кожа за два чифта обувки! И дори вероятно ще ни останат пари, за да се нахраним. Отивам бързо, за да проверя. До скоро!

Прегърнал щастлив жена си и излязъл.

Същата вечер скроил два чифта обувки от кожата, която бил купил на пазара и ги оставил отново недовършени.

На следващата сутрин два прекрасни чифта обувки стояли готови на тезгяха. Били толкова красиви, сякаш били изработени от майстор обущар. Всички шевове били перфектни. Съвсем скоро обущарят продал двата чифта обувки и спечелил толкова пари, колкото не бил виждал накуп през живота си. Отново отишъл на пазара и купил нова чудесна кожа, този път за четири чифта обувки. Същата вечер грижливо скроил и четирите чифта.
- Наистина искам веднага да започна изработката им, – казал ентусиазирано на жена си – но все пак ще изчакам до сутринта. Да вървим да спим.

Когато влязъл в ателието си на следващата сутрин, обущарят отново намерил четири прекрасни чифта обувки, които го очаквали на тезгяха.

Случката се повтаряла ден след ден. Всяка сутрин, обущарят намирал на тезгяха си, готови за продаване, обувките, които оставял скроени вечер. Продавал ги много лесно, защото били толкова хубави, че всички говорели за тях. За щастие, половината град носел от неговите обувки, така че лека по лека забогатял. Сега двамата с жена му можели да си купуват нови дрехи и да ядат всеки ден отбрани ястия. Били щастливи и наистина заслужавали, защото били добри хора. Все пак, обущарят не преставал да си задава въпроси.

- Бих искал да знам кой изработва обувките нощем. – казал един ден на жена си. Какво ще кажеш, ако тази вечер се скрием зад шкафа в ателието? Така ще можем да видим кой бе така добър да ни помогне и може би ще можем да му се отблагодарим.

Жена му одобрила идеята, защото тя също била любопитна.

Още същата вечер двамата се скрили зад шкафа. Дълго чакали, но точно в полунощ, дочули звуци иззад перваза на пода. Появили се две малки голи човечета. Скочили върху тезгяха и започнали да шият и коват усърдно с малките си пръстчета. Не се спрели, преди да ушият и подредят върху тезгяха прекрасни обувки от всички скроени парчета кожа. След това отново се върнали зад перваза на пода.

Сутринта обущарят и жена му излезли от скривалището си, изненадани и развълнувани.

- Така значи! Колко бързо работят само! – казал с почуда обущарят на жена си. И колко прекрасни са обувките! Как бих могъл да се отблагодаря на тези човечета?

- Имам идея – отговорила жена му с блеснали очи. Горките малки човечета сигурно зъзнат от студ през зимата. Очевидно нямат нито дрехи, нито чорапи, нито обувки. Ще ушия за всеки от тях прекрасно ленено бельо, както и по един костюм от най-хубавия плат и ще им изплета чорапи. Ти ще им направиш по чифт обувки. Така никога няма да им е студено през зимата.

Обущарят се съгласил и още същата вечер сложили на тезгяха два чифта бельо, два прекрасни малки костюма, два чифта чорапи и два малки чифта обувки.

Обущарят и жена му отново се скрили зад шкафа и точно в полунощ, малките човечета отново изскочили иззад перваза на пода. Гледали с изненада малките дрешки, чорапите и малките обувки, защото очаквали отново да намерят скроена кожа. Внимателно взели малките облекла и огледали с възхита всеки шеф.

Щастливи, облекли дрешките и затанцували върху тезгяха.

- Сега сме толкова богати и елегантни, че няма нужда вече да работим като обущари – пеели те.

Скачали и се въртели върху тезгяха и си личало, че много се забавляват. След около половин час, смеейки се се скрили зад перваза на пода, без да са ушили скроената кожа.

Обущарят и жена му не видели повече джуджетата.

След този ден, обущарят започнал отново да изработва сам обувките, но никак не му тежало. Все пак това била професията му! Дори му било приятно и хората отвсякъде се стичали, за да купуват обувките му. Последвали щастливи дни за обущаря и жена му. Въпреки това, никога не забравили за помощта на двете джуджета. Ето защо, често помагали на бедните в града. Ако на някой това му изглеждало странно, отговаряли му с усмивка, че са щастливи да помогнат, но никой, никога не разбрал, какво искали да кажат!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Чет Мар 21, 2013 1:54 pm

Петя и вълкът



В една прекрасна утрин Петя отворил портата на двора и се отправил към зелените поляни. На най-високия клон на едно голямо дърво било кацнало малко птиче, приятел на Петя. “Всичко е спокойно тук.” – чуруликало радостно птичето. Едно пате пристигнало клатушкайки се – щастливо, че Петя не бил затворил вратата излизайки от двора. То се възползвало, за да поплува в езерото, в средата на полянката.

Щом забелязало патето, птичето кацнало на тревата, съвсем близо до него.

“Що за птица си ти, щом не можеш да летиш?” – казало то повдигайки рамене.

Патето отговорило:

“Що за птица си ти, щом не можеш да плуваш?”

И се потопило в езерото. Дълго спорили, докато патето плувало в езерото, а птичето прелитало над брега.

Изведнъж нещо в тревата привлякло вниманието на Петя, това била котката, която се приближавала дебнейки. Котката си казвала:

“Птичето е увлечено в спора. Ще закуся с него.” И като крадец, напредвала, пристъпвайки с велурените си лапи.

“Внимавай!”, извикал Петя и птичето отлетяло на дървото. В средата на езерото патето се карало на котката с ядосани викове “па-па”. Котката обикаляла около дървото и си мислела:

“Струва ли си да се катеря толкова високо? Докато стигна, птичето ще отлети.”

Изведнъж се появил дядото. Бил недоволен, че Петя е излязъл на поляната.

“Мястото е опасно. Ако от гората изскочи вълк, какво ще правиш?”

Петя не обърнал внимание на думите на дядо си и заявил, че големите момчета не се боят от вълци. Но дядото хванал Петя за ръка, завел го вкъщи и заключил вратата на двора.

Точно навреме. Едва Петя се прибрал, когато от гората изскочил големият сив вълк. С един скок котката се покатерила на дървото. Патето изскочило крякайки от езерото. Но въпреки усилията му, вълкът бягал по-бързо. Доближил, хванал го и го изял на една хапка.

Ето как изглеждали нещата: котката била седнала върху един клон, птичето върху друг – на достатъчно разстояние от котката, докато вълкът обикалял около дървото и гледал лакомо и двамата.

През това време, зад градинската порта, Петя без страх наблюдавал случващото се. Изтичал вкъщи и взел едно дълго въже. Един от клоните на дървото, около което обикалял вълкът, стигал до оградата. Петя се хванал за клона и се качил на дървото. Казал на птичето:

“Полети пред муцуната на вълка, но се пази, за да не те улови.”

Птичето почти докосвало с крила главата на вълка, докато той ръкомахал разярен, за да го улови. О, как го дразнело птичето! И колко искал да го улови! Но птичето било много по-пъргаво и усилията на вълка били напразни.

През това време, Петя направил примка в края на въжето и го спуснал внимателно. Уловил опашката на вълка и дръпнал с всичка сила. Вълкът, щом разбрал, че е хванат, започнал диво да подскача, за да се освободи. Но Петя закрепил другия край на въжето за дървото и докато се дърпал, вълкът само затягал примката.

Точно тогава от гората излезли ловците. Те вървели по следите на вълка и започнали да стрелят. Петя им извикал от дървото:

“Не стреляйте. Аз и птичето хванахме вече вълка. Помогнете ни да го заведем в зоопарка.”

И така, представете си шествието, триумфалното шествие: начело Петя; след него ловците, които влачат вълка и накрая дядото и котката. Недоволен дядото поклащал глава: “Ех! Какво ли щеше да се случи, ако Петя не бе успял да хване вълка?”

Над тях летяло птичето и чуруликало:

“Колко сме смели двамата с Петя! Вижте кого уловихме!”

Ако се заслушате по-внимателно ще чуете и крякането на патето в корема на вълка, защото го бил глътнал живо.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Чет Мар 21, 2013 1:55 pm

Огледалото на небесните феи


Чували ли сте вече за замъка от Свила? Да, точно този в който двете небесни феи тъкат от сутрин до вечер облаци за императора на Небето. Грешите, ако си мислите, че били доволни от съдбата си. Отегчавали се и за това един ден избягали, но по-добре чуйте цялата история…

Точно в този ден императорът на Небето празнувал рождения си ден и всички слуги били заети с тържеството. Небесните служители се забавлявали в залите на императорския палат. Пазачът на южната порта – тази, през която се слиза на земята вдигал наздравици в чест на императора и лека по лека изпадал в състояние на безгрижна сънливост.

Двете небесни феи били останали сами. Скучаели в прекрасния си замък, отегчавали се да бъдат безгрижни, да пият ежедневно нектар, да тъкат всеки ден един облак с форма на наковалня и седем бели рунтави облачета. Дните им си приличали и нашите две феи се отегчавали, отегчавали се до смърт.

- Знаеш ли, сестричке, – въздишала по-младата – предпочитам да се махна и да сляза на земята, вместо да се отегчавам тук. Хората не знаят, колко щастливи са! Имат толкова работа, такова разнообразие, много би ми харесало!



- На мен също, – продължила голямата – а ако видиш планините им и реките, които се извиват по тях! Каква красота! В този скучен замък няма нищо подобно. А, ако избягаме?

Не е дълъг пътят от мисълта до действието. Двете небесни феи потеглили на път, стъпвали тихо, на пръсти се промъкнали до южната порта, която водела към земята. Пазачите спели дълбоко. Младите момичета се измъкнали тайно.

- Сега, сестро – предложила малката – да се разделим. Ти тръгни на юг, а аз ще тръгна на север. Щом срещнем тъжен човек, ще останем при него, за да го утешим.

Така двете феи се разделили. И всичко се случило, както казала по-малката. Всяка от сестрите срещнала възрастна самотна жена и останала при нея, за да й помага. Скоро феите загубили прозрачния си тен и станали розови. Добре се забавлявали на земята. Изобщо не се сещали за небесното царство.

Но, уви, нищо не е вечно. На земята минали сто години. Сто години, които са точно седем дни на небето. Празненствата вече приключвали и императорът на Небето потърсил двете момичета. Но напразно ги търсел, били неоткриваеми. “Къде са се дянали?” – промърморил императорът. “От доста време не е валяло и трябва някой да ми изтъче буреносен облак.” Императорът продължил да търси феите. Слугите му докладвали, че са намерили отворена южната порта и феите най-вероятно са избягали.

“Това е непоносимо!” – извикал императорът. “Доведете ги възможно най-скоро! Ако ли не ще изпратя на земята пагубна суша!”

Тогава небесните вестители слезли на земята, за да търсят двете феи. Най-сетне ги открили, но девойките не искали да се връщат. Накрая, все пак, трябвало да се предадат! Може ли да не се изпълни заповед на императора на Небето? С наведени глави и очи пълни със сълзи, феите поели по пътя към небето.

Щом стигнали пред южната порта, по-младата казала: “Сестро, мисля че ще умра от мъка, ако не виждам света долу!”

По-голямата поклатила глава с въздишка, после казала: “Имам идея. Да хвърлим огледалата си. Така, когато погледнем надолу, ще видим в тях отражението на целия свят.”

Тогава, двете девойки извадили огледалата от широките си ръкави и ги хвърлили долу. Огледалата се спуснали блещукайки, завъртели се за кратко с леко свистене и паднали на земята, където се превърнали в две очарователни езера, чиито бистри води отразявали планините, горите, хълмовете и хората. И знаете ли къде са тези езера? Едното е Голямото западно езеро в Китай, а другото е във Виетнам, в Ханой.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Чет Мар 21, 2013 1:57 pm

Принцът на дъжда

Преди много много време, един човек живеел със сина си на края на най-гъстите етиопски гори, там, където никой никога не пристъпвал. По-рано мъжът си имал жена, но тя загинала в деня, в който се родил синът им. Мъката му била толкова голяма, че решил да не живее повече сред хората. Искал да живее само с мъката и със сина си Деви.

Един ден влязъл навътре в гората и построил колиба за двамата. Деви израснал в самота. Баща му го научил на всичко в живота – да ходи, да говори, да ловува, да хваща риба, но уви, Деви не срещал никого. На това закътано място в гората не можел да види, дори и заблуден пътник. За щастие бащата и синът се разбирали отлично. Бащата на Деви бил добър и кротък човек. Бил много горд със сина си, защото Деви израствал, като очарователен младеж, който с лекота усвоявал всичко, на което баща му го учел. Когато Деви навършил осемнадесет години, непоносима суша настъпила в съседното кралство Анга. Не бил валял достатъчно дъжд повече от година и всички започвали да се тревожат. Фермерите се оплаквали от изсушените си ниви и водата в реките не била достатъчна, за да пият хората, животните и растенията. Гладът също не закъснял да завладее цялата страна.

Кралят бил отчаян. Събрал много мъдреци, за да се посъветва с тях.

Един казал:

- Нека всички, които имат магарета, да ходят всеки ден до морето и да носят по две торби вода, за да напояваме земята.

Друг отговорил:

- Не, сър, това не е възможно, защото морската вода вреди на растенията. Ще загинат, заради солта, вместо, заради сушата.

Друг пък искал да изведат всички животни от страната, за да остане питейна вода за хората и растенията, но кралят отново не се съгласил.

Никое от предложенията не било добро. Нужно било просто капки освежителен дъжд да завалят от небето, за да има отново достатъчно вода в страната.

- Сър, има само едно решение – казал един стар и мъдър съветник. Да намерим младеж, който никога никому не е причинявал зло и има само добри намерения. Ако го доведем в Анга, ще завали.

Останалите съветници изразили съгласието си с поклащане на глави. Тъй като само истински дъжд щял да успокои краля, това било най-подходящото измежду всички предложения. Само неопорочен младеж можел да удовлетвори боговете на времето. Това било стара истина, известна от векове. Оставало да измислят, от къде да го намерят. В Анга имало изобилие от младежи, но никой от тях не бил достатъчно неопорочен – телом и духом.

- Познавам един, казал благ съветник поглаждайки брадата си. Той бил родом от същото село, както бащата на Деви и познавал съдбата му, както и тази на сина му. Разказал я на краля и другите съветници.

- Опасявам се само, че бащата няма да се съгласи да доведем сина му в Анга – казал той обезкуражен.

Кралят се замислил за миг. Изведнъж лицето му блеснало.

- Знам начин, за да доведем младежа в Анга – казал той с усмивка. Нима сте забравили, че имам дъщеря? Тя е най-красивата в страната, а освен това е и умна. Ако ú обясня, каква е работата, ще направи всичко по силите си и никак не се съмнявам, че ще успее да убеди младежа да я последва.

Речно, сторено. Кралят веднага разговарял с дъщеря си, която намерила за много привлекателна идеята да съблазни това мило момче със съгласието на баща си.

- Много ли е красив? – попитала тя любопитно.

- Сама ще го видиш – отговорил нетърпеливо кралят – Все пак, няма да се омъжваш за него.

Принцесата предпочела да не отговаря и незабавно започнала да подготвя багажа си за дългото пътуване. Съветникът ú обяснил къде и в коя част на гората трябва да търси младежа.

- Опитай да привлечеш само неговото внимание, защото ако баща му забележи, хитрината ни няма да успее – казал съветникът на принцесата, когато тя вече била яхнала коня – Той иска просто да живее спокойно със сина си в гората.

След дълго и мъчително пътуване, принцесата най-сетне стигнала в дън гората, където живеели Деви и баща му. Слязла от коня, облякла най-красивата си рокля и се втурнала през гъсталака към края на най-гъстата гора. Изведнъж чула гласове. Бързо се скрила зад едно голямо дърво. Точно навреме, защото бащата на Деви излизал, за да събира плодове в гората.

- Ще се върна след залез слънце – чула да му казва принцесата. Ти почисти колибата и сложи котел с вода на огнището.

След тези думи тръгнал. Принцесата изчакала търпеливо, за по-сигурно, няколко минути и се отправила с тихи стъпки към колибата. Отвътре се чувал шумът на метлата, с която момчето чистело пода. Очевидно младежът проявявал уважение към баща си и не се боял от работа.

- Добър ден! – казала мило принцесата.

Момче с кафява, къдрава коса подало глава през отвора на вратата и с изненада вперило в принцесата искрящия си поглед. Бил толкова красив! Принцесата никога преди не била срещала толкова красив и мил младеж. Усетила, че се изчервява чак до корените на косата. Деви също бил развълнуван. Никога не бил срещал други хора, освен баща си. Кое било това странно същество, което стояло пред прага на дома му? Гледал с възхита нежното лице, къдравите коси и красивата рокля, която се спускала до земята.

- Коя сте вие? – попитал учтиво, защото баща му го бил възпитал добре.

- Името ми е Елени и идвам от Анга. – отговорила скромно принцесата. А вие кой сте?

Деви също се представил. Предложил на принцесата храна и напитки, после разговаряли цял следобед като стари познати. Принцесата знаела много игри, в които Деви с радост се включвал. Смеели се и се гонели. Играли на криеница, на “куку, кой е там?” и плели венци от цветя, за да украсят главите си. Вечерта настъпила неусетно.

- Трябва да тръгвам – казала тъжно принцесата, когато слънцето се скрило зад върховете на дърветата. Всеки момент щял да се върне бащата на Деви, а не трябвало да забележи посещението ú. Повдигнала полите на роклята си и побегнала, за да потърси убежище сред дърветата.

- Почакай! Баща ми скоро ще се върне! Ще можеш да се запознаеш с него – извикал Деви, но вече било късно, принцесата се скрила в сенките на дърветата. Деви се натъжил. Би последвал принцесата, но не било възможно, защото баща му щял да се притесни. Но от друга страна без принцесата се чувствал много самотен. Когато баща му чул какво се е случило, веднага разбрал, че Деви е срещнал жена.

- Бъди внимателен, – предупредил го той – ако това продължи, ще те отведе далеч от тук. Кой знае какво може да ти се случи там?

Няколко дни по-късно, бащата на Деви отново отишъл в гората, за да попълни запасите им от храна. Отново предупредил сина си да внимава с момичето, но щом бащата се скрил от погледа му, Деви забравил предупреждението. От доста дни принцесата дебнела зад дърветата и най-накрая можела да се покаже. Деви полудял от радост. Прегърнал я и ú предложил много лакомства. Отново играли заедно. Този следобед Елени му разказала за ужасната суша, която била настъпила в страната ú. Разказала му също, че само той бил способен да доведе дъжда.

- Но за това трябва да ме придружиш в Анга – му казала нежно. Ако останеш тук, не можеш да направиш нищо за нашата страна.

- Баща ми ще се притесни, ако се върне и не ме намери – протестирал нерешително Деви. Трябва да почакам да се върне, за да му обясня.

Но Елени не искала и да чуе. Ако баща му забранял да я придружи, всичките ú усилия щели да бъдат напразни.

- Ако искаш, може да се ожениш за мен – казала, за да го убеди. – Обичам те, а виждам, че ти също ме обичаш. Ще станеш богат и известен. Щом в Анга завали дъжд, ще се върнем, за да вземем баща ти. Ще се грижиш за него колкото искаш и със сигурност по-добре, отколкото в тази колиба. Моля те, нека да тръгваме. Сега!

Сърцето на Деви се разтопило, когато видял умоляващите го очи на принцесата. Събрал малко багаж и я последвал.

Щом кракът на Деви пристъпил в Анга, завалял проливен дъжд. Жителите на страната излезли от домовете си и на колене благодарили на небесата за свежата вода. Реките потекли устремено и растенията повдигнали глави съживени. Кралят бил безумно радостен, защото нещастието било победено. Искал да се отблагодари на Деви с цяла торба жълтици, но щом видял как се гледат младежът и принцесата, дал на Деви ръката ú. Нямало и да намери по-добър зет. Сватбата ознаменували с празнични шествия из цялата страна. Кралят изпратил да доведат бащата на Деви, който щом видял колко щастлив е синът му с принцесата, прегърнал новата си снаха и пожелал на младите всичкото щастие на света. След този ден в Анга никога повече не настъпила суша и то се превърнало в най-плодородното кралство в Африка.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Чет Мар 21, 2013 1:57 pm

Малката рижа кокошка


Имало едно време една рижа кокошка. Тя живеела в компанията на едно прасе, едно пате и едно коте в малка къщичка, за чието домакинство се грижела сама. Останалите изобщо не работели. Все се канели да направят нещо, но… били много мързеливи. Прасето обичало да се търкаля в калта, патето обичало да плува в езерото, а котето обичало да спи на слънце и да мърка.



Един ден малката кокошка намерила житно зрънце.

- Кой ще посее това зрънце? – попитала.

- Не аз! – изгрухтяло прасето, изкрякало патето, измъркало котето.

Тогава малката рижа кокошка избрала подходящо място в земята, разровила с крачета и посяла житото. През лятото то поникнало. Отначало било голям зелен клас, после узряло под слънчевите лъчи и цветът му станал златен.

- Кой ще ми помогне да събера житото? – попитала кокошката.

- Не аз! – изгрухтяло прасето, изкрякало патето, измъркало котето.

- Добре, тогава ще го събера сама! – извикала малката рижа кокошка.

Внимателно прерязала стъблото и грижливо прибрала зрънцата едно по едно.

- Кой ще занесе житото до мелницата, за да го смелят? – попитала тя.

- Не аз! – изгрухтяло прасето, изкрякало патето, измъркало котето.

Тогава малката рижа кокошка занесла сама житото в мелницата и поръчала брашно на мелничаря.

Мелничарят изпратил малкото пакетче брашно в къщата, където малката рижа кокошка живеела заедно с прасето, патето и котето.

- Кой ще ми помогне да направим хляб от брашното? – попитала малката кокошка.

- Не аз! – изгрухтяло прасето, изкрякало патето, измъркало котето.

- Много добре – заключила малката рижа кокошка – ще направя хляба сама.

Тя превърнала брашното в тесто. Омесила тестото и го сложила във фурната. Аромата на топъл хляб се разнесъл скоро из цялата къща и дори в градината. Прасето напуснало калната си локва, патето излязло от езерото и котето изоставило слънчевото си местенце. Когато малката рижа кокошка отворила фурната, тестото било бухнало и се било превърнало в апетитна и хрупкава питка хляб.

- Кой ще изяде този хляб? – попитала малката рижа кокошка.

- Аз! – изгрухтяло прасето.

- Аз! изкрякало патето.

- Аз! измъркало котето.

- А, не! Не вие! – извикала малката рижа кокошка. Аз посях зърното, аз събрах житото, аз го занесох в мелницата, за да го смелят на брашно, аз изпекох хляба. Всичко направих сама. Е, добре, сега ще изям хляба също сама.

Прасето, патето и котето гледали кокошката, която сама изяла питката.

Била много вкусна и тя се възползвала до последната трохичка!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Чет Мар 21, 2013 1:59 pm

Завръщането на цветята


Тъй като не можел повече да понася хората и злобата им, най-могъщият от магьосниците решил да напусне страната си и да се усамоти на върха на най-високата от високите планини. Речено – сторено… заминал си.

Голямо нещастие сполетяло природата; всички цветя – горските, полските, тези от хълмовете, тези от морския бряг, тези от речния бряг и онези от езерата внезапно увехнали. Нито едно не оцеляло. Страната, която преди била толкова красива и цветна, бързо се превърнала в пустиня. Всички животни, птици, пеперуди и насекоми избягали след увяхването на цветята. За да видят цветята, жителите нямали друг начин, освен да използват въображението си. Но децата, които никога не били виждали тези чудеса, не искали да повярват на възрастните.

- Разправяте ни само приказки – казвали децата и се отдалечавали тъжни в тъжния декор на страната без цветя.

Измежду всички тези деца имало едно момче, което не можело да си представи, че всичко е изчезнало завинаги. Когато майка му, уморена от разказите за отминалите времена, замълчавала, той молел да чуе още и още истории, защото му харесвало да слуша за красотата на цветята. Мислел си, че когато стане мъж ще замине, за да потърси великия магьосник и ще го помоли да върне цветовете на страната му.

Минали години.

Един ден момчето пораснало. Любовта му към цветята пораснала заедно с него. Отишъл при майка си и казал:

- Майко, заминавам, за да търся великия магьосник и да го помоля да ни върне цветята.

Майка му го погледнала с очи, изпълнени с ужас.

- Но синко! – извикала тя – Всичко, което ти разказах бяха просто приказки. Не трябва да вярваш в приказките. Казах ти, че майка ми разказваше, защото е слушала нейната майка да разказва това, което е чула от своята майка. Бедният ти! Цветята вероятно никога не са съществували. Може да вървиш хиляди години и никога да не намериш магьосника, който живее високо на най-високата планина.

Но синът дори не я чул, взел малко багаж и заминал. Хората от страната, които го видели да преминава край тях му се подигравали.

- Това момче е лудо! – казвали те. Само лудите вярват в приказки.

Младежът тръгнал на север. Вървял дълго, дълго и стигнал до подножието на планина, толкова висока, че върхът и не се виждал. Обиколил планината, но не видял път, само скали и камъни. Обикалял още и още. Уморен от обикаляне си казал: “Трябва да намеря път. Магьосникът трябва да е минал по него, за да стигне до върха.” Огледал внимателно скалите и открил малко стъпало. Погледнал от по-близо и видял още едно малко стъпало, и после още едно. Когато вдигнал очи към върха на планината, видял стълба и тръгнал да се изкачва, без да гледа назад, за да не му се завие свят.
В края на първия ден спрял на една площадка. Върхът на планината не се виждал. Така се случило на втория, както и на третия ден, после на четвъртия, петия и шестия ден. Започнал да губи кураж, когато вечерта на седмия ден най-сетне забелязал върха. С прилив на смелост и въпреки умората, натрупана през седемте дни, успял да го стигне тъкмо, когато слънцето се скрило и нощта обгърнала чудовището от камък. Щом стигнал до върха, забелязал малък извор. Навел се, за да пийне малко вода. Още при първия допир на устните му до водата, цялата умора се изпарила. Почувствал се силен и щастлив, както никога в живота си. Изведнъж, зад него, чул глас, който го питал, какво търси на най-високата от високите планини.

- Дойдох – казал той – за да се срещна с великия магьосник и да го помоля да ни върне цветята и насекомите. Страна без цветя, без птици и пчели е тъжна до смърт. Само красотата може да направи хората добри и съм сигурен, че хората от моята страна ще престанат да бъдат зли, ако магьосникът им върне цветята.

Тогава, младежът усетил, че го поемат невидими ръце, които внимателно го пренесли в страната на вечните цветя. Невидимите ръце го поставили в средата на килим от разноцветни цветя. Младежът не можел да повярва на очите си. Имало толкова много цветя, а той дори не си бил представял, че са толкова красиви. Из въздуха се носел прелестен аромат, а лъчите на слънцето танцували по прелестния килим и оформяли хиляди и хиляди цветни дъги. Радостта на младежа била толкова голяма, че той заплакал.

Гласът му казал да набере от цветята, които предпочита. Младежът го послушал и набрал от всички цветове. Когато приключил, невидимите ръце го върнали отново на върха на планината. Гласът казал:

- Занеси цветята в твоята страна. За щастие, заради вярата и смелостта ти, страната ти няма да бъде никога повече без цветя. Има цветя за всички места. Ветровете от север, юг и запад ще им донесат дъжд, който ще бъде тяхната храна, а пчелите ще ви дават меда, който събират от цветята.

Младежът благодарил и започнал спускането си от планината, което въпреки цветята, които носел, му се сторило много по-лесно от изкачването.

Когато се завърнал в страната си, жителите, щом забелязали цветята и усетили аромата им, не можели да повярват на щастието си. После, когато разбрали, че не сънуват, казали:

- Ах! Знаехме си, че цветята съществуват и че това не са само приказки, измислени от предците ни.

Страната им се превърнала в голяма градина. По хълмовете, в долините, близо до реките, езерата и морето, в горите, в полята и по всички полянки, пониквали и се множали цветята. Понякога северния вятър донасял дъжд, друг път южния, източния или западния. Птиците се върнали, също пеперудите и всички насекоми, най-вече пчелите. Хората можели да ядат мед и радостта се върнала на земята.

Когато хората видели страната си променена благодарение на младежа, който посмял да направи това, което никой не вярвал, че е възможно, го помолили да стане техен крал. Той приел и станал добър крал, смел и умен.

- Да си спомним – казвал той – че злината на хората бе довела до изчезването на цветята от страната ни.

И, тъй като никой не искал да живее отново в пустиня и да бъде лишен от мед, всеки се стараел да бъде възможно по-добър, за да не ядоса великия магьосник.


Последната промяна е направена от Krysy на Чет Мар 21, 2013 2:01 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Чет Мар 21, 2013 2:00 pm

Дърварят и брадвата му

Веднъж беден дървар изгубил брадвата си. Търсил я цял ден, но не могъл да я намери. Много се натъжил, защото без нея вече нямало как да изхранва семейството си. Освен това нямал пари, с които да си купи нова.

Когато настъпила нощта, дърварят седнал под едно дърво с посърнало лице. Чул шум от храстите и повдигнал очи. До него стоял непознат странник.

- Какво се е случило? – попитал странникът и дърварят му разказал за сполетялата го беда.

- Съжалявам, че си изгубил брадвата си, – казал странникът – ако я видиш, ще я познаеш ли? Намерих една по пътя. Може би е твоята. Тази ли е? – Той показал на дърваря една златна брадва.

- Не, това не е моята брадва – отговорил дърварят – Дори с всичките пари, които съм спечелил през живота си, не бих могъл да си купя брадва като тази.

- Намерих и друга – продължил странникът – Може би тя е твоята? – и показал на дърваря сребърна брадва.

- Не и тази не е моята – отговорил отново дърварят – Прекалено беден съм, за да притежавам подобна брадва.

- Добре, има и още една брадва, която намерих. Твоята ли е? – Странникът извадил една брадва от стомана.

- Да, това е моята брадва! – възкликнал дърварят, подскачайки от радост – Сега семейството ми няма да гладува. Благодаря Ви, уважаеми господине. Къде я намерихте?

Странникът отговорил:

- И трите брадви са вече твои. Радвам се да ти подаря златната и сребърната брадва. Нека да стисна ръката ти. Радвам се, че срещнах честен човек.

Съседите на дърваря научили за тази щастлива случка. Един от тях загубил нарочно брадвата си. Изглеждал много натъжен от загубата. Седнал под едно дърво с наведена глава, поглеждайки с ъгълчетата на очите си за странника. Най-накрая го видял да се задава по пътя. Слънцето блестяло по златната брадва, която носел в ръцете си. Той спрял пред дърваря и попитал:

- Защо тъгуваш, приятелю?

- Загубих брадвата, с която печелех прехраната си – отговорил дърварят.

- Ето, аз имам брадва. Твоята ли е?

- Точно тя е! – казал дърварят – Благодаря ти, страннико! – и протегнал ръка, за да вземе златната брадва, но странникът се отдръпнал и скрил брадвата зад гърба си.

- Това не е твоята брадва. Моя е, а ти искаш да ми я отнемеш. Ти си не само лъжец, но и нечестен. – и продължил по пътя си.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Чет Мар 21, 2013 2:02 pm

Как небето станало високо

(легенда на индианското племе Апачи)

Някога, много отдавна, небето било ниско. Било толкова ниско, че нямало място за облаците. Било толкова ниско, че дърветата не можели да растат. Било толкова ниско, че птиците не можели да летят, а щом се опитвали се блъскали в дърветата и облаците.

Но още по-страшно било, че възрастните хора не можели да стоят изправени, както телата им биха искали. Трябвало да вървят съвсем приведени, да гледат краката си, без да виждат къде ходят.

Децата нямали подобен проблем. Били малки и можели да се изправят колкото си искат. Те не вървели с поглед вперен в краката си и виждали накъде вървят.

Знаели, все пак, че един ден ще пораснат и ще трябва да вървят приведени гледайки краката си, освен ако нещо не се случело…

Една вечер, всички деца се събрали и решили да повдигнат небето. Възрастните, които ги чули, само се подсмихнали, но изведнъж видели, как децата вдигат дълъг кол към небето. Едно, две, три, четири… Отекнал силен вик – УУУ-ххх! – но нищо не се случило.

Небето си останало, както винаги е било. Дърветата все така не можели да растат. Птиците все така не можели да летят. Все още нямало място за облаците, а възрастните вървели все така приведени, с погледи вперени в краката си, без да виждат накъде вървят.

На следващия ден, децата взели по-дълги колове. Едно, две, три, четири… Отекнал силен вик – УУУ-ххх! – но нищо не се случило.

На по-следващата вечер, децата (които са упорити) опитали отново. Взели още по-дълги колове. Едно, две, три, четири… Отекнал силен вик – УУУ-ххх! – но нищо не се случило.

На четвъртата вечер, намерили много, много, много дълги колове, най-дългите, които могли да намерят и започнали да броят. Едно, две, три, четири… Отекнал силен вик – УУУ-ххх! – и небето се повдигнало.

От този ден, небето е на мястото си. Дърветата могат да растат, птиците могат да летят без да се блъскат в стеблата и клоните. Облаците имат достатъчно място, за да идват и да си отиват, а хората могат да стоят изправени и да гледат небето.

Но най-прекрасно било, че когато слънцето залязло на следващата вечер и притъмняло, небето – пробито от коловете на децата – заблестяло. Във всяка дупка имало по една звезда.

Следващият път, когато погледнете към небето, ще си спомните, че благодарение на децата можем да се любуваме на красотата му. Ще си спомните тази история и ще разберете, че е истинска.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 4:25 am

Брегът и Вълната - реална приказка за Любовта
Това е история стара, колкото света...
Едно пътешествие, което няма начало и няма край.


Всяка вечер под звездното небе двамата се срещат, сливат се за миг и се разделят отново. Кратък миг щастие, заплащан с много болка...

Всяка нощ, в продължение на векове и ери, брегът чака своята морска любима, пътувала по целия свят, но в крайна сметка, завръщаща се при него. Те се обичат с любов неподвластна на времето, на стихиите, защото те самите са една голяма стихия. Всеки път щом Брегът потъне в солената прегръдка на Вълната, тя му разказва за своите пътешествия, за нещата, които е видяла, за всяка мида, която е погалила...

Брегът малко ревнува, но знае, че такава е Съдбата на неговата любов, непонятна за никой друг освен за самите тях. Той само я слуша, наслаждавайки се на шепота и, нежен като лунната светлина, която е и нейната пътеводна звезда. Соленият й допир кара пясъчното му сърце да тупти и да изпитва болка и удоволствие, слети в едно – при всеки допир, и при всяко оттегляне...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:16 am

Хензел и Гретел


Живял беден дървар с жена си и двете си деца, момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Той не изкарвал много за прехраната на семейството и когато веднъж в страната станала голяма скъпотия, не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Като си легнал една вечер, мислите и грижите не му дали да заспи. Непрекъснато се въртял в леглото, пъшкал и накрая рекъл на жена си:
— Какво ще стане с нас? Как ще изхраним клетите си деца, като нямаме вече нищо за нас самите?
Нуждата направила коравосърдечна жената, тя не виждала никакво спасение, та отвърнала:
— Знаеш ли какво, мъжо? Рано-рано ще заведем децата вдън гората. Ще им накладем огън и ще дадем на всяко по един къшей хляб в ръката, после ще отидем да си гледаме работата и ще ги оставим сами. Те няма да намерят пътя, за да се върнат в къщи, и така ще се отървем от тях.
— Не, жено — рекъл мъжът, — не мога да сторя това. Как ще ми даде сърце да оставя децата си сами в гората? Та дивите зверове скоро ще ги намерят и ще ги разкъсат!
— Колко си глупав! — рекла тя. — Тогава и четиримата ще измрем от глад и на тебе не остава нищо друго, освен да приготвиш дъските за ковчезите.
И не го оставила на мира, докато накрая не се съгласил.
— Но все пак жал ми е за клетите деца — рекъл мъжът.
Двете деца също не могли да заспят от глад и чули какво рекла мащехата на бащата. Гретел заплакала с горчиви сълзи и рекла на Хензел:
— Свършено е вече с нас.
— Мълчи, Гретел — отвърнал Хензел, — не се тревожи, аз ще измисля нещо.
И щом старите заспали, той станал, облякъл палтенцето си, отворил вратата и се измъкнал навън. Месечината греела много ярко и белите камъчета, насипани пред къщата, лъщели като парици. Хензел се навел и напълнил с камъчета джобовете си. После пак се прибрал вътре и рекъл на Гретел:
— Успокой се, мила сестрице, заспи и нямай грижа за нищо.
И сам се мушнал отново в леглото си.
В зори, още преди изгрев слънце, влязла жената и събудила двете деца.
— Ставайте, ленивци! Ще вървим в гората за дърва. — После дала на всяко по къшей хляб и рекла:
— Това ви е за обяд. Ако го изядете по-рано, друго няма да видите.
Гретел мушнала двата къшея под престилката си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъчета. После всички заедно тръгнали за гората.
Като вървели малко, Хензел се спрял и погледнал назад към къщата. Той направил това на няколко пъти. Накрая баща му рекъл:
— Хензел, какво току се спираш и гледаш назад? Внимавай, гледай в краката си.
— Ох, татко — отвърнал Хензел, — гледам бялото котенце, качило се е на покрива да ми каже сбогом.
Жената рекла:
— Глупако, това там не е твоето котенце, а утринното слънце, което е огряло вече комина.
Ала Хензел не гледал котенцето, ами всеки път изваждал от джоба си по едно от лъскавите камъчета и го пускал на пътя.
Като стигнали насред гората, бащата рекъл:
— Хайде, деца, съберете дръвца да ви наклада огън, та да не ви е студено.
Хензел и Гретел събрали вършинак и натрупали цяла малка планина. Запалили вършинака, лумнал доста висок пламък и жената рекла:
— Деца, легнете сега край огъня и си починете, ние ще отидем да насечем дърва. Като свършим, ще дойдем да ви вземем.
Хензел и Гретел седнали край огъня и като станало пладне, всяко изяло къшей хляб. И понеже чували ударите на брадвата, мислели, че баща им е наблизко. Но това не било брадва, а отсечен клон, който бащата вързал на едно изсъхнало дърво, за да го люшка и блъска вятъра.
Седели така дълго време, очите им натежали от умора и двамата заспали дълбоко, а когато най-сетне се събудили, било тъмна нощ.
Гретел се разплакала и рекла:
— Как ще излезем сега от гората?
Но Хензел я успокоил:
— Почакай малко! Месечината скоро ще изгрее и тогава лесно ще намерим пътя.
И щом пълната месечина изгряла, Хензел уловил сестричето си за ръка и тръгнал по дирята от камъчета, които лъщели като току-що насечени парици и им показвали пътя. Вървели децата цяла нощ и призори стигнали до бащината къща. Похлопали на вратата, майката отворила и като видяла, че вън стоят Хензел и Гретел, рекла:
— Лоши деца, защо спахте толкова дълго в гората?
— Помислихме, че не искате да се приберете.
Ала бащата се зарадвал, защото му било много тежко на сърцето, че ги оставил сам-самички в гората.
Не минало дълго време, немотията пак ги притиснала и децата чули една нощ, че в леглото мащехата рекла на бащата:
— Пак изядохме всичко, имаме още половин хляб и после песента ни ще бъде изпята. Трябва да махнем децата, ще ги заведем по-навътре в гората, та да не могат вече да намерят пътя. Няма друго спасение за нас.
Дожаляло много на бащата и той рекъл:
— По-добре ще бъде да разделим и последния залък с децата си.
Но жената не слушала какво говори той, хокала го и му натяквала. А който се е хванал на хорото, трябва да играе докрай — тъй като отстъпил веднъж, бащата трябвало да отстъпи и тоя път.
Децата били още будни и чули разговора. И щом родителите заспали, Хензел пак станал, искал да излезе навън и да събере камъчета като миналия път, но майката била заключила вратата и Хензел не можел да излезе. Но успокоил сестричето си, като рекъл:
— Не плачи, Гретел, и спи спокойно, аз ще измисля нещо.
Рано сутринта, жената влязла при децата и ги накарала да станат. Дала им пак по къшей хляб, но той сега бил по-малък, отколкото миналия път. Като тръгнали за гората, Хензел го наронил в джоба си, после взел да се спира често и да пуска по една троха на земята.
— Хензел, какво току се спираш и гледаш назад? — попитал бащата. — Върви си из пътя!
— Гледам гълъбчето си, кацнало е на покрива да ми каже сбогом — отвърнал Хензел.
— Глупако — рекла мащехата, — това там не е твоето гълъбче, а утринното слънце, което е огряло вече комина.
Но Хензел лека-полека пуснал всички трохи по пътя.
Майката завела децата още по-навътре в гората, дето кракът им никога не бил стъпвал. Пак наклали голям огън и тя им рекла:
— Деца, седнете тук и ако сте уморени, можете да поспите малко. Ние ще отидем да насечем дърва и щом свършим довечера, ще дойдем да ви вземем.
Като станало пладне, Гретел поделила хляба си с Хензел, който изронил своя къшей по пътя. После заспали и вечерта минала, но никой не дошъл при клетите деца. Те се събудили посред нощ в тъмнината, но Хензел успокоил сестричето си:
— Гретел, почакай да изгрее месечината. Ще видим тогава трохите, които пръснах, те ще ни покажат пътя за дома.
Изгряла месечината и те тръгнали да дирят трохите, но не намерили нито една, защото хилядите птици, които летят в гората и над полето, били ги изкълвали. Хензел рекъл на Гретел:
— Все някак ще намерим пътя. — Но не го намерили.
Вървели цялата нощ и на другия ден от сутринта до вечерта, но не могли да излязат от гората, пък и много огладнели, защото изяли само няколко ягоди, които намерили в тревата. И тъй като били толкова уморени, че нозете им не ги държали вече, легнали под едно дърво и заспали.
Дошло третото утро, откак били напуснали бащината къща. Тръгнали пак, но навлизали все по-навътре в гората и ако скоро не им дойдела помощ, щели да загинат от глад и жажда.
Като станало пладне, видели на един клон хубава снежнобяла птичка, която пеела тъй сладко, че те се спрели да послушат. Скоро птичката свършила песента си, разперила крилца и литнала пред децата. Те тръгнали подире й и стигнали до една къщичка, а птичката кацнала на покрива. Като се приближили съвсем, децата видели, че къщичката е направена от хляб и покрита с козунак, а прозорците са от чиста захар. Хензел рекъл:
— Сега можем да се наядем здравата. Аз ще изям едно късче от покрива, а ти, Гретел, хапни от сладкия прозорец.
Хензел протегнал ръце нагоре и си отчупил малко от покрива да опита вкуса му, а Гретел застанала пред стъклата и почнала да хрупа от тях. В същия миг от стаята се обадил тънък глас:
— Кой от къщичката хрупа? Аз ръцете му ще счупя.
Децата отвърнали:
— Никой, никой! Силен вятър къщичката поразклати. — И продължили спокойно да ядат. Хензел, на когото покривът много се усладил, си отчупил голям къс, а Гретел избила цяло кръгло прозоречно стъкло, седнала на тревата и го изхрускала.
Изведнъж вратата се отворила и от къщичката се измъкнала една стара, много стара жена, която се подпирала на патерица. Хензел и Гретел тъй се изплашили, че изпуснали, каквото държали. Старицата пък заклатила глава и рекла:
— Ай, кой ви доведе тука, мили деца? Влезте и останете, никой няма да ви стори зло.
Уловила ги за ръце и ги завела в къщичката си. Сладко ги нагостила, дала им мляко и палачинки със захар, ябълки и орехи. После им нагласила две хубави легла с бели завивки, Хензел и Гретел си легнали в тях и им се сторило, че се намират в облаците.
Но старицата само се престорила на гостоприемна, а в действителност била зла вещица, която дебнела децата и направила хлебната къща само за да ги примами. Когато Хензел и Гретел наближили къщичката, вещицата се изсмяла злобно и рекла подигравателно: Пипнах ги, няма да ми избягат.
Рано-рано сутринта, преди още децата да се събудят, тя станала и като видяла как двете деца с пълни, румени бузки спят спокойно, измърморила под нос:
— Ще ми се усладят, като ги изям.
Сграбчила Хензел със съсухрената си ръка, завела го в една малка кошара и затворила вратата й с решетка. Той пищял, та се късал, но нищо не му помогнало.
После отишла при Гретел, раздрусала я, за да я събуди, и викнала:
— Ставай, мързелано, донеси вода и сготви нещо хубаво на братчето си. Затворила съм го в кошарата да се угои. Щом се угои, ще го изям.
Гретел заплакала горчиво, но всичко било напусто — трябвало да направи, каквото й наредила злата вещица.
Почнали да готвят най-вкусните гозби за клетия Хензел, а Гретел трябвало да се задоволява с остатъците. Старицата се дотътряла всяка заран до кошарата и викала:
— Хензел, подай пръстче да видя дали скоро ще се у гоиш!
Но Хензел й подавал едно кокалче и старицата, чиито очи били помътнели, та не виждала, мислела, че пипа пръстите на Хензел, и се чудела защо още не се угоява. Като минал един месец и Хензел си оставал все така мършав, тя загубила търпение и решила да не чака по-дълго.
— Хей, Гретел — викнала тя на момичето, — поразмърдай се и донеси вода. Утре ще заколя Хензел, все едно дали се е угоил или е останал мършав, и ще го сготвя.
Ах, как плакало клетото сестриче, като носело водата, и как се търкаляли сълзите по страните му!
От никъде не иде помощ викнало то. По-добре да бяха ни изяли дивите зверове в гората, щяхме поне да умрем заедно!
— Стига си хленчила — рекла старицата, — нищо няма да ти помогне.
Рано сутринта Гретел излязла да окачи котела с водата над огнището и да накладе огън.
— Първо ще опечем хляба — рекла старицата, — аз напалих вече пещта и замесих тестото.
Избутала тя клетата Гретел навън до пещта, от която вече избивали пламъци, и рекла:
— Пъхни се вътре и виж дали е добре напалена, та да метнем хляба.
Наумила си била, щом Гретел влезе в пещта, да затвори вратичката, та момичето да се опече. Вещицата искала да изяде и нея. Но Гретел разбрала какво искала да стори вещицата и рекла:
— Не зная как да постъпя, как да вляза вътре?
— Глупава си като гъска — рекла старицата. — Отворът е толкова широк, че и аз бих могла да вляза, виж!
Дотътрила се до пещта и пъхнала главата си в отвора. В същия миг Гретел я блъснала тъй силно, че тя влетяла вътре, а Гретел бързо затворила желязната вратичка и спуснала резето. Ех, като заревала вещицата, да ти настръхнат косите! Но Гретел побягнала оттам и злата вещица изгоряла.
А Гретел се завтекла право при Хензел, отворила кошарата и викнала:
— Хензел, спасени сме, старата вещица умря!
Хензел изхвръкнал като птиче из клетката, когато му отворят вратичката. Колко се радвали, колко се прегръщали, колко скачали и се целували! И тъй като нямало вече от какво да се страхуват, влезли в къщичката на вещицата, дето във всеки ъгъл имало ракли с бисери и драгоценни камъни.
— Тези са по-хубави от нашите камъчета — рекъл Хензел и натурял в джобовете си толкова, колкото се побрали.
И Гретел викнала:
— Ще взема и аз малко да занеса у дома — и напълнила престилчицата си.
— А сега да вървим — рекъл Хензел, — да напуснем омагьосаната гора.
Вървели няколко часа и стигнали до една широка река.
— Не ще можем да минем на другия бряг, не виждам никакъв мост — рекъл Хензел.
— Лодка също няма — добавила Гретел, — но там плува една бяла патица. Ако я помоля, тя сигурно ще ни помогне да минем отвъд.
И викнала:
— Пате, пате, бяло пате, молим ти се аз и бате: на гърба си як вземи ни, та реката да преминем.
Дошла патицата, яхнал я Хензел и рекъл на сестричето си да седне до него. Но Гретел отвърнала:
— Не, ще бъде много тежко на патето. Нека ни пренесе един по един.
Патето така и направило. А като се намерили отвъд и повървели малко, гората почнала да им се струва все по-позната и накрая съзрели отдалеко бащината си къща. Тогава се затичали, втурнали се в стаята и запрегръщали баща си и майка си. Мъжът и жената не видели бял ден, откак оставили децата си в гората. Гретел изтърсила престилчицата си, та бисерите и драгоценните камъни се затъркаляли из стаята, а Хензел вадел от джобовете си шепа след шепа скъпоценности. Дошъл краят на всичките им грижи и те заживели много радостно.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:41 am

Войната на камбаните



Имаше едно време една война, една голяма и страшна война, в която умираха много войници от едната и от дру­гата страна. Ние стояхме отсам, нашите неприятели оттатък, стреляхме едни срещу други ден и нощ, но войната беше толкова дълга, че по едно време се свърши бронзът за то­пове, нямахме вече и желязо за щикове и така нататък.
Нашият военачалник Свръхгенерал Бомбоне Стрелоне Гръмтрясбум нареди да се свалят всички камбани от кам­банариите и да се стопят всички заедно, за да се излее един грамаден топ: един единствен топ, но толкова голям, че с един изстрел да спечелим войната.
За да се повдигне този топ, бяха нужни сто хиляди крана, за да се закара до фронта, бяха необходими деветде­сет и седем влака. Свръхгенералът потриваше доволен ръце и казваше:
— Когато моят топ започне.да стреля, неприятелите ще избягат чак на Луната.
Настъпи великият миг. Свръхтопът беше насочен към неприятеля. Ние бяхме натъпкали ушите си с памук, за­щото гърмежът можеше да ни пукне тъпанчетата и дори евстахиевата тръба.
Свръхгенерал Бомбоне Стрелоне Гръмтрясбум заповяда:
— Огън!
Един артилерист натисна лоста. И внезапно от единия до другия край на фронта се чу едно мощно:
— Дин! Дан! Дон!
Ние измъкнахме памука от ушите си, за да чуваме по-добре.
— Дин! Дан! Дон! — гърмеше свръхтопът. И сто хи ляди пъти ехото го повтаряше по всички долини:
«Дин! Дан! Дон!»
— 0гън! изрева Свръхгенералът втори път, – Огън!
Артилеристът натисна наново лоста и наново един праз­ничен концерт от камбани се разнесе от окоп и окоп. Сякаш биеха едновременно всички камбани на пашата родина. Свръхгенералът си скубеше косите от яд и ги скуба, скуба, докато му остана само един косъм.
После настъпи миг тишина. И ето че от другата страна на фронта, като по даден знак, отговори едно весело:
— Дин! Дан! Дон!
Защото трябва да знаете, че и на главнокомандира на неприятелите Смъртмаршал фон Бомбонен Стрелонен Гръмтрясбум било хрумнало да излее един свръхтоп от Камбаните на своята страна.
— Дин! Дан! – ехтеше сега нашият топ.
— Дон! – отговаряше неприятелският и войниците от двете войски изскачаха от окопите, тичаха едни срещу други, танцуваха и викаха:
— Камбаните! Камбаните! Празник е! Мирът избухна!
Свръхгенералът и Смъртмаршалът се качиха на своите автомобили и бягаха, бягаха, докато им се свърши бензинът, но звуците на камбаните все още ги преследваха.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:42 am

Птицата Гури-Пери


Имало едно време един цар. Той имал трима синове. На старини царят ослепял. Колкото и да се мъчили лекарите да му възвърнат зрението, всичко било напразно. Тогава царят извикал най-големия си син и му рекъл:
— Замини и ми донеси лек против слепота.
— Закъде да замина, татко?
— Трябва да заминеш за онази страна, където никога не е стъпвало копитото на кон. Дори шепа пръст от тази земя може да ме изцери.
Най-големият царски син яхнал коня си и заминал. Пътувал той цели шест месеца и най-после стигнал до едно пусто място. Там бълбукало изворче, а близо до изворчето растяло едно сухо дърво.
— Чудна работа — рекъл си царският син, — дървото расте до самата вода и пак е изсъхнало. Тук няма дори и сянка, където човек да си подремне.
Метнал той бурката (плътно кавказко наметало) си на дървото и легнал да спи под нейната сянка.
Като се събудил, що да види: дървото се раззеленило, а по клоните му висят огромни ябълки.
Царският син напълнил дисагите с ябълки, налял вода от извора и като си помислил: «Ще занеса това на баща си, сигурно никой не е стъпвал по този край», тръгнал обратно към къщи.
Когато съобщили на царя за пристигането на сина му, той казал с въздишка: «Никаква полза няма: с празни ръце тръгна, с празни се и връща!»
— Синко, до кое място стигна? — попитал царят сина си, когато той застанал пред него.
— Татко, стигнах до такова място, където не е стъпвал човешки крак.
— Че къде си бил?
— Пътувах дълго, докато най-после стигнах до един извор. . .
— Зная! — прекъснал го баща му. — Там расте едно сухо дърво. Ти си заспал под него, а дървото се раззеленило и се покрило с ябълки.
— Да, татко.
По-рано — рекъл царят — аз ходех понякога там сутрин да пия чай, а вечер се връщах.
Извикал той средния си син и му заповядал да замине и да му намери лек.
— Къде ще го намеря аз, татко, щом моят по-голям брат се върна с празни ръце?
— Не, трябва да заминеш! — настоявал баща му.
Яхнал средният царски син своя кон, взел си храна за из пътя и тръгнал. След шест месеца минал изворчето, където бил брат му. Пътувал още три месеца и стигнал до един хълм, чийто връх бил покрит с топази, елмази и други скъпоценни камъни.
«Тук вече сигурно никой не е стъпвал» — помислил си тон и като напълнил двете половини на дисагите си със скъпоценни камъни, върнал се в двореца.
— Татко — казал той, — аз бях в страна, в която нито ти, нито дедите ти са ходили. Стигнах до един хълм. . .
— И си донесъл скъпоценни камъни: бисери, изумруди, топази. . .
така ли? — прекъснал го баща му. — Я ми подай дисагите си!
Донесли дисагите, отворили ги, а те — пълни с цветни стъкълца.
— Върви си, синко, и ми изпрати по-малкия си брат!
— Замини ти — рекъл царят на най-малкия си син.
— Татко — отвърнал той, — аз съм още млад, още никъде не съм ходил, как ще намеря лек за тебе?
Излязъл той, легнал край басейна и заспал. Присънило му се, че някой го пита: «Защо спиш тук?», а той му отвръща: «Баща ми ме изпраща за лек против слепота, а аз не зная накъде да тръгна.» «Не е беда това, иди и кажи на баща си: «Дай ми твоя пръстен, сабята и коня си и аз ще замина и ще донеса, каквото ти трябва!»
Събудил се царският син и се затичал при баща си.
— Татко, дай ми твоя кон, пръстена си и сабята и аз ще ти донеса каквото ти трябва!
Царят се зарадвал и целунал сърдечно сина си:
— Зная, моето храбро момче, че ти ще донесеш!
На сутринта бащата дал на сина си своята сабя и пръстена си и заповядал да му оседлаят неговия кон. Най-малкият царски син заминал. По пладне той стигнал извора, обядвал там, а привечер минал и хълма.
Тръгнал по-нататък момъкът и изведнъж що да види — на небето свети едно слънце, а на земята — друго.
«В каква страна се намирам аз?» — помислил си той, приближил се повече и видял, че на земята свети едно перо.
Слязъл момъкът от коня, вдигнал перото и го забол на шапката си.
— Хвърли перото! — продумал ненадейно конят с човешки глас.
— Защо?
— То ще ти създаде много грижи.
— Глупости, перото е толкова малко! Каква вреда може да ми нанесе!
— Виждаш ли в тази гора един чинар?
— Виждам го.
— Под чинара има мраморен басейн. Изкопай дупка близо до басейна и се скрий в нея. Всеки петъчен ден в басейна се къпе птицата Гури-Пери. Днес е тъкмо петък. Тя ще дойде, ще си съблече перушината, ще я сложи на края на басейна и ще влезе във водата. Когато излезе от водата, ти внимавай, не я закачай; когато навлече перушината си и замахне с криле, сграбчи я здраво за краката.
Както казал конят, така и станало. Птицата долетяла, изкъпала се, царският син я хванал.
— Момко, пусни ме, иначе лошо те чака! — заговорила птицата.
— Мила птичко — казал царският син, — ако те пусна, царят ще ми отсече главата.
— Добре тогава, ще има да съжаляваш! — рекла птицата.
Царският син се върнал с птицата при коня, възседнал го и препуснал към двореца.
Царят взел птицата, сложил я в клетка и я окачил на прозореца. Птицата все мълчала и това измъчвало царя. Той непрекъснато я молил да запее.
Най-сетне птицата заговорила:
— Аз не съм птица, а прекрасна девойка, по-хубава от мене няма никъде по света. Дай ми това, което искам, и аз ще си съблека перушината, ще стана твоя жена и всички ще ти завиждат.
— Кажи, мила птичко, какво искаш?
— Искам да бъде доведена моята прислужничка. Тя живее между Черното и Бялото море, при Червения змей. Ако я намерите и ми я доведете тук, ще стана твоя царица.
— А кой ще я намери?
— Този, който намери мене, ще намери и прислужничката ми.
Царят изпратил да повикат царския син. Той се явил натъжен и се поклонил на царя.
— Ти — казал му царят — ще отидеш и ще доведеш девойката, която живее между Черното и Бялото море, при Червения змей.
— Царю — отговорил царският син, — как ще направя аз това?
— Не го ли направиш, ще заповядам да ти отсекат главата! Царският син отишъл при коня си разплакан.
— Защо плачеш? — попитал го конят.
— Как да не плача, мило конче, когато царят иска от мене да му доведа девойката, която живее при Червения змей, между Черното и Бялото море.
— Добре, не се тревожи, лягай да спиш!
През нощта царският син спал малко, станал още в зори, яхнал коня си и го попитал:
— Накъде ще тръгнем сега?
— Отпусни юздите, аз зная самичък накъде! Като стигнали до морето, конят казал:
— Това е Черното море. А ти знаеш ли как да го преминеш?
— Не, мило конче, не зная.
— Тогава слушай: ти носиш бащината си сабя, тя е направена от мълния. Ще я извадиш от ножницата и ще я издигнеш с дръжката към челото си, а с острието към морето. Пред тебе тогава ще се отвори път. Щом минем на другия бряг, ще видиш една пещера, над която ще се издига тънка струйка дим. Ще застанеш пред входа на пещерата и ще кажеш: «Змейо, излез да се преборим!» А той ще ти отвърне: «Влез първо да хапнем!» Ти обаче не влизай. Ако произнесеш три пъти: «Змейо, излез!», той ще излезе.
Тогава ще го удариш със сабята, главата на змея ще отхвръкне и той ще се повали на земята. А ти ще влезеш в пещерата, ще вземеш девойката и ще я сложиш пред себе си на седлото. Ще насочиш отново острието на сабята си към морето, пред тебе пак ще се отвори път и ще заведем девойката на царя.
Царският син постъпил точно така, както му поръчал конят, и завел девойката при царя.
Царят се обърнал към птицата:
— Скъпа моя, ето девойката, която ти искаше, хайде сега съблечи перушината си.
— Ако съблека перушината си, ти ще умреш от възторг.
— А какво да направя тогава?
— Ето какво: в Червеното море живеят четиридесет кобили. Намери ги и ги доведи, изкъпи се в млякото им, стани и ти Гури-Пери и тогава ще заживеем заедно. А и децата ни ще бъдат Гури-Пери.
— А кой ще намери и ще доведе кобилите?
— Този, който намери и доведе мене и прислужничката ми. Царят отново изпратил да повикат царския син.
— Ще отидеш до Червеното море и ще ми доведеш оттам четиридесетте кобили.
Царският син се опитал да откаже, но царят го заплашил, че ще му отсече главата.
Когато момъкът се върнал разплакан при коня си, конят му рекъл:
— Добре, не се тревожи. На тебе нищо няма да ти стане, но аз ще си изпатя. Кажи на царя да изпрати на морския бряг четиридесет товара вълна, четиридесет товара плъст и четиридесет товара кожа.
Царският син казал това на царя. На следния ден царят заповядал да изпратят на брега на Червеното море вълна, плъст и кожа. След това и царският син тръгнал към морето. По пътя конят му казал:
— Княже, в морето живеят не четиридесет, а тридесет и девет кобили.
Една от тях е моята майка, а всички останали — мои сестри. Аз бях единствен син, но се спречках с майка си и попаднах в ръцете на твоя баща. Оттогава се изминаха тридесет години. Майка ми тогава ме заплаши, че ще ме разкъса на парчета. Когато стигнем до брега, аз ще легна. Ти ме покрий най-напред с вълната, после с плъстта и най-сетне с кожите и се скрий наблизо. Когато изцвиля полекичка и в морето се вдигне буря, не се плаши. Не след много ще се появят майка ми и сестрите ми. Майка ми ще се затича към мене, а сестрите ми ще почнат да плачат. Майка ми ще смъкне от мене кожите — ти кротувай; после плъстта — не мърдай от мястото; когато смъкне половината от вълната, тя ще се измори и ще се протегне. Тогава бързо дотичай, сложи крак в стремето и се метни на гърба й. Но внимавай, дръж се здраво! Тя ще се разлудува и ще литне към небето, а ти тогава се смъкни под корема й. После ще се спусне надолу, ти пак се покачи на гърба й. Когато седнеш на седлото, шибни я хубавичко с камшика. След това й кажи: "Аз съм твоят господар!", и тя ще стане послушна и ще тръгне, накъдето поискаш. А след нея ще тръгнат и всичките ми сестри.
Царският син изпълнил точно всичко, което му заръчал конят, и откарал кобилите в двореца.
— Заповядай да ги издоят и се изкъпи в млякото им — казала птицата на царя.
— А кои ще ти издои?
— Разбира се, че този, който ги докара.
Изпратили отново да доведат момъка. Конят му рекъл:
— Княже, вземи ме със себе си. Преди да започнеш да доиш, завържи пръстена си с един конец и го пусни в котела. След това довеждай една по една кобилите и ги издоявай. После се изкъпи в млякото им, извади пръстена, избърши го и изпрати да повикат царя. Кажи, че всичко вече е готово. Млякото ще кипне и царят ще се свари. А ти му облечи дрехите и
седни на неговия трон!
Царският син изпълнил всичко както трябва. Птицата веднага се научила за гибелта на царя. Тя си съблякла перушината и се превърнала в чудна хубавица.
— Всичко това направих заради тебе — казала тя на царския син. — Сега ти си цар, а аз царица!
Народът не знаел какво е станало.
След няколко месеца царският син си спомнил за баща си и се просълзил.
— Защо плачеш, не те ли е срам? Ти си цар, имаш жена хубавица и отгоре на това плачеш! — рекла му царицата.
— Спомних си за моя сляп баща. Той ме изпрати за лек, а аз станах цар, седя си на трона и дори не зная дали е жив баща ми.
Царицата се засмяла и рекла:
— Баща ти ослепя, защото десет години поред тичаше след мене и не можа да ме улови. Щом го видя, ще си порежа пръста, ще намажа с кръвта си очите му и той ще прогледне. Хайде приготви се, ще отидем при баща ти.. Царският син събрал народа, почнал да гощава всички наред и им казал:
— Изберете си друг цар. Аз заминавам и може да не се върна.
Народът си избрал друг цар. А царският син и жена му се облекли в прости дрехи, взели си храна за из път, подкарали тридесетте и девет кобили и тръгнали на път.
Царският син яздел старата кобила, а жена му — неговия кон.
Когато пристигнали в страната на баща му, царският син поръчал на един овчар:
— Иди поздрави царя и му кажи, че неговият най-малък син е пристигнал.
Като чул това от овчаря, царят попитал:
— А кой друг е с него?
— Тридесет и девет кобили и една хубавица.
— Слава богу! — възкликнал царят и заповядал да дадат на овчаря една мяра (крина) жълтици.
Царският син дошъл в двореца и царят сърдечно го разцелувал. Жена му си порязала пръста, намазала с кръвта очите на царя и царят прогледнал. Той целунал хубавицата по челото, сложил короната си на главата на своя най-малък син и рекъл:
— От днес нататък на тебе по ти прилича да бъдеш цар!
И най-малкият син зацарувал.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:43 am

Орфей в подземното царство


Иълшебният певец Орфей, синът на речния бог Еагър и музата Калиопа, се завърнал в родната си Тракия. Там негова жена станала прекрасната нимфа Евридика. Орфей я обичал силно, но не могъл да се наслаждава дълго на щастлив живот с жена си.
Веднъж, скоро след сватбата, прекрасната Евридика късала пролетни цветя сред зелена долина с другите нимфи. Без да забележи, Евридика настъпила една змия сред гъстата трева. Змията ухапала младата жена на Орфей по крака. Извикала високо Евридика и паднала в ръцете на притичалите се приятелки. Побледняла Евридика, затворили се очите й. Отровата на змията пресякла младия й живот. Ужасили се приятелките на Евридика и скръбният им плач се разнесъл надалече. Чул го Орфей. Той забързал към долината и там видял безжизненото тяло на своята любима жена. Певецът изпаднал в отчаяние. Не можел да се примири с тази загуба. Дълго оплаквал той своята Евридика, цялата природа плакала, чувайки тъжните му песни. Накрая Орфей решил да слезе в мрачното царство на умрелите души, за да помоли Хадес и Персефона да му върнат съпругата. През една мрачна пещера в Тракия Орфей слязъл при бреговете на свещената река Стикс.
Стоял Орфей на брега на Стикс. Как да премине на другия бряг – там, където се намира царството на Хадес? Около него се тълпели сенките на умрелите. Едва чути били стоновете им, подобно на шепот от листа, които падат в гората през късна есен. Ето, разнесъл се в далечината плясък на весла. Приближавала се ладията на превозвача на мъртвите души – Харон. Харон стигнал с лодката си брега. Помолил го Орфей да го превози заедно с душите на другия бряг, но суровият Харон му отказал. Колкото и да го молел Орфей, чувал все един и същ отговор: „Не!"
Тогава Орфей засвирил с лирата си и звуците й се разнесли по брега на Стикс. С музиката си Орфей очаровал Харон. Слушал той песента на Орфей, опрян на веслото. Под звуците на музиката Орфей влязъл в ладията и Харон я отблъснал с веслото си от брега. Ладията заплавала по мрачните води на Стикс. Харон превозил Орфей. Излязъл музикантът от ладията и свирейки на златната си лира, тръгнах към Хадес, обкръжен от душите, привлечени от прекрасните звуци.
Приближил се до трона на Хадес и му се поклонил. Още по-силно засвирил по струните на лирата и запял за своята любов към Евридика и за това колко щастлив бил животът му с нея в светлите и ясни пролетни дни. Но бързо изминали дните на щастието. Умряла Евридика. Орфей пял за мъката на разбитата любов, за скръбта си по загиналата. Цялото царство на Хадес слушало омаяно неговите песни. Самият Хадес склонил глава. Облегната на рамото на мъжа си, слушала песента и Персефона. Сълзи на печал трепкали на ресниците й. Очарован от звуците на песента, Тантал забравил мъчещите го глад и жажда. Сизиф спрял тежката си и безполезна работа, седнал на камъка, който търкалял на планината и се замислил дълбоко. Покорена от песента, страшната богиня Хеката закрила с ръце очите си, за да не се вижда, че има сълзи на тях. Сълзи блестели и в очите на непознаващите жал Еринии, даже тях трогнал с песента си Орфей. Но ето, че все по-тихо звучали струните на златната лира, все по-тиха ставала песента на Орфей и накрая замряла, подобно на едва чута въздишка на скръб.
Дълбоко мълчание се възцарило наоколо. Това мълчание прекъснал бог Хадес и попитал Орфей защо е дошъл в царството му и какво иска от него. Заклел се Хадес с нерушимата клетва на боговете – във водите на река Стикс, че ще изпълни една молба на чудния певец.
Орфей отвърнал на Хадес:
- О, могъщи владетелю, всички нас, смъртните, ти приемаш в царството си, когато свършат дните на нашия живот. Дойдох да те помоля да пуснеш отново на земята моята Евридика. Върни й живота, ти виждаш колко страдам по нея! Помисли си, владетелю, ако отнемат жена ти, Персефона, нали и ти би страдал. Няма да върнеш завинаги Евридика. Нимфите живеят дълго, но не са безсмъртни. Тя ще дойде в твоето царство. Нашият живот е кратък, вдадетелю Хадес. О, дай на Евридика да изпита радостите на живота, та тя слезе в царството ти толкова млада!
Замислил се Хадес и накрая отвърнал на Орфей:
- Добре, Орфей! Ще ти върна Евридика. Изведи я назад при слънЦето и живота. Но трябва да помниш едно условие: ще тръгнеш след бог Хермес, той ще те поведе, а след тебе ще върви Евридика. Но по време на пътуването през подземното царство не бива да се обръщаш. Помни! Ако се обърнеш, веднага Евридика ще те напусне и ще се върне завинаги в моето царство.
Съгласил се на всичко Орфей. Бог Хермес довел сянката на Евридика. С възторг я гледал Орфей. Искал да прегърне сянката й, но бог Хермес го спрял, казвайки:
- Орфей, ти ще прегърнеш само сянка. Да вървим по-бързо, труден е пътят ни.
Тръгнали на път. Отпред вървял Хермес, след него Орфей, а от¬зад сянката на Евридика. Бързо преминали през царството на Хадес. Харон ги прекарал през реката Стикс с ладията си. Виждал се вече пътят, който водел към повърхността на земята. Той бил труден – издигал се стръмно нагоре и целият бил заобиколен с камъни. Наоколо имало дълбоки сенки. Едва се виждала отпред фигурата на вървящия Хермес. Но ето, че далече напред заблестяла светлина. Това бил изходът. Наоколо станало малко по-светло.
Ако Орфей се обърне, би могъл да види Евридика. А дали тя върви след него? Дали не е останала в пълното с мрак царство на умрелите души? Може би тя е изостанала: та пътят е толкова труден! Ако изостане, ще бъде обречена вечно да се скита в мрака. Орфей забавил крачка, вслушал се. Нищо не се чувало. Но нима могат да се чуят стъпките на безплътната сянка?
Все по-силно Орфей е обхванат от тревога за Евридика. Все по-често спира. Наоколо е станало още по-светло. Сега ясно Орфей би могъл да види сянката на жена си. Накрая, забравил всичко на света, той спрял и се обърнал. Почти до себе си видял сянката на Евридика. Протегнал ръце към нея, но сянката изчезнала назад, дълбоко в мрака. Орфей стоял като вкаменен, обхванат от отчаяние. Трябвало да преживее за втори път смъртта на Евридика, а виновният за тази втора смърт бил самият той.
Дълго стоял Орфей. Изглеждало, че животът го е напуснал – той приличал на каменна статуя. Накрая Орфей помръднал, направил крачка, две и тръгнал обратно към брега на мрачния Стикс. Решил отново да отиде при трона на Хадес и да го моли да върне Евридика. Но старият Харон не го качил в своята ладия. Напразно го молел Орфей – не го трогнали молбите на певеца.
Седем дни и нощи седял скръбен Орфей на брега на Стикс, пробивал сълзи на мъка, забравяйки да се храни, забравяйки за всичко, молейки боговете от подземното царство. Едва на осмия ден решил да напусне брега на Стикс и да се върне в Тракия.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:45 am

Сила


Гуни Бо се прославил със своята сила сред владетелите. Танци Гун разказал за него на чуждоземния цар Сюинван. Царят приготвил дарове, за да го покани, и Гуни Бо се явил. При вида на немощната му фигура в сърцето на Сюинван се зародило подозрение.
- Каква е твоята сила? – попитал той със съмнение.
- Силата на вашия слуга ще стигне едва за да счупи крака на пролетен скакалец или да пречупи крилото на есенна цикада.
- Силата на много богатири е достатъчна, за да разкъсат кожа на носорог или да изтеглят за опашките девет бивола! – Възкликнал в гнева си владетелят.
- А аз при това съм огорчен от слабостта им. Как си могъл да се прославиш със силата си навсякъде под небето, ако си способен само да счупиш крака на пролетен скакалец и да пречупиш крилото на есенна цикада?
- Добре! – с дълбока въздишка казал Гуни Бо и се отдалечил от постелката. – На въпроса на царя аз, вашия слуга ще се осмеля да кажа истината. Вашият слуга беше учен от наставник от планината Шан. Той няма равен по сила под небето. Но никой от шестимата му родственици не знаеше за това, защото той никога не прибягваше до сила. Аз, вашият слуга, му услужих, рискувайки живота си, и тогава той ме просвети в следното: "Всички искат да съзрат невидимото – гледай това. което другите не гледат. Всички искат да овладеят недостъпното – заеми се с това, с което никой не се занимава.
Затова този, който се учи да вижда, започва от купчината съчки; този, който се учи за слуша – от удара на камбаната. Та нали това, което е лесно вътре в теб, не е трудно и извън теб. Ако не срещнеш външни трудности, тогава и славата ти няма да излезе извън пределите на семейството ти."
Сега моята слава, на вашия слуга, е достигнала повелителя. Значи аз, вашият слуга, съм нарушил завета на учителя и съм проявил способностите си. Вярно е, че моята слава, на вашия слуга, не е в това, как да се злоупотребява със силата, а в това, как да използваме своята сила. Нима това не е по-добре от злоупотребата сьс своята сила?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:45 am

Приказка за дърваря

Живял някога един стар човек. Всеки ден той ходел в гората да сече дърва, носел ги на гръб и ги продавал. Така издържал челядта си.
Веднъж дърваря взел въжето си и тръгнал за гората. Стигнал до стария кладенец, отбил се да си отдъхне, седнал и въздъхнал:
- Ох!
Но щом изрекъл тая дума, от кладенеца изскочил старец с бяла брада до коленете.
- Защо ме викаш? – попитал старецът.
Дърварят се уплашил:
- Не съм те викал.
- Как да не си ме викал. Щом седна ти извика “Ох!”, а това ми е името.
- Тежък ми е животът, затуй пъшкам и охкам – отвърнал дърварят. – С дърварството изкарвам малко и цялото ми домочадие гладува.
- Почакай тук! – рекъл старецът, метнал се на геранилото и влязъл в кладенеца.
Подир малко брадата му се показала пак. С двете си ръце той стискал една нищо и никаква дървена софра за ядене. Подал я на сиромаха и рекъл:
- Слушай, побратиме! Подарявам ти тази софричка. Тя не е като другите. Щом й кажеш: “Софричке, гледай си работата!” – и тя ще ти се отплати.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:46 am

Умният заек

Вие питате отде се появила на земята костенурката ли? Слушайте тогава!
Един път на дъното на дълбокия океан се случило голямо нещастие. Великият дракон, господарят на морето, се разболял от тежка болест. Напразно придворният лекар — тюленът — разглеждал предългия му език, натискал му корема, обаче каквото и да правел, не можал да познае смъртоносната болест на своя господар и не знаел какви капки и прахове да му предпише. От ден на ден драконът отпадал и гаснел. Лекарствата на тюлена не само че не му помагали, а даже му вредели. Всички придворни ходели из двореца на пръсти и шепнели, когато говорели. Смехът и усмивката се наказвали със смърт. Виновният бивал изхвърлян на брега.
И ето веднъж в двореца дошъл пустинникът-октопод. Много години не бил напущал жилището си той, но като чул за смъртоносната болест на морския владетел, старият октопод се явил пред дракона и му казал:
— Господарю! Нито докторът, нито придворните, нито мъдреците, нито пък учените — никой не ще облекчи твоите страдания и не ще те избави от болестта. Само аз мога да те излекувам. Едно време много отдавна моят дядо боледувал от същата болест. Но една минута преди да умре, един мъдрец му донесъл чер дроб от жив заек. Той го изял и оздравял. Нека, господарю, да ти намерят чер дроб от жив заек и твоята болест ще мине! Разбира се, в морето не живеят зайци, но на брега, съвсем близо оттук, има много зайци.
Изслушал великият дракон думите на октопода и се натъжил.
— Аз съм цар на всички морета и океани, пред мене треперят китове и акули, аз потапям грамадни кораби и все пак не съм в състояние да уловя нищо и никакъв заек.
Тъгувал драконът ден-два, а на третия ден заповядал да повикат всички придворни.
Дълго мислили придворните как да хванат заек, но нищо не могли да измислят. Най-бъбривите съветници мълчали, като че ли си били глътнали езика. Но по едно време се обадил великанът кит. А ето какво казал той:
— Могъщи наш господарю драконе! Възложи на мене да ти уловя заек. Аз ей сегичка ще донеса в двореца този безделник.
Зачудил се драконът.
— Благодаря ти, ките. Но я кажи ти, мой верни служителю, как мислиш да хванеш тоя звяр?
— Много лесно — отговорил китът. — Ще изплувам на брега, ще срещна заека, ще го глътна и ще се върна тука.
— Ех, ките, ките — натъжил се царят, — главата ти е голяма, но умът ти е мъничък. Ами че как ще извадят заека от корема ти?
Сконфузеният кит замълчал и се помъчил да се скрие зад гърба на телохранителите-акули.
— Значи никой от моите мъдреци не знае как да донесе на дъното на океана едно мъничко зайченце — извикал драконът и китът се разтреперал от страх.
Тогава при дракона допълзяла една костенурка и казала:
— Господарю, възложи на мен да хвана заека. Аз имам четири крака и мога не само да плувам, но и цял ден да ходя по сушата. Утре ще ида в планините, ще намеря заек, ще го измамя и ще го доведа тук.
Помислил дракона и решил: нека костенурката се опита да хване заек. Тя е хитра. Не току-тъй главата й прилича на змийска.
— Твоят план е прекрасен — възкликнал той. — Още сега тръгвай за земята. Моят живот зависи от твоя ум.
Разтичала се костенурката, сбогувала се надве-натри с домашните си и изплувала на повърхността на морето. Брегът не бил далеч. Костенурката излязла на сушата и почнала да пълзи към планините. Много била доволна от задачата, която трябвало да разреши. И с право! Защото ако тя донесе заек на дъното на океана, господарят й сигурно щял да я направи главен съветник. Но изведнъж костенурката си спомнила, че никога не била виждала заек.
— Какво нещастие! — прошепнала тя. — Аз тъй бързах, че не попитах как изглежда заекът. Ще трябва да се връщам в къщи.
И костенурката припълзяла до брега, пльоснала се в морето и се спуснала на дъното близо до двореца. Както винаги тук се трупали придворните.
— Господа — казала смутена костенурката. — Не се ли е случвало на някого от вас да се срещне със заек?
В тълпата се чуло подсвирване. Смеел се с ококорени очи големият морски рак.
— Защо се смеете? — ядосала се костенурката. — Много сте дързък!
Морският рак запълзял на една страна, приближил се до костенурката и казал:
— Смея се на вашето невежество.
— Значи вие самият сте се срещали със заек?
— И още как! Аз ли не съм виждал заек? Колко пъти съм го срещал аз, когато съм се разхождал близо до планината.
— Ех, че ми провървя! Разкажете ми, моля ви се, как изглежда.
— Аз на драго сърце бих ви разказал това, но нали всички знаят каква забравана сте вие. По-добре ще бъде, ако ви нарисувам тоя звяр.
— Колко съм ви благодарна, скъпи раче! Когато стана пръв съветник, аз не ще забравя вашата любезност.
И като скрила рисунката под корубата си, костенурката пак излязла на брега. Тя веднага се заклатушкала към планината, на която много-много отдавна живеел един заек. Случило се така, че тъкмо по това време заекът намислил да се поразходи преди обед. Едва направил заекът няколко скока и изведнъж чул, че го викат.
— Кой ме вика? — попитал заекът, като се спрял.
Зад един камък се показала костенурката. Тя смело изпълзяла три заека, разгледала го и едва тогава го попитала:
— Я чуй! Ти си заекът, нали?
— Да, аз съм заекът! — казал важно заекът. — Ами ти що за звяр си? За пръз път виждам такова животно. Откъде и защо си благоволила да дойдеш по нашите места?
— Аз се казвам костенурка. Живея на дъното на океана. Ето защо не си ме виждал никога. Но днес трябваше да дойда тук по една важна работа.
— Но отде позна, че съм заекът, щом никога не си ме виждала?
— Ами че много просто. Аз имам твоя портрет!
Костенурката измъкнала рисунката и я показала на заека.
— Виж каква прилика! — провикнал се заекът. — Същински аз! Отде я взе?
— Придворният на морския цар — морският рак — ми подари този твой портрет.
Зачудил се заекът.
— За какво ти е потрябвал, костенурке, моят портрет?
— Скъпи зайко, аз дойдох при тебе, да ти предам поканата на моя господар. Царят на моретата те покани да му отидеш на гости.
— Благодаря ви за любезната покана — казал заекът и се поклонил. — Но не мога да ви последвам в морето. Нима не знаете, че аз не умея да плувам и че много се страхувам от водата?
— Глупости! — казала костенурката. — Не се безпокой за нищо. Аз ще те отнеса на дъното на океана в пълна изправност.
Но заекът никак не искал да се разделя с нивите, засети със зеле, със зеленчуковите градини, в които растял сладкият и сочен морков, да се разделя със своята тъй широка и удобна дупка. Затова той отново попитал:
— А не знаете ли защо съм потрябвал на вашия цар?
— Разбира се, че зная — почнала да лъже костенурката. — Работата е там, че царят на моретата е най-доброто и справедливо същество в целия свят. Той просто се облива в сълзи, ако някой от жителите на царството му се разболее. И ето че най-добрият от царете узна колко тежко живееш на земята. Той просто плака с глас, когато морският рак му разказваше, че тебе може да те убие с човката си някой орел, да те разкъса на парчета някой тигър, да те застреля някой човек. „Поканете го при мене! — провикна се през сълзи царят. — Защото тук, на морското дъно, никой никога не ще го закачи. Тук няма нито орли, нито хора, нито тигри!” Ето защо дойдох да те взема — завършила своя разказ костенурката.
Натъжил се заекът от думите на костенурката.
— Това е истина! На земята всички ме преследват: и зверове, и птици, и хора! Колко пъти животът ми е висел на косъм. Даже в своята дупка не се чувствувам в безопасност. Речено-сторено. Отивам на дъното на океана, дето всички са тъй добри и любезни!
— Прекрасно — зарадвала се костенурката. — Да не губим време. Да тръгваме още сега!
— Да, да! Да тръгваме още сега!
Костенурката и заекът тръгнали към морето. Щастливият заек се усмихвал, постоянно мърдал уши и високо подскачал на едно място. И макар костенурката да бързала много, на заека се струвало, че тя пълзи като някой охлюв. Не се стърпял заекът и казал:
— Я се качете, уважаема костенурке, на гърба ми и за една минута ще бъдем на брега на морето. Там пък вие вече ще ме носите. Съгласна ли сте?
— Разбира се! Аз за пръв път в живота си идвам на сушата и виждам, че да се ходи по земята е цяло мъчение.
Качила се костенурката на заювия гръб и заю се затичал към морето. Той тичал тъй бързо, като че ли го гонел някой вълк. Докато костенурката скрие главата си в своята коруба, те стигнали в боровата гора, която се простирала до самия бряг на морето. Никога дотогава заекът не бил виждал море. И то му се видяло много страшно. Имало вятър и вълните с шум се пенели в стръмния бряг.
— Погледнете, госпожо костенурке, как се вълнува морето. В такава буря лесно можеш да се удавиш — казал уплашеният заек.
— Какво говорите! — засмяла се костенурката. — Веднага се познава, че не сте бил на море. То е неспокойно само на повърхността. Щом се гмурнете във водата и всичко ще тръгне добре. Качете се сега на гърба ми и нямайте грижа за нищо.
Но заекът се маел. Кой знае защо, го хванал страх да скочи в морската бездна. Изведнъж наблизо се появил старият познат на заека — язовецът. Язовецът много се зачудил, като срещнал заека тъй далеч от дупката му.
— Какво правиш тук? — попитал язовецът.
Заекът оправил с лапа мустаците си и важно казал:
— Госпожа костенурката ми съобщи, че морският цар желае да се запознае с мене. Аз отивам в неговото царство.
Язовецът сърдито завъртял глава и високо извикал:
— Глупост е това! Ти няма да преживееш нито един ден там.
— Празни приказки! Кой ще посмее да ме бутне в морското дъно, щом самият цар не може да живее без моето общество?
— Измамили са те! Морското дъно гъмжи от разни чудовища. Ти ще загинеш там. И помни: колкото и да викаш за помощ, никой от твоите приятели не ще може да ти помогне там. Послушай моя съвет: бягай далеч от морето и забрави костенурката.
Язовецът говорел тъй убедително, тъй разпалено, че заекът се смутил и казал на костенурката:
— Вижте, госпожо костенурке, аз си спомних, че в дупката ми остана едно снопче много хубави моркови. Тъй че не ще мога да дойда сега при вашия господар.
Като казал това, заекът се намерил с три скока при язовеца. И без да бързат, тръгнали за гората.
Щом видяла това, костенурката викнала жално:
— Олеле, какво нещастие! Колко ще се наскърби нашият цар. Нали съм глупава, забравих аз да кажа на заека най-важното: стар и бездетен е нашият господар и искаше той да предаде своето царство на умния заек.
Всички знаят колко дълги са ушите на заека. И, разбира се, зайко не пропуснал нито дума от това, което казала костенурката, а глухият язовец нищо не чувал.
— Я чуй, язовецо — казал заекът, — аз все пак ще ида за минутка при морския цар. Интересно е, разбираш ли, да се види как живеят там…
И той се затичал назад към брега, дето го чакала костенурката.
— Аз реших да не огорчавам твоя господар и да изпълня желанието му — казал заекът. — Освен това страхувам се, че царят ще ти се разсърди, ако се върнеш сама…
— Отдавна трябваше да сториш това! — зарадвала се костенурката. — Глупавият язовец от завист ти наприказва всякакви глупости. И тъй, да вървим!
И костенурката, като качила на гърба си треперещия от страх заек, се хвърлила във вълните. По земята костенурката едва пълзяла, затова пък във водата плувала бързо и уверено. Като стигнала до средата на морето, костенурката почнала да се спуска на дъното. Тя тъй добре познавала пътя, че се спуснала тъкмо пред двореца.
Като видели костенурката със заека на гръб, вратарите тозчас обадили на дракона за пристигането на дългоочаквания гост. Двете акули разтворили пред заека дворцовите порти и костенурката повела заека към трона, на който седял морският цар.
— Добри ми и могъщи драконе — казала костенурката. — Твоята заповед е изпълнена. Пред тебе стои един жив заек. Можеш да изядеш черния му дроб! Като чул тия думи, заекът едва не припаднал. Обаче никак не му се умирало, та казал вежливо, но тъй високо, че всички да чуят:
— Любезна костенурке, защо вие на земята не ми казахте, че добрият цар има нужда от моя черен дроб?
Костенурката се закикотила:
— Че ако аз ти кажех това по-напред, ти никога нямаше да се съгласиш да ме последваш.
— Вие постъпихте неразумно, госпожо костенурке. Аз с готовност бих ви дал за добрия господар не само единия си, но и двата си черни дроба. Аз нищо не ще пожаля за такъв могъщ цар. Но аз никога не нося със себе си черния си дроб. Пазя го в дупката си. Сега ще трябва отново да се изкачваме на земята, а после пак да се спускаме на дъното. Ето колко излишна работа създадохте вие, госпожо костенурке!
Когато драконът чул, че костенурката довела заека без чер дроб, ужасно се разсърдил: тая костенурка винаги забравяла най-главното. Драконът кихнал три пъти, което показвало, че е много разгневен, и изревал:
— Как посмя, глупачке, да не кажеш на заека за черния дроб! Още сега тръгвай с него обратно и на мръкване искам да видя тук заека с чер дроб! Инак ще заповядам на една акула да те глътне!
Пак се качил заекът на корубата на костенурката и изплували на брега. Щом костенурката стъпила на брега, заекът скочил от гърба й и се втурнал към гората.
— Сбогом, глупава костенурке! — извикал той. — Трябва ти моят чер дроб, ето го!
И като се изправил на задните си лапи, той се потупал с предните си крака по корема.
Нито го чула, нито го видяла вече костенурката. Къде ще стигне тя заека! Знаела костенурката, че драконът не обича да се шегува. Значи сега ще се намери в гърлото на акулата. Помислила, помислила костенурката и най-после решила: „Щом глупавият заек може да живее на земята, ще преживея и аз!”
И останала костенурката да живее на земята. И от нея започва целият род на костенурките, които живеят по земята. А оттогава зайците никога не се приближават до морския бряг и не говорят с костенурките.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:48 am

Гарванът и танцьорката

Щ
„е трябва да си построя едно кану" — казал си Гарванът. В мързеливия си човешки вид вълшебникът бавно се опитвал да гребе с едно много старо кану, зле закърпено отвсякъде и пропускащо вода, за да влезе в устието на малка рекичка в земите на хайда, която се вливала в океана. Отдавна Гарванът не бил правил кану, защото много луни наред все успявал да си изпроси или да вземе от някого на заем, а когато не можел да го стори почти винаги намирал хитър начин да си намери някое кану, почти готово да бъде пуснато във водата.
Мокър до кръста, Гарванът се добрал и изкачил на брега Чул биене на барабан в гората и разбрал, че недалеч има някакво селище. Гарванът внимателно се промъкнал по брега, който в разстояние на километри заобикалял голяма кедрова гора. Търсел кану, което лесно да отмъкне, но не намерил.
На края се отказал от търсенето и като избрал едно местенце край брега, където океанът бил най-близко до гората, наял се до насита и започнал да дялка и обгаря един кедър, подходящ за кану, с удобна за него големина. Заработил здравата, като постепенно оформял и дълбаел ствола така, че с помощта на въ-глени и главни да обгори кануто от вътрешната страна. Щял да го пусне по-късно с помощта на неколцина селяни. Гарванът знаел, че поне ден-два ще трябва да го обгаря. Продължил упорито да работи, без да приема нито една покана от почтееите, ала недоверчиви хора от селото да се чувствува като у дома си.
Жената на вожда на селото била особено внимателна с Гарвана и непрестанно му разказвала за някаква красива и умна танцьорка, която щяла да танцува в селото две вечери поред. Тя не само описала картината на танца, която накарала Гарвана да се замисли, но заръчала на двете си момчета да споменат пред Гарвана за танца и танцьорката, когато идат да го гледат как работи над кануто си.
— Отвсякъде ще дойдат много вождове и други хора — рявали те Гарвана. — Никой не иска да пропусне нейното преставление. Майка ни казва, че ще запази почетното място за теб близо до мястото, където ще танцува красавицата.
— Кажете й, че там няма да ме има. Трябва да си наглеждам кануто. Утре, когато се спусне тъмнината, то трябва да е готово — обяснил Гарванът.
— Когато момчетата си отишли, той стъкмил малко дърва за опушване по вътрешните извивки на бъдещото си кану и легнал наблизо в очакване на утрото. Късно на следващия ден видял, че има още доста да обгорява, преди да постигне желаната дебелина на стените на лодката. Заработил усърдно по скелета около носа и кърмата, макар че звуците на барабаните и песните откъм селото силно го изкушавали, когато се спуснала тъмнината.
— На моменти богатото въображение на Гарвана понасяло пред очите му танцьорката, тънка, красива и бляскава, примамливо извила тяло на брега под ритъма на музика, която сам си измислял. Когато момичето на неговите мисли минало край него, за да се промъкне в гората по посока на селото, той я последвал. Като пристигнал до голямата къща, видял, че истинската танцьорка тъкмо се готвела да започне. Отвели Гарвана до почетното място и докато сядал, поръсили отгоре му орлова перушина според ритуала. Танцът започнал.
— Очите на Гарвана се разширили, като гледал красивата танцьорка да пристъпва, да се извива и носи изкусно в такт с барабаните и дървените дъсчици, отмерващи ритъма. Дълго танцувала тя и Гарванът не забелязал как минавало времето. Когато танцьорката понечвала да спре за миг, зрителите удряли с пръчки и жезли по пода и тя завъртявала още по-изкусно и гъвкаво тялото си отпреди. Нощта почти била отминала, когато Гарванът поел по пътечката през голямата кедрова гора към брега. Вървял в унес, докато най-сетне стигнал мястото, където трябвало да бъде кануто му. И тогава изведнъж се сепнал. „Навярно крадци са отнесли лодката" — помислил си той. Но истината се стрелнала през ума му като мълния, когато видял само няколко греди и пръти да димят върху пясъка. Викнал тъй силно, та го чули чак в селото.
Хората очаквали този вик! Докато гледал танцьорката, огънят безнаказано свършил съвсем добре своята работа. Гредите и прътите пръснати наоколо, били единствените останки от неговото кану.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:50 am

Вълшебната раковина


Живял някога на брега на океана снажен и работлив момък. Казвал се Ванг-Чо-Лин. Ванг-Чолин бил рибар. Той излизал призори с малката си лодка в океана и се връщал към залез слън¬це. Момъкът продавал своя улов на богатите търговци. Ала уловът не всякога бивал голям. Дори един ден Ванг-Чо-Лин не можал да хва¬не нито една рибка. Още първия път, когато хвърлил мрежата, в нея попаднала само една раковина. Той я взел и я хвърлил обратно в оке¬ана. Ала до вечерта всеки път, когато изтеглял мрежата, момъкът не намирал в нея нищо друго освен същата златиста раковина. Колкото и далеч от лодката да я запращал, тя пак попадала в мрежата му.
Слънцето залязло. Настъпил здрач. Ванг-Чо-Лин не преставал да мята и изтегля мрежата и всеки път връщал черупката наново във водата. Свечерило се съвсем. Океанът притъмнял. Момъкът хвърлил за последен път мрежата. Когато я изтеглил, златистата раковина пак била в нея. Разбрал най-сетне Ванг-Чо-Лин, че не ще се отърве от тази черупка, взел я и я задържал в ръката си. Раковината заблестяла като малка Звездица в безлунната нощ. Момъкът я сложил в пазвата си и загребал към брега. Подухвал лек ветрец. Потната риза застудяла на гърба на Ванг-Чо-Лин, ала в пазвата си той усещал топлинка.
Било късно през нощта, когато Ванг-Чо-Лин стигнал у дома си. Той сложил раковината в една делва, а сам, уморен и гладен, се тръшнал на твърдото легло. Момъкът притворил очи, ала не можал да заспи.
По едно време стаята се озарила от някаква силна светлина. Погледнал младият рибар и що да види: светлината излизала от делвата, в която бил сложил раковината. А след малко в сиянието се поя¬вила чудна хубавица! Тя пристъпила към момъка и проговорила:
— Дойдох да стана твоя жена, Ванг-Чо-Лин. Моето име е Ра. Искаш ли ме?
Ра била феята на раковините, една от стоте дъщери на богинята па Морския лазур. Стоте феи никога не напускали своя кристален дворец на Острова на коралите. Ра била най-малката и най-хубавата от всички.
— Толкова хубост не е на хубаво! — казвала често богинята на Морския лазур, като гледала замечтаните очи на Ра.
Ра обичала да гледа от прозореца. И ето, един ден тя съгледала в океана лодката с младия рибар. Ра почнала да чака всеки ден и всеки ден виждала момъка. Виждала тя колко е снажен и сръчен. Разбрала колко е силен и весел. Та как няма да разбере? Ванг-Чо-Лин по цял ден мятал и изтеглял мрежата, като пеел с топлия си кадифен глас.
„Ако всички смъртни са толкова хубави, работливи и весели, све¬тът на хората навярно е прекрасен!” — завидяла Ра и замечтала да отиде при хората.
Една нощ Ра излязла скритом от двореца, изтичала до края на скалата, превърнала се в раковина и се търкулнала във водата. Така тя достигнала хижата на Ванг-Чо-Лин.
— Искаш ли ме за жена? — повторила въпроса си Ра.
Ванг-Чо-Лин разтъркал очите си и пак погледнал:
— Истина ли е това, или сънувам? — попитал той с пресъхнали от изненада устни.
Ра го прегърнала и сложила глава на младите му, силни гърди… И заживели щастливо рибарят Ванг-Чо-Лин и неговата прекрасна невяста. Работели те и пеели заедно.
Три години богинята на Морския лазур търсела изчезналата си дъщеря — феята на раковините. Най-сетне открила следите й в малкото рибарско селце на брега на океана. Богинята на Морския лазур не можела да повярва, че в света на хората, с този беден рибар нейната дъщеря, нейната фея на раковините може да бъде по-щастлива, отколкото на Острова на безсмъртието. Тя заповядала на Ра още същата нощ, преди да настъпи утринната зора, да се върне на острова. Ако ли не стори това, богинята на Морския лазур ще накара океана да се надигне от бреговете си, да залее и да унищожи целия свят на смъртните.
Ра вече била толкова обикнала своя мъж и всички хора, че от страх да не загинат се подчинила.
Когато се събудил заранта, Ванг-Чо-Лин видял, че е сам. Той веднага отгатнал какво се е случило, влязъл в лодката си и загребал с все сила към Острова на коралите.
Като го видяла да приближава, богинята на Морския лазур страшно се разгневила. От нейния гняв засвистял вятър. Оловни облаци закрили изгряващото слънце. Забушувал океанът. Малката рибарска лодка се носела като орехова черупка върху яростните вълни, ала Ванг-Чо-лин здраво стискал кормилото.
В това време в кристалния дворец на Острова на коралите Ра плачела и молела майка си да смири гнева си и да спре бурята. Ала нейните сълзи и молби още повече разгневили богинята на Морския лазур. Светкавици като огнени змии се застрелкали над малката лодка. Гръмотевици разтърсили натежалото небе и заплашвали да го сгромолясат върху младия рибар. Ала Ванг-Чо-Лин бил неустрашим. Неговата вяра в обичта на Ра му давала сили да се бори с водната стихия и да дочака победата на справедливостта!
И наистина, богинята на Морския лазур се уморила да беснее, а Ванг-Чо-Лин, здрав и читав, все още сновял в яростната буря и вече трето денонощие неговата лодка обикаляла Острова на коралите. Богинята на Морския лазур била изумена от любовта на младия рибар, от смелостта и волята му, от неговите неизчерпаеми сили. Тя била трогната от голямата обич на Ванг-Чо-Лин, от огромната човешка обич!
Богинята на Морския лазур се тръшнала победена.
В този миг облаците се разнесли, вятърът утихнал, укротил се океанът. Заблестяло небето в чудна утринна синева.
— Върви, моя малка фейо на раковините! — казала най-сетие богинята на Морския лазур. — Иди, Ра! Иди завинаги при своя избраник! Иди… при хората…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:51 am

Победителят Кендзо

В едно време на брега на едно море живеел беден рибар на име Кендзо Синобу. Цялото му богатство било една схлупена колиба, стара лодка и бамбукова въдица.
Веднъж през един студен ветровит ден някой почукал на колибата на Кендзо. Кендзо отворил вратата и видял на прага изнемощял старец.
— Позволи ми да пренощувам тук — помолил му се странникът. — Дълъг път съм извървял без почивка и сега те моля да ми дадеш подслон и да утолиш моя глад.
Кендзо се смутил.
— Уважаеми учителю, аз съм твърде беден и мога да ви предложа за вечеря само една рибка — казал той и посочил огнището, където в едно котле се варяла някаква малка рибка.
— Но нали ти вариш тая риба за себе си? — попитал странникът.
Сега Кендзо за първи път в живота си излъгал:
— Аз току-що вечерях и съм съвсем сит — почнал да уверява той госта. — Не се отказвайте от скромното ми угощение и, моля ви се, не мислете за мене!
Когато странникът се навечерял, Кендзо го сложил да спи на своята рогозка, а сам, гладен, легнал направо на пръстения под.
През нощта Кендзо се разбудил от стенанията на странника.
— Какво ви е, учителю, да не сте болен? — обезпокоил се Кендзо.
— Студено ми е, много ми е студено. Ако не запалиш веднага огън, ще умра.
„Какво да правя? — помислил си Кендзо. — В къщи нямам вече нито съчка. Нима не ще мога да спася този почтен човек и той ще умре по моя вина?”
И Кендзо грабнал брадвата и изтичал на брега, където стояла неговата стара лодка. Рибарят вдигнал брадвата и скоро лодката му се превърнала в купчина трески. Върнал се в къщи Кендзо и запалил огън в мангала.
Когато в колибата се стоплило, странникът станал от рогозката и казал:
— Благодаря ти, сега отново съм здрав. Кажи ми какво е най-съкровеното ти желание?
Без да се колебае, Кендзо отговорил:
— Искам всички японци да притежават мъдрост, здраве, честно спечелено богатство, храброст, знания и веселие.
Като чул тези думи, странникът казал:
— Тези човешки блага се пазят в едно сандъче на върха на Златната планина. Над тях бди Синият дракон. Мнозина смели хора са се опитвали да изкачат Златната планина, но пътят е труден. Хиляди смъртни опасности дебнат онзи, който се опита да получи тези блага.
— Няма да се уплаша от нищо — казал Кендзо. — Само ми кажете къде се намира Златната планина.
Странникът отговорил:
— Върви все на юг, но помни едно: до Златната планина може да стигне само този, който обича своя народ повече от самия себе си и който няма да отстъпи и пред самата смърт!
Като казал това, странникът се сбогувал с Кендзо и се отправил към вратата. На прага той се обърнал и промълвил:
— Ние пак ще се видим с тебе. Сбогом.
Рано сутрин Кендзо тръгнал на път. Двадесет дни той вървял все на юг, както му казал странникът. На двадесет и първия ден стигнал до брега на една широка река. Нейните вълни с шум се разбивали в крайбрежните скали.
Кендзо се замислил: „Как да премина на отсрещния бряг?” Изведнъж той забелязал наблизо нечий дом и се отправил към него. Там той попитал стопанина:
— Уважаеми господине, къде мога да намеря лодка, за да премина на другия бряг?
— Какво сте намислили, какво сте намислили! — замахал с ръце стопанинът. — Никой на света не е успял да преплава тази река! Нейното течение е толкова бързо, водовъртежите така ужасни, че всеки, който се е опитвал да мине на другия бряг, е загивал.
— Но аз непременно трябва да отида на другия бряг! — извикал Кендзо.
— Нито един смъртен не е успял да преплава тази река — повторил стопанинът.
— Да имах малко коприна, веднага бих преминал на другия бряг— извикал Кендзо.
— Аз ще ви дам коприна — казал стопанинът. — Само че все пак не разбирам как ще преминете реката.
Като взел коприната, Кендзо веднага започнал да прави от нея Огромно хвърчило. Когато хвърчилото било готово, Кендзо се обърнал към стопанина със следните думи:
— Моля ви се, завържете ме за хвърчилото и го пуснете във въздуха! Щом вятърът ме отнесе на другия бряг, аз ще прережа връвта и ще се спусна на земята.
Стопанинът започнал да разубеждава смелия момък:
— Можете да се пребиете. По-добре останете да живеете в моя дом и аз ще ви дам за жена своята единствена дъщеря красавица! А след моята смърт ще станете собственик на земите и горите ми.
В сърцето на Кендзо обаче горяло само едно желание — да направи своя народ щастлив. И той рекъл:
— Японската пословица казва: „Който иска да отнеме вълшебния камък от дракона, той трябва да се бие с дракона!” Който пък е решил да направи своя народ щастлив, той не бива да се страхува за живота си!
— Нека бъде, както вие искате — казал стопанинът и се заловил за работа.
Привързал Кендзо за хвърчилото и то се издигнало в облаците. Носено от вятъра, то бързо прелетяло през широката и бурна река. В това време вятърът утихнал и Кендзо почнал да се спуска към земята. Щом краката му докоснали земята, той радостно възкликнал:
— По-скоро на път, не бива да губя нито минута!
Но не бил направил и няколко крачки, когато изведнъж от храстите изскочил тигър. И в същото време Кендзо чул зад гърба си странно съскане. Обърнал се и видял, че към него пълзи боа. За Кендзо нямало спасение: пред него бил тигърът, а зад него боата. И двете животни — и тигърът, и боата — искали да изядат бедния Кендзо и никой от тях нямал желание да отстъпи своята плячка на другия.
Внезапно се чул страшен шум и от небето като стрела се спуснал огромен орел. Орелът грабнал Кендзо и се издигнал толкова високо във въздуха, че Кендзо изгубил от поглед земята. Кендзо веднага разбрал: орелът го носел в гнездото си, за да го разкъса там.
Когато орелът започнал да се спуска, Кендзо видял под себе си бушуващ океан и крайбрежни скали. Оставало орелът да размаха още няколко пъти криле и щял да се намери в своето гнездо. Внезапно орелът забелязал, че в гнездото му е влязла една маймуна и се готви да изяде орлетата му. Орелът изпищял пронизително, пуснал от нок¬тите си човека и се стрелнал към маймуната.
Кендзо полетял надолу и огромните вълни го понесли далеч в океана.
„Нима ще загина, без да съм се сдобил с щастие за своя народ?”— тъжно помислил Кендзо.
В този миг той забелязал близо до себе си един кит. Като събрал последните си сили, Кендзо доплувал до кита и се покатерил на гърба му. Скоро на кита му омръзнало да лежи на едно място и като вдигнал наоколо си грамадни вълни, великанът се отправил на път.
Измореният Кендзо легнал на гърба на кита и сам не забелязал как заспал. Когато се събудил, той видял наблизо бряг. Без да мисли много, Кендзо се хвърлил във водата и заплувал.
Щом стъпил на песъчливия бряг, той паднал от умора и глад и изгубил съзнание. Лежал на земята, докато го забелязало най-после едно момче, което карало към брега един вол. Момчето видяло Кендзо и почнало да му духа с ветрило. Кендзо отворил очи, но не можел да се изправи на краката си. Тогава момчето му помогнало да се качи на вола и го повело към близката бамбукова гора.
В гората имало една голяма къща. От къщата излязъл стопанинът и попитал момчето:
— Кого си довел?
— О, татко! — извикало момчето. — Този човек лежеше без съзнание на брега на океана и аз не можех да не му дам помощ.
Тогава бащата похвалил момчето, помогнал на Кендзо да влезе в къщата, нахранил го и го сложил да спи.
Дълго спал Кендзо, а когато се събудил, в стаята му влязъл стопанинът на къщата и го попитал:
— Кажете, многоуважаеми, накъде сте тръгнал?
— Отивам на върха на Златната планина, за да получа за народа си мъдрост, здраве, богатство, знания, храброст и веселие.
— Чувал съм за тази планина — казал бащата на момчето. — Но ако ви е скъп животът, не ходете там! Никой не се е връщал жив оттам. Останете в къщата ми и живейте, колкото искате!
— Не! — казал решително Кендзо. — Не ме убеждавайте ! Докато съм жив, нищо не може да ме задържи на половината път.
И Кендзо отново тръгнал на юг.
Преминал той безлюдна степ, преплувал огромно езеро, промък¬нал се през непроходима гора и видял пред себе си безкрайна пустиня. Три дни вървял Кендзо по горещата пустиня, измъчван от глад и жаж¬да: на четвъртия забелязал в далечината върха на Златната планина.
Зарадваният Кендзо се спуснал към планината и по пладне бил вече в подножието й. Без да се спира, Кендзо започнал да се изкачва към върха.
Едва изминал малко път, и някъде отгоре ненадейно се раздал силен глас:
— Ни крачка напред! Иначе ще бъдеш разкъсан!
Но не било лесно да се изплаши Кендзо. Той извадил меча си и Се спуснал напред. И изведнъж от всички страни го заобиколили страшни кучета. Те стоели около Кендзо с разтворени уста и яростно светкащи очи.
Отново се чул глас отгоре :
- Обърни се гърбом към кучетата, махай се оттук и кучетата няма Да те закачат ! Но ако направиш макар и една крачка напред, те Ще те разкъсат на парчета.
Кендзо ударил най-близкото до него куче и то веднага избягало с подвита опашка. Останалите кучета пронизително завили и затракали със зъби. Кендзо отново ударил с меча си най-близкото куче и това куче също подвило опашка и се отдалечило.
Тогава Кендзо разбрал, че кучетата са страшни само за оногова, който пред опасността не тръгва напред, а назад, и затова стремително се втурнал напред. Свирепите кучета жално заскимтели и изчезнали. Но изпитанията на смелия Кендзо не се свършили. Не успял да направи той и няколко крачки, когато видял пред себе си една красива девойка. Девойката тичала срещу него, простирала ръце и повтаряла една-единствена дума:
— Помощ ! Помощ !
— Кой е посмял да те обиди? — попитал Кендзо.
— Избягах от Синия дракон. Той ме преследва, спасете ме!
— Не бой се, аз ще те защитя! — високо извикал Кендзо и вдигнал меча си нагоре.
— Знайте обаче, че никакъв меч не може да погуби Синия дракон! Но тук наблизо има пещера, в която някога са живели боговете. В нея Синият дракон не влиза…
— Тогава да побързаме към нея! — зарадвал се Кендзо.
Девойката изтичала напред, а Кендзо след нея.
Когато влязъл в пещерата, Кендзо дълго не можел да се опомни от изумление. Сред пещерата била сложена масичка, отрупана с множество ястия и кани с вино.
— Добрите богове са помислили за нас! — радостно извикала девойката. — Вижте какви прекрасни ястия, какви приятни вина са ни оставили те!
И като поканила Кендзо да седне на белоснежната рогозка, девойката започнала любезно да го угощава.
Тя му пълнела чашата ту от една кана, ту от друга. Такива вкусни вина Кендзо никога през живота си не бил пил.
Скоро Кендзо заспал. Когато се събудил, едва не умрял от ужас: девойката била изчезнала, а сам той бил прикован с дебела верига към стената на пещерата.
Горкият Кендзо лежал в пещерата и чакал появяването на ужасния дракон. Но драконът не се показвал.
Много дни изминали, откакто Кендзо се събудил прикован към стената на пещерата. Мъчели го глад и жажда; всеки ден силите на нещастника намалявали все повече и повече. И когато Кендзо се при¬готвил вече да умре, в пещерата изведнъж се извил вятър, стените потреперали и пред рибаря се появил Синият дракон.
Драконът бил страшен. Върху змийската му шия се въртяла огромна конска глава с волски уши. Коремът и гърбът на дракона били покрити със сини люспи.
— Върви си доброволно и аз няма да те пипна! — изхъркал драконът. — Ако не го сториш, ще те уморя от глад!
— Докато съм жив, аз няма да се откажа от мечтата си да направя своя народ щастлив! — отвърнал Кендзо.
Драконът отворил уста и пещерата се изпълнила със смрадлив дим. Отново се извил вятър и отново потреперали каменните сводове на пещерата. Когато димът се разсеял, дракона го нямало вече. Той изчезнал. Но в пещерата изведнъж нахълтали десет демона. Всеки от тях се приближавал към Кендзо и му казвал:
— Върви си доброволно и ние ще ти дадем толкова злато, колкото можеш да носиш!
И на всеки от тях Кендзо отговарял:
— По-добре да умра, отколкото да се върна в родината си без сандъчето с човешките блага!
Тогава демоните грабнали железни тояги и почнали да бият Кендзо. След всеки удар те го питали:
— Ще се махнеш ли оттук?
И всеки път той отговарял:
— Не!…
Нищо не могли да постигнат демоните и те побързали да отидат при своя покровител.
С бесен рев се втурнал Синият дракон в пещерата. Той разкъсал веригата, с която Кендзо бил прикован за стената, замъкнал го до един огромен водопад и го хвърлил във водната бездна. Но щом Кендзо изчезнал в бурните струи, драконът го измъкнал и му казал :
— Върви си и аз ще ти дам толкова бисери, колкото можеш да носиш!
— Не! — извикал Кендзо. — Не !
— Е, тогава краят ти е настъпил! — изръмжал разяреният дракон.
Той привързал Кендзо за една висока елха, а над главата му
с помощта на сто въжета прикрепил огромен камък. Като направил това, драконът казал :
— Този камък се държи на сто въжета. Всяка секунда аз ще прерязвам по едно въже. Ако след сто секунди ти не се признаеш за победен, камъкът ще ти смаже главата!
И като казал това, той започнал да прерязва въжетата. Изминали се деветдесет и девет секунди. Сега камъкът се държал само на едно въже.
— За последен път те питам: ще се махнеш ли оттук или не! – изревал драконът.
— Не! – отговорил отново Кензо – Не!
— Умри тогава! – извикал драконът разярен и замахнал с меча си да пререже и последното въже, на което се държал камъкът.
В този момент екнал страшен глас:
— Спри!
Кензо вдигнал очи и видял близо до дракона същия онзи странник, който му разказал за Златната планина и за съндъчето с човешките блага. Странникът бил облечен в червени копринени дрехи: в дясната си ръка държал златна пръчица.
Злият дракон дори не погледнал към странника. Той замахнал с меча си и разсякъл последното въже, на което се държал огромния камък. Но странникът, който всъщност бил могъщ вълшебник, докоснал камъка със златната си пръчка и той паднал в краката на привързания за елхата Кензо.
— Ще те разкъсам! – изревал драконът и бълвайки смъртоносен пламък се спуснал към вълшебника. Но вълшебникът изведнъж се превърнал в могъщ великан. Като видял това, драконът се превърнал в лъв.Тогава вълшебникът отново приел човешки образ, вдигнал нагоре златната си пръчка и от облаците върху лъва се посипали остри стрели.
Лъвът изревал от болка, подскочил нависоко и изчезнал:
— Вие победихте Синия дракон! – извикал привързания за дървото Кензо.
Но вълшебникът не бързал да се радва. Той извадил едно огледало, сложил го на земята и в него се отразило всичко, което ставало в облаците. Кендзо видял на небето дракона, който се прицелвал във вълшебника с отровна стрела. Вълшебникът отново вдигнал към небето златната си пръчица и драконът полетял надолу. Щом стъпил на земята, той се превърнал във вълк и се спуснал да бяга. Вълшебникът в миг приел образа на тигър и полетял след вълка. Тогава вълкът се превърнал в ястреб, а вълшебникът в могъщ орел. Но в същия миг, когато орелът настигнал ястреба, ястребът свил криле, паднал в тревата, превърнал се в къртица и се скрил дълбоко в земята. Веднага орелът се превърнал в глиган и почнал да разравя скривалището на къртицата. Къртицата изскочила изпод земята и се превърнала в камък, който се търкулнал надолу по планината. Тогава странникът отново приел своя образ, докоснал камъка със златната си пръчица и камъкът се пръснал на малки парчета, които се превърнали в отровни мухи. Странникът взел шепа пясък, подхвърлил го нагоре и във въздуха полетели множество врабци. Врабците се нахвърлили върху мухите, почнали да ги кълват и скоро от всички мухи оцеляла само една. Кендзо я забелязал, когато тя била вече високо в небето. Още миг и тя щяла да се скрие в облаците. Но странникът духнал към облаците и цялото небе се покрило с паяжина. Мухата се оплела в тази паяжина.
Кендзо видял как мухата се мъчела да се отърве от паяжината. Но колкото повече се мъчела тя, толкова повече се уплитала. Вълшебникът хвърлил върху мухата златната си пръчица, мухата изведнъж се превърнала в дракон, който разкъсал паяжината и полетял надолу. Като паднал на земята от такава височина, драконът се пребил.
Тогава странникът отвързал Кендзо от дървото и му казал:
— Ти не щадеше живота си, за да направиш щастлив своя народ, и затова аз ти се притекох на помощ. Ти не се уплаши от смъртта, не се отрече от мечтата си, затова злите сили не можаха да те погубят. Иди на върха на Златната планина! Сега пътят дотам е открит за тебе.
Кендзо така се зарадвал, че забравил умората си, и бързо се отправил към върха. Там той веднага видял златното сандъче, грабнал го и се затичал надолу.
Денем и нощем вървял сега Кендзо към родината си. Той бързал да стигне в Япония, за да дари своя народ с всички човешки блага. Като стъпил на родната земя, Кендзо отворил капака на сандъчето и оттам излезли Мъдростта, Здравето, Богатството, Храбростта, Знанието и Веселието.
Казват, че тези човешки блага и досега съществуват на земята, но може да ги получи само този, който никога не се грижи за себе си, а мисли само за щастието и благополучието на своя народ.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:55 am

Гарванът и жената от мъгла


Когато светът бил още много млад, Гарванът и неговите роби били на риболов в голям залив на Северозападния бряг с надежда да хванат малко есетра. Успели да уловят само бикоглавки и затова Гарванът и неговите помощници загребали обратно към лагера в устието на потока. Скоро тяхното кану се обвило в гъста мъгла и станало невъзможно да видят дори греблата пред себе си си. Внезапно мъглата малко се вдигнала и Гарванът и неговите роби с изненада видели в средата на лодката си една жена. Тя помолила Гарвана да й даде своята шапка от хвойнови корени. Взела я с лявата си ръка и я задържала пред себе си. Тутакси цялата мъгла се вляла в шапката и тъй те успели без труд да стигнат до своя лагер.
Гарванът знаел, че жената има шаманска сила и затова се оженил за нея. Веднъж той тръгнал на риболов и оставил един от робите си в лагера заедно с Жената от мъгла, както нарекъл той своята жена. Гарванът доста се забавил и Жената от мъгла се ядосала и помолила роба да напълни на извора един кош с вода и да й го донесе. Той го сторил, тя потопила пръст във водата, а сетне казала на роба да излее водата по посока на океана. Направил той и това, а заедно с водата навън изпляскала голяма есетра. Жената казала на роба да убие с тояга рибата, за да не се мъчи дълго, и тутакси я сготвила, още преди да се върне мъжът й. След като се нагостили с есетрата, тя наредила на роба хубаво да почисти зъбите си, да не би Гарванът да разбере какво са яли. Предупредила роба да не споменава за есетрата.
Когато Гарванът се върнал, робът изтичал да го посрещне. Човекът изглеждал тъй доволен, че Гарванът поискал да разбере какво се е случило, докато бил далеч. Робът го уверил, че нищо не се е случило, но Гарванът го заплашил и той му разказал за есетрата, която се появила от никъде.
Гарванът отишъл при Жената от мъгла и я запитал откъде всъщност е дошла есетрата. Тъй като обичала мъжа си. Жената от мъгла му разказала тайната си. Накарала го да напълни шап-ката си с вода от извора и да й я донесе. Гарванът с радост го сторил, защото нямал късмет с риболова и бил много гладен. Щом Гарванът донесъл водата в шапката, жена му потопила четири пръста в нея и когато той я излял, четири превъзходни червеин есетри с плясък паднали на земята. Робът ги убил и сготвил, а Гарванът и жена му се нагостили и запели. Щом привършили гощавката, Гарванът попитал Жената от мъгла дали би могла да сътвори с магия още големи риби като онези, които току-що изяли, защото за първи път виждал червена есетра. Тя му отвърнала, че има сили да стори това, но най-напред той трябва да построи склад за опушване с много рафтове, преди тя да сътвори есетрата.
Скоро Гарванът построил един голям склад за пушене на риба и радост послушал Жената от мъгла, когато му наредила да й донесе голям кош, пълен с вода. Измила тя косата си в коша и казала на Гарвана да излее водата в извора, откъдето я бил звел. Той направил това и тутакси вирът загъмжал от прелестни червени есетри. Гарванът и робите му уловили и почистили много есетри, а после ги окачили по рафтовете в склада да се сушат. Във вира имало достатъчно риба да се напълнят три такива склада.
Щастлив бил Гарванът, като си помислил за чудесните запаси за зимата, но не след дълго се скарал на жена си за нещо. Заспорили те и сприхавият Гарван ударил Жената от мъгла. Тя му заявила, че веднага ще си отиде в дома на своя баща. Отначало той не й повярвал. Тя започнала да реши косата си и в същото време откъм склада за сушене на риба долетял звук, подобен на плющене на вятър и вода. Жената от мъгла тихо излязла от къщата и се отправила към
океана, а шумът от вихрени ветрове се усилил и сякаш я последвал. Когато тя наближила водата, Гарванът затичал след нея и я молил да остане, но тя не отговорила и продължила да върви към океана. Гарванът се опитал да я хване, но ръцете му преминали през нея, сякаш преминавали през мъгла.
Тогава Гарванът завил от мъка. Разбрал каква била при¬чината за странния, подобен на вятър шум. Цялата риба, дори опушената и изсушената по рафтовете, следвала Жената от мъгла по брега. Гарванът и двамата му роби направили опит да хванат няколко есетри, но не успели. Без да бързат, всички червени есетри изчезнали заедно с Жената от мъгла в океана. През цялата зима Грванът щял да има за ядене само неколцина бикоглавки. Дори и с най-мощната си магия Гарванът не можал да върне нито Жената от мъгла, нито есетрата.
Оттогава Жената-поток, дъщерята на Жената от мъгла, призовава рибата от океана нагоре по планинските потоци.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:57 am

Герой


Наричаха го Снежко, защото имаше бяла пухкава козина на къдри, като едри парцали сняг, които валят у нас през декември. Но Снежко не се боеше нито от декември, нито от януари. До огъня той си имаше възглавничка от синя вълна, върху нея си дремеше, сгънат на кълбо, и слушаше как вън вятърът фучи, как се блъска в стъклата. Отвътре, от стаята, му отговаряше друго фучене – фученето на искрите в печката.
Да, за него това беше целият свят: зачервената печка, вълнената възглавница под него, малката стаичка със стари столове и долапи, канарчето в жълтия кафез до прозореца, което все си църкаше… и старата леля Дора, неговата господарка, която по цял ден плетеше шалове за жените от махалата.
Когато Снежко се протегнеше върху нейния шал, тя го изглеждаше под очилата и уж разсърдена, дръпваше шала:
- Ставай, де!
- Ррррръъъъммм… – Мързеливо я поглеждаше Снежко.
- Няма ли да станеш?
И две загрубели от работа ръце нежно го прихващаха за тънкото кръстче и го притискаха на гърдите на леля Дора.
- Съкровище мое – казваше разтреперано леля Дора, – бяло мое ангелче…
А Снежко лижеше набръчканите бузи на старата си господарка и двамата бяха безкрайно щастливи от любовта си.
Но една вечер, късно през декември, когато прозорците цели се покриха със скреж, Снежко видя зад стъклото на кухненската врата сянката на едно дълго куче.
Дъхът на непознатия господин разтопи скрежа по стъклото само колкото една едра точка и Снежко видя върха на остра, сурова, строга, черна муцуна.
Ледените иглички по стъклото все повече се разтопяваха и зад мокрото стъкло се показа цяла кучешка глава, мръсна, дълга, черна глава, със сухи страни и здрави вълчи зъби. Двете кучета смаяно се спогледаха – едното от възглавничката при огъня, другото отвън, настръхнало на студа.
- Хаха – искаше да каже погледът на нощния скитник, – ето един пъзльо!
А погледът на Снежко тихо питаше:
- Нима е възможно в тая тъмнина, в снега, да не са те прибрали още господарите ти? Да скиташ вън? Оо, какъв ужас!
Отвън му отговори вълчият вой на неканения гостенин:
- Аууууу… уууу!… Отвори ми да се посгрея!
Снежко покорно стана. Леля Дора не беше вкъщи. В тоя час тя разнасяше на госпожите от махалата изплетените шалове. Той можеше да стопли за миг страшния чужденец. И отвори вратата.
- Хе, че добре си се наредил тука! – изръмжа мършавото куче, като проточи кокалестия си гръбнак към огъня.
- А ти? – попита Снежко. – Ти защо не се прибираш вече? Късно е…
- Къде? – ухили челюстите си гостът.
- Че у вас – плахо изшепна Снежко.
- У нас! Ха! Аз нямам стая. Да не мислиш, че съм имал някога и господари? О, не, аз никога не съм бил роб! Аз съм свободно куче!
- А къде спиш, кой те храни?
- Да не щеш да се глезя като тебе да спя на вълнена възглавница? – Вирна презрително вършавата си глава кучето. – Аз спя на пътя или под някоя кола, а за ядене… крада!
- Крадеш?! – ужасен извика Снежко. – Крадеш!!
- Да, че какво толкова? За кокал аз съм се бил и с вълци в гората.
- С вълци?
- Да. Беше зима., като сега. Не бях ял три дни, а снегът достигна до шията ми. Вятърът свиреше в голата гора – фуууйй… и клоните скърцаха. Привечер чух в гората вълчи вой. Скочих… бяха грабнали от близокото село една овца и я дърпаха кой да я вземе. Като стрела се спуснах сред вълците и аз. Започна едно сражение в тъмното върху белия сняг, едно сражение!… Те не можаха да разберат, че аз съм куче. Взеха ме за вълк. Аз грабнах овцата! Аз! И бягах с нея до сутринта, защото те тичаха подир мене, ауууууу… ууу… ууу!…
- О – със затаен дъх прошепна Снежко, – но ти си бил герой!
- Ха – тръшна глава кучето.
- Как се казваш? – плахо попита блялото същество. – Може би аз съм чул някоя приказка за твоите славни подвизи?
- Аз? – извика кучето. – Аз нямам име! Името го дават хората, другарите. А аз съм сам. И все сам съм скитал. Моите подвизи никой не разказва. Пък и аз не съм ги вършил за това. Сега минавам оттук да чакам пролетта в планинските села.
- Пролетта? – попита Снежко.
- О, та ти не знаеш какво е пролетта?!
- Не
- Така си и предполагах. Какво можеш да знаеш ти! Очите ти никога не са погледнали навън от прозорците. Твойто меко коремче е спало върху тая мека вълнена възглавница и храната са ти давали хората. Какво знаеш ти за света? Чул ли си, че човекът направи параходи и влезе във водата, че направи аероплани и хвръкна по въздуха, че има гори, които никой не е изходил, и вода, която никой не е преплувал? Че има едно едро и жълто кълбо в небето, една месечина, която нощно време свети? А пък аз знам това, аз чакам пролетта, за да се закатеря по планините. Да, пролетта! О, какво е пролетта! Гласовете на птичките, крякането на жаби, пеенето на петли и кокошки, гръмотевицата, бурята и дъждът, блеене, свирене на кавал, бълбочене на вода, шум на листа, рев на мечка, лай на кучета, радостните пролетни песни на децата!…
- Какво правиш ти? – ужасено извика Снежко и скочи да запуши устата на своя гостенин. Мръсното куче тъй се беше унесло с отворена уста и облещени очи, че цялата стая беше затреперила.
- Говорих ти за пролетта! – изръмжа грозното куче. – Аз ти говорих за пролетта, но ти не я знаеш, не си я виждал. Пролетта никога не дохожда за души като твоята, затворнико!
Но в тоя миг леля Дора отвори вратата и уплашено застана на прага с паничка мляко за белия и пухкав Снежко.
- Ах – извика тя, – такова мръсно куче в стаята! Вън! Вън! Чиба!…
Мършавият кален гостенин погледна Снежко и сви високо и презрително мършавите си плешки:
- А, ето и бабата! Е, сега на път!…
- Но… – искаше да каже Снежко, – ти си гладен… къде в такава нощ?…
Но кучето изви в голяма дъга грозния си гръбнак и като погледна без омраза смаяната леля Дора, отри мръсната си козина в дългата й фуста и без да погледне млякото, отмина.
Че той се беше борил с вълци за кокал, та ще седне да им плаче за паничка мляко!? Дългата му опашка с проскубания си край се метна надолу по пътя и той гордо и унесено изчезна в настръхналата от сняг нощ.
Снежко отмина паничката с мляко и умърлушен, и попарен застана на вратата.
И той не знаеше какво да прави сега. Не му се ядеше, нито му се искаше, както обикновено, да излиже с розовото си езиче млякото от глинената паничка, та да лиже чак по блажните стени. О, как го беше срам сега от това!
Той се срамуваше да се изтегне върху вълнената възглавница, не, той стоеше прав и готов, развълнуван, като в празник.
Да, днешният ден бе първият му празник. Днес за пръв път в живота си той видя, че има и друг, по-тежък от неговия живот, но по-хубав и свободен!
За пръв път той видя герой!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Krysy

avatar

Female Брой мнения : 245
Години : 24
Местожителство : Calella
Точки : 257
Дата на регистриране : 03.03.2013

ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   Сря Мар 27, 2013 6:58 am

Златан Козарят


Старите козари, които живееха в голямата кошара на върха на планината, го наричаха Златанчо. И баща му беше козар от тая кошара. Преди десетина години една сутрин той го донесе от селцето под планината. Златан беше още съвсем мъничък. Майка му беше умряла и бащата го отнесе със себе си при старите козари на върха на планината.
И бащата, и синът никога не слязоха през тия десетина години от върха. Нито бяха слизали да запалят свещ на гроба на Златановата майка.
Една сутрин намериха в гората Златановия баща, разкъсан от вълци. Тогава Златан тръгна подир козите по планината, подскачаше от скала на скала като диво зверче, и козарите от кошарата, изтръпнали, се вслушваха в неговите остри провиквания, които се носеха из планинските пропасти:
- Хуууу!… Сиво, Сивооо! Тука!… Тукааа!… Вълци ще те изядат!…
Издрънчаваше плахо кози клопотар и Златан пак извикваше:
Вълци стръвници,
сиви козици…
колкото гъби…
толкова зъби….
Козарите му се караха за тия дивашки провиквания и го питаха какво значи тая глупава песен. Златан ги гледаше упорито със зачервените си очи и троснато отговаряше:
- Колкото гъби има в планината, толкова и вълчи зъби. Да се плашат козите и да бягат! Вълци всички ни ще изядат!
И Златан стана пъргав, силен и предпазлив като млад вълк.
Една вечер козарите отметнаха ямурлуците, с които се пазеха от студа на планинската нощ, и насядаха на съвещание край огъня.
- Трябва да слезе някой от нас да заведе миналогодишните кози в града и да ги продаде. Трябват ни пари да запушим стените на кошарата за зимата.
Козарите кимнаха одобрително глави.
- Нека слезе дядо Иван – каза някой. – Той е най-сладкодумният. Най-лесно ще придума търговците за добра цена.
Козарите пак кимнаха одобрително.
- А Златан да иде и той да помага по пътя, да води козите, че дядо Иван е стар и не може да тича след тях.
Козарите кимнаха към Златан, който тихо се грееше на огъня и едва си държеше очите отворени.
- Ще слезеш и ти в града – казаха козарите.
Очите на Златан веднага се разсъниха.
Рано призори малкият кози керван тръгна надолу по планината към полето. Звънчетата на козите напреде, а Златан и дядо Иван след звънчетата.
- Хуууу!… – провикваше се Златан и гледаше учуден настрани и напред как планината все повече и повече се снишава.
- Хайде де… вълци стръвници, сиви козици – закачаше го дядо Иван.
- Тука няма вълци – троснато отвръщаше Златан.
Влязоха в града. Сега дядо Иван водеше Златан за ръка, защото момчето не можеше да се отдели от чуждите вратни и дюкяните, пълни с чудеса. Той не беше и сънувал, че долу, в полето, хората живеят в такива къщи.
Заведоха козите пред вратата на една такава голяма къща. Дядо Иван влезе при стопанина, а Златан остана да варди стадото при вратата.
Изведнъж, насреща, гледа той – голям двор и голяма едноетажна къща в двора.Някакъв звънец силно изби. Златан трепна. Ха, също като звънеца на неговите кози! Сигурно това е градската кошара. Но, изведнъж из вратата на къщата вместо кози изтичаха навън много пискливи деца – момчета и момичета на неговите години, уловиха се за ръце, запрескачаха се, пееха и викаха.
Златан забрави козите и се залепи на оградата. После влезе заплеснато в двора при децата.
Четири момичета, уловени за ръце, играеха хоро. Напред-назад прекръстосваха краката си, обути в бели чорапи, и пак напред…
- Какво правите? – попита разтреперано Златан.
- Играем хоро – отговориха момичетата.
- Кой ви научи? – страхливо попита Златан. Той мислеше, че само ангелите на небето знаят такива игри.
- Нашата учителка – отговориха със смях момичетата.
- Какво? – зяпна Златан.
- Ние сме ученици! – извикаха нетърпеливо момичетата. Това е училище! – И избягаха от него, като го помислиха за някой луд.
Златан се приближи към друга група ученици, които си преговаряха урока.
- Кажи откъде извира реката Дунав? – попита едно момче.
- От Шварцвалд – отговори другарят му.
- Къде е Шварцвалд?
- В Германия.
- А стихотворението знаеш ли го?
- Зная го!
- Кажи го де! Кога си го учил, нали играхме снощи до късно?
- Ето, виж, че го зная:
Тих бял Дунав се вълнува,
весело шуми
и „Радецки” гордо плува
по златни вълни…
- Я!… Я!…
- Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник… – писна възторжено друг глас.
- Отгде знаете всичко това? – едва попита Златан, а очите му бяха потъмнели и се щураха от момче на момче.
Учениците го изгледаха учудено, по лицата им мина уплаха и те полека се отдръпнаха от него. Златан излезе прегърбен от училищния двор, цял замаян, с наведена глава. Пред него внезапно бе се разтворила някаква тайна врата, от която го блъсна силна светлина и го ослепи. Додето той е живеел горе на балкана, други като него учили и знаят. Какви работи знаят!…
Дядо Иван беше вкарал козите в съседния двор и правеше пазарлък за тях. А Златан се изправи при него замислен, сякаш паднал от онзи свят.
Като спазариха козите и ги оставиха на новия им стопанин, дядото и Златан тръгнаха към планината. Вървяха и мълчаха.
- Какво ти е бе, Златанчо? – запитваше сегиз-тогиз дядо Иван и загрижено гледаше наведената глава на момчето. – Хайде, кажи нещо, де! Какво най-много ти хареса в града?
Златан мълчеше с провесена глава и крачеше напред към планината.
- Хайде, подвикни на вълците, де!… – учуден и вече разтревожен го закачаше дядо Иван.
Златан мълчеше и двамата тихо се качваха по планината. Сиви камъни се откъсваха под стъпките им и се търкаляха надолу към полето.
„Учениците! Учениците!” – мислеше Златан. Камъните се връщат при тях. Да се научат да играят, да пеят, да казват приказки…
И всичко се беше разбъркало в отчаяната му душа и той си повтаряше: „А Златан се връща в планината при вълците!…”
Късно през нощта, капнали от умора, стигнаха кошарата и завариха козарите край огъня. Те се натрупаха около дядо Иван и той започна да им разказва за дългия пазарлък и за новия стопанин на отведените кози.
Козарите погледнаха Златан – как той изви зад кошарата, видяха го, че се вслушва разтревожено в нещо. А то нямаше съвсем нищо. Не беше вълчи вой. Само звънците на козите в кошарата дрънчаха. А Златан, като втрещен, се услушваше в звъна на козите звънци. Това видяха козарите, но после се унесоха в сладкодумния разказ на дядо Иван, който разказваше как беше искал за сивата коза сто, а бе получил половината.
Когато в полувощ потърсиха Златан, той беше изчезнал. Викаха го, свиркаха му. Не се върна. Той не се върна и на сутринта. Не се върна и никога вече при козите в планината.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: разкази ****   

Върнете се в началото Go down
 
разкази ****
Върнете се в началото 
Страница 3 от 6Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Ала-Бала :: Общи приказки-
Идете на: