разкази ****

Огнивото

И
з широкия път вървеше войник: едно, две, едно, две! На гърба си носеше раница, а на кръста — сабя, защото беше ходил на война и сега се връщаше у дома си. По пътя го срещна една стара магьосница. Тя беше ужасно грозна. Долната й устна висеше до гърдите.
— Добър вечер, войниче! — каза магьосницата. — Каква хубава сабя и каква голяма раница имаш! Ти си истински войник! Затова ще получиш пари, колкото искаш.
— Благодаря ти, стара магьоснице! — отвърна войникът.
— Виждаш ли това голямо дърво? — рече магьосницата и посочи едно дърво, което растеше наблизо. — То е съвсем кухо отвътре. Ако се изкачиш на върха му, ще видиш една дупка, по която можеш да се спуснеш надолу до самите корени. Аз ще ти вържа едно въже за кръста, за да мога да те извадя, щом ми извикаш.
— Какво ще правя в дървото? — попита войникът.
Ще си вземеш пари! — каза магьосницата. — Слушай, щом се спуснеш до корените, ще се намериш в една голяма стая; там е много светло, защото горят повече от триста лампи. Пред себе си ще видиш три врати. Ти ще можеш да ги отвориш, защото ключовете са над тях. Когато влезеш в първата стая, ще видиш насред пода голям сандък, върху който седи едно куче. Очите му са големи колкото чаени чаши, но ти няма да се плашиш от това. Аз ще ти дам моята синя престилка на квадратчета, за да я постелеш на пода, после ще грабнеш кучето, ще го сложиш върху престилката, ще отвориш сандъка и ще вземеш, колкото пари искаш. Там са медните пари. Ако искаш чисто сребро, ще отидеш във втората стая; там върху сандъка седи друго куче с очи колкото воденични камъни; ти пак не се плаши, турни го само върху престилката ми и си вземи пари. Ако ли пък пожелаеш злато — и злато ще имаш, колкото можеш да носиш, стига само да влезеш в третата стая. Наистина кучето, което стои върху сандъка със златото, има очи, големи колкото кръгли кули. То е страшно куче! Но ти и от него няма да се плашиш! Турни го на престилката ми, то не ще ти направи нищо. Вземи си тогава от сандъка злато, колкото искаш.
— Това не е лошо! — рече войникът. — Но какво ще трябва да ти дам аз, стара магьоснице? Разбира се, ти все ще искаш нещо от мен, нали?
— Не — каза магьосницата, — не искам нито петак. Ти трябва да ми донесеш само старото огниво, което моята баба забрави, когато беше за последен път там долу.
— Добре! Вържи ме с въжето! — каза войникът.
— Сега! — извика магьосницата. — Ето ти и моята синя престилка на квадратчета.
Тогава войникът се покатери на дървото, спусна се в дупката и се намери долу, в голямата стая, където горяха, както беше казала магьосницата, триста лампи.
Той отвори първата врата. Там седеше кучето с очи колкото чаени чаши и се блещеше срещу него.
— Здравей, приятелю! — каза войникът, сложи кучето върху престилката на магьосницата и натъпка джобовете си с медни пари. След това той затвори сандъка, премести кучето пак на старото му място и влезе във втората стая. Ах! Тук на сандъка седеше
кучето, което имаше очи колкото воденични камъни.
— Няма защо така да се блещиш срещу мен! — рече войникът. — Ще те заболят очите. И той сложи кучето върху престилката на магьосницата. Но когато видя сребърните пари в сандъка, изхвърли всички медни пари и напълни джобовете и раницата си само със сребро. Сетне отиде в третата стая. Охо, тук наистина беше страшно! Очите на кучето, което седеше вътре, бяха големи колкото кули и се въртяха в главата му като колела.
— Добър вечер! — каза войникът и отдаде чест, защото никога през живота си не беше виждал такова куче. Като постоя малко, той грабна кучето, сложи го върху престилката и отвори сандъка. Господи, колко много злато имаше в тоя сандък! С тия пари войникът можеше да купи целия столичен град, всички захарни прасенца от сладкарниците, всички оловни войници, камшици и дървени кончета по света. Да, туй се казваше богатство! И войникът изхвърли всички сребърни пари от джобовете и раницата си и вместо тях си взе златни. Той натъпка с жълтици не само джобовете и раницата, но и фуражката и чизмите си, тъй че едва можеше да се движи. Сега той наистина имаше много пари. Сложи пак кучето върху сандъка, затвори вратата и извика през дупката:
— Дърпай нагоре, стара магьоснице!
— Взе ли огнивото? — попита магьосницата.
— По дяволите! — извика войникът. — Него съвсем забравих. — И той се върна, та взе огнивото. Тогава магьосницата го изтегли горе и войникът се намери отново на пътя. Джобовете, раницата, чизмите и фуражката му бяха натъпкани с жълтици.
— Какво ще правиш с това огниво? — попита войникът.
— Не е твоя работа! — отвърна магьосницата. — Ти си взе пари, дай ми сега огнивото!
— Я гледай! — рече войникът. — Кажи защо ти е огнивото или ще извадя сабята и ще ти отрежа главата!
— Няма да кажа! — извика магьосницата.
Тогава войникът извади сабята и отсече главата й. Сетне върза всичките си пари в престилката на магьосницата, метна вързопа на гърба си, пъхна огнивото в джоба и се запъти към града.
А градът беше великолепен. Войникът отиде в най-хубавата странноприемница, поиска най-хубавата стая и най-вкусните ястия, защото сега вече беше богат. Слугата, който изчисти чизмите му, навярно помисли, че те са много вехти за такъв богат човек. Но на другия ден войникът си купи и нови чизми, и прекрасни дрехи. Той стана важен господин и затова хората му показваха всички забележителности на града. Разказаха му и за царя, и за хубавата царска дъщеря.
— Къде може да я види човек? — попита войникът.
— Никъде — казаха му всички.— Тя живеев големия меден замък,заобиколен с множество кули и стени. При нея отива само царят, защото й е предсказано, че ще се омъжи за прост войник, а царят не желае това.
„Иска ми се да я видя" — помисли си войникът. Но да иска позволение за това, разбира се, не можеше да става и дума.
И тъй нашият войник заживя много весело: ходеше на театър, разхождаше се в градината на царя и раздаваше на бедните много пари. Туй му правеше особено удоволствие, защото знаеше от опит колко зле живее човек, когато няма пукната пара в джоба си. Сега той беше богат, носеше хубави дрехи и имаше много приятели, които разправяха, че е прекрасен човек и истински благородник. И на войника бе приятно да слуша това. Но понеже той харчеше всеки ден, а никога нищо не печелеше, останаха му най-сетне само две монети в джоба. Той бе принуден да напусне хубавите стаи, в които живееше, и да се премести в една малка таванска стаичка. Трябваше сам да чисти чизмите си и да ги кърпи с една дебела игла. Никой от предишните му приятели не идваше да го види, защото трябваше да се изкачва много високо.
Беше тъмна нощ, а войникът нямаше пари дори за свещ. Тогава изведнъж му хрумна, че при огнивото, което бе извадил от хралупата, имаше и късче прахан. Той взе огнивото и праханта, но щом удари кремъка, пламна огън, вратата се разтвори и пред него застана кучето, което имаше очи, големи колкото чаени чаши.
— Какво ще заповяда моят господар? — попита то.
— Гледай ти! — извика войникът. — Та аз съм имал чудесно огниво! С него мога да имам всичко, каквото пожелая! Донеси ми малко пари — каза той на кучето. За миг кучето изчезна, после — след миг — застана пак пред него с пълна торба пари между зъбите.
Войникът разбра какво вълшебно огниво има в ръцете си. Щом го удареше веднъж — явяваше се кучето, което седеше на сандъка с медните пари. Удареше ли го два пъти — явяваше се кучето от сандъка със сребърните пари, а когато удареше три пъти — тогава пък идваше кучето, което пазеше жълтиците. И войникът се премести пак в хубавите стаи, облече се в скъпи дрехи и приятелите му го познаха отново и отново почнаха да го хвалят.
Веднъж той си помисли: „Чудно е наистина, че не мога да видя царската дъщеря.
Всички разправят, че е много хубава, но каква полза от това, когато тя трябва да стои все в големия меден замък, заобиколен с кули и стени! Мигар аз никога не ще я видя? Де е огнивото ми?" И той удари кремъка. В същия миг пред него се яви кучето, което имаше очи колкото чаени чаши.
— Сега трябва да е среднощ — рече войникът, — но аз искам да видя поне за минутка царската дъщеря.
Кучето изчезна мигом и докато войникът се опомни, върна се отново с царската дъщеря, която лежеше на гърба му и спеше. Войникът не можа да се стърпи и я целуна.
След туй кучето се върна назад с царската дъщеря. На следната сутрин, когато царят и царицата пиеха чай, царкинята им разказа, че през нощта е сънувала чуден сън за едно куче и един войник: кучето я носило на гърба си, а войникът я целунал.
— Гледай ти каква чудна история! — каза царицата.
На следната нощ една от старите царедворки остана да пази край леглото на царската дъщеря, за да разбере дали това е наистина сън, или пък нещо друго.
Войникът пак поиска да види царкинята и затова кучето се яви отново през нощта в замъка и побягна с нея, колкото сила имаше. Но старата царедворка обу морски ботуши и побягна със същата бързина след него. Когато видя, че кучето се скри зад вратата на една голяма къща, тя си каза: „Сега зная мястото!" И с късче тебешир изписакръстна вратата. После тя се върна в замъка и си легна да спи, а след малко се върна и кучето с царската дъщеря. Но като забеляза кръста върху вратата на къщата, дето живееше войникът, кучето взе едно парче тебешир и изписа също такива кръстове по всички врати в града. Това беше добре измислено, защото сега царедворката не можеше вече да намери белязаната от нея врата.
Рано сутринта царят, царицата, старата царедворка и всички царедворци отидоха да видят къде е била царкинята през нощта.
— Ето тук! — рече царят, като видя първата врата с кръст.
— Не, тук! — извика царицата, когато видя друга врата със също такъв кръст.
— И тук има кръст! Да, ето още един! — извикаха всички. Накъдето и да погледнеха, навсякъде по вратите се белееха кръстове. Тогава те разбраха, че всякакво по-нататъшно търсене е безполезно.
Но царицата беше много умна жена. Тя знаеше не само да се вози в колесница, а разбираше и много други неща. Тя взе голямата си златна ножица, отряза къс копринен плат и направи малка торбичка, която напълни с чисто пшеничено брашно, и я завърза на гърба на царкинята. Сетне преряза малка дупчица на торбичката, за да може брашното да се сипе из пътя, по който ще мине царкинята.
През нощта кучето дойде отново, взе царската дъщеря на гърба си и я отнесе при войника, който я обикна много и искаше да се ожени за нея. Кучето не забеляза, че брашното се сипеше след него из целия път от замъка до прозорците на къщата, в която живееше войникът. Така на другия ден царят и царицата можаха да узнаят къде е била дъщеря им. Тогава те заповядаха да хванат войника и да го затворят в тъмница.
А в тъмницата беше тъмно и студено. Хвърлиха там войника и му казаха: „Утре ще те обесим!" Не беше много приятно да се слушат такива неща. Огнивото войникът бе забравил в къщи.
На следната сутрин той видя през желязната решетка на прозорчето си как хората от града бързат към мястото, дето ще го бесят. Биеха барабани, трупаха се войници. Всички хора излизаха тичешком от домовете си, между тях беше и един обущарски чирак с кожена престилка и по чехли. Той тичаше тъй силно, че единият му чехъл отхвръкна и се удари о стената, дето войникът гледаше през желязната решетка.
— Хей, момче! Няма защо да бързаш! — извика му войникът. — Без мен няма да поч нат! Ако изтичаш до дома и ми донесеш огнивото, ще ти дам четири шилинга. Само ще си плюеш на нозете, чу ли? Хайде, бягай сега!
Чирачето, разбира се, прие с радост поръката, побягна за огнивото, донесе го на войника и… да, ей сега ще видим какво стана по-нататък.
Извън града беше издигната голяма бесилка. Около нея стояха войници и хиляден народ. Царят и царицата седяха на великолепен трон срещу съдиите и целия придворен съвет.
Войникът стоеше вече на стълбата. Но когато поискаха да му окачат въжето на шията, той каза, че последното невинно желание на всеки осъден се изпълнява винаги, та затова и той моли да му се позволи да изпуши една лула тютюн, която ще бъде последна в живота му.
Царят се съгласи. Тогава войникът извади огнивото и щракна: едно-две-три.В същия миг се явиха всички кучета — първото, което имаше очи колкото чаени чаши, второто — с очи колкото воденични колела, и третото, чиито очи бяха големи колкото кръгли кули.
— Спасете ме сега от бесилката! — извика войникът.
И трите кучета се спуснаха върху съдиите и съветниците, захапаха едного за крака, другиго за носа и ги хвърлиха тъй високо във въздуха, че когато паднаха на земята, станаха на пух и прах.
— Аз не искам! — каза царят, но най-голямото куче хвана него и царицата и ги запрати при другите.
Тогава войниците се изплашиха, а народът извика:
— Войниче, ти ще ни станеш цар и ще се ожениш за царската дъщеря!
После качиха войника в царската колесница, а трите кучета тичаха напред и викаха: „Ура!" Децата свиреха с пръсти, а войниците отдаваха чест.
Царската дъщеря пък излезе от замъка и стана царица, което, разбира се, й беше много приятно. Сватбата продължи цяла седмица, а кучетата седяха край трапезата и гледаха с ей такива облещени очи.

Принцеса и робиня

П
ринц Раздавач на храна бил велик вожд и воин на квакиутлите. Бил могъщ и всички му се подчинявали с изключение на неговата дъщеря. Принцесата често вършела неща, които съзнавала, че са направилни, въпреки заръките да не ги върши. Баща й много пъти я предупреждавал да не ходи сама в гората, защото е опасно.
— Не от зверовете трябва да се страхуваш — казвал той, — а от злите духове и лошите хора, които се крият в тъмните сенки на огромните кедрови дървета.
— Пази се от Д’сонокуа, Дивата жена на тундрата — казвали й мъдреците от племето. — Някой ден, както си вървиш по тъмните горски пътеки, тя ще те хване.
И тя наистина я хванала!
В течение на четири слънца принцесата била в плен на Д’сонокуа, докато на края й дошли на помощ група храбри воини. Те нахлули в къщата на Д’сонокуа, като извадили една греда от покрива, докато тя била навън да събира диви плодове. Дивата жена се върнала точно когато принцесата и воините се отдалечавали от полянката, където се намирала къщата й. Подгонила ги с дивашки викове. Докато тичали, те пуснали по Дивата жена много стрели, но не я спрели. Магията на Д’сонокуа обаче не успяла да задържи групата и те стигнали до селото.
Докато Дивата жена от тундрата наближила очертанията на селото и видяла вожда Раздавач на храна и неговите хора, въоръжени и готови за бой, направила една магия. Изведнъж станала голяма и силна като млада хвойна. Стрелите и тоягите не я наранили. Щяла да убие много хора, ако не бил един мъдър стар шаман, който измислил как да я спре. Наредил на няколко бойци да си порежат устните и езиците и да изплюят кръвта по Д’сонокуа.
Те направили това и Д’сонокуа започнала да се свива, докато станала колкото човек. Виела от болка, докато я пръскала кръвта. Когато воините я заплюли четири пъти, Дивата жена се примолила за помощ. А когато хората завикали: „Убийте вещицата!", тя помолила да стане робиня на принца и да пази младата принцеса от зло.
— Нека опита да прави това, което иска — наредил принцът. — Ако работата й не ни хареса, ще ви я предам и правете с нея каквото решите.
Наложило се хората да се съгласят с това обещание.
Д’сонокуа много се трудила, за да угоди на принца и принцесата. Обикнала много принцесата и й дала за подарък малка птичка-присмехулник, която пазела вързана за косъм от паяжина в дългите си черни коси. Сетне показала на принца и принцесата един чуден танц, който те не били виждали никога преди и който много им харесал. Д’сонокуа ги научила да го танцуват и им показала, че могат да го запазят за себе си и че тя вече няма да го танцува.
Един воин, който завидял за доброто отношение на принцесата към робинята, поискал съвет от един шаман, който притежавал голяма вълшебна сила. Направили план как да убият Дивата жена от тундрата, която станала такъв послушен роб. Искали да разрушат магията и влиянието й над принцесата. Дълго време не могли да осъществят решението си, защото Д’сонокуа имала голяма сила, от която те се страхували.
Младата принцеса винаги се обличала като принцеса и полагала големи грижи за външността си. Веднъж Д’сонокуа гледала как принцесата си скубе веждите, докато заприличали на новата луна.
— Моля те! Нека и аз да направя такива веждите си! — помолила Д’сонокуа.
Развеселила се принцесата и разрешила на робинята си да направи каквото иска. Но Д’сонокуа нямала опит и гъстите й вежди съвсем се развалили, след като изскубала много косъмчета с мидената черупка. Помолила принцесата да нареди на някоя жена от племето да й оформи веждите също като на господарката. Принцесата склонила, но не успяла да намери жена в племето, която да се престраши да изпълни желанието на Дивата жена. Всички се страхували да не би да я разгневят с неумелата си работа. На края младият воин чул за това затруднение и след като се посъветвал с шамана, заявил, че може да оформи веждите Д’сонокуа точно както иска. Когато отишъл в къщата на принцесата да стори както обещал, казал, че ще използва остър нож от камък вместо мида за скубане. Обяснил на принцесата и робинята, че ножът има магическа сила и че след като ги изреже, веждите вече няма да пораснат.
И казал истината! Преди да започне, казал на Д’сонокуа да затвори здраво очите си, за да не ги нарани с острието. Щом сторила тъй, воинът забил нож в мозъка й и Дивата жена от тундрата паднала мъртва в краката му.

Змия


Отшелник, който разбирал езика на животните, по време на молитва забелязал, че малка зелена змия започнала да се извива край него. Така продължило няколко дни. Накрая той попитал змията какво означава нейното странно поведение? Змията отговорила: "Добро е твоето съсредоточаване, риши, след като по време на молитва така забелязваш всичките ми движения!" Отшелникът тогава казал: "Червей лукав, не съди по себе си. Първо става земно съсредоточаване, после фино и след това огнено, когато сърцето вмества и небесното, и земното."

Смъртта на ловеца

Н
ивиаскиак, прочут ловец и най-големият художник сред ески-мосите, дълго размишлявал, за да прозре загадките на живота. Месеци наред прекарал сам на малък остров в мисли за живота, природата и животните. Мъдреците от неговото племе и индианските племена, които станували наоколо, го предупреждавали, че прекалено надълбоко изследва тези неща, като му обяснявали, че има загадки, за които човек не бива да се интересува. Но той не ги слушал.
Няколко години го владеела мисълта за голямата бяла мечка, която считал за звяр-загадка. Месеци наред дялкал и рисувал само образа на полярната мечка. Другарите му ловци, които по здрач се отбивали край покритата с кожа работилница, отминавали с бързи стъпки и заявявали, че полярните мечки на Ни¬виаскиак с цвят на слонова кост се полюляват леко, досущ като падащите нощни сенки.
Една зимна утрин Нивиаскиак, който бил майстор-водач, повел малка ловна група с лодка до един примитивен лагер, на около четиридесет мили северно от Кейп Дорсет. Същия следобед, когато групата се върнала на мястото, където слезли от кожената лодка, ловците установили, че тя е разкъсана. Нивиаскиак и един от ловците забелязали едри, пресни следи от мечи стъпки, които започвали от лодката,и тръгнали по тях. Изведнъж двамата ловци съзрели застрашително надвесена над тях огромна полярна мечка, застанала на задните си крака. Нивиаскиак, който бил отпред, вдигнал пушка, но не стрелял. Само извикал: „Тъмно е! Падам!" и се отпуснал в снега в краката на мечката. Другарят му побягнал. На следното утро ловната дружина се върнала на мястото, където Нивиаскиак срещнал голямата бяла мечка. Тялото на ловеца лежало непокътнато там, където бил паднал. Следите от мечката свършвали на същото място, където предния ден звяр и ловец застанали лице в лице.
Един бял лекар решил да открие причините за смъртта на Нивиаскиак, но старите мъдреци на ескимосите и ловецът, който избягал, знаели — Нивиаскиак бил стигнал твърде близко до житейските тайни на голямата бяла мечка. Ловецът бил поразен от духовете: едва тогава земният им инструмент изчезнал.

Как камилата е получила гърбицата си

В
тази приказка се разказва за туй, как Камилата получи своята голяма гърбица.
В началото на времето, когато светът беше още съвсем нов-неготов и Животните тъкмо започнаха да работят за Човека, имаше една Камила, която живееше сред Ужасно унилата пустиня, защото сама беше Ужасно унила камила и не искаше да работи. Тя се хранеше със сухи клечки, тръни и бодли и когато някое животно я заговореше, тя продължаваше да си хрупа и хрупа трънаците и треволяците и отговаряше само с едно презрително „Хръп!". С едно „Хръп!" и толкова.
Понеделник сутринта пръв пристигна при нея Конят, със седло на гърба и юздечка между зъбите.
— Камило, ей, Камило! — каза той. — Ела да носиш ездач на гърба си като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Конят си отиде и разправи на Човека. След него пристигна Кучето, с пръчка в устата.
— Камило, ей, Камило! — каза то. — Ела да ходиш на лов като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Кучето си отиде и разправи на Човека. Трети пристигна Волът, с хомот на врата.
— Камило, ей, Камило! — каза той. — Ела да теглиш ралото като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Волът си отиде и разправи на Човека. Като свърши работният ден, Човекът събра Коня, Кучето и Вола и каза:
— О, вие Трима, от които полза има, знам, няма да ви е лесно (още повече че светът е съвсем нов-неготов), но това хръпало в пустинята, изглежда, не е способно за никаква работа, инак досега щеше да е тук; затова ще го оставя да си седи, където е, а
вие ще трябва да работите извънредно и заради него.
Това ядоса много Тримата (понеже в такъв съвсем нов-неготов свят имаше много нещо за вършене) и те се събраха там, дето почваше Пустинята, на съвещание, или както казват африканците, на „индаба"; или както казват индусите, на „панчайет"; или както казват индианците, на „пау-пау". Камилата се довлече и тя, по-ужасно мързелива от всякога, като дъвчеше някакъв сух трън. Щом видя Тримата, тя се усмихна презрително, каза: „Хръп!", и си отиде.
Но след малко наблизо мина един дух, или по арабски — Джин, който беше Джин — Отговорник за всички пустини.
Той се движеше във вихрушка от прах. (Джиновете винаги се придвижват тъй, защото такава е магията.)
Като видя Тримата, той се спря за малко да поиндаби и попанчайети с тях.
— О, Велики джине на всички пустини — каза Конят, — справедливо ли е някой да мързелува, когато светът е още съвсем нов-неготов?
— Не, разбира се — каза Джинът.
— А така! — каза Конят. — А пък има едно същество — дългокрако и дълговрато — сред твоята Ужасно унила пустиня, което е ужасно мързеливо и досега — от понеделник сутрин! — не е мръднало крак да поработи! То не ще да носи

Източникът на нещастията


Когато Иляо от Шинаня срещнал владетеля на Лу, той изглеждал много уморен.
- Защо имате такъв уморен вид? – попитал учителят от Шинаня.
- Изучавах пътя на предишните царе и се готвех да продължа делото на предците си – отговорил владетелят на Лу. – Аз почитам духовете и оказвам уважение на достойните мъже. Аз правя всичко сам и нямам нито миг почивка, обаче така и не мога да се освободя от грижите. Ето защо изглеждам толкова уморен.
- Вашият начин за избавяне от грижите, господарю мой, за нищо не става – казал учителят от Шинаня. – Лисицата с нейния пищен кожух и леопардът с неговата петниста козина се скриват в горите и в планинските пещери, за да намерят покой. Те излизат навън нощем и почиват през деня – толкова предпазливи са те. Даже когато им се наложи да търпят глад и жажда, те си позволяват само веднъж да излязат на лов или на водопой – до такава степен са сдържани. И даже ако при тяхната предпазливост и сдържаност понякога не им се удава да избегнат капана или мрежите, нима това е тяхна вина? Техния кожух и кожа – ето го източникът на техните нещастия. А нима царство Лу не представлява за вас същата кожа? Бих ви посъветвал, господарю мой, да
свалите от себе си тази кожа, да изчистите сърцето, да прогоните всички желания и да скитате свободно в безлюдния простор.

Сянката на магарето

В
еднъж магарето си вървеше по пътя, но му беше кисело, защото печеше силно слънце, а наоколо нямаше никъде сянка, за да спре и да си почине. Помахваше си от време на време, с опашка, да се разхлади, но можеше ли да се разхлади в жегата с една опашка! Е, и с уши, разбира се, махаше, но колкото и да са големи магарешките уши, пак не могат да го спасят от зноя.
И както си крачеше, магарето съгледа, че сянката върви до него и му се криви. Щом то махнеше с опашка, и тя махваше с опашка, щом мръдваше с ухото си, и сянката си мръдваше ухото.
— Тъй ли! — каза магарето. — Сега ще те науча аз тебе!
Вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва. То почна да тича и си мислеше, че ще остави сянката сама на пътя, нека се поти в горещата пепел. Тича, колкото тича, и спря да си поеме дъх, но щом се обърна, видя пак сянката до себе си. Тя стоеше и дишаше също като жива. Магарето тропна с крак, за да я изплаши, но сянката не се изплаши, а и тя му тропна с крак.
— Тъй ли! — рече си магарето. — Аз те пазя от слънцето да не ти е жега и да не почернееш, а ти си седнала да ми се подиграваш! Ще видим тая работа!
И като махна с опашка, сплеска една муха.
Сянката нямаше муха, това съвсем ясно се виждаше, но и тя махна с опашка, уж да сплеска муха. Разбира се, за подигравка го направи. Магарето видя едни тръни в ливадата край пътя и тръгна към тях. То си бе наумило нещо и отиде право при тръните. Погледна — сянката също отиде при тръните.
— Сега ще те науча! — каза магарето. И легна върху тръните. Сянката не можа да избяга, изглежда, че не се сети навреме, и остана отдолу под магарето. Тръните бодяха много силно магарето и дори разраниха кожата му, но то лежеше и стискаше зъби, защото знаеше, че и сянката я боде и че никак не й е приятно да лежи сплескана отдолу. То си мислеше, че тъй й се пада на тази опърничава сянка, нека я набодат хубаво тръните, та да видим после дали ще има пак кураж да се подиграва на магарето и да му се криви.
Щом сметна, че е достатъчно наказанието й, магарето излезе от тръните и грипа но ливадата. Поотърси се, но още докато се отърсваше, забеляза сянката: тя стоеше до него и също се отърсваше от тръните.
— Хайде сега ми се криви! — засмя се магарето и махна с опашка.
Но сянката също махна с опашка. Магарето хвърли чифте да я удари, но и сянката хвърли чифте.
— Тъй ли! — рече си магарето. — Сега ще те науча.
И почна да бяга. Бягаше толкова силно, че сянката едва го застигаше. Тича, тича и стигна до реката. Имаше висок бряг, спря се на брега и погледна надолу. Долу синееше голям вир.
— Ще те удавя! — каза магарето на сянката.
Вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва.
Засили се и скочи във водата. Вирът беше дълбок, едва се измъкна на брега, ушите му се напълниха с вода, клекна на пясъка да си изцеди ушите и тъй както си клечеше, усети, че нещо заседна на гърлото му: до него на пясъка клечеше сянката и също изцеждаше ушите си.
— Тъй ли! — рече си магарето и почна да мисли.
Мисли, мисли и но едно време усети, че чак главата го заболява, но не се отказа да мисли. Вие знаете, че магарето, като реши да мисли, винаги ще измисли нещо. То например е измислило как да яде тръни, без да си убожда езика, и това трябва да му се признае. Същински факир е в яденето на тръни.
Реши, че щом е ядосано от някого, то трябва да му се върне същото и тръгна обратно към вира. Сянката сега вървеше пред него и магарето й се смееше. Тя влезе във водата, магарето подир нея, стигнаха другия бряг, но нали той беше висок, сянката трябваше да поплува още, докато излязат. Тя клекна на сушата и взе да изцежда водата от ушите си, а магарето зад нея правеше същото, че даже и муцуни й правеше и се смееше толкова силно, че се чуваше в цялото село Черказки.
После сянката отиде в ливадите, а магарето се кривеше подире й и щом тя почна да пасе, магарето също почна да пасе. Като си напълниха търбусите, сянката и магарето тръгнаха към селото. Сега сянката подтичваше отпреде му, магарето я застъпваше по петите, а вие знаете, че никак не е приятно да ви застъпват по петите, особено при тичане.
— Душата ти ще извадя! – рече магарето на сянката.
И хич не я оставаше да се спре, ама за един миг не я оставяше даже. Туй, че се е уморил че са я заболели краката, че въздухът едва стига в гърдите й — никак не интересуваше магарето. Защото и то се бе уморило, и него го боляха краката,и нему въздухът не стигаше в гърдите, но когато едно магаре рече да а връща обидата, готово е на всякакви изтезания.
По пътя срещнаха един старец.
Сянката се спря и попита нещо сянката на стареца, а магарето заговори на човека:
— Защо не набиеш сянката си? Я виж как върви подире ти и се криви!
— Какво да я бия — каза старецът. — Нали н я нося на гръб.
— Да, но когато сянката те обижда и ти с криви, не трябва да я търпиш! Ние магаретата тъй мислим.
— Твоя си работа — каза старецът. — Сянката си е твоя.
— Ще й извадя душата — рече магарето. Цял ден вървеше до мене и ми се кривеше. Ни магаретата сме много чувствителни.
И пак погна сянката си.
По едно време усети, че нещо се скъса в него, че повече няма да може да преследва Сянката си. Но и сянката едва се крепеше на краката си, и както тичаше, се строполи в крайпътния ров. Магарето падна до нея — чувствуваше, че ще умре.
— Тъ-ъ-ъ-й! — рече магарето. — Аз ще умра, но и сянката ще умре!
И умря.
Защото беше магаре, а вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва.

(тази приказка според мене е много смислена защото се разказва за лошия навик ината!!)

Али Баба


Живели някога в Персия двама братя: Касим и Али Баба. Когато баща им умрял, те си поделили по равно оставеното им оскъдно наследство, ала съдбата ги обрекла да не бъдат равни в понататъшния си живот. По-големият брат Касим се оженил за имотна мома и станал най-богатият човек в града, а Али Баба си взел за жена бедна девойка и едничкото му богатство били трите мулета, с които пренасял дърва от далечната вековна гора.
Една привечер, когато Али Баба седял накрай гората и си почивал от дневния труд, чул тропот на коне. Като се взрял в далечината на широкия път, той съгледал гъст облак прах, сред който се очертали препускащи конници.
Изплашил се Али Баба да не би тия хора да са разбойници и бързо се покатерил на близкото дърво, което растяло край една висока скала. Той се притулил зад разлистените клони и скоро в гората наистина се явили четиридесет разбойници със страшни, брадясали лица, въоръжени до зъби. Те слезли от конете си, нарамили донесените тежки чували и тръгнали към дървото, на което се намирал Али Баба. Главатарят нагазил в храсталака, приближил се до една тайна врата в скалата и извикал високо:
— Сезам, отвори се!
И вратата мигом се отворила и насреща зейнала дълбока, тъмна пещера. Разбойниците влезли вътре, последвани от главатаря, и вратата пак се затворила.
Али Баба поискал да скочи от дървото и да избяга с някой кон, но после решил да почака, за да види какво ще стане по-нататък.
По едно време вратата отново се отворила и разбойниците се измъкнали един по един с празни чували в ръцете. Като се уверил, че всички са излезли, главатарят извикал:
— Сезам, затвори се!
И вратата веднага се затворила и разбойниците яхнали конете си и заминали.
Тогава Али Баба слязъл от дървото, изправил се пред скалата и изрекъл чудните думи:
— Сезам, отвори се!
В същия миг тайната врата се отворила и от зиналата скала полъхнала хладина.
Дърварят тръгнал из мрака на пещерата и стигнал до едно място, дето прониквала слаба светлина през един процеп на каменния свод.
За своя най-голяма изненада Али Баба видял наоколо грамади от съкровища — копринени тъкани, пъстроцветни килими, скъпоценни камъни, златни и сребърни монети. Едва сега бедният дървар разбрал, че тая пещера е скривалище на разбойниците, които пазели тук ограбените богатства.
Али Баба разгледал натрупаните съкровища и без да мисли много, напълнил няколко торби със злато, натоварил ги на мулетата и ги покрил с дърва.
— Сезам, затвори се! — рекъл той накрая и когато вратата се затворила, потеглил към къщи.
Като се прибрал у дома, Али Баба оставил дървата на двора, а торбите пренесъл в стаята на жена си.
Щом видяла толкова много жълтици, тя се изплашила и започнала да хока мъжа си:
— Какво си направил, проклетнико? Отде си откраднал тия пари?
Не е кражба да вземеш туй, което другите са откраднали — рекъл Али Баба и й разправил как попаднал в пещерата на разбойниците. — Сега вече и ние ще заживеем в охолство — добавил той и изсипал жълтиците в голяма купчина.
Зарадвала се жена му и поискала да преброи парите.
— Как ще преброиш толкова много жълтици? — възпротивил се дърварят. — Не съм ги спечелили с труд, та да ги броим. Я най-добре да ги заровим в една яма и оттам да вземаме по малко.
— Не — казала жената. — Ние трябва да знаем колко пари имаме. Ти иди да изкопаеш ямата, а аз ще взема отнякъде една крина да измеря жълтиците.
Напразно Али Баба увещавал жена си да не отива никъде и да запази тайната, която й поверил.
Тя не го послушала и отишла у брата на мъжа си да му иска крината. Там заварила само жената на Касим, който не бил вкъщи.
— Каква крина искаш — голяма или малка?
— А че по-големичка, ако може.
И жената на Касим изтичала да донесе голямата крина и си рекла: „Какво ли ще мерят с нея?" И взела, че намазала отвън със смола дъното на съда.
Като си дошла у дома, жената на Али Баба се заловила да пълни крината с жълтици и да ги изсипва на пода, докато измерила цялата купчина. Зарадвана от щедростта на аллаха, тя не забелязала, че върху дъното на съда се залепила една жълтица, и побързала да върне крината на етърва си.
Зачудила се жената на Касим, като видяла залепналата жълтица, и едва дочакала мъжа си да му съобщи новината.
Вечерта, когато Касим се върнал вкъщи, тя му рекла:
— Ние мислехме, че твоят брат е сиромах човек, а той си мери парите с крина.
И му разказала какво се случило.
Цяла нощ Касим не можал да заспи от завист и се мъчел да отгатне как е забогатял брат му. На сутринта рано-рано той отишъл при него и го попитал:
— Братко, отде имаш толкова много жълтици, че ги мериш с крина?
— Какви жълтици? — престорил се на изненадан Али Баба.
Касим му показал жълтицата, която била залепнала на крината, и Али Баба, ще не ще, му признал как проникнал в скривалището на разбойниците.
— Ние можем да си поделим всички богатства, ако ми обещаеш, че ще запазиш тайната — предложил му той.
— Бъди спокоен! Никому думица няма да кажа! — уверил го Касим.
И Али Баба разправил подробно къде се намира пещерата и какви са вълшебните думи, които отварят вратата.
Доволен и радостен, Касим се прибрал у дома, обзет от едничката мисъл да измами брата си и да заграби всичките съкровища.
На другия ден още призори той взел много чували и потеглил с десетина мулета към гората. Като стигнал там, скоро намерил скалата, скрита сред храсталаците, заста-нал пред тайната врата и извикал:
— Сезам, отвори се!
Вратата се отворила и Касим се втурнал в тъмната пещера, навлязъл навътре и се озовал на онова място, дето прониквала светлина от процепа на каменния свод. Изправен пред несметните богатства, които се открили пред очите му, той напълнил бързо няколко чувала със съкровища, изнесъл ги пред входа на пещерата, после се върнал и почнал да пълни и останалите чували. Ала ко¬гато поискал да изнесе и тях, от смущение и възбуда внезапно забравил първата дума, която трябвало да изрече, за да отвори вратата. И вместо да извика: „Сезам, отвори се!" — рекъл: „Сусам, отвори се!"
Но вратата останала затворена и Касим изпаднал в ужас. Дълго напрягал той паметта си и изричал всякакви думи, само истинската дума не идвала на устата му.
И както стоял, обзет от отчаяние, ето че разбойниците се задали и още отдалече съгледали мулетата и чувалите със съкровища.
Разбойниците скочили от конете си и се спуснали към скалата, а главатарят извадил сабята си и извикал:
— Сезам, отвори се!
И вратата се отворила и всички нахълтали с голи саби в пещерата. Обезумял от уплаха, Касим се опитал да блъсне гла¬ватаря и да избяга, но разбойниците го хванали и веднага го съсекли.
След това те прибрали изнесените съкровища и дълго се питали как е открито съкровището им и кой може да е казал на крадеца вълшебните думи. И като не могли да си обяснят загадката, разбойниците оставили отвътре до входа насечения труп на Касим, за да всеят страх и трепет у всеки, който дръзне да проникне в пещерата. После затворили вратата, метнали се на конете си и тръгнали отново по грабеж.
А жената на Касим седяла и чакала мъжа си чак до вечерта и най-сетне загубила търпение и излязла да пита Али Баба дали не го знае къде е.
Али Баба се досетил, че брат му е отишъл скришом в пещерата, и успокоил снаха си, като й казал, че Касим е разумен човек и знае какво прави.
Но Касимовата жена не мигнала цяла нощ и на сутринта, разтревожена и разплакана, отново отишла при Али Баба и той пак я успокоил.
Ала сега вече и сам Али Баба се усъмнил, че може беда да е сполетяла Касим, затова решил да го потърси и тръгнал с три мулета към гората. Когато наближил скалата, той забелязал наоколо кървави следи и сърцето му се свило от лоши предчувствия.
— Сезам, отвори се! — рекъл с разтреперан глас той.
И вратата се отворила и на няколко крачки зад нея Али Баба съзрял трупа на Касим, насечен на четири къса.
Колкото и да бил обиждан и огорчаван от брата си, Али Баба се натъжил дълбоко, отишъл навътре в пещерата и взел някакво платно, в което увил нарязаното тяло. После напълнил две торби с жълтици и ги вързал за мулетата заедно с трупа на покойника, покрил всичко с дърва и се прибрал по тъмно, за да не събуди подозрение у минувачите.
Щом стигнал в града, той се отбил покрай къщата на Касим, повикал вярната робиня Моргиана и й съобщил тъжната новина, че носи трупа на господаря й, убит от разбойници.
— Само аз и ти ще знаем тая тайна — предупредил я Али Баба. — На другите ще казваш, че Касим е умрял от естествена смърт.
След това Али Баба се явил при снаха си и рекъл с опечалено лице:
— Мила сестро, не се вълнувай от думите ми, каквито и да бъдат те.
— Какво има? Да не би да се е случило нещо лошо с Касим?— извикала тя.
И Али Баба разправил спокойно и предпазливо за смъртта на брата си, без да споменава, че е донесъл трупа му.
— Такава е била волята на аллаха — казал той — и ти ще трябва да се помириш с нещастието, което те е сполетяло. Не се отдавай на пагубни мисли и не почерняй дните си в самота и отчаяние. Ние ще съберем имотите си и ще заживеем заедно. А сега остави на мен и на Моргиана да се погрижим за погребението на Касим и не казвай никому какво се е случило.
Ободрена от думите на Али Баба, жената на Касим приела с готовност предложението му и на душата й олекнало.
Като излязъл от стаята на снаха си, Али Баба поприказвал насаме с Моргиана и се завърнал вкъщи.
На следната утрин Моргиана отишла при един билкар и му поискала лек за господаря си, който бил тежко болен.
Търговецът й дал някаква билка и робинята я занесла у дома, но на другия ден пак се явила при билкаря и със сълзи на очи казала:
— Господарят е още по-зле и нито яде, нито пие.
Нямаш ли някое друго, по-силно лекарство?
И билкарят приготвил лек против най-тежката болест и го дал на Моргиана.
В това време Али Баба и жена му сновели непрекъснато до къщата на Касимови, натъжени и разтревожени, за да покажат, че Касим е на смъртно легло. И вечерта, когато Касимовата жена и робинята започнали високо да плачат и да нареждат, съседите разбрали, че Касим е умрял.
Още несъмнало, Моргиана изтичала при стария ранобуден обущар Мустафа, пуснала в ръката му една жълтица и го помолила да дойде с нея вкъщи, за да зашие нещо.
— Само че ще ти вържа очите — казала тя.
— Не отивам никъде с вързани очи — рекъл Мустафа. Но робинята му дала още една жълтица и обущарят се съгласил, взел си всички потребни неща и се приготвил да върви. Моргиана му превързала очите с кърпа и го повела към къщи.
Когато влезли в стаята с насечения труп на мъртвеца, тя снела кърпата от очите на Мустафа, дала му трета жълтица и му казала да зашие внимателно нарязаното тяло и да не обажда никому какво е правил.
Мустафа си свършил работата и Моргиана отново му вързала очите и го завела в дюкяна му.
Али Баба умил и намазал с балсам тялото на Касим, обвил го в бяло платно и разпоредил да повикат имамина, за за прочете упокойна молитва, както повелявал обичаят. После сложили покойника на носилка и го отнесли на гробището, дето го погребали най-тържествено.
Няколко дни след погребението Али Баба и жена му отишли да живеят при вдовицата на Касим, като пренесли там цялата си покъщнина и жълтиците.
Но да видим сега какво станало с разбойниците.
След някой и друг ден те се върнали в пещерата и останали поразени, когато забелязали, че съсеченият труп е изчезнал и че липсват много жълтици. Разбойниците разбрали, че някой е открил скривалището им, и се изплашили да не бъдат заловени и избити. Те дълго се съвещавали какво да правят и най-сетне решили да изпратят едного от тях в града, за да узнае кой е убитият, къде живее и дали има други хора, които са посветени в тайната на скривалището. Пратеникът бил предупреден, че го очаква смърт, ако не изпълни успешно поръката, и той се преоблякъл като търговец и заминал за града.
На разсъмване разбойникът стигнал на градското пазарище и съзрял едничкият отворен дюкян на обущаря Мустафа.
— Много си подранил, старче — рекъл той. — Навярно очите ти недовиждат, та почваш по-отраничко работа.
— Лъжеш се приятелю — отвърнал обущарят. — Ако ме беше видял преди няколко дни как заших един насечен мъртвец, щеше да се убедиш, че очите ми не са по-лоши от твоите.
Зарадвал се разбойникът, че е попаднал тъкмо на човека, който му трябва, но се престорил, че не разбира нищо, и попитал:
— Мъртвец ли? Отде-накъде ще зашиваш мъртвец?
— Повече нищо няма да ти кажа — рекъл Мустафа, като се сетил, че не трябва да издава никому тайната.
Но разбойникът му предложил една жълтица и поискал да му покаже само къщата, дето е станало това чудо.
— Не зная де е тая къща. Една жена ме заведе дотам с превръзка на очите и ме върна назад пак с вързани очи.
— Нищо, хайде да опитаме. И аз ще ти вържа очите, може пък да налучкаш посоката, като тръгнем по улиците.
Не устоял обущарят на изкушението, прибрал жълтицата и тръгнал с човека, който му вързал очите.
Дълго вървели те из града и Мустафа се спирал на всеки ъгъл и кръстопът, за да си припомни накъде го е водила Моргиана.
По едно време те стигнали до дома на Касим и обущарят казал:
— Май че тая беше къщата.
Разбойникът веднага извадил тебешир и сложил знак върху вратата на Касимовата къща, после развързал очите на Мустафа, поблагодарил му за услугата и се запътил към гората.
Ала ето че след малко се задала Моргиана, която се връщала от пазар, и забелязала тебеширения знак върху пътната врата. „Не ми се вижда чиста тая работа" — помислила си тя и взела, че надраскала с тебешир същия знак по вратите на всички околни къщи.
Слънцето залязло зад гората, когато пратеникът на разбойниците се завърнал в пещерата. Главатарят го изслушал и рекъл:
— Ще скрием оръжието си под дрехите и ще отидем един по един в града. Там ще се съберем на големия площад и после ще видим какво ще правим. Утре заран тръгваме!
Призори разбойниците се заточили по широкия път като обикновени пътници и към пладне се озовали в града. Събрали се на уговореното, място и пратеникът ги повел към къщата с тебеширения знак.
Но каква била изненадата, когато главатарят и другарите му дошли в Касимовата махала и видели по вратите на всички къщи едни и същи знаци.
— Чудно, кой е сложил тоя знак на всички врати!
— извикал пратеникът. — Кълна се в аллаха, че аз белязах само една къща!
След тая несполука разбойниците се върнали в гората и наказали със смърт другаря си, който се оставил да бъде измамен. Те изпратили друг човек в града и той отишъл пак при обущаря и го склонил да му покаже къщата. Тоя път разбойникът отбелязал вратата на Касимовия дом с червен тебешир и сметнал, че вече никой не може да го надхитри. Но и досетливата Моргиана намерила червен тебешир и написала същите знаци по всички околни къщи. Така разбойниците отново били заблудени и убили и втория пратеник.
Главатарят се убедил, че е безполезно да жертвува повече свои хора, и решил сам да разкрие тайната. Заминал за града и когато Мустафа го завел на определеното място, той дълго разглеждал къщата, докато я запомнил добре. И без да слага на вратата някакъв знак, потеглил назад към пещерата.
Привечер разбойниците се събрали и намислили да вземат тридесет и седем кожени мяха за дървено масло, да се скрият в тях и главатарят да ги пренесе в града с мулета, като се представи за търговец.
Както намислили, тъй и сторили. Влезли разбойниците в приготвените мехове и главатарят ги натоварил на мулетата, напълнил за показ й един мях с масло и поел към града.
Когато стигнал до познатата къща, той видял Али Баба, който седял пред вратата и си почивал на хладина. Лек ветрец повявал във вечерния здрач.
— Добър вечер, господарю! — поздравил го пътникът.
— Аз ида отдалеч и съм търговец на дървено масло. Ще ми позволиш ли да пренощувам в твоя дом?
Макар че Али Баба бил виждал вече в гората главатаря на разбойниците, той не запомнил лицето му и не можал да го познае.
— Заповядай! — поканил го стопанинът и разтворил широко пътната врата.
И веднага след това той заповядал на слугата си Абдула да заведе мулетата под сайванта и да ги нахрани с ечемик, а на Моргиана заръчал да приготви вечеря.
Гостът също влязъл в двора и поискал да остане там, но Али Баба го придумал да пренощува вкъщи.
Като се навечеряли, домакинът пожелал на госта си лека нощ и се прибрал в стаята си.
Кьм полунощ разбойникът се измъкнал тихичко на двора, обиколил всички мехове и пришепнал на всекиго от другарите си:
— Щом чуете да хвърлям камъчета от прозореца, ще излезете навън и ще ме чакате.
И пак тъй тихичко се върнал в къщата.
А в това време Моргиана все още шетала из кухнята, за да приготви яденето за другия ден. И както готвела, фитилът на лампата неочаквано запращял и пламъкът замигал и угаснал.
— Ами сега как ще работя на тъмно? — рекла ро-бинята и отишла при Абдула да го пита какво да прави.
— Не е голяма беда — успокоил я слугата. — В ме¬ховете на двора има толкова масло, че можеш да си налееш малко в лампата.
И Моргиана взела един съд и излязла на двора да налее масло.
Като се приближила до първия мях, отвътре се чул тих глас:
— Време ли е вече да излизаме?
Робинята се изплашила, но мигом се съвзела и отвърнала шепнешком:
— Още не е време.
Тя обиколила и другите мехове и отвсякъде чула същия въпрос, на който отговаряла:
— Още не е време.
Най-сетне Моргиана стигнала до последния мях и като видяла, че в него наистина има масло, донесла от кухнята един голям котел и го напълнила с гъстата течност. После наляла лампата и я запалила, сложила котела на огъня и почакала, докато маслото заври.
Тогава робинята минала край наредените мехове и във всеки мях изляла по малко вряло масло, което било достатъчно, за да попари и умъртви всички разбойници. Така загинали враговете на Али Баба, а вярната Моргиана се скрила зад едно дърво да види какво ще стане по-нататък.
Когато къщата утихнала, главатарят на разбойниците отворил прозореца на стаята си и започнал да хвърля камъчета из двора. Ала меховете стоели неподвижно и никакъв човек не се мяркал наоколо.
Зачудил се злодеят защо другарите му не излизат на уговорения знак и отишъл да види какво се е случило. Още щом се приближил до първия мях, усетил мирис на прегоряло масло и изтръпнал. Надникнал и в останалите мехове и с ужас забелязал, че другарите му са мъртви. Като разбрал, че е останал сам, главатарят се спуснал към дъното на градината, прехвърлил се през оградата и избягал.
На сутринта Али Баба съгледал меховете в двора и останал много изненадан, че техният стопанин още не излиза да ги товари на мулетата и да се стяга за път. Но при него дошла Моргиана и му разправила всичко. Разправила му и за тайния знак на тяхната врата, и за дру¬гите знаци, които тя отбелязала по вратите на околните къщи.
Просълзил се Али Баба, прегърнал добрата Моргиана и й рекъл:
— От днес нататък ти не си ми вече робиня. Аз ти връщам свободата заради твоята вярност и досетливост. Ти ми спаси живота и рано или късно аз ще те възнаградя богато.
И Али Баба повикал Абдула и двамата с него изкопали дълбока яма, в която заровили всички разбойници.
А самият главатар на разбойниците се скрил в пещерата и заживял в самота и в постоянен страх. По цели дни и нощи мислел как да погуби своя хитър враг и да запази съкровищата си и най-сетне намислил.
Един ден той обръснал брадата си, облякъл се в скъпи дрехи и се заселил в града, дето си наел дюкян, и тайно започнал да пренася скритите съкровища.
Новият търговец се представил под името Хюсеин и се сприятелил с мнозина търговци, между които бил и синът на Али Баба — Ибрахим.
Скоро Хюсеин и Ибрахим станали неразделни приятели и Хюсеин започнал да кани често сина на Али Баба на богати гощавки. Според обичая трябвало и Ибрахим да се отсрами пред приятеля си и да го покани у дома.
И веднъж той завел Хюсеин вкъши и Али Баба посрещнал любезно госта си и му изразил радостта си, че вижда най-близкия приятел на своя син.
— Благодаря ти, че се грижиш за Ибрахим и го напътствуваш с полезни съвети — рекъл Али Баба.
— Ибрахим е умен момък и от него ще излезе добър търговец — отвърнал Хюсеин.
И като поприказвали и се поразговорили, гостът станал да си върви.
— Мигар не ще ми направиш честта да похапнеш с нас? — обидил се Али Баба. — Трапезата ми е скромна, но гладен няма да останеш.
— Много съжалявам — извинил се Хюсеин. — Аз съм свикнал да ям безсолни ястия и затова ще вечерям у дома.
— Бъди спокоен! — казал домакинът. — В твоето ястие няма да има сол.
И той изтичал в кухнята и поръчал за госта си безсолна гозба.
— Какъв е тоя човек, който не яде сол? — извикала Моргиана и полюбопитствувала да го види.
Тя отишла уж да нареди трапезата и като погледнала Хюсеин, веднага го познала, макар че той си бил обръснал брадата и бил преобразен. В същото време нейното зорко око забелязало, че под дрехата на госта е скрит нож.
И отново Моргиана се досетила, че над господаря й е надвиснала смъртна опасност, и излязла бързо от стаята. Тя се преоблякла като танцувачка, мушнала в пояса си една остра кама и забулила лицето си с тънък воал. След това казала на Абдула да си вземе дайрето, за да повеселят господарите.
Всички били насядали край трапезата, когато Моргиана и Абдула се явили в стаята и помолили Али Баба да им позволи да поиграят.
Домакинът се засмял и ги представил на госта си.
— Ето моята готвачка и моя слуга, които искат да ни повеселят — рекъл той и добавил: — Почвайте!
И Абдула задрънкал дайрето и запял весела песен, а Моргиана закършила плавно стройната си снага.
Но Хюсеин не обръщал внимание на забавата и само мислел как да забие ножа си в гърдите на Али Баба.
Дълго се въртяла танцувачката и се извивала като змия, размахвала над главата си извадената кама и по едно време се приближила до госта и му се поклонила. Абдула ударил силно дайрето и го протегнал за бакшиш. Доволни от веселбата, Али Баба и Ибрахим му подхвър¬лили по една жълтица, а Хюсеин бръкнал в пояса си да извади кесията.
В тоя миг Моргиана забила камата право в сърцето на разбойника и той издъхнал веднага.
— Какво направи, нещастнице? — извикали ужасени бащата и синът. — Знаеш ли, че ти ни погубваш?
— Не аз, а той искаше да ви погуби! рекла Моргиана и показала скрития нож в дрехата на злодея.
И Али Баба за сетен път се убедил, че дължи живота си на Моргиана, и продумал развълнувано:
— Помниш ли, че ти бях обещал богата награда за твоята преданост? Сега с гордост мога да те нарека моя дъщеря!
И като се обърнал към Ибрахим, бащата казал:
— Синко, никъде по света няма да намериш по-добра и по-вярна съпруга от Моргиана. Вземи я за своя жена и бъди щастлив с нея.
И Ибрахим на драго сърце се съгласил да се ожени за Моргиана, която отдавна била спечелила сърцето му.
После Али Баба заровил разбойника в градината и след няколко дни направил голяма сватба.
И цяла седмица всички пирували и се веселили, гърмели тъпани и свирели зурни и най-силните пехливани забавлявали с борбата си младоженците и сватбарите.
Така Али Баба останал едничък господар на съкровищата в пещарата. Той поверил тайната на Ибрахим, а Ибрахим я открил на синовете си и тя се предавала на внуци и правнуци и много поколения живели щастливо от тия неизброими богатства.

Малката русалка

Далече, далече в откритото море водата е синя като листата на най-хубавия синчец и прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока — толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население.
Защото ние не трябва да си мислим, че на морското дъно има само бял пясък. Не, там растат най-чудни дървета и растения, които имат толкова гъвкави листа и стъбла, че при най-малкото поклащане
на водата мърдат като живи. Между клоните се гмуркат големи и малки риби, както у нас на земята прелитат птички по дърветата. На най-дълбокото място пък се издига палатът на морския цар. Стените му са коралови, високите му островърхи прозорци са направени от най-чист кехлибар, а покривът е от раковини, които ту се отварят, ту се затварят — според течението на водата. И туй изглежда великолепно, защото в раковините се крият прекрасни бисери, всеки от които може да служи за украса.
От дълги години вече морският цар беше вдовец, затова за домакинството му се грижеше неговата стара майка. Тя беше умна жена, но се гордееше много с високия си произход. Поради тая причина тя носеше на опашката си двайсет охльова, когато на другите знатни госпожи бе позволено да носят само шест. Разбира се, за всичко дру¬го тя заслужаваше похвала, особено за грижите си по своите внучки — малките морски русалки. Те бяха шест и всички бяха хубавици, ала най-малката беше най-хубава: кожата й бе чиста, нежна и прозрачна като розов листец, очите й — сини като дълбокото море. Но както всички други русалки и тя нямаше нозе и тялото й свършваше с рибя опашка. Малките русалки можеха да играят цял ден из палата в големите зали, по чиито стени растяха жълти цветя. Големите кехлибарени прозорци се разтваряха широко и тогава в залата идваха риби — също както лястовичките идват при нас, когато отворим лете прозорците. Ала там рибите отиваха право при русалките, ядяха от ръцете им и им позволяваха да ги милват.
Пред палата се простираше голяма градина с огненочервени и ясносини дървета. Техните плодове блестяха като злато, а цветовете — като буен пламък. Почвата, върху която растяха тия дървета, беше от най-ситен пясък, който изглеждаше синкав като горяща сяра. Изобщо всяко нещо на морското дъно имаше някаква особено синкава отсенка, та човек можеше да помисли, че се намира не в морето, а високо във въздуха, където гледа небе и отгоре, и отдолу. Когато времето е тихо, от дъното на морето се вижда дори слънцето. Тогава то изглежда като пурпурно цвете, из чиято чашка бликат потоци светлина.
Всяка от русалките имаше в градината по едно свое кътче, където можеше да копае и да сади цветя, когато си иска. Една от тях си беше направила цветна леха във форма на кит, друга искаше нейната леха да прилича на мъничка морска русалка. Най-малката пък изкопа своята леха, кръгла като слънцето, и посади в нея червени като слънцето цветя. Тя беше странно дете — тиха и замислена. Докато нейните сестри се радваха на разни любопитни неща, паднали при тях от разбитите кораби — тя освен яркочервените си цветя, прилични на слънцето, обичаше само една хубава мраморна статуя, изобразяваща прекрасен момък. Статуята бе чудесно изработена от бял мрамор и беше паднала на морското дъно след едно корабокрушение. Малката русалка посади около тая статуя червена плачеща върба, която израсна във великолепно дърво. Прекрасните й клони се свеждаха над мраморния момък и стигаха до синкавото пясъчно дъно, дето сянката им изглеждаше теменужна. Корените и върхът на върбата сякаш си играеха помежду си и искаха да се целунат. Нямаше по-голямо удоволствие за русалката от това да слуша приказки за хората, които живееха горе, над морето. Нейната стара баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Ала най-много й харесваше туй, че на земята цветята ухаят, когато на морското дъно те бяха без мирис, че горите там са зелени и рибите, които се виждат по тамошните дървета, пеят тъй силно и тъй хубаво, че човек ги слуша прехласнат. Бабата наричаше риби малките птички, защото иначе русалката не можеше да я разбере. Да, тя никога не бе виждала птици.
— Когато навършите петнайсет години — каза баба й, — ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунна светлина по скалите и да гледате плаващите край вас големи кораби. Тогава ще видите също гори и градове.
На следната година една от сестрите навършваше петнайсет години. Всички останали бяха с година по-малки една от друга, тъй че най-малката трябваше да чака пет години, за да изплува из морското дъно и да види какво става на земята. Ала всички сестри обещаваха да си разкажат една на друга това, което ще видят в първия ден, а също и туй, което най-много ще им хареса, защото тяхната баба не им приказваше много, а пък имаше толкова неща, които трябваше да се узнаят по-отблизо.
Нито една от русалките не гореше тъй силно от нетърпение да изплува на морската повърхност, както най-малката — същата оная, която трябваше да чака най-много и която беше винаги тиха и замислена. Често пъти нощем тя стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, из която пляскаха с опашки и перки рибите. Тя виждаше месечината и звездите, които наистина изглеждаха твърде бледни, но затова пък много по-големи, отколкото ги виждаме ние. Ако някога под тях минеше облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над главата й, или кораб, пълен с хора. А на хората, разбира се, и на ум не им идваше, че под тях на морското дъно живее прекрасна малка русалка, която простира белите си ръчички към кормилото.
Най-сетне най-голямата сестра навърши петнайсет години и получи позволение да излезе на морската повърхност.
Когато се върна в морето, нейните разкази нямаха край. Ала най-хубавото, както каза тя, е да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип и да гледаш големия крайбрежен град, дето святкат безброй свещи като звезди, да слушаш, музика и шум от коли и хора, да се радваш на многобройните камбанарии и кули и да се вслушваш в камбанния звън.
И тъй като всичко това беше недостъпно за най-малката сестра, тя желаеше много повече от другите да го види със собствените си очи. О, как жадно слушаше тя думите на сестра си й късно вечер, когато малката русалка стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, тя си представяше големия град с всичкия му шум и движение и тогава й се струваше, че звънът на черков¬ните камбани стига чак до нея — на дъното на морето.
На следната година и втората сестра получи позволение да напусне морското дъно и да плува, където си иска. Тя излезе на повърхността тъкмо в оная минута, когато слънцето залязваше, и тая гледка й се стори най-хубава от всичко. Цялото небе, разказваше сетне тя, блестяло като златно, а облаците… по туй не можело да се опише с думи. Червените и теменужни облаци се носели ту като дълго бяло покривало, ту като ято диви лебеди, които пътували нататък, дето залязвало слънцето. Русалката заплувала насреща им, ала в тоя миг слънцето се скрило и неговото отражение върху морската повърхност и по облаците угаснало.
След една година изплува и третата сестра. Тя беше най-реши¬телна от всички и заплува нагоре по една голяма река, която се вливаше в морето. Чудни зелени хълмове, обкичени с лози, ограждали брега на реката. Кули и великолепни летни къщи се показвали сред прекрасни гори. Русалката слушала как пеели птичките, а слънцето греело толкова силно, че тя трябвало да се гмурка често във водата, за да разхлажда пламналото си лице. В един малък залив русалката съгледала купчина деца. Те били съвсем голи и пляскали с ръце във водата. На русалката се приискало да си поиграе с тях, ала децата побягнали уплашени. Тогава срещу нея изтичало едно малко черно животно — тя не знаела, че това било куче — и залаяло тъй яростно, че русалката се изплашила и заплувала бързо назад в широкото море. Ала въпреки преживения страх тя не могла да забрави великолепните гори, зелените хълмове и хубавите дечица, които можели да плуват във водата, макар да нямали рибени опашки.
Четвъртата сестра не беше толкова решителна. Тя се поразходи из широкото море и после разказа, че там било най-хубаво отвсякъде; наоколо — докъдето окото ти вижда — само море, а небето синее над главата ти като захлупен стъклен звънец. Кораби тя също видяла, но толкова далеч, че й се сторили като чайки. Игриви делфини изскачали във въздуха, големи китове изхвърляли вода из ноздрите си, сякаш наоколо имало стотина водоскоци.
Най-сетне дойде ред и на петата сестра. Нейният рожден ден беше през зимата и затова тя видя туй, което сестрите й не видяха, когато за първи път излязоха на морската повърхност.
Морето имаше зеленикав цвят и по него плаваха големи ледени планини.
Всяка от тях, както разказваше после царкинята, светела като бисер, а по големина надминавала дори кула, построена от хората. Тия планини имали най-различни форми и блестели като елмази. Русалката седнала върху най-високата ледена планина и всички кораби със страх се отдалечавали от това място, дето седяла тя и дето вятърът си играел с нейните дълги коси.
Ала привечер небето се покрило с облаци. Засвяткали мълнии и затрещяла гръмотевица, а морето издигало високо ледените планини, които се откроявали ярко при блясъка на светкавиците. Корабите сгънали платната си, хората тичали по палубите уплашени и смутени. Ала морската русалка седяла спокойно върху плаващата ледена планина и гледала как бялата светкавица бразди на криволици бурното море.
Всяка от сестрите, когато за първи път излизаше над морската повърхност, изпитваше безкрайно щастие при гледката, що се откриваше пред очите й. Но понеже след туй русалките можеха да излизат на повърхността винаги когато си искат, лека-полека те свикнаха с всички гледки. Не мина и месец, сестрите почнаха да казват, че никъде не се чувствуват тъй добре и спокойно, както у дома си, на морското дъно.
Често пъти петте сестри се хващаха за ръце и изскачаха на морската повърхност. Те имаха прекрасни гласове, каквито хората нямат, и когато се дигнеше буря и крушение застрашаваше много кораби, русалките се приближаваха до тях и пееха сладко за хубостите на морското дъно и за напразния страх на хората да слязат долу. Но хората не разбираха думите им и мислеха, че бурята вие. Пък те никога не можеха да видят всички чудеса на морското дъно, защото, когато се разбиеше някой кораб, хората се удавяха и слизаха мъртви в палата на морския цар.
Вечер, когато сестрите излизаха, хванати за ръце, над морската повърхност, най-малката оставаше самичка в кораловия палат и гледаше подире им. Искаше й се да плаче, но русалките не знаят що е сълзи и затова страдат повече.
— Ах, дано навърша по-скоро петнайсет години! — въздишаше тя. — Аз зная, че ще обикна от все сърце света над водата и хората,
които живеят там.
Най-сетне и тя навърши петнайсет години.
— Ето, виждаш ли, и ти стана вече голяма и постигна това, което желаеше — каза баба й. — Ела тук, аз ще те пременя като другите ти сестри!
И тя сложи на главата й венец от бели кринове и завърза на опашката й дванайсет охльова, за да познават всички знатния й произход.
— Ох, боли ме! — рече русалката.
— Така е. Който иска да бъде нагизден, трябва да търпи!
О, тя би захвърлила на драго сърце и премяната си, и тежкия си венец! Червените цветя от нейната градина й прилягаха много повече, ала нямаше що да прави.
— Прощавайте! — извика тя и изплува нагоре, лека и светла ка¬то воден мехур.
Слънцето току-що залезе, когато тя подаде глава над водата. Ала облаците все още светеха в пурпур и злато и в нежнорозовия въздух мигаше вечерницата. Въздухът беше тих и свеж, морето — спокойно. Насреща тя съгледа голям кораб с три мачти. Беше дигнато само едното му платно, защото наоколо не подухваше ни най-лек ветрец. От кораба се носеха музика и песни, а когато се стъмни, там светнаха стотици разноцветни фенери. Русалката доплува до самото прозорче на една каюта и винаги когато вълните я подигаха, тя надникваше вътре през хубавите огледални прозорци и виждаше много нагиздени хора. Ала най-хубав от всички беше един млад княз с черни очи и мургаво лице. Той навярно нямаше повече от шестнайсет години. Тъкмо днес празнуваха рождения му ден и затова на кораба ки¬пеше такова веселие. На палубата танцуваха моряци и когато князът отиде при тях, стотици ракети се извиха във въздуха и около кораба стана светло като ден. Малката русалка се уплаши и бързо се гмурна във водата. Но скоро тя подаде отново глава и тогава й се стори, че всички звезди на небето са паднали при нея във водата. Никога досега тя не бе виждала такова вълшебно зрелище. Големи слънца се вър¬тяха около нея, прекрасни огнени риби изхвръкнаха в синия въздух и всичко туй се оглеждаше в бистрата неподвижна вода. На самия кораб пък беше толкова светло, че там можеше да се види дори игла. О, колко хубав беше младият княз! С усмивка той стискаше ръцете на всички, а музиката гърмеше сред чудната нощ.
Ставаше вече късно, но малката морска русалка не можеше да откъсне очи от кораба и хубавия момък. Разноцветните фенерчета из¬гаснаха, нямаше вече ракети из въздуха, топовните гърмежи бяха престанали. Само долу под водата се чуваше някакъв глух шум. Ала русалката продължаваше да се люлее върху вълните и да гледа през прозорците на каютата.
Но ето духна вятър и заклати кораба. Едно след друго платната започнаха да се издуват. Вълните ставаха все по-големи, по небето плъзнаха черни облаци, в далечината заблестяха светкавици. Идеше страшна буря и моряците бързаха да приберат платната. Корабът се разлюля като черупка в развълнуваното море. Вълните растяха като големи черни планини и сякаш искаха да съборят високите мачти, ала корабът плаваше като лебед между тях и възлизаше отново върху гребена им. За малката русалка такова плуване беше твърде приятна разходка, но хората от кораба мислеха иначе. Корабът скърцаше и пращеше, дебелите му дъски се огъваха под напора на вълните. Главната мачта се пречупи като тръстика и тогава корабът полегна на една страна и започна бързо да се пълни с вода. Едва сега русалката разбра, че хората са в опасност. Тя сама трябваше да се пази от дъските и дърветата, които плаваха из водата. От време на време настъпваше такава тъмнина, че нищо не можеше да се види. Когато пък блеснеше светкавица, наоколо ставаше тъй светло, че се виждаше ясно всичко на кораба. Но русалката търсеше с очи само младия княз и когато корабът се разби, тя видя как той потъва във водата.
Отначало малката русалка дори се зарадва, че князът отива при нея на дъното. Ала тя си припомни веднага, че хората не могат да живеят във водата и че той ще стигне мъртъв пред палата на баща й. Не, той не биваше да умре! И тя заплува между дъските и дърветата, като забрави, че те могат да я смажат. Русалката ту се гмуркаше надолу, ту се издигаше отново над вълните, докато най-сетне стигна до давещия се човек, който не можеше да се държи повече над водата. Ръцете и нозете му бяха изгубили сили, хубавите му очи се бяха затворили. Той щеше да умре, ала русалката го обгърна с ръце. Тя го издигна над водата и се остави на волята на вълните да я носят с него, където си искат.
На сутринта бурята утихна, ала от кораба не бе останало нито следа. Слънцето изгря из водата, пурпурно и бляскаво. Бледното лице на княза се обагри с лека руменина, ала очите му стояха все още затворени. Малката русалка го целуна по високото хубаво чело и отметна назад влажните му коси. Стори й се, че младият човек прилича на мраморния момък в нейната градина. Тя го целуна още веднъж, обхва¬ната от силното желание да го съживи.
Тогава русалката съгледа наблизо твърда земя с високи синкави планини, по чиито върхове светеше бял сняг, сякаш отгоре почиваха ята лебеди. Долу край брега растяха прекрасни зелени гори, а пред тях се издигаше някаква голяма бяла постройка. В градината й растяха лимонови и портокалови дървета, а край вратите се виж¬даха високи палми. Там морето образуваше малък залив, който беше тих, но много дълбок. Точно на това място до скалата, покрита с бял пясък, доплува русалката с младия княз. Тя го сложи на пясъка, ка¬то повдигна главата му, за да го огреят топлите слънчеви лъчи.
В същото време в бялата постройка забиха камбани и в градина¬та влязоха много млади момичета. Тогава русалката заплува назад, скри се зад няколко високи камъка, които стърчаха над водата, и по¬кри косите и гърдите си с морска пяна, за да не вижда никой лицето й. Оттам тя следеше какво става с момъка.
Скоро при скалата дойде едно младо момиче. Отначало тя сякаш се уплаши много, но страхът му трая само миг. Момичето извика хора и русалката видя как князът се събуди и се усмихна любезно на всички наоколо. Той не се усмихна само на малката русалка, защото не знаеше, че тя му бе спасила живота. Туй я много огорчи и ко¬гато заведоха момъка в голямото здание, русалката се гмурна натъ¬жена в морето и се върна в палата на баща си.
И по-рано русалката беше тиха и замислена, но от тоя ден нататък тя стана още по-мълчалива. Нейните сестри я питаха какво е видяла първия път, когато е излязла на морската повърхност, ала тя не им казваше нищо.
Неведнъж след това русалката отиваше ту сутрин, ту вечер на мястото, дето остави младия княз. Тя гледаше как узряват плодовете в градината и как хората ги берат. Тя гледаше как белият сняг се топи по планинските върхове, но не виждаше княза — и винаги когато се върнеше в къщи, ставаше още по-тъжна. Русалката имаше само една утеха — да седи в своята градинка и да прегрьща хубавата мраморна статуя, която приличаше на младия човек. Тя престана да се грижи за цветята си. Те пуснаха корени като в пущинак по всич¬ки пътечки и вплетоха тъй гъсто стеблата и листата си в клоните на дърветата, че в градината стана съвсем тъмно.
Най-сетне русалката не можа да се стърпи и разказа на една от сестрите си всичко. Това узнаха веднага и другите й сестри, а така също и още две-три русалки, но те не обадиха никому тайната освен на най-близките си другарки. Една от тях познаваше княза. Тя също беше видяла празника на кораба и разправи откъде е хубавият момък и де се намира родината му.
— Хайде, сестрице, води ни! — рекоха й другите русалки, като се прегърнаха и заплуваха към онова място, дето се издигаше палатът на княза.
Тоя палат беше изграден от блестящ жълтеникав камък и имаше широки мраморни стълби, една от които слизаше право в морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покривите, а между колоните, които ограждаха цялата постройка, имаше мраморни фигури — също като живи. През бистрите стъкла на високи прозорци се виждаха разкошни зали със скъпи копринени завеси и килими, а стените бяха украсени с такива чудни картини, че да ти е драго да ги гледаш. Посред най-просторната зала имаше голям водоскок. Струите му стигаха чак до стъкления покрив на тавана, през който слънчевите лъчи падаха върху водата и върху прекрасните растения около водоскока.
Сега малката русалка знаеше къде живее князът и често пъти привечер започна да идва тук сама. Тя се приближаваше до сушата много повече от сестрите си и дори се осмели да плува нагоре по тесния канал под великолепния балкон, който хвърляше дълга сянка върху водата. Там тя дълго седеше и гледаше младия княз, който мислеше, че е съвсем сам на лунната светлина.
Понякога вечер момъкът се разхождаше под звуците на музика във великолепна лодка, украсена със знамена. Тогава русалката поглеждаше из зелената трьстика и когато вятърът развееше нейното дълго сребърно було, ония, които го виждаха отдалеч, си мислеха, че туй е лебед с разперени криле.
Често пъти нощем, когато рибари със запалени факли ловяха риба в морето, русалката слушаше техните разкази за добрината на младия княз и се радваше, че беше спасила живота му. Тя си спомни колко силно бе притискала главата му до гърдите си и колко горещо го бе целувала тогава. А той нищо не знаеше за това й дори насън не можеше да си спомни за нея.
Всеки ден хората й ставаха по-мили, всеки ден се усилваше же¬ланието й да живее между тях на земния свят, който й се струваше много по-голям от подводния. Та нали хората можеха да преплават морето с корабите си и да се качват по планините по-високо от обла¬ците. А земите, които те владееха, се разстилаха с полята и горите си по-далеч, отколкото виждаха очите й. И имаше още много неща, които тя искаше да узнае, ала сестрите й не можеха да отговорят на всичко.
Затова русалките отидоха при старата си баба, която познаваше много добре света над водата.
— Ако хората не се удавят, могат ли да живеят вечно? — попита малката русалка. — Не умират ли и те като нас?
— Да, те също умират, даже животът им е по-къс от нашия. Ние можем да живеем триста години, но когато умрем, превръщаме се във водна пяна и нямаме дори гробища, за да отиват там нашите роднини.
— Аз на драго сърце бих дала всичките триста години на тукашния си живот, стига само да стана за един ден човек! — рече тъжно русалката.
— Я по-добре не мисли за това — каза бабата. — Тук ние си жи¬веем много по-хубаво и сме по-щастливи, отколкото хората на земята.
— Значи аз ще умра и ще се превърна на проста пяна? Няма да чувам песента на вълните, няма да виждам повече моите мили цветя и червеното слънце? Мигар нищо не може да се направи, за да получа човешка душа?
— Не — отвърна бабата. — Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и майка му, ако всичката му обич и всичките му мисли принадлежат само на теб и ако той ти обещае вечна вярност, само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешко блаженство. Той ще ти даде Душа, но ще запази и своята. Ала това никога не се случва. Туй, което тук в морето се смята за много хубаво — рибята опашка, — там, на земята, се струва на всички много грозно. Такъв чуден вкус имат земните хора: за да бъдат хубави, те бездруго трябва да при¬тежават две смешни подпорки, наречени крака.
Малката русалка въздъхна и погледна натъжено своята опашка.
— Бъди доволна от съдбата си! — каза баба й. — По-добре да пеем и се веселим през тия триста години, които са ни определени за живот. Това време наистина не е малко. После ще ни бъде приятно и да си починем. Тая нощ в нашия палат ще има бал.
Наистина балът беше необикновен. Такава забава не можеше да стане на земята. Стените и таванът на голямата танцувална зала бяха направени от дебело, ала прозрачно стъкло. Безброй грамадни рако¬вини, розови и зелени, стояха край двете страни на залата и изригваха сини огньове, които осветяваха не само вътрешността, но блестяха и през стените, тъй че цялото море наоколо беше силно осветено. Виж¬даха се всички риби — големи и малки, — които идваха до стъклените стени. На някои риби люспите бяха пурпурно червени, на други изглеждаха златни и сребърни. По средата на залата течеше широк шумен поток и в него морските кавалери и дами танцуваха под звуците на собствените си чудни песни. Такива прекрасни гласове хората нямат. Малката морска русалка пееше най-хубаво и всички й ръкопляскаха с ръце и с опашки. За миг тя усети в сърцето си голяма радост. Тя знаеше, че никой няма по-хубав глас от нея — нито в морето, нито на земята. Ала скоро русалката си спомни пак за земния свят и не можеше вече да се откъсне от мислите си за хубавия княз, не можеше да прогони тъгата си, че няма човешка душа. Незабелязана от никого, тя излезе от бащиния си палат и докато другите се веселяха, тя седеше натъжена в своята малка градинка. Изведнъж русалката чу над водата звуци от рог и си помисли : „Ето, той се разхожда сега там горе — тоя, който ми е по-скъп от баща и от майка, тоя, за когото мисля непрестанно и в чиито ръце с радост бих отдала цялото щастие на моя живот. Аз бих се решила на всичко, стига само да спечеля любовта му и да се сдобия с човешка душа. Докато сестрите ми играят в татковия палат, аз ще ида при морската магьосница, от която винаги съм се страхувала. Може би тя ще ми даде някакъв съвет и ще ми помогне.” И малката морска русалка излезе от градинката си и заплува към шумния водовъртеж, зад който живееше магьосницата. Досега тя никога не бе плувала по тоя път. Тук не растяха нито цветя, нито морска трева — само голо пясъчно дъно се разстилаше до самия водовъртеж, дето водата кръжеше със страшен рев като воденично колело и завличаше в дълбочината всичко, що попаднеше в нея. Русалката трябваше да мине през тоя грозен водовъртеж, за да влезе във владенията на морската магьосница. Оттам нататък пътят водеше през топли извори, из които клокочеше кал и които магьосницата наричаше свои торфени блата. Зад тях се намираше нейната къща посред една вълшебна гора: всички дървета там бяха полипи, сиреч наполовина животни, наполовина растения. Те изглеждаха като стоглави змейове, израснали из Земята. Клоните им приличаха на дълги лигави ръце с пръсти като жилави червеи. От корена до върха си полипите мърдаха всичките си стави и всичко, що им попаднеше, те обвиваха силно с ръце и вече не го пущаха. Малката русалка застана пред тях, цяла скована от ужас. Сърцето й тупкаше от страх. Тя беше вече готова да се върне назад, ала изведнъж си спомни за княза и за човешката душа и почувствува нов прилив на решителност. Тя свърза здраво на главата си дългите си коси, за да не ги уловят полипите, притисна ръце към гърдите си и се стрелна бързо като риба край мръсните полипи, които протягаха към нея жилавите си ръце и пръсти. Тя забеляза, че всеки полип държеше със стотина малки ръце като с железни клещи всичко, що бе успял да хване. Хора, загинали в морето и потънали на дъното, стърчаха с белите си скелети в техните прегръдки. Кормила, сандъци, кости на земни животни — всичко туй те държаха и не пущаха, ала най-страшното бе, че русалката видя в ръцете им дори една малка русалка, която полипите бяха уловили и удушили.
Най-сетне тя доплува до едно голямо блато в гората. Големи тлъсти змии и жаби се търкаляха тук и показваха отвратителните си жълтеникавобели кореми. Посред блатото имаше къща, изградена от белите кости на удавници. Тук седеше морската магьосница и хранеше от устата си една жаба точно тъй, както у нас хранят със захар канарчетата. Отвратителните тлъсти змии тя наричаше свои пиленца и им позволяваше да играят върху широките й надупчени гърди.
— Зная какво ти трябва — рече магьосницата. — Макар желанието ти да е много глупаво, аз все пак ще го изпълня, защото то ще ти донесе нещастие, моя хубава русалко. Ти искаш да се избавиш от своята рибя опашка и да получиш вместо нея две подпорни, с каквито хората си служат при ходене, за да спечелиш любовта на хубавия момък. Но ти не само искаш да спечелиш неговата любов, а да получиш още и човешка душа.
И при тия думи магьосницата се разкисна тъй силно и тъй отвратително, че жабите и змиите изпопадаха изплашени от гърдите й и започнаха да се търкалят по земята.
— Ти идеш тъкмо навреме — продължаваше магьосницата. — Утре След изгрев слънце аз не бих могла да ти помогна чак до края на годината. Аз ще ти приготвя едно питие, с което ти ще отплуваш към земята преди изгрев слънце. Седни на брега и го изпий. Тогава твоята опашка ще се раздели на две части и всяка от тях ще се превърне в това, което хората наричат хубаво краче. Разбира се, ти ще изпиташ от туй силни болки и ще ти се стори, че някой те е разсякъл с остър меч. Всички, които те видят, ще почнат да говорят, че ти си най-прекрасното създание на земята. Ти ще запазиш своя въздушен вървеж и нито една танцувачка в света не ще може да се движи тъй леко като теб. Ала при всяка стъпка, която ще правиш, ще ти се струва, че стъпваш върху остри ножове и нозете ти ще се обливат в кръв. Ако си съг¬ласна да изтърпиш всичко това, готова съм да ти помогна.
— Да — каза малката русалка с треперещ глас и помисли за княза и за човешката си душа.
— Но ти трябва да знаеш — рече бабата, — че щом веднъж получиш човешки образ, не ще можеш да станеш пак русалка и няма да се върнеш никога при сестрите си в бащиния палат. И ако не сполучиш да спечелиш любовта на княза дотолкова, че той да забрави заради тебе баща си и майка си, да се привърже към тебе с душата и тялото си и да те вземе за своя жена, ти не ще получиш човешка душа. Още на другия ден след сватбата му с друга жена твоето сърце ще се пръсне и ти ще станеш морска пяна.
— Съгласна съм! — каза русалката и побледня като мъртвец.
— Ала ти трябва да възнаградиш и мен — продължаваше магьосницата. — И туй ще ти струва твърде скъпо. Ти имаш най-прекрасния глас в цялото подводно царство и, разбира се, мислиш с него да омагьосаш момъка. Ала тоя глас ти ще трябва да дадеш на мен. За скъпото си питие аз искам най-хубавото, което имаш. Нали аз ще влея в това питие капки от моята кръв, за да бъде то остро като меч.
— Но ако ти ми вземеш гласа — рече малката морска русалка, — тогава какво ще ми остане?
— Прекрасното ти лице — отвърна магьосницата, — твоят въздушен вървеж и твоите говорещи очи. Това е достатъчно, за да се омагьоса едно човешко сърце. Е как, да не ти е минало вече желанието? Изплези езичето си, аз ще го отрежа и ти ще получиш чудотворното питие.
— Тъй да бъде — каза русалката и магьосницата приготви котлето, за да свари вълшебното си питие.
— Чистотата е хубаво нещо — рече тя и изтърка котлето със змии, които свърза в голям възел. Сетне одраска гърдите си и вля в котлето няколко капки от своята черна кръв. Дигна се пара и в нея се очертаха най-чудновати образи.
Всяка минута магьосницата хвърляше все нови неща в котлето и когато то завря, човек можеше да помисли, че плаче някой крокодил. Най-сетне питието беше готово. То беше прозрачно като най-бистрата вода.
— Ето, вземи го — извика магьосницата и отряза езика на малката морска русалка.
Русалката онемя и не можеше вече нито да пее, нито да говори.
— Ако полипите искат да те хванат, когато се връщаш през гората — каза магьосницата, — пръсни им само една капка от това питие и ръцете и пръстите им ще се пръснат веднага на хиляди късчета.
Ала малката морска русалка не почувствува нужда да си послужи с това средство. Полипите сами се дърпаха уплашено от нея, щом съглеждаха прозрачното питие, което светеше в ръцете й като ясна звезда. Така русалката бързо преплува гората, блатото и шумния водовъртеж.
Насреща й се виждаше вече бащиният палат. В голямата танцу-вална зала факлите бяха изгаснали. Изглеждаше, че там всички спяха дълбоко. Но тя не смееше да влезе при домашните си, защото беше няма и се готвеше да ги напусне завинаги. Сърцето й се сви от болка. Русалката се промъкна тихичко в градината, откъсна по едно цветче от всяка леха на сестрите си, изпрати хиляди въздушни целувки на бащината си къща и се издигна на повърхността на тъмносиньото море.
Слънцето не беше изгряло, когато тя видя палата на княза и се изкачи по великолепната мраморна стълба. Месецът ръсеше чудно сияние. Русалката изпи горчивото, парливо питие на магьосницата и почувствува като че двуостър меч прониза нежното й тяло. Тя падна в несвяст и се простря като мъртва. Когато слънчевите лъчи целунаха морето, русалката се пробуди и усети остра болка. Ала пред нея стоеше хубавият княз. Той впи в нея черните си като въглени очи, а тя наведе поглед. Едва сега русалката забеляза, че рибята й опашка бе изчезнала и че на нейно място се белееха най-хубавите крачета, каквито можеше да има едно момиче. Но русалката беше съвсем гола и затова се покри с дългите си прекрасни коси.
Князът я попита коя е тя и как е попаднала тук, ала русалката му отвърна само с кротък и тъжен поглед, защото не можеше да приказва. Тогава момъкът я хвана за ръка и я заведе в палата си. Както й бе предсказала магьосницата, русалката изпитваше при всяка стъпка такава болка, сякаш стъпваше върху остри игли и ножове. Ала тя търпеше с радост всичко. Лека като перце, вървеше под ръка с княза и той, както и всички други, се любуваше на нейния чуден, въздушен вървеж.
Нагиздиха русалката в скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Тя беше най-хубава от всички в палата, но беше няма и не можеше нито да говори, нито да пее. Прекрасни девойки, облечени в злато и коприна, дойдоха и запяха пред момъка и родителите му. Една от тях пееш най-хубаво от всички и момъкът й ръкопляскаше и й се усмихваше. Мъчно стана на бедната морска русалка. Тя знаеше, че бе пяла много по-сладко от другите, и си мислеше: „О, ако той знаеше, че заради него пожертвувах завинаги гласа си!”
След пеенето девойките започнаха да танцуват под звуците на чудна музика. Тогава и русалката издигна хубавите си бели ръце, застана на върха на пръстите си и се понесе из залата в чудна игра, каквато дотогава никой не бе виждал. При всяко нейно движение хубостта й изпъкваше по-ясно, а очите й говореха много повече на сърцето, отколкото всички песни на девойките.
Всички бяха доволни и радостни. Ала най-доволен беше князът, който нарече русалката своя малка намереница. И русалката танцуваше и танцуваше, макар че всеки път, когато нозете й докосваха земята, тя изпитваше нетърпима болка, сякаш вървеше по остри ножове. Момъкът й каза, че тя ще остане завинаги при него и ще спи пред вратата му на кадифени възглавници.
По негово желание й ушиха мъжки дрехи, за да може тя да ходи на езда с него. Заедно бродеха те из благоуханни гори, където зелените клончета докосваха раменете им и малките птички пееха сред свежите листа. Заедно се изкачваха по високи планини и макар че неж¬ните нозе на русалката се обливаха в кръв, тя се смееше и с радост следваше момъка там, дето се рееха само облаци като птичи ята, които отлитат в чужди страни.
Нощем, когато всички в палата спяха, русалката излизаше на широката мраморна стълба. Приятно й беше да потапя изранените си нозе в студената морска вода, която ги разхлаждаше и облекчаваше парливата болка. Тогава русалката си спомняше за своите близки на моркото дъно.
Една вечер нейните сестри плуваха ръка за ръка край това място. Те пееха тъжни песни. Русалката им кимна с глава, сестрите я познаха и започнаха да й разказват колко много е натъжила тя всички. На следната нощ сестрите й дойдоха пак при нея, а веднъж тя видя в далечината и старата си баба, която години наред не бе излизала на морската повърхност, видя и баща си — морския цар — с корона на главата. Те протягаха ръце към нея, но не смееха да дойдат тъй близо до сушата, както сестрите й.
Всеки ден князът се привързваше все повече към малката русалка. Той я обичаше, както се обича добро дете, но да я направи своя жена — това и на ум не му идваше. А тя трябваше да стане негова жена, за да получи човешка душа и да не се превърне в морска пяна още на другата сутрин след сватбата му.
— Мигар ти ме обичаш повече от всички? — говореха сякаш очите на малката морска русалка, когато той я хващаше за ръцете и я целуваше по хубавото чело.
— Да, ти си ми най-скъпа от всичко — отвръщаше князът, — защото имаш добро сърце. Ти си ми вярна повече от всички други и приличаш на едно младо момиче, което видях веднъж и което навярно никога няма да видя. Аз бях на един кораб, който се разби в бурята. Вълните ме изхвърлиха на брега близо до някакъв манастир, дето живееха няколко млади момичета. Най-младото от тях ме намери на брега и ми спаси живота. Аз го видях само два пъти и то е едничкото, което бих могъл да залюбя. Но ти приличаш на него и почти изместяш неговия образ от сърцето ми. Онова момиче е обречено на манастира и затова моята щастлива съдба ми изпрати тебе. С тебе никога не ще се разделим.
„Ах, той не знае, че аз му спасих живота! — мислеше русалката. — Аз го пренесох в гората край манастира. Аз седях, покрита с морска пяна, и гледах дали не ще дойдат хора. Да, аз познавам оная прекрасна девойка, която той обича повече от мене.” — И русалката въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче. Князът каза, че момичето принадлежи на манастира. То никога не ще се върне в света и те няма да се срещнат. А тя живее при него, вижда го всеки ден, тя го обича и би му дала целия си живот.
Ала ето разнесе се мълва, че князът ще се ожени за хубавата царкиня от съседното царство. С него щели да пътуват много придружници. А русалката клатеше глава, като слушаше тия разговори, и се усмихваше, защото отгатваше най-добре мислите на княза.
— Аз трябва да замина — каза й той. — Аз трябва да видя хубавата царкиня. Такава е волята на родителите ми. Но те не ще ме на¬карат да се оженя насила за нея. Тя не прилича на оная чудна хубавица от манастира, на която ти тъй много приличаш. Ако някога трябва да се оженя, ще взема само теб за жена, мое мило намерениче с говорещи очи.
И князът целуваше кораловите й устни, милваше дългите й прекрасни коси и притискаше главата си към гърдите й. А в сърцето на русалката пламваше надежда за човешко щастие и за човешка душа.
— Нали ти не се страхуваш от морето, мое нямо дете? — попита я той, когато те стояха заедно на палубата на великолепния кораб, който ги отнасяше към съседното царство. И князът й разказваше за бурите и за спокойното море, за чудните морски риби и за това, което водолазите виждат в дълбочината на морето. А тя слушаше с усмивка разказите му, защото знаеше най-добре от всички какво става на морското дъно.
През една светла, лунна нощ, когато всички на кораба спяха освен кормчията, русалката седна на борда и се загледа долу в прозрачната вода. Стори й се, че вижда палата на баща си. Високо горе стоеше нейната стара баба със сребърна корона на главата и гледаше през водата носа на кораба. Ала ето че сестрите й изплуваха на повърх-ността. Те гледаха тъжно и кършеха белите си ръце. Тя им кимна с глава и поиска да им разкаже колко е щастлива. Но в тоя миг до нея се приближи един моряк от кораба и сестрите й се гмурнаха веднага в дълбочината. Морякът пък помисли, че бялото, що е видял да плава над водата, е било морска пяна.
На следната сутрин корабът влезе в пристанището на великолепната столица на съседното царство. Всички камбани биеха. От високите кули се разнасяха тръбни звуци, а войниците с развети знамена и със святкащи щикове се строиха в редица, за да посрещнат княза. Всеки ден имаше нови тържества. Ала царкинята още не беше дошла в града. Разправяха, че тя се възпитавала някъде далеч, където изучавала всички добродетели. Най-сетне тя пристигна. Малката морска русалка гореше от нетърпение да види дали наистина царкинята е тъй хубава и от пръв поглед трябваше да признае, че по-прекрасно създание от нея никога не бе виждала. Кожата на младото момиче бе нежна и прозрачна, а изпод дългите му тъмни клепки светеха тъмносини кротки очи.
Князът прегърна заруменялата си годеница.
— О, аз съм много щастлив! Това, за което не смеех дори да меч¬тая, се изпълни сега! — И като се обърна към русалката, добави: — Аз зная, че ти ще се зарадваш на щастието ми, защото ме обичаш най-много от всички тук.
Русалката целуваше ръката на княза и й се струваше, че сърцето й вече се пръска от мъка. Нали на другата сутрин тя трябваше да се превърне в морска пяна.
Отново се разнесе камбанен звън. Вестители тръгнаха из града да разгласят сред народа новината за сватбата. В черквите димеше тамян из скъпоценни кандилници. Младоженецът и невястата си подадоха ръце. Малката морска русалка, облечена в злато и коприна, държеше роклята на невястата. Ала тя не чуваше празничната музика, не виждаше тържествения обред. Тя мислеше само за смъртта, която я очакваше, и за всичко, що бе изгубила на тоя свят. Още същата вечер младоженците се запътиха към кораба. Гърмяха топове, развяваха се знамена, а в средата на кораба се издигаше скъпа палатка от злато и пур¬пур, с великолепни възглавници. Тук младоженците трябваше да прекарат тихата прохладна нощ. Вятър наду платната и корабът заплава леко и бавно през прозрачното море. Когато мръкна, запалиха разноцветни фенери. Моряците заиграха весело на палубата. Русалката си спомни оная вечер, когато изплува за пръв път на повърхността на морето и видя същото великолепие. И тя се завъртя и затанцува с дру-гите. Тя се носеше по палубата като подгонена лястовичка, а наоколо се чуваха възторжени похвали. Никога досега русалката не бе танцувала тъй хубаво. Наистина нежните й нозе се прорязваха сякаш от остри ножове, ала тя не усещаше никаква болка, защото болката в сърцето й беше много по-остра. Тя знаеше, че вижда за последен път княза, заради когото бе напуснала семейство и родина, бе жертвувала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за които той нищо не знаеше. Тая нощ тя за последен път дишаше с него един въздух, гледаше дълбокото море и звездното небе. Сега я чакаше вечна нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога вече не можеше да има.
А върху кораба дълго след полунощ кипеше веселба. Русалката се смееше и танцуваше с горчива мъка в сърцето. Момъкът целуваше хубавата си жена, която милваше черните му коси, и двамата влязоха ръка за ръка в прекрасната палатка.
На кораба настана тишина. Само кормчията стоеше при корми¬лото. Малката морска русалка се облегна с ръце върху борда на кораба и се загледа на изток, откъдето трябваше да изгрее слънцето. Тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Ала изведнъж из дълбините на морето изскочиха нейните сестри. Те бяха също тъй бледни като нея. Дългите им прекрасни коси не се развяваха вече от вятъра — те бяха отрязани.
— Ние ги дадохме на магьосницата, за да те спасим и да не те оставим да умреш тая нощ. А тя ни даде ето тоя нож. Виж колко е остър! Преди да изгрее слънцето, ти трябва да го забиеш в сърцето на княза и когато неговата топла кръв опръска твоите крака, те отново ще станат рибя опашка и ти ще се превърнеш пак в русалка, ще слезеш при нас на дъното на морето и ще изживееш своите триста години, преди да станеш мъртва солена пяна върху морската повърхност. Бързай! Един от двама ви трябва да умре преди изгрев слънце. Нашата стара баба тъжи непрестанно за тебе и белите й коси опадаха от скръб, както паднаха нашите под ножицата на магьосницата. Убий княза и се върни при нас! Побързай! Виждаш ли червената черта там на небето? След няколко минути слънцето ще се покаже и ти ще умреш.
Сестрите въздъхнаха дълбоко-дълбоко и се скриха под водата. Малката морска русалка дръпна пурпурната завеса пред входа на палатката и видя хубавата невяста, която бе склонила глава върху гърдите на княза. Тя се наведе над момъка, целуна го по челото, погледна небето, където утринната заря се разгаряше все по-силно и по-силно, погледна острия бляскав нож и отново впи поглед в княза, който шепнеше в съня си името на младата си жена. И ръката, която държеше ножа, потрепера… С бързо движение русалката го захвърли надалеч в озарените от червена светлина вълни. Още веднъж русалката погледна с угаснали очи княза, сетне се хвърли от кораба в морето и мигом почувствува как тялото й се разтапя на пяна.
Ето, слънцето изгря над морето. Топлите му лъчи огряха студената мека пяна и малката морска русалка не усещаше смъртта. Тя видя ясното слънчице и над главата й се понесоха стотици чудни, прозрачни същества. През тях тя можеше да различава белите платна на кораба и румените облаци по небето. Гласовете им бяха тъй сладки и тъй нежни, че ничие човешко ухо не можеше да ги чуе — също тъй, както ничие човешко око не можеше да види вълшебните същества. Те летяха без криле из въздуха — само с лекотата си. Сега русалката забеляза, че и тя има също такова тяло като тях и че все повече и повече се отделя от морската пяна.
— Къде ли съм попаднала? — попита тя. Гласът й прозвуча тъй неуловимо и нежно, както гласовете на чудните същества.
— При дъщерите на въздуха — отвърнаха съществата. — Русалките нямат човешка душа и могат да я спечелят само с човешка любов. Техният вечен живот е във властта на друг. Дъщерите на въздуха също нямат човешка душа, но те могат да я заслужат с добри дела. Ние летим в топлите страни, където задушният, зноен въздух убива хората, и носим там благодатна прохлада. Ние пръскаме из въздуха уханието на цветята и даваме на хората утеха и изцеление. Ако в продължение на триста години ние вършим добри дела, тогава ще бъдем надарени с безсмъртна душа. Ти, малка, клета русалко, се стремеше към същото. Ти страда и търпя, възнесе се в царството на въздушните духове и след триста години можеш сама, с добри дела, да придобиеш безсмъртна душа.
Малката русалка вдигна светналия си поглед към слънцето и за пръв път очите й се наляха със сълзи. В това време на кораба настана отново оживление. Русалката видя как князът и хубавата му жена я търсят навсякъде. Те гледаха тъжно пяната, която бягаше по вълните, сякаш знаеха, че русалката се е хвърлила в морето. И тогава русалката невидимо целуна челото на хубавицата, усмихна се на княза и за¬едно с останалите дъщери на въздуха се издигна към розовите облаци, които плаваха по небето.
— След 300 години тъй ще се възнесем в царството небесно.
— А може и по-рано! — прошепна една от дъщерите на въздуха. — Невидими ще долетим в къщите на хората, дето има деца, и ако намерим там някое дете, което радва родителите си и е достойно за тяхната обич, ние ще се усмихнем и тристагодишното ни блуждаене ще се намали с една година. Ако пък срещнем лошо, непослушно дете, тогава ще заплачем от мъка и всяка сълза ще добави по един ден към дългия срок на нашето изпитание.

Малката русалка

Далече, далече в откритото море водата е синя като листата на най-хубавия синчец и прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока — толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население.
Защото ние не трябва да си мислим, че на морското дъно има само бял пясък. Не, там растат най-чудни дървета и растения, които имат толкова гъвкави листа и стъбла, че при най-малкото поклащане
на водата мърдат като живи. Между клоните се гмуркат големи и малки риби, както у нас на земята прелитат птички по дърветата. На най-дълбокото място пък се издига палатът на морския цар. Стените му са коралови, високите му островърхи прозорци са направени от най-чист кехлибар, а покривът е от раковини, които ту се отварят, ту се затварят — според течението на водата. И туй изглежда великолепно, защото в раковините се крият прекрасни бисери, всеки от които може да служи за украса.
От дълги години вече морският цар беше вдовец, затова за домакинството му се грижеше неговата стара майка. Тя беше умна жена, но се гордееше много с високия си произход. Поради тая причина тя носеше на опашката си двайсет охльова, когато на другите знатни госпожи бе позволено да носят само шест. Разбира се, за всичко дру¬го тя заслужаваше похвала, особено за грижите си по своите внучки — малките морски русалки. Те бяха шест и всички бяха хубавици, ала най-малката беше най-хубава: кожата й бе чиста, нежна и прозрачна като розов листец, очите й — сини като дълбокото море. Но както всички други русалки и тя нямаше нозе и тялото й свършваше с рибя опашка. Малките русалки можеха да играят цял ден из палата в големите зали, по чиито стени растяха жълти цветя. Големите кехлибарени прозорци се разтваряха широко и тогава в залата идваха риби — също както лястовичките идват при нас, когато отворим лете прозорците. Ала там рибите отиваха право при русалките, ядяха от ръцете им и им позволяваха да ги милват.
Пред палата се простираше голяма градина с огненочервени и ясносини дървета. Техните плодове блестяха като злато, а цветовете — като буен пламък. Почвата, върху която растяха тия дървета, беше от най-ситен пясък, който изглеждаше синкав като горяща сяра. Изобщо всяко нещо на морското дъно имаше някаква особено синкава отсенка, та човек можеше да помисли, че се намира не в морето, а високо във въздуха, където гледа небе и отгоре, и отдолу. Когато времето е тихо, от дъното на морето се вижда дори слънцето. Тогава то изглежда като пурпурно цвете, из чиято чашка бликат потоци светлина.
Всяка от русалките имаше в градината по едно свое кътче, където можеше да копае и да сади цветя, когато си иска. Една от тях си беше направила цветна леха във форма на кит, друга искаше нейната леха да прилича на мъничка морска русалка. Най-малката пък изкопа своята леха, кръгла като слънцето, и посади в нея червени като слънцето цветя. Тя беше странно дете — тиха и замислена. Докато нейните сестри се радваха на разни любопитни неща, паднали при тях от разбитите кораби — тя освен яркочервените си цветя, прилични на слънцето, обичаше само една хубава мраморна статуя, изобразяваща прекрасен момък. Статуята бе чудесно изработена от бял мрамор и беше паднала на морското дъно след едно корабокрушение. Малката русалка посади около тая статуя червена плачеща върба, която израсна във великолепно дърво. Прекрасните й клони се свеждаха над мраморния момък и стигаха до синкавото пясъчно дъно, дето сянката им изглеждаше теменужна. Корените и върхът на върбата сякаш си играеха помежду си и искаха да се целунат. Нямаше по-голямо удоволствие за русалката от това да слуша приказки за хората, които живееха горе, над морето. Нейната стара баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Ала най-много й харесваше туй, че на земята цветята ухаят, когато на морското дъно те бяха без мирис, че горите там са зелени и рибите, които се виждат по тамошните дървета, пеят тъй силно и тъй хубаво, че човек ги слуша прехласнат. Бабата наричаше риби малките птички, защото иначе русалката не можеше да я разбере. Да, тя никога не бе виждала птици.
— Когато навършите петнайсет години — каза баба й, — ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунна светлина по скалите и да гледате плаващите край вас големи кораби. Тогава ще видите също гори и градове.
На следната година една от сестрите навършваше петнайсет години. Всички останали бяха с година по-малки една от друга, тъй че най-малката трябваше да чака пет години, за да изплува из морското дъно и да види какво става на земята. Ала всички сестри обещаваха да си разкажат една на друга това, което ще видят в първия ден, а също и туй, което най-много ще им хареса, защото тяхната баба не им приказваше много, а пък имаше толкова неща, които трябваше да се узнаят по-отблизо.
Нито една от русалките не гореше тъй силно от нетърпение да изплува на морската повърхност, както най-малката — същата оная, която трябваше да чака най-много и която беше винаги тиха и замислена. Често пъти нощем тя стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, из която пляскаха с опашки и перки рибите. Тя виждаше месечината и звездите, които наистина изглеждаха твърде бледни, но затова пък много по-големи, отколкото ги виждаме ние. Ако някога под тях минеше облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над главата й, или кораб, пълен с хора. А на хората, разбира се, и на ум не им идваше, че под тях на морското дъно живее прекрасна малка русалка, която простира белите си ръчички към кормилото.
Най-сетне най-голямата сестра навърши петнайсет години и получи позволение да излезе на морската повърхност.
Когато се върна в морето, нейните разкази нямаха край. Ала най-хубавото, както каза тя, е да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип и да гледаш големия крайбрежен град, дето святкат безброй свещи като звезди, да слушаш, музика и шум от коли и хора, да се радваш на многобройните камбанарии и кули и да се вслушваш в камбанния звън.
И тъй като всичко това беше недостъпно за най-малката сестра, тя желаеше много повече от другите да го види със собствените си очи. О, как жадно слушаше тя думите на сестра си й късно вечер, когато малката русалка стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, тя си представяше големия град с всичкия му шум и движение и тогава й се струваше, че звънът на черков¬ните камбани стига чак до нея — на дъното на морето.
На следната година и втората сестра получи позволение да напусне морското дъно и да плува, където си иска. Тя излезе на повърхността тъкмо в оная минута, когато слънцето залязваше, и тая гледка й се стори най-хубава от всичко. Цялото небе, разказваше сетне тя, блестяло като златно, а облаците… по туй не можело да се опише с думи. Червените и теменужни облаци се носели ту като дълго бяло покривало, ту като ято диви лебеди, които пътували нататък, дето залязвало слънцето. Русалката заплувала насреща им, ала в тоя миг слънцето се скрило и неговото отражение върху морската повърхност и по облаците угаснало.
След една година изплува и третата сестра. Тя беше най-реши¬телна от всички и заплува нагоре по една голяма река, която се вливаше в морето. Чудни зелени хълмове, обкичени с лози, ограждали брега на реката. Кули и великолепни летни къщи се показвали сред прекрасни гори. Русалката слушала как пеели птичките, а слънцето греело толкова силно, че тя трябвало да се гмурка често във водата, за да разхлажда пламналото си лице. В един малък залив русалката съгледала купчина деца. Те били съвсем голи и пляскали с ръце във водата. На русалката се приискало да си поиграе с тях, ала децата побягнали уплашени. Тогава срещу нея изтичало едно малко черно животно — тя не знаела, че това било куче — и залаяло тъй яростно, че русалката се изплашила и заплувала бързо назад в широкото море. Ала въпреки преживения страх тя не могла да забрави великолепните гори, зелените хълмове и хубавите дечица, които можели да плуват във водата, макар да нямали рибени опашки.
Четвъртата сестра не беше толкова решителна. Тя се поразходи из широкото море и после разказа, че там било най-хубаво отвсякъде; наоколо — докъдето окото ти вижда — само море, а небето синее над главата ти като захлупен стъклен звънец. Кораби тя също видяла, но толкова далеч, че й се сторили като чайки. Игриви делфини изскачали във въздуха, големи китове изхвърляли вода из ноздрите си, сякаш наоколо имало стотина водоскоци.
Най-сетне дойде ред и на петата сестра. Нейният рожден ден беше през зимата и затова тя видя туй, което сестрите й не видяха, когато за първи път излязоха на морската повърхност.
Морето имаше зеленикав цвят и по него плаваха големи ледени планини.
Всяка от тях, както разказваше после царкинята, светела като бисер, а по големина надминавала дори кула, построена от хората. Тия планини имали най-различни форми и блестели като елмази. Русалката седнала върху най-високата ледена планина и всички кораби със страх се отдалечавали от това място, дето седяла тя и дето вятърът си играел с нейните дълги коси.
Ала привечер небето се покрило с облаци. Засвяткали мълнии и затрещяла гръмотевица, а морето издигало високо ледените планини, които се откроявали ярко при блясъка на светкавиците. Корабите сгънали платната си, хората тичали по палубите уплашени и смутени. Ала морската русалка седяла спокойно върху плаващата ледена планина и гледала как бялата светкавица бразди на криволици бурното море.
Всяка от сестрите, когато за първи път излизаше над морската повърхност, изпитваше безкрайно щастие при гледката, що се откриваше пред очите й. Но понеже след туй русалките можеха да излизат на повърхността винаги когато си искат, лека-полека те свикнаха с всички гледки. Не мина и месец, сестрите почнаха да казват, че никъде не се чувствуват тъй добре и спокойно, както у дома си, на морското дъно.
Често пъти петте сестри се хващаха за ръце и изскачаха на морската повърхност. Те имаха прекрасни гласове, каквито хората нямат, и когато се дигнеше буря и крушение застрашаваше много кораби, русалките се приближаваха до тях и пееха сладко за хубостите на морското дъно и за напразния страх на хората да слязат долу. Но хората не разбираха думите им и мислеха, че бурята вие. Пък те никога не можеха да видят всички чудеса на морското дъно, защото, когато се разбиеше някой кораб, хората се удавяха и слизаха мъртви в палата на морския цар.
Вечер, когато сестрите излизаха, хванати за ръце, над морската повърхност, най-малката оставаше самичка в кораловия палат и гледаше подире им. Искаше й се да плаче, но русалките не знаят що е сълзи и затова страдат повече.
— Ах, дано навърша по-скоро петнайсет години! — въздишаше тя. — Аз зная, че ще обикна от все сърце света над водата и хората,
които живеят там.
Най-сетне и тя навърши петнайсет години.
— Ето, виждаш ли, и ти стана вече голяма и постигна това, което желаеше — каза баба й. — Ела тук, аз ще те пременя като другите ти сестри!
И тя сложи на главата й венец от бели кринове и завърза на опашката й дванайсет охльова, за да познават всички знатния й произход.
— Ох, боли ме! — рече русалката.
— Така е. Който иска да бъде нагизден, трябва да търпи!
О, тя би захвърлила на драго сърце и премяната си, и тежкия си венец! Червените цветя от нейната градина й прилягаха много повече, ала нямаше що да прави.
— Прощавайте! — извика тя и изплува нагоре, лека и светла ка¬то воден мехур.
Слънцето току-що залезе, когато тя подаде глава над водата. Ала облаците все още светеха в пурпур и злато и в нежнорозовия въздух мигаше вечерницата. Въздухът беше тих и свеж, морето — спокойно. Насреща тя съгледа голям кораб с три мачти. Беше дигнато само едното му платно, защото наоколо не подухваше ни най-лек ветрец. От кораба се носеха музика и песни, а когато се стъмни, там светнаха стотици разноцветни фенери. Русалката доплува до самото прозорче на една каюта и винаги когато вълните я подигаха, тя надникваше вътре през хубавите огледални прозорци и виждаше много нагиздени хора. Ала най-хубав от всички беше един млад княз с черни очи и мургаво лице. Той навярно нямаше повече от шестнайсет години. Тъкмо днес празнуваха рождения му ден и затова на кораба ки¬пеше такова веселие. На палубата танцуваха моряци и когато князът отиде при тях, стотици ракети се извиха във въздуха и около кораба стана светло като ден. Малката русалка се уплаши и бързо се гмурна във водата. Но скоро тя подаде отново глава и тогава й се стори, че всички звезди на небето са паднали при нея във водата. Никога досега тя не бе виждала такова вълшебно зрелище. Големи слънца се вър¬тяха около нея, прекрасни огнени риби изхвръкнаха в синия въздух и всичко туй се оглеждаше в бистрата неподвижна вода. На самия кораб пък беше толкова светло, че там можеше да се види дори игла. О, колко хубав беше младият княз! С усмивка той стискаше ръцете на всички, а музиката гърмеше сред чудната нощ.
Ставаше вече късно, но малката морска русалка не можеше да откъсне очи от кораба и хубавия момък. Разноцветните фенерчета из¬гаснаха, нямаше вече ракети из въздуха, топовните гърмежи бяха престанали. Само долу под водата се чуваше някакъв глух шум. Ала русалката продължаваше да се люлее върху вълните и да гледа през прозорците на каютата.
Но ето духна вятър и заклати кораба. Едно след друго платната започнаха да се издуват. Вълните ставаха все по-големи, по небето плъзнаха черни облаци, в далечината заблестяха светкавици. Идеше страшна буря и моряците бързаха да приберат платната. Корабът се разлюля като черупка в развълнуваното море. Вълните растяха като големи черни планини и сякаш искаха да съборят високите мачти, ала корабът плаваше като лебед между тях и възлизаше отново върху гребена им. За малката русалка такова плуване беше твърде приятна разходка, но хората от кораба мислеха иначе. Корабът скърцаше и пращеше, дебелите му дъски се огъваха под напора на вълните. Главната мачта се пречупи като тръстика и тогава корабът полегна на една страна и започна бързо да се пълни с вода. Едва сега русалката разбра, че хората са в опасност. Тя сама трябваше да се пази от дъските и дърветата, които плаваха из водата. От време на време настъпваше такава тъмнина, че нищо не можеше да се види. Когато пък блеснеше светкавица, наоколо ставаше тъй светло, че се виждаше ясно всичко на кораба. Но русалката търсеше с очи само младия княз и когато корабът се разби, тя видя как той потъва във водата.
Отначало малката русалка дори се зарадва, че князът отива при нея на дъното. Ала тя си припомни веднага, че хората не могат да живеят във водата и че той ще стигне мъртъв пред палата на баща й. Не, той не биваше да умре! И тя заплува между дъските и дърветата, като забрави, че те могат да я смажат. Русалката ту се гмуркаше надолу, ту се издигаше отново над вълните, докато най-сетне стигна до давещия се човек, който не можеше да се държи повече над водата. Ръцете и нозете му бяха изгубили сили, хубавите му очи се бяха затворили. Той щеше да умре, ала русалката го обгърна с ръце. Тя го издигна над водата и се остави на волята на вълните да я носят с него, където си искат.
На сутринта бурята утихна, ала от кораба не бе останало нито следа. Слънцето изгря из водата, пурпурно и бляскаво. Бледното лице на княза се обагри с лека руменина, ала очите му стояха все още затворени. Малката русалка го целуна по високото хубаво чело и отметна назад влажните му коси. Стори й се, че младият човек прилича на мраморния момък в нейната градина. Тя го целуна още веднъж, обхва¬ната от силното желание да го съживи.
Тогава русалката съгледа наблизо твърда земя с високи синкави планини, по чиито върхове светеше бял сняг, сякаш отгоре почиваха ята лебеди. Долу край брега растяха прекрасни зелени гори, а пред тях се издигаше някаква голяма бяла постройка. В градината й растяха лимонови и портокалови дървета, а край вратите се виж¬даха високи палми. Там морето образуваше малък залив, който беше тих, но много дълбок. Точно на това място до скалата, покрита с бял пясък, доплува русалката с младия княз. Тя го сложи на пясъка, ка¬то повдигна главата му, за да го огреят топлите слънчеви лъчи.
В същото време в бялата постройка забиха камбани и в градина¬та влязоха много млади момичета. Тогава русалката заплува назад, скри се зад няколко високи камъка, които стърчаха над водата, и по¬кри косите и гърдите си с морска пяна, за да не вижда никой лицето й. Оттам тя следеше какво става с момъка.
Скоро при скалата дойде едно младо момиче. Отначало тя сякаш се уплаши много, но страхът му трая само миг. Момичето извика хора и русалката видя как князът се събуди и се усмихна любезно на всички наоколо. Той не се усмихна само на малката русалка, защото не знаеше, че тя му бе спасила живота. Туй я много огорчи и ко¬гато заведоха момъка в голямото здание, русалката се гмурна натъ¬жена в морето и се върна в палата на баща си.
И по-рано русалката беше тиха и замислена, но от тоя ден нататък тя стана още по-мълчалива. Нейните сестри я питаха какво е видяла първия път, когато е излязла на морската повърхност, ала тя не им казваше нищо.
Неведнъж след това русалката отиваше ту сутрин, ту вечер на мястото, дето остави младия княз. Тя гледаше как узряват плодовете в градината и как хората ги берат. Тя гледаше как белият сняг се топи по планинските върхове, но не виждаше княза — и винаги когато се върнеше в къщи, ставаше още по-тъжна. Русалката имаше само една утеха — да седи в своята градинка и да прегрьща хубавата мраморна статуя, която приличаше на младия човек. Тя престана да се грижи за цветята си. Те пуснаха корени като в пущинак по всич¬ки пътечки и вплетоха тъй гъсто стеблата и листата си в клоните на дърветата, че в градината стана съвсем тъмно.
Най-сетне русалката не можа да се стърпи и разказа на една от сестрите си всичко. Това узнаха веднага и другите й сестри, а така също и още две-три русалки, но те не обадиха никому тайната освен на най-близките си другарки. Една от тях познаваше княза. Тя също беше видяла празника на кораба и разправи откъде е хубавият момък и де се намира родината му.
— Хайде, сестрице, води ни! — рекоха й другите русалки, като се прегърнаха и заплуваха към онова място, дето се издигаше палатът на княза.
Тоя палат беше изграден от блестящ жълтеникав камък и имаше широки мраморни стълби, една от които слизаше право в морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покривите, а между колоните, които ограждаха цялата постройка, имаше мраморни фигури — също като живи. През бистрите стъкла на високи прозорци се виждаха разкошни зали със скъпи копринени завеси и килими, а стените бяха украсени с такива чудни картини, че да ти е драго да ги гледаш. Посред най-просторната зала имаше голям водоскок. Струите му стигаха чак до стъкления покрив на тавана, през който слънчевите лъчи падаха върху водата и върху прекрасните растения около водоскока.
Сега малката русалка знаеше къде живее князът и често пъти привечер започна да идва тук сама. Тя се приближаваше до сушата много повече от сестрите си и дори се осмели да плува нагоре по тесния канал под великолепния балкон, който хвърляше дълга сянка върху водата. Там тя дълго седеше и гледаше младия княз, който мислеше, че е съвсем сам на лунната светлина.
Понякога вечер момъкът се разхождаше под звуците на музика във великолепна лодка, украсена със знамена. Тогава русалката поглеждаше из зелената трьстика и когато вятърът развееше нейното дълго сребърно було, ония, които го виждаха отдалеч, си мислеха, че туй е лебед с разперени криле.
Често пъти нощем, когато рибари със запалени факли ловяха риба в морето, русалката слушаше техните разкази за добрината на младия княз и се радваше, че беше спасила живота му. Тя си спомни колко силно бе притискала главата му до гърдите си и колко горещо го бе целувала тогава. А той нищо не знаеше за това й дори насън не можеше да си спомни за нея.
Всеки ден хората й ставаха по-мили, всеки ден се усилваше же¬ланието й да живее между тях на земния свят, който й се струваше много по-голям от подводния. Та нали хората можеха да преплават морето с корабите си и да се качват по планините по-високо от обла¬ците. А земите, които те владееха, се разстилаха с полята и горите си по-далеч, отколкото виждаха очите й. И имаше още много неща, които тя искаше да узнае, ала сестрите й не можеха да отговорят на всичко.
Затова русалките отидоха при старата си баба, която познаваше много добре света над водата.
— Ако хората не се удавят, могат ли да живеят вечно? — попита малката русалка. — Не умират ли и те като нас?
— Да, те също умират, даже животът им е по-къс от нашия. Ние можем да живеем триста години, но когато умрем, превръщаме се във водна пяна и нямаме дори гробища, за да отиват там нашите роднини.
— Аз на драго сърце бих дала всичките триста години на тукашния си живот, стига само да стана за един ден човек! — рече тъжно русалката.
— Я по-добре не мисли за това — каза бабата. — Тук ние си жи¬веем много по-хубаво и сме по-щастливи, отколкото хората на земята.
— Значи аз ще умра и ще се превърна на проста пяна? Няма да чувам песента на вълните, няма да виждам повече моите мили цветя и червеното слънце? Мигар нищо не може да се направи, за да получа човешка душа?
— Не — отвърна бабата. — Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и майка му, ако всичката му обич и всичките му мисли принадлежат само на теб и ако той ти обещае вечна вярност, само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешко блаженство. Той ще ти даде Душа, но ще запази и своята. Ала това никога не се случва. Туй, което тук в морето се смята за много хубаво — рибята опашка, — там, на земята, се струва на всички много грозно. Такъв чуден вкус имат земните хора: за да бъдат хубави, те бездруго трябва да при¬тежават две смешни подпорки, наречени крака.
Малката русалка въздъхна и погледна натъжено своята опашка.
— Бъди доволна от съдбата си! — каза баба й. — По-добре да пеем и се веселим през тия триста години, които са ни определени за живот. Това време наистина не е малко. После ще ни бъде приятно и да си починем. Тая нощ в нашия палат ще има бал.
Наистина балът беше необикновен. Такава забава не можеше да стане на земята. Стените и таванът на голямата танцувална зала бяха направени от дебело, ала прозрачно стъкло. Безброй грамадни рако¬вини, розови и зелени, стояха край двете страни на залата и изригваха сини огньове, които осветяваха не само вътрешността, но блестяха и през стените, тъй че цялото море наоколо беше силно осветено. Виж¬даха се всички риби — големи и малки, — които идваха до стъклените стени. На някои риби люспите бяха пурпурно червени, на други изглеждаха златни и сребърни. По средата на залата течеше широк шумен поток и в него морските кавалери и дами танцуваха под звуците на собствените си чудни песни. Такива прекрасни гласове хората нямат. Малката морска русалка пееше най-хубаво и всички й ръкопляскаха с ръце и с опашки. За миг тя усети в сърцето си голяма радост. Тя знаеше, че никой няма по-хубав глас от нея — нито в морето, нито на земята. Ала скоро русалката си спомни пак за земния свят и не можеше вече да се откъсне от мислите си за хубавия княз, не можеше да прогони тъгата си, че няма човешка душа. Незабелязана от никого, тя излезе от бащиния си палат и докато другите се веселяха, тя седеше натъжена в своята малка градинка. Изведнъж русалката чу над водата звуци от рог и си помисли : „Ето, той се разхожда сега там горе — тоя, който ми е по-скъп от баща и от майка, тоя, за когото мисля непрестанно и в чиито ръце с радост бих отдала цялото щастие на моя живот. Аз бих се решила на всичко, стига само да спечеля любовта му и да се сдобия с човешка душа. Докато сестрите ми играят в татковия палат, аз ще ида при морската магьосница, от която винаги съм се страхувала. Може би тя ще ми даде някакъв съвет и ще ми помогне.” И малката морска русалка излезе от градинката си и заплува към шумния водовъртеж, зад който живееше магьосницата. Досега тя никога не бе плувала по тоя път. Тук не растяха нито цветя, нито морска трева — само голо пясъчно дъно се разстилаше до самия водовъртеж, дето водата кръжеше със страшен рев като воденично колело и завличаше в дълбочината всичко, що попаднеше в нея. Русалката трябваше да мине през тоя грозен водовъртеж, за да влезе във владенията на морската магьосница. Оттам нататък пътят водеше през топли извори, из които клокочеше кал и които магьосницата наричаше свои торфени блата. Зад тях се намираше нейната къща посред една вълшебна гора: всички дървета там бяха полипи, сиреч наполовина животни, наполовина растения. Те изглеждаха като стоглави змейове, израснали из Земята. Клоните им приличаха на дълги лигави ръце с пръсти като жилави червеи. От корена до върха си полипите мърдаха всичките си стави и всичко, що им попаднеше, те обвиваха силно с ръце и вече не го пущаха. Малката русалка застана пред тях, цяла скована от ужас. Сърцето й тупкаше от страх. Тя беше вече готова да се върне назад, ала изведнъж си спомни за княза и за човешката душа и почувствува нов прилив на решителност. Тя свърза здраво на главата си дългите си коси, за да не ги уловят полипите, притисна ръце към гърдите си и се стрелна бързо като риба край мръсните полипи, които протягаха към нея жилавите си ръце и пръсти. Тя забеляза, че всеки полип държеше със стотина малки ръце като с железни клещи всичко, що бе успял да хване. Хора, загинали в морето и потънали на дъното, стърчаха с белите си скелети в техните прегръдки. Кормила, сандъци, кости на земни животни — всичко туй те държаха и не пущаха, ала най-страшното бе, че русалката видя в ръцете им дори една малка русалка, която полипите бяха уловили и удушили.
Най-сетне тя доплува до едно голямо блато в гората. Големи тлъсти змии и жаби се търкаляха тук и показваха отвратителните си жълтеникавобели кореми. Посред блатото имаше къща, изградена от белите кости на удавници. Тук седеше морската магьосница и хранеше от устата си една жаба точно тъй, както у нас хранят със захар канарчетата. Отвратителните тлъсти змии тя наричаше свои пиленца и им позволяваше да играят върху широките й надупчени гърди.
— Зная какво ти трябва — рече магьосницата. — Макар желанието ти да е много глупаво, аз все пак ще го изпълня, защото то ще ти донесе нещастие, моя хубава русалко. Ти искаш да се избавиш от своята рибя опашка и да получиш вместо нея две подпорни, с каквито хората си служат при ходене, за да спечелиш любовта на хубавия момък. Но ти не само искаш да спечелиш неговата любов, а да получиш още и човешка душа.
И при тия думи магьосницата се разкисна тъй силно и тъй отвратително, че жабите и змиите изпопадаха изплашени от гърдите й и започнаха да се търкалят по земята.
— Ти идеш тъкмо навреме — продължаваше магьосницата. — Утре След изгрев слънце аз не бих могла да ти помогна чак до края на годината. Аз ще ти приготвя едно питие, с което ти ще отплуваш към земята преди изгрев слънце. Седни на брега и го изпий. Тогава твоята опашка ще се раздели на две части и всяка от тях ще се превърне в това, което хората наричат хубаво краче. Разбира се, ти ще изпиташ от туй силни болки и ще ти се стори, че някой те е разсякъл с остър меч. Всички, които те видят, ще почнат да говорят, че ти си най-прекрасното създание на земята. Ти ще запазиш своя въздушен вървеж и нито една танцувачка в света не ще може да се движи тъй леко като теб. Ала при всяка стъпка, която ще правиш, ще ти се струва, че стъпваш върху остри ножове и нозете ти ще се обливат в кръв. Ако си съг¬ласна да изтърпиш всичко това, готова съм да ти помогна.
— Да — каза малката русалка с треперещ глас и помисли за княза и за човешката си душа.
— Но ти трябва да знаеш — рече бабата, — че щом веднъж получиш човешки образ, не ще можеш да станеш пак русалка и няма да се върнеш никога при сестрите си в бащиния палат. И ако не сполучиш да спечелиш любовта на княза дотолкова, че той да забрави заради тебе баща си и майка си, да се привърже към тебе с душата и тялото си и да те вземе за своя жена, ти не ще получиш човешка душа. Още на другия ден след сватбата му с друга жена твоето сърце ще се пръсне и ти ще станеш морска пяна.
— Съгласна съм! — каза русалката и побледня като мъртвец.
— Ала ти трябва да възнаградиш и мен — продължаваше магьосницата. — И туй ще ти струва твърде скъпо. Ти имаш най-прекрасния глас в цялото подводно царство и, разбира се, мислиш с него да омагьосаш момъка. Ала тоя глас ти ще трябва да дадеш на мен. За скъпото си питие аз искам най-хубавото, което имаш. Нали аз ще влея в това питие капки от моята кръв, за да бъде то остро като меч.
— Но ако ти ми вземеш гласа — рече малката морска русалка, — тогава какво ще ми остане?
— Прекрасното ти лице — отвърна магьосницата, — твоят въздушен вървеж и твоите говорещи очи. Това е достатъчно, за да се омагьоса едно човешко сърце. Е как, да не ти е минало вече желанието? Изплези езичето си, аз ще го отрежа и ти ще получиш чудотворното питие.
— Тъй да бъде — каза русалката и магьосницата приготви котлето, за да свари вълшебното си питие.
— Чистотата е хубаво нещо — рече тя и изтърка котлето със змии, които свърза в голям възел. Сетне одраска гърдите си и вля в котлето няколко капки от своята черна кръв. Дигна се пара и в нея се очертаха най-чудновати образи.
Всяка минута магьосницата хвърляше все нови неща в котлето и когато то завря, човек можеше да помисли, че плаче някой крокодил. Най-сетне питието беше готово. То беше прозрачно като най-бистрата вода.
— Ето, вземи го — извика магьосницата и отряза езика на малката морска русалка.
Русалката онемя и не можеше вече нито да пее, нито да говори.
— Ако полипите искат да те хванат, когато се връщаш през гората — каза магьосницата, — пръсни им само една капка от това питие и ръцете и пръстите им ще се пръснат веднага на хиляди късчета.
Ала малката морска русалка не почувствува нужда да си послужи с това средство. Полипите сами се дърпаха уплашено от нея, щом съглеждаха прозрачното питие, което светеше в ръцете й като ясна звезда. Така русалката бързо преплува гората, блатото и шумния водовъртеж.
Насреща й се виждаше вече бащиният палат. В голямата танцу-вална зала факлите бяха изгаснали. Изглеждаше, че там всички спяха дълбоко. Но тя не смееше да влезе при домашните си, защото беше няма и се готвеше да ги напусне завинаги. Сърцето й се сви от болка. Русалката се промъкна тихичко в градината, откъсна по едно цветче от всяка леха на сестрите си, изпрати хиляди въздушни целувки на бащината си къща и се издигна на повърхността на тъмносиньото море.
Слънцето не беше изгряло, когато тя видя палата на княза и се изкачи по великолепната мраморна стълба. Месецът ръсеше чудно сияние. Русалката изпи горчивото, парливо питие на магьосницата и почувствува като че двуостър меч прониза нежното й тяло. Тя падна в несвяст и се простря като мъртва. Когато слънчевите лъчи целунаха морето, русалката се пробуди и усети остра болка. Ала пред нея стоеше хубавият княз. Той впи в нея черните си като въглени очи, а тя наведе поглед. Едва сега русалката забеляза, че рибята й опашка бе изчезнала и че на нейно място се белееха най-хубавите крачета, каквито можеше да има едно момиче. Но русалката беше съвсем гола и затова се покри с дългите си прекрасни коси.
Князът я попита коя е тя и как е попаднала тук, ала русалката му отвърна само с кротък и тъжен поглед, защото не можеше да приказва. Тогава момъкът я хвана за ръка и я заведе в палата си. Както й бе предсказала магьосницата, русалката изпитваше при всяка стъпка такава болка, сякаш стъпваше върху остри игли и ножове. Ала тя търпеше с радост всичко. Лека като перце, вървеше под ръка с княза и той, както и всички други, се любуваше на нейния чуден, въздушен вървеж.
Нагиздиха русалката в скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Тя беше най-хубава от всички в палата, но беше няма и не можеше нито да говори, нито да пее. Прекрасни девойки, облечени в злато и коприна, дойдоха и запяха пред момъка и родителите му. Една от тях пееш най-хубаво от всички и момъкът й ръкопляскаше и й се усмихваше. Мъчно стана на бедната морска русалка. Тя знаеше, че бе пяла много по-сладко от другите, и си мислеше: „О, ако той знаеше, че заради него пожертвувах завинаги гласа си!”
След пеенето девойките започнаха да танцуват под звуците на чудна музика. Тогава и русалката издигна хубавите си бели ръце, застана на върха на пръстите си и се понесе из залата в чудна игра, каквато дотогава никой не бе виждал. При всяко нейно движение хубостта й изпъкваше по-ясно, а очите й говореха много повече на сърцето, отколкото всички песни на девойките.
Всички бяха доволни и радостни. Ала най-доволен беше князът, който нарече русалката своя малка намереница. И русалката танцуваше и танцуваше, макар че всеки път, когато нозете й докосваха земята, тя изпитваше нетърпима болка, сякаш вървеше по остри ножове. Момъкът й каза, че тя ще остане завинаги при него и ще спи пред вратата му на кадифени възглавници.
По негово желание й ушиха мъжки дрехи, за да може тя да ходи на езда с него. Заедно бродеха те из благоуханни гори, където зелените клончета докосваха раменете им и малките птички пееха сред свежите листа. Заедно се изкачваха по високи планини и макар че неж¬ните нозе на русалката се обливаха в кръв, тя се смееше и с радост следваше момъка там, дето се рееха само облаци като птичи ята, които отлитат в чужди страни.
Нощем, когато всички в палата спяха, русалката излизаше на широката мраморна стълба. Приятно й беше да потапя изранените си нозе в студената морска вода, която ги разхлаждаше и облекчаваше парливата болка. Тогава русалката си спомняше за своите близки на моркото дъно.
Една вечер нейните сестри плуваха ръка за ръка край това място. Те пееха тъжни песни. Русалката им кимна с глава, сестрите я познаха и започнаха да й разказват колко много е натъжила тя всички. На следната нощ сестрите й дойдоха пак при нея, а веднъж тя видя в далечината и старата си баба, която години наред не бе излизала на морската повърхност, видя и баща си — морския цар — с корона на главата. Те протягаха ръце към нея, но не смееха да дойдат тъй близо до сушата, както сестрите й.
Всеки ден князът се привързваше все повече към малката русалка. Той я обичаше, както се обича добро дете, но да я направи своя жена — това и на ум не му идваше. А тя трябваше да стане негова жена, за да получи човешка душа и да не се превърне в морска пяна още на другата сутрин след сватбата му.
— Мигар ти ме обичаш повече от всички? — говореха сякаш очите на малката морска русалка, когато той я хващаше за ръцете и я целуваше по хубавото чело.
— Да, ти си ми най-скъпа от всичко — отвръщаше князът, — защото имаш добро сърце. Ти си ми вярна повече от всички други и приличаш на едно младо момиче, което видях веднъж и което навярно никога няма да видя. Аз бях на един кораб, който се разби в бурята. Вълните ме изхвърлиха на брега близо до някакъв манастир, дето живееха няколко млади момичета. Най-младото от тях ме намери на брега и ми спаси живота. Аз го видях само два пъти и то е едничкото, което бих могъл да залюбя. Но ти приличаш на него и почти изместяш неговия образ от сърцето ми. Онова момиче е обречено на манастира и затова моята щастлива съдба ми изпрати тебе. С тебе никога не ще се разделим.
„Ах, той не знае, че аз му спасих живота! — мислеше русалката. — Аз го пренесох в гората край манастира. Аз седях, покрита с морска пяна, и гледах дали не ще дойдат хора. Да, аз познавам оная прекрасна девойка, която той обича повече от мене.” — И русалката въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче. Князът каза, че момичето принадлежи на манастира. То никога не ще се върне в света и те няма да се срещнат. А тя живее при него, вижда го всеки ден, тя го обича и би му дала целия си живот.
Ала ето разнесе се мълва, че князът ще се ожени за хубавата царкиня от съседното царство. С него щели да пътуват много придружници. А русалката клатеше глава, като слушаше тия разговори, и се усмихваше, защото отгатваше най-добре мислите на княза.
— Аз трябва да замина — каза й той. — Аз трябва да видя хубавата царкиня. Такава е волята на родителите ми. Но те не ще ме на¬карат да се оженя насила за нея. Тя не прилича на оная чудна хубавица от манастира, на която ти тъй много приличаш. Ако някога трябва да се оженя, ще взема само теб за жена, мое мило намерениче с говорещи очи.
И князът целуваше кораловите й устни, милваше дългите й прекрасни коси и притискаше главата си към гърдите й. А в сърцето на русалката пламваше надежда за човешко щастие и за човешка душа.
— Нали ти не се страхуваш от морето, мое нямо дете? — попита я той, когато те стояха заедно на палубата на великолепния кораб, който ги отнасяше към съседното царство. И князът й разказваше за бурите и за спокойното море, за чудните морски риби и за това, което водолазите виждат в дълбочината на морето. А тя слушаше с усмивка разказите му, защото знаеше най-добре от всички какво става на морското дъно.
През една светла, лунна нощ, когато всички на кораба спяха освен кормчията, русалката седна на борда и се загледа долу в прозрачната вода. Стори й се, че вижда палата на баща си. Високо горе стоеше нейната стара баба със сребърна корона на главата и гледаше през водата носа на кораба. Ала ето че сестрите й изплуваха на повърх-ността. Те гледаха тъжно и кършеха белите си ръце. Тя им кимна с глава и поиска да им разкаже колко е щастлива. Но в тоя миг до нея се приближи един моряк от кораба и сестрите й се гмурнаха веднага в дълбочината. Морякът пък помисли, че бялото, що е видял да плава над водата, е било морска пяна.
На следната сутрин корабът влезе в пристанището на великолепната столица на съседното царство. Всички камбани биеха. От високите кули се разнасяха тръбни звуци, а войниците с развети знамена и със святкащи щикове се строиха в редица, за да посрещнат княза. Всеки ден имаше нови тържества. Ала царкинята още не беше дошла в града. Разправяха, че тя се възпитавала някъде далеч, където изучавала всички добродетели. Най-сетне тя пристигна. Малката морска русалка гореше от нетърпение да види дали наистина царкинята е тъй хубава и от пръв поглед трябваше да признае, че по-прекрасно създание от нея никога не бе виждала. Кожата на младото момиче бе нежна и прозрачна, а изпод дългите му тъмни клепки светеха тъмносини кротки очи.
Князът прегърна заруменялата си годеница.
— О, аз съм много щастлив! Това, за което не смеех дори да меч¬тая, се изпълни сега! — И като се обърна към русалката, добави: — Аз зная, че ти ще се зарадваш на щастието ми, защото ме обичаш най-много от всички тук.
Русалката целуваше ръката на княза и й се струваше, че сърцето й вече се пръска от мъка. Нали на другата сутрин тя трябваше да се превърне в морска пяна.
Отново се разнесе камбанен звън. Вестители тръгнаха из града да разгласят сред народа новината за сватбата. В черквите димеше тамян из скъпоценни кандилници. Младоженецът и невястата си подадоха ръце. Малката морска русалка, облечена в злато и коприна, държеше роклята на невястата. Ала тя не чуваше празничната музика, не виждаше тържествения обред. Тя мислеше само за смъртта, която я очакваше, и за всичко, що бе изгубила на тоя свят. Още същата вечер младоженците се запътиха към кораба. Гърмяха топове, развяваха се знамена, а в средата на кораба се издигаше скъпа палатка от злато и пур¬пур, с великолепни възглавници. Тук младоженците трябваше да прекарат тихата прохладна нощ. Вятър наду платната и корабът заплава леко и бавно през прозрачното море. Когато мръкна, запалиха разноцветни фенери. Моряците заиграха весело на палубата. Русалката си спомни оная вечер, когато изплува за пръв път на повърхността на морето и видя същото великолепие. И тя се завъртя и затанцува с дру-гите. Тя се носеше по палубата като подгонена лястовичка, а наоколо се чуваха възторжени похвали. Никога досега русалката не бе танцувала тъй хубаво. Наистина нежните й нозе се прорязваха сякаш от остри ножове, ала тя не усещаше никаква болка, защото болката в сърцето й беше много по-остра. Тя знаеше, че вижда за последен път княза, заради когото бе напуснала семейство и родина, бе жертвувала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за които той нищо не знаеше. Тая нощ тя за последен път дишаше с него един въздух, гледаше дълбокото море и звездното небе. Сега я чакаше вечна нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога вече не можеше да има.
А върху кораба дълго след полунощ кипеше веселба. Русалката се смееше и танцуваше с горчива мъка в сърцето. Момъкът целуваше хубавата си жена, която милваше черните му коси, и двамата влязоха ръка за ръка в прекрасната палатка.
На кораба настана тишина. Само кормчията стоеше при корми¬лото. Малката морска русалка се облегна с ръце върху борда на кораба и се загледа на изток, откъдето трябваше да изгрее слънцето. Тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Ала изведнъж из дълбините на морето изскочиха нейните сестри. Те бяха също тъй бледни като нея. Дългите им прекрасни коси не се развяваха вече от вятъра — те бяха отрязани.
— Ние ги дадохме на магьосницата, за да те спасим и да не те оставим да умреш тая нощ. А тя ни даде ето тоя нож. Виж колко е остър! Преди да изгрее слънцето, ти трябва да го забиеш в сърцето на княза и когато неговата топла кръв опръска твоите крака, те отново ще станат рибя опашка и ти ще се превърнеш пак в русалка, ще слезеш при нас на дъното на морето и ще изживееш своите триста години, преди да станеш мъртва солена пяна върху морската повърхност. Бързай! Един от двама ви трябва да умре преди изгрев слънце. Нашата стара баба тъжи непрестанно за тебе и белите й коси опадаха от скръб, както паднаха нашите под ножицата на магьосницата. Убий княза и се върни при нас! Побързай! Виждаш ли червената черта там на небето? След няколко минути слънцето ще се покаже и ти ще умреш.
Сестрите въздъхнаха дълбоко-дълбоко и се скриха под водата. Малката морска русалка дръпна пурпурната завеса пред входа на палатката и видя хубавата невяста, която бе склонила глава върху гърдите на княза. Тя се наведе над момъка, целуна го по челото, погледна небето, където утринната заря се разгаряше все по-силно и по-силно, погледна острия бляскав нож и отново впи поглед в княза, който шепнеше в съня си името на младата си жена. И ръката, която държеше ножа, потрепера… С бързо движение русалката го захвърли надалеч в озарените от червена светлина вълни. Още веднъж русалката погледна с угаснали очи княза, сетне се хвърли от кораба в морето и мигом почувствува как тялото й се разтапя на пяна.
Ето, слънцето изгря над морето. Топлите му лъчи огряха студената мека пяна и малката морска русалка не усещаше смъртта. Тя видя ясното слънчице и над главата й се понесоха стотици чудни, прозрачни същества. През тях тя можеше да различава белите платна на кораба и румените облаци по небето. Гласовете им бяха тъй сладки и тъй нежни, че ничие човешко ухо не можеше да ги чуе — също тъй, както ничие човешко око не можеше да види вълшебните същества. Те летяха без криле из въздуха — само с лекотата си. Сега русалката забеляза, че и тя има също такова тяло като тях и че все повече и повече се отделя от морската пяна.
— Къде ли съм попаднала? — попита тя. Гласът й прозвуча тъй неуловимо и нежно, както гласовете на чудните същества.
— При дъщерите на въздуха — отвърнаха съществата. — Русалките нямат човешка душа и могат да я спечелят само с човешка любов. Техният вечен живот е във властта на друг. Дъщерите на въздуха също нямат човешка душа, но те могат да я заслужат с добри дела. Ние летим в топлите страни, където задушният, зноен въздух убива хората, и носим там благодатна прохлада. Ние пръскаме из въздуха уханието на цветята и даваме на хората утеха и изцеление. Ако в продължение на триста години ние вършим добри дела, тогава ще бъдем надарени с безсмъртна душа. Ти, малка, клета русалко, се стремеше към същото. Ти страда и търпя, възнесе се в царството на въздушните духове и след триста години можеш сама, с добри дела, да придобиеш безсмъртна душа.
Малката русалка вдигна светналия си поглед към слънцето и за пръв път очите й се наляха със сълзи. В това време на кораба настана отново оживление. Русалката видя как князът и хубавата му жена я търсят навсякъде. Те гледаха тъжно пяната, която бягаше по вълните, сякаш знаеха, че русалката се е хвърлила в морето. И тогава русалката невидимо целуна челото на хубавицата, усмихна се на княза и за¬едно с останалите дъщери на въздуха се издигна към розовите облаци, които плаваха по небето.
— След 300 години тъй ще се възнесем в царството небесно.
— А може и по-рано! — прошепна една от дъщерите на въздуха. — Невидими ще долетим в къщите на хората, дето има деца, и ако намерим там някое дете, което радва родителите си и е достойно за тяхната обич, ние ще се усмихнем и тристагодишното ни блуждаене ще се намали с една година. Ако пък срещнем лошо, непослушно дете, тогава ще заплачем от мъка и всяка сълза ще добави по един ден към дългия срок на нашето изпитание.

Малката русалка

Далече, далече в откритото море водата е синя като листата на най-хубавия синчец и прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока — толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население.
Защото ние не трябва да си мислим, че на морското дъно има само бял пясък. Не, там растат най-чудни дървета и растения, които имат толкова гъвкави листа и стъбла, че при най-малкото поклащане
на водата мърдат като живи. Между клоните се гмуркат големи и малки риби, както у нас на земята прелитат птички по дърветата. На най-дълбокото място пък се издига палатът на морския цар. Стените му са коралови, високите му островърхи прозорци са направени от най-чист кехлибар, а покривът е от раковини, които ту се отварят, ту се затварят — според течението на водата. И туй изглежда великолепно, защото в раковините се крият прекрасни бисери, всеки от които може да служи за украса.
От дълги години вече морският цар беше вдовец, затова за домакинството му се грижеше неговата стара майка. Тя беше умна жена, но се гордееше много с високия си произход. Поради тая причина тя носеше на опашката си двайсет охльова, когато на другите знатни госпожи бе позволено да носят само шест. Разбира се, за всичко дру¬го тя заслужаваше похвала, особено за грижите си по своите внучки — малките морски русалки. Те бяха шест и всички бяха хубавици, ала най-малката беше най-хубава: кожата й бе чиста, нежна и прозрачна като розов листец, очите й — сини като дълбокото море. Но както всички други русалки и тя нямаше нозе и тялото й свършваше с рибя опашка. Малките русалки можеха да играят цял ден из палата в големите зали, по чиито стени растяха жълти цветя. Големите кехлибарени прозорци се разтваряха широко и тогава в залата идваха риби — също както лястовичките идват при нас, когато отворим лете прозорците. Ала там рибите отиваха право при русалките, ядяха от ръцете им и им позволяваха да ги милват.
Пред палата се простираше голяма градина с огненочервени и ясносини дървета. Техните плодове блестяха като злато, а цветовете — като буен пламък. Почвата, върху която растяха тия дървета, беше от най-ситен пясък, който изглеждаше синкав като горяща сяра. Изобщо всяко нещо на морското дъно имаше някаква особено синкава отсенка, та човек можеше да помисли, че се намира не в морето, а високо във въздуха, където гледа небе и отгоре, и отдолу. Когато времето е тихо, от дъното на морето се вижда дори слънцето. Тогава то изглежда като пурпурно цвете, из чиято чашка бликат потоци светлина.
Всяка от русалките имаше в градината по едно свое кътче, където можеше да копае и да сади цветя, когато си иска. Една от тях си беше направила цветна леха във форма на кит, друга искаше нейната леха да прилича на мъничка морска русалка. Най-малката пък изкопа своята леха, кръгла като слънцето, и посади в нея червени като слънцето цветя. Тя беше странно дете — тиха и замислена. Докато нейните сестри се радваха на разни любопитни неща, паднали при тях от разбитите кораби — тя освен яркочервените си цветя, прилични на слънцето, обичаше само една хубава мраморна статуя, изобразяваща прекрасен момък. Статуята бе чудесно изработена от бял мрамор и беше паднала на морското дъно след едно корабокрушение. Малката русалка посади около тая статуя червена плачеща върба, която израсна във великолепно дърво. Прекрасните й клони се свеждаха над мраморния момък и стигаха до синкавото пясъчно дъно, дето сянката им изглеждаше теменужна. Корените и върхът на върбата сякаш си играеха помежду си и искаха да се целунат. Нямаше по-голямо удоволствие за русалката от това да слуша приказки за хората, които живееха горе, над морето. Нейната стара баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Ала най-много й харесваше туй, че на земята цветята ухаят, когато на морското дъно те бяха без мирис, че горите там са зелени и рибите, които се виждат по тамошните дървета, пеят тъй силно и тъй хубаво, че човек ги слуша прехласнат. Бабата наричаше риби малките птички, защото иначе русалката не можеше да я разбере. Да, тя никога не бе виждала птици.
— Когато навършите петнайсет години — каза баба й, — ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунна светлина по скалите и да гледате плаващите край вас големи кораби. Тогава ще видите също гори и градове.
На следната година една от сестрите навършваше петнайсет години. Всички останали бяха с година по-малки една от друга, тъй че най-малката трябваше да чака пет години, за да изплува из морското дъно и да види какво става на земята. Ала всички сестри обещаваха да си разкажат една на друга това, което ще видят в първия ден, а също и туй, което най-много ще им хареса, защото тяхната баба не им приказваше много, а пък имаше толкова неща, които трябваше да се узнаят по-отблизо.
Нито една от русалките не гореше тъй силно от нетърпение да изплува на морската повърхност, както най-малката — същата оная, която трябваше да чака най-много и която беше винаги тиха и замислена. Често пъти нощем тя стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, из която пляскаха с опашки и перки рибите. Тя виждаше месечината и звездите, които наистина изглеждаха твърде бледни, но затова пък много по-големи, отколкото ги виждаме ние. Ако някога под тях минеше облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над главата й, или кораб, пълен с хора. А на хората, разбира се, и на ум не им идваше, че под тях на морското дъно живее прекрасна малка русалка, която простира белите си ръчички към кормилото.
Най-сетне най-голямата сестра навърши петнайсет години и получи позволение да излезе на морската повърхност.
Когато се върна в морето, нейните разкази нямаха край. Ала най-хубавото, както каза тя, е да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип и да гледаш големия крайбрежен град, дето святкат безброй свещи като звезди, да слушаш, музика и шум от коли и хора, да се радваш на многобройните камбанарии и кули и да се вслушваш в камбанния звън.
И тъй като всичко това беше недостъпно за най-малката сестра, тя желаеше много повече от другите да го види със собствените си очи. О, как жадно слушаше тя думите на сестра си й късно вечер, когато малката русалка стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, тя си представяше големия град с всичкия му шум и движение и тогава й се струваше, че звънът на черков¬ните камбани стига чак до нея — на дъното на морето.
На следната година и втората сестра получи позволение да напусне морското дъно и да плува, където си иска. Тя излезе на повърхността тъкмо в оная минута, когато слънцето залязваше, и тая гледка й се стори най-хубава от всичко. Цялото небе, разказваше сетне тя, блестяло като златно, а облаците… по туй не можело да се опише с думи. Червените и теменужни облаци се носели ту като дълго бяло покривало, ту като ято диви лебеди, които пътували нататък, дето залязвало слънцето. Русалката заплувала насреща им, ала в тоя миг слънцето се скрило и неговото отражение върху морската повърхност и по облаците угаснало.
След една година изплува и третата сестра. Тя беше най-реши¬телна от всички и заплува нагоре по една голяма река, която се вливаше в морето. Чудни зелени хълмове, обкичени с лози, ограждали брега на реката. Кули и великолепни летни къщи се показвали сред прекрасни гори. Русалката слушала как пеели птичките, а слънцето греело толкова силно, че тя трябвало да се гмурка често във водата, за да разхлажда пламналото си лице. В един малък залив русалката съгледала купчина деца. Те били съвсем голи и пляскали с ръце във водата. На русалката се приискало да си поиграе с тях, ала децата побягнали уплашени. Тогава срещу нея изтичало едно малко черно животно — тя не знаела, че това било куче — и залаяло тъй яростно, че русалката се изплашила и заплувала бързо назад в широкото море. Ала въпреки преживения страх тя не могла да забрави великолепните гори, зелените хълмове и хубавите дечица, които можели да плуват във водата, макар да нямали рибени опашки.
Четвъртата сестра не беше толкова решителна. Тя се поразходи из широкото море и после разказа, че там било най-хубаво отвсякъде; наоколо — докъдето окото ти вижда — само море, а небето синее над главата ти като захлупен стъклен звънец. Кораби тя също видяла, но толкова далеч, че й се сторили като чайки. Игриви делфини изскачали във въздуха, големи китове изхвърляли вода из ноздрите си, сякаш наоколо имало стотина водоскоци.
Най-сетне дойде ред и на петата сестра. Нейният рожден ден беше през зимата и затова тя видя туй, което сестрите й не видяха, когато за първи път излязоха на морската повърхност.
Морето имаше зеленикав цвят и по него плаваха големи ледени планини.
Всяка от тях, както разказваше после царкинята, светела като бисер, а по големина надминавала дори кула, построена от хората. Тия планини имали най-различни форми и блестели като елмази. Русалката седнала върху най-високата ледена планина и всички кораби със страх се отдалечавали от това място, дето седяла тя и дето вятърът си играел с нейните дълги коси.
Ала привечер небето се покрило с облаци. Засвяткали мълнии и затрещяла гръмотевица, а морето издигало високо ледените планини, които се откроявали ярко при блясъка на светкавиците. Корабите сгънали платната си, хората тичали по палубите уплашени и смутени. Ала морската русалка седяла спокойно върху плаващата ледена планина и гледала как бялата светкавица бразди на криволици бурното море.
Всяка от сестрите, когато за първи път излизаше над морската повърхност, изпитваше безкрайно щастие при гледката, що се откриваше пред очите й. Но понеже след туй русалките можеха да излизат на повърхността винаги когато си искат, лека-полека те свикнаха с всички гледки. Не мина и месец, сестрите почнаха да казват, че никъде не се чувствуват тъй добре и спокойно, както у дома си, на морското дъно.
Често пъти петте сестри се хващаха за ръце и изскачаха на морската повърхност. Те имаха прекрасни гласове, каквито хората нямат, и когато се дигнеше буря и крушение застрашаваше много кораби, русалките се приближаваха до тях и пееха сладко за хубостите на морското дъно и за напразния страх на хората да слязат долу. Но хората не разбираха думите им и мислеха, че бурята вие. Пък те никога не можеха да видят всички чудеса на морското дъно, защото, когато се разбиеше някой кораб, хората се удавяха и слизаха мъртви в палата на морския цар.
Вечер, когато сестрите излизаха, хванати за ръце, над морската повърхност, най-малката оставаше самичка в кораловия палат и гледаше подире им. Искаше й се да плаче, но русалките не знаят що е сълзи и затова страдат повече.
— Ах, дано навърша по-скоро петнайсет години! — въздишаше тя. — Аз зная, че ще обикна от все сърце света над водата и хората,
които живеят там.
Най-сетне и тя навърши петнайсет години.
— Ето, виждаш ли, и ти стана вече голяма и постигна това, което желаеше — каза баба й. — Ела тук, аз ще те пременя като другите ти сестри!
И тя сложи на главата й венец от бели кринове и завърза на опашката й дванайсет охльова, за да познават всички знатния й произход.
— Ох, боли ме! — рече русалката.
— Така е. Който иска да бъде нагизден, трябва да търпи!
О, тя би захвърлила на драго сърце и премяната си, и тежкия си венец! Червените цветя от нейната градина й прилягаха много повече, ала нямаше що да прави.
— Прощавайте! — извика тя и изплува нагоре, лека и светла ка¬то воден мехур.
Слънцето току-що залезе, когато тя подаде глава над водата. Ала облаците все още светеха в пурпур и злато и в нежнорозовия въздух мигаше вечерницата. Въздухът беше тих и свеж, морето — спокойно. Насреща тя съгледа голям кораб с три мачти. Беше дигнато само едното му платно, защото наоколо не подухваше ни най-лек ветрец. От кораба се носеха музика и песни, а когато се стъмни, там светнаха стотици разноцветни фенери. Русалката доплува до самото прозорче на една каюта и винаги когато вълните я подигаха, тя надникваше вътре през хубавите огледални прозорци и виждаше много нагиздени хора. Ала най-хубав от всички беше един млад княз с черни очи и мургаво лице. Той навярно нямаше повече от шестнайсет години. Тъкмо днес празнуваха рождения му ден и затова на кораба ки¬пеше такова веселие. На палубата танцуваха моряци и когато князът отиде при тях, стотици ракети се извиха във въздуха и около кораба стана светло като ден. Малката русалка се уплаши и бързо се гмурна във водата. Но скоро тя подаде отново глава и тогава й се стори, че всички звезди на небето са паднали при нея във водата. Никога досега тя не бе виждала такова вълшебно зрелище. Големи слънца се вър¬тяха около нея, прекрасни огнени риби изхвръкнаха в синия въздух и всичко туй се оглеждаше в бистрата неподвижна вода. На самия кораб пък беше толкова светло, че там можеше да се види дори игла. О, колко хубав беше младият княз! С усмивка той стискаше ръцете на всички, а музиката гърмеше сред чудната нощ.
Ставаше вече късно, но малката морска русалка не можеше да откъсне очи от кораба и хубавия момък. Разноцветните фенерчета из¬гаснаха, нямаше вече ракети из въздуха, топовните гърмежи бяха престанали. Само долу под водата се чуваше някакъв глух шум. Ала русалката продължаваше да се люлее върху вълните и да гледа през прозорците на каютата.
Но ето духна вятър и заклати кораба. Едно след друго платната започнаха да се издуват. Вълните ставаха все по-големи, по небето плъзнаха черни облаци, в далечината заблестяха светкавици. Идеше страшна буря и моряците бързаха да приберат платната. Корабът се разлюля като черупка в развълнуваното море. Вълните растяха като големи черни планини и сякаш искаха да съборят високите мачти, ала корабът плаваше като лебед между тях и възлизаше отново върху гребена им. За малката русалка такова плуване беше твърде приятна разходка, но хората от кораба мислеха иначе. Корабът скърцаше и пращеше, дебелите му дъски се огъваха под напора на вълните. Главната мачта се пречупи като тръстика и тогава корабът полегна на една страна и започна бързо да се пълни с вода. Едва сега русалката разбра, че хората са в опасност. Тя сама трябваше да се пази от дъските и дърветата, които плаваха из водата. От време на време настъпваше такава тъмнина, че нищо не можеше да се види. Когато пък блеснеше светкавица, наоколо ставаше тъй светло, че се виждаше ясно всичко на кораба. Но русалката търсеше с очи само младия княз и когато корабът се разби, тя видя как той потъва във водата.
Отначало малката русалка дори се зарадва, че князът отива при нея на дъното. Ала тя си припомни веднага, че хората не могат да живеят във водата и че той ще стигне мъртъв пред палата на баща й. Не, той не биваше да умре! И тя заплува между дъските и дърветата, като забрави, че те могат да я смажат. Русалката ту се гмуркаше надолу, ту се издигаше отново над вълните, докато най-сетне стигна до давещия се човек, който не можеше да се държи повече над водата. Ръцете и нозете му бяха изгубили сили, хубавите му очи се бяха затворили. Той щеше да умре, ала русалката го обгърна с ръце. Тя го издигна над водата и се остави на волята на вълните да я носят с него, където си искат.
На сутринта бурята утихна, ала от кораба не бе останало нито следа. Слънцето изгря из водата, пурпурно и бляскаво. Бледното лице на княза се обагри с лека руменина, ала очите му стояха все още затворени. Малката русалка го целуна по високото хубаво чело и отметна назад влажните му коси. Стори й се, че младият човек прилича на мраморния момък в нейната градина. Тя го целуна още веднъж, обхва¬ната от силното желание да го съживи.
Тогава русалката съгледа наблизо твърда земя с високи синкави планини, по чиито върхове светеше бял сняг, сякаш отгоре почиваха ята лебеди. Долу край брега растяха прекрасни зелени гори, а пред тях се издигаше някаква голяма бяла постройка. В градината й растяха лимонови и портокалови дървета, а край вратите се виж¬даха високи палми. Там морето образуваше малък залив, който беше тих, но много дълбок. Точно на това място до скалата, покрита с бял пясък, доплува русалката с младия княз. Тя го сложи на пясъка, ка¬то повдигна главата му, за да го огреят топлите слънчеви лъчи.
В същото време в бялата постройка забиха камбани и в градина¬та влязоха много млади момичета. Тогава русалката заплува назад, скри се зад няколко високи камъка, които стърчаха над водата, и по¬кри косите и гърдите си с морска пяна, за да не вижда никой лицето й. Оттам тя следеше какво става с момъка.
Скоро при скалата дойде едно младо момиче. Отначало тя сякаш се уплаши много, но страхът му трая само миг. Момичето извика хора и русалката видя как князът се събуди и се усмихна любезно на всички наоколо. Той не се усмихна само на малката русалка, защото не знаеше, че тя му бе спасила живота. Туй я много огорчи и ко¬гато заведоха момъка в голямото здание, русалката се гмурна натъ¬жена в морето и се върна в палата на баща си.
И по-рано русалката беше тиха и замислена, но от тоя ден нататък тя стана още по-мълчалива. Нейните сестри я питаха какво е видяла първия път, когато е излязла на морската повърхност, ала тя не им казваше нищо.
Неведнъж след това русалката отиваше ту сутрин, ту вечер на мястото, дето остави младия княз. Тя гледаше как узряват плодовете в градината и как хората ги берат. Тя гледаше как белият сняг се топи по планинските върхове, но не виждаше княза — и винаги когато се върнеше в къщи, ставаше още по-тъжна. Русалката имаше само една утеха — да седи в своята градинка и да прегрьща хубавата мраморна статуя, която приличаше на младия човек. Тя престана да се грижи за цветята си. Те пуснаха корени като в пущинак по всич¬ки пътечки и вплетоха тъй гъсто стеблата и листата си в клоните на дърветата, че в градината стана съвсем тъмно.
Най-сетне русалката не можа да се стърпи и разказа на една от сестрите си всичко. Това узнаха веднага и другите й сестри, а така също и още две-три русалки, но те не обадиха никому тайната освен на най-близките си другарки. Една от тях познаваше княза. Тя също беше видяла празника на кораба и разправи откъде е хубавият момък и де се намира родината му.
— Хайде, сестрице, води ни! — рекоха й другите русалки, като се прегърнаха и заплуваха към онова място, дето се издигаше палатът на княза.
Тоя палат беше изграден от блестящ жълтеникав камък и имаше широки мраморни стълби, една от които слизаше право в морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покривите, а между колоните, които ограждаха цялата постройка, имаше мраморни фигури — също като живи. През бистрите стъкла на високи прозорци се виждаха разкошни зали със скъпи копринени завеси и килими, а стените бяха украсени с такива чудни картини, че да ти е драго да ги гледаш. Посред най-просторната зала имаше голям водоскок. Струите му стигаха чак до стъкления покрив на тавана, през който слънчевите лъчи падаха върху водата и върху прекрасните растения около водоскока.
Сега малката русалка знаеше къде живее князът и често пъти привечер започна да идва тук сама. Тя се приближаваше до сушата много повече от сестрите си и дори се осмели да плува нагоре по тесния канал под великолепния балкон, който хвърляше дълга сянка върху водата. Там тя дълго седеше и гледаше младия княз, който мислеше, че е съвсем сам на лунната светлина.
Понякога вечер момъкът се разхождаше под звуците на музика във великолепна лодка, украсена със знамена. Тогава русалката поглеждаше из зелената трьстика и когато вятърът развееше нейното дълго сребърно було, ония, които го виждаха отдалеч, си мислеха, че туй е лебед с разперени криле.
Често пъти нощем, когато рибари със запалени факли ловяха риба в морето, русалката слушаше техните разкази за добрината на младия княз и се радваше, че беше спасила живота му. Тя си спомни колко силно бе притискала главата му до гърдите си и колко горещо го бе целувала тогава. А той нищо не знаеше за това й дори насън не можеше да си спомни за нея.
Всеки ден хората й ставаха по-мили, всеки ден се усилваше же¬ланието й да живее между тях на земния свят, който й се струваше много по-голям от подводния. Та нали хората можеха да преплават морето с корабите си и да се качват по планините по-високо от обла¬ците. А земите, които те владееха, се разстилаха с полята и горите си по-далеч, отколкото виждаха очите й. И имаше още много неща, които тя искаше да узнае, ала сестрите й не можеха да отговорят на всичко.
Затова русалките отидоха при старата си баба, която познаваше много добре света над водата.
— Ако хората не се удавят, могат ли да живеят вечно? — попита малката русалка. — Не умират ли и те като нас?
— Да, те също умират, даже животът им е по-къс от нашия. Ние можем да живеем триста години, но когато умрем, превръщаме се във водна пяна и нямаме дори гробища, за да отиват там нашите роднини.
— Аз на драго сърце бих дала всичките триста години на тукашния си живот, стига само да стана за един ден човек! — рече тъжно русалката.
— Я по-добре не мисли за това — каза бабата. — Тук ние си жи¬веем много по-хубаво и сме по-щастливи, отколкото хората на земята.
— Значи аз ще умра и ще се превърна на проста пяна? Няма да чувам песента на вълните, няма да виждам повече моите мили цветя и червеното слънце? Мигар нищо не може да се направи, за да получа човешка душа?
— Не — отвърна бабата. — Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и майка му, ако всичката му обич и всичките му мисли принадлежат само на теб и ако той ти обещае вечна вярност, само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешко блаженство. Той ще ти даде Душа, но ще запази и своята. Ала това никога не се случва. Туй, което тук в морето се смята за много хубаво — рибята опашка, — там, на земята, се струва на всички много грозно. Такъв чуден вкус имат земните хора: за да бъдат хубави, те бездруго трябва да при¬тежават две смешни подпорки, наречени крака.
Малката русалка въздъхна и погледна натъжено своята опашка.
— Бъди доволна от съдбата си! — каза баба й. — По-добре да пеем и се веселим през тия триста години, които са ни определени за живот. Това време наистина не е малко. После ще ни бъде приятно и да си починем. Тая нощ в нашия палат ще има бал.
Наистина балът беше необикновен. Такава забава не можеше да стане на земята. Стените и таванът на голямата танцувална зала бяха направени от дебело, ала прозрачно стъкло. Безброй грамадни рако¬вини, розови и зелени, стояха край двете страни на залата и изригваха сини огньове, които осветяваха не само вътрешността, но блестяха и през стените, тъй че цялото море наоколо беше силно осветено. Виж¬даха се всички риби — големи и малки, — които идваха до стъклените стени. На някои риби люспите бяха пурпурно червени, на други изглеждаха златни и сребърни. По средата на залата течеше широк шумен поток и в него морските кавалери и дами танцуваха под звуците на собствените си чудни песни. Такива прекрасни гласове хората нямат. Малката морска русалка пееше най-хубаво и всички й ръкопляскаха с ръце и с опашки. За миг тя усети в сърцето си голяма радост. Тя знаеше, че никой няма по-хубав глас от нея — нито в морето, нито на земята. Ала скоро русалката си спомни пак за земния свят и не можеше вече да се откъсне от мислите си за хубавия княз, не можеше да прогони тъгата си, че няма човешка душа. Незабелязана от никого, тя излезе от бащиния си палат и докато другите се веселяха, тя седеше натъжена в своята малка градинка. Изведнъж русалката чу над водата звуци от рог и си помисли : „Ето, той се разхожда сега там горе — тоя, който ми е по-скъп от баща и от майка, тоя, за когото мисля непрестанно и в чиито ръце с радост бих отдала цялото щастие на моя живот. Аз бих се решила на всичко, стига само да спечеля любовта му и да се сдобия с човешка душа. Докато сестрите ми играят в татковия палат, аз ще ида при морската магьосница, от която винаги съм се страхувала. Може би тя ще ми даде някакъв съвет и ще ми помогне.” И малката морска русалка излезе от градинката си и заплува към шумния водовъртеж, зад който живееше магьосницата. Досега тя никога не бе плувала по тоя път. Тук не растяха нито цветя, нито морска трева — само голо пясъчно дъно се разстилаше до самия водовъртеж, дето водата кръжеше със страшен рев като воденично колело и завличаше в дълбочината всичко, що попаднеше в нея. Русалката трябваше да мине през тоя грозен водовъртеж, за да влезе във владенията на морската магьосница. Оттам нататък пътят водеше през топли извори, из които клокочеше кал и които магьосницата наричаше свои торфени блата. Зад тях се намираше нейната къща посред една вълшебна гора: всички дървета там бяха полипи, сиреч наполовина животни, наполовина растения. Те изглеждаха като стоглави змейове, израснали из Земята. Клоните им приличаха на дълги лигави ръце с пръсти като жилави червеи. От корена до върха си полипите мърдаха всичките си стави и всичко, що им попаднеше, те обвиваха силно с ръце и вече не го пущаха. Малката русалка застана пред тях, цяла скована от ужас. Сърцето й тупкаше от страх. Тя беше вече готова да се върне назад, ала изведнъж си спомни за княза и за човешката душа и почувствува нов прилив на решителност. Тя свърза здраво на главата си дългите си коси, за да не ги уловят полипите, притисна ръце към гърдите си и се стрелна бързо като риба край мръсните полипи, които протягаха към нея жилавите си ръце и пръсти. Тя забеляза, че всеки полип държеше със стотина малки ръце като с железни клещи всичко, що бе успял да хване. Хора, загинали в морето и потънали на дъното, стърчаха с белите си скелети в техните прегръдки. Кормила, сандъци, кости на земни животни — всичко туй те държаха и не пущаха, ала най-страшното бе, че русалката видя в ръцете им дори една малка русалка, която полипите бяха уловили и удушили.
Най-сетне тя доплува до едно голямо блато в гората. Големи тлъсти змии и жаби се търкаляха тук и показваха отвратителните си жълтеникавобели кореми. Посред блатото имаше къща, изградена от белите кости на удавници. Тук седеше морската магьосница и хранеше от устата си една жаба точно тъй, както у нас хранят със захар канарчетата. Отвратителните тлъсти змии тя наричаше свои пиленца и им позволяваше да играят върху широките й надупчени гърди.
— Зная какво ти трябва — рече магьосницата. — Макар желанието ти да е много глупаво, аз все пак ще го изпълня, защото то ще ти донесе нещастие, моя хубава русалко. Ти искаш да се избавиш от своята рибя опашка и да получиш вместо нея две подпорни, с каквито хората си служат при ходене, за да спечелиш любовта на хубавия момък. Но ти не само искаш да спечелиш неговата любов, а да получиш още и човешка душа.
И при тия думи магьосницата се разкисна тъй силно и тъй отвратително, че жабите и змиите изпопадаха изплашени от гърдите й и започнаха да се търкалят по земята.
— Ти идеш тъкмо навреме — продължаваше магьосницата. — Утре След изгрев слънце аз не бих могла да ти помогна чак до края на годината. Аз ще ти приготвя едно питие, с което ти ще отплуваш към земята преди изгрев слънце. Седни на брега и го изпий. Тогава твоята опашка ще се раздели на две части и всяка от тях ще се превърне в това, което хората наричат хубаво краче. Разбира се, ти ще изпиташ от туй силни болки и ще ти се стори, че някой те е разсякъл с остър меч. Всички, които те видят, ще почнат да говорят, че ти си най-прекрасното създание на земята. Ти ще запазиш своя въздушен вървеж и нито една танцувачка в света не ще може да се движи тъй леко като теб. Ала при всяка стъпка, която ще правиш, ще ти се струва, че стъпваш върху остри ножове и нозете ти ще се обливат в кръв. Ако си съг¬ласна да изтърпиш всичко това, готова съм да ти помогна.
— Да — каза малката русалка с треперещ глас и помисли за княза и за човешката си душа.
— Но ти трябва да знаеш — рече бабата, — че щом веднъж получиш човешки образ, не ще можеш да станеш пак русалка и няма да се върнеш никога при сестрите си в бащиния палат. И ако не сполучиш да спечелиш любовта на княза дотолкова, че той да забрави заради тебе баща си и майка си, да се привърже към тебе с душата и тялото си и да те вземе за своя жена, ти не ще получиш човешка душа. Още на другия ден след сватбата му с друга жена твоето сърце ще се пръсне и ти ще станеш морска пяна.
— Съгласна съм! — каза русалката и побледня като мъртвец.
— Ала ти трябва да възнаградиш и мен — продължаваше магьосницата. — И туй ще ти струва твърде скъпо. Ти имаш най-прекрасния глас в цялото подводно царство и, разбира се, мислиш с него да омагьосаш момъка. Ала тоя глас ти ще трябва да дадеш на мен. За скъпото си питие аз искам най-хубавото, което имаш. Нали аз ще влея в това питие капки от моята кръв, за да бъде то остро като меч.
— Но ако ти ми вземеш гласа — рече малката морска русалка, — тогава какво ще ми остане?
— Прекрасното ти лице — отвърна магьосницата, — твоят въздушен вървеж и твоите говорещи очи. Това е достатъчно, за да се омагьоса едно човешко сърце. Е как, да не ти е минало вече желанието? Изплези езичето си, аз ще го отрежа и ти ще получиш чудотворното питие.
— Тъй да бъде — каза русалката и магьосницата приготви котлето, за да свари вълшебното си питие.
— Чистотата е хубаво нещо — рече тя и изтърка котлето със змии, които свърза в голям възел. Сетне одраска гърдите си и вля в котлето няколко капки от своята черна кръв. Дигна се пара и в нея се очертаха най-чудновати образи.
Всяка минута магьосницата хвърляше все нови неща в котлето и когато то завря, човек можеше да помисли, че плаче някой крокодил. Най-сетне питието беше готово. То беше прозрачно като най-бистрата вода.
— Ето, вземи го — извика магьосницата и отряза езика на малката морска русалка.
Русалката онемя и не можеше вече нито да пее, нито да говори.
— Ако полипите искат да те хванат, когато се връщаш през гората — каза магьосницата, — пръсни им само една капка от това питие и ръцете и пръстите им ще се пръснат веднага на хиляди късчета.
Ала малката морска русалка не почувствува нужда да си послужи с това средство. Полипите сами се дърпаха уплашено от нея, щом съглеждаха прозрачното питие, което светеше в ръцете й като ясна звезда. Така русалката бързо преплува гората, блатото и шумния водовъртеж.
Насреща й се виждаше вече бащиният палат. В голямата танцу-вална зала факлите бяха изгаснали. Изглеждаше, че там всички спяха дълбоко. Но тя не смееше да влезе при домашните си, защото беше няма и се готвеше да ги напусне завинаги. Сърцето й се сви от болка. Русалката се промъкна тихичко в градината, откъсна по едно цветче от всяка леха на сестрите си, изпрати хиляди въздушни целувки на бащината си къща и се издигна на повърхността на тъмносиньото море.
Слънцето не беше изгряло, когато тя видя палата на княза и се изкачи по великолепната мраморна стълба. Месецът ръсеше чудно сияние. Русалката изпи горчивото, парливо питие на магьосницата и почувствува като че двуостър меч прониза нежното й тяло. Тя падна в несвяст и се простря като мъртва. Когато слънчевите лъчи целунаха морето, русалката се пробуди и усети остра болка. Ала пред нея стоеше хубавият княз. Той впи в нея черните си като въглени очи, а тя наведе поглед. Едва сега русалката забеляза, че рибята й опашка бе изчезнала и че на нейно място се белееха най-хубавите крачета, каквито можеше да има едно момиче. Но русалката беше съвсем гола и затова се покри с дългите си прекрасни коси.
Князът я попита коя е тя и как е попаднала тук, ала русалката му отвърна само с кротък и тъжен поглед, защото не можеше да приказва. Тогава момъкът я хвана за ръка и я заведе в палата си. Както й бе предсказала магьосницата, русалката изпитваше при всяка стъпка такава болка, сякаш стъпваше върху остри игли и ножове. Ала тя търпеше с радост всичко. Лека като перце, вървеше под ръка с княза и той, както и всички други, се любуваше на нейния чуден, въздушен вървеж.
Нагиздиха русалката в скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Тя беше най-хубава от всички в палата, но беше няма и не можеше нито да говори, нито да пее. Прекрасни девойки, облечени в злато и коприна, дойдоха и запяха пред момъка и родителите му. Една от тях пееш най-хубаво от всички и момъкът й ръкопляскаше и й се усмихваше. Мъчно стана на бедната морска русалка. Тя знаеше, че бе пяла много по-сладко от другите, и си мислеше: „О, ако той знаеше, че заради него пожертвувах завинаги гласа си!”
След пеенето девойките започнаха да танцуват под звуците на чудна музика. Тогава и русалката издигна хубавите си бели ръце, застана на върха на пръстите си и се понесе из залата в чудна игра, каквато дотогава никой не бе виждал. При всяко нейно движение хубостта й изпъкваше по-ясно, а очите й говореха много повече на сърцето, отколкото всички песни на девойките.
Всички бяха доволни и радостни. Ала най-доволен беше князът, който нарече русалката своя малка намереница. И русалката танцуваше и танцуваше, макар че всеки път, когато нозете й докосваха земята, тя изпитваше нетърпима болка, сякаш вървеше по остри ножове. Момъкът й каза, че тя ще остане завинаги при него и ще спи пред вратата му на кадифени възглавници.
По негово желание й ушиха мъжки дрехи, за да може тя да ходи на езда с него. Заедно бродеха те из благоуханни гори, където зелените клончета докосваха раменете им и малките птички пееха сред свежите листа. Заедно се изкачваха по високи планини и макар че неж¬ните нозе на русалката се обливаха в кръв, тя се смееше и с радост следваше момъка там, дето се рееха само облаци като птичи ята, които отлитат в чужди страни.
Нощем, когато всички в палата спяха, русалката излизаше на широката мраморна стълба. Приятно й беше да потапя изранените си нозе в студената морска вода, която ги разхлаждаше и облекчаваше парливата болка. Тогава русалката си спомняше за своите близки на моркото дъно.
Една вечер нейните сестри плуваха ръка за ръка край това място. Те пееха тъжни песни. Русалката им кимна с глава, сестрите я познаха и започнаха да й разказват колко много е натъжила тя всички. На следната нощ сестрите й дойдоха пак при нея, а веднъж тя видя в далечината и старата си баба, която години наред не бе излизала на морската повърхност, видя и баща си — морския цар — с корона на главата. Те протягаха ръце към нея, но не смееха да дойдат тъй близо до сушата, както сестрите й.
Всеки ден князът се привързваше все повече към малката русалка. Той я обичаше, както се обича добро дете, но да я направи своя жена — това и на ум не му идваше. А тя трябваше да стане негова жена, за да получи човешка душа и да не се превърне в морска пяна още на другата сутрин след сватбата му.
— Мигар ти ме обичаш повече от всички? — говореха сякаш очите на малката морска русалка, когато той я хващаше за ръцете и я целуваше по хубавото чело.
— Да, ти си ми най-скъпа от всичко — отвръщаше князът, — защото имаш добро сърце. Ти си ми вярна повече от всички други и приличаш на едно младо момиче, което видях веднъж и което навярно никога няма да видя. Аз бях на един кораб, който се разби в бурята. Вълните ме изхвърлиха на брега близо до някакъв манастир, дето живееха няколко млади момичета. Най-младото от тях ме намери на брега и ми спаси живота. Аз го видях само два пъти и то е едничкото, което бих могъл да залюбя. Но ти приличаш на него и почти изместяш неговия образ от сърцето ми. Онова момиче е обречено на манастира и затова моята щастлива съдба ми изпрати тебе. С тебе никога не ще се разделим.
„Ах, той не знае, че аз му спасих живота! — мислеше русалката. — Аз го пренесох в гората край манастира. Аз седях, покрита с морска пяна, и гледах дали не ще дойдат хора. Да, аз познавам оная прекрасна девойка, която той обича повече от мене.” — И русалката въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче. Князът каза, че момичето принадлежи на манастира. То никога не ще се върне в света и те няма да се срещнат. А тя живее при него, вижда го всеки ден, тя го обича и би му дала целия си живот.
Ала ето разнесе се мълва, че князът ще се ожени за хубавата царкиня от съседното царство. С него щели да пътуват много придружници. А русалката клатеше глава, като слушаше тия разговори, и се усмихваше, защото отгатваше най-добре мислите на княза.
— Аз трябва да замина — каза й той. — Аз трябва да видя хубавата царкиня. Такава е волята на родителите ми. Но те не ще ме на¬карат да се оженя насила за нея. Тя не прилича на оная чудна хубавица от манастира, на която ти тъй много приличаш. Ако някога трябва да се оженя, ще взема само теб за жена, мое мило намерениче с говорещи очи.
И князът целуваше кораловите й устни, милваше дългите й прекрасни коси и притискаше главата си към гърдите й. А в сърцето на русалката пламваше надежда за човешко щастие и за човешка душа.
— Нали ти не се страхуваш от морето, мое нямо дете? — попита я той, когато те стояха заедно на палубата на великолепния кораб, който ги отнасяше към съседното царство. И князът й разказваше за бурите и за спокойното море, за чудните морски риби и за това, което водолазите виждат в дълбочината на морето. А тя слушаше с усмивка разказите му, защото знаеше най-добре от всички какво става на морското дъно.
През една светла, лунна нощ, когато всички на кораба спяха освен кормчията, русалката седна на борда и се загледа долу в прозрачната вода. Стори й се, че вижда палата на баща си. Високо горе стоеше нейната стара баба със сребърна корона на главата и гледаше през водата носа на кораба. Ала ето че сестрите й изплуваха на повърх-ността. Те гледаха тъжно и кършеха белите си ръце. Тя им кимна с глава и поиска да им разкаже колко е щастлива. Но в тоя миг до нея се приближи един моряк от кораба и сестрите й се гмурнаха веднага в дълбочината. Морякът пък помисли, че бялото, що е видял да плава над водата, е било морска пяна.
На следната сутрин корабът влезе в пристанището на великолепната столица на съседното царство. Всички камбани биеха. От високите кули се разнасяха тръбни звуци, а войниците с развети знамена и със святкащи щикове се строиха в редица, за да посрещнат княза. Всеки ден имаше нови тържества. Ала царкинята още не беше дошла в града. Разправяха, че тя се възпитавала някъде далеч, където изучавала всички добродетели. Най-сетне тя пристигна. Малката морска русалка гореше от нетърпение да види дали наистина царкинята е тъй хубава и от пръв поглед трябваше да признае, че по-прекрасно създание от нея никога не бе виждала. Кожата на младото момиче бе нежна и прозрачна, а изпод дългите му тъмни клепки светеха тъмносини кротки очи.
Князът прегърна заруменялата си годеница.
— О, аз съм много щастлив! Това, за което не смеех дори да меч¬тая, се изпълни сега! — И като се обърна към русалката, добави: — Аз зная, че ти ще се зарадваш на щастието ми, защото ме обичаш най-много от всички тук.
Русалката целуваше ръката на княза и й се струваше, че сърцето й вече се пръска от мъка. Нали на другата сутрин тя трябваше да се превърне в морска пяна.
Отново се разнесе камбанен звън. Вестители тръгнаха из града да разгласят сред народа новината за сватбата. В черквите димеше тамян из скъпоценни кандилници. Младоженецът и невястата си подадоха ръце. Малката морска русалка, облечена в злато и коприна, държеше роклята на невястата. Ала тя не чуваше празничната музика, не виждаше тържествения обред. Тя мислеше само за смъртта, която я очакваше, и за всичко, що бе изгубила на тоя свят. Още същата вечер младоженците се запътиха към кораба. Гърмяха топове, развяваха се знамена, а в средата на кораба се издигаше скъпа палатка от злато и пур¬пур, с великолепни възглавници. Тук младоженците трябваше да прекарат тихата прохладна нощ. Вятър наду платната и корабът заплава леко и бавно през прозрачното море. Когато мръкна, запалиха разноцветни фенери. Моряците заиграха весело на палубата. Русалката си спомни оная вечер, когато изплува за пръв път на повърхността на морето и видя същото великолепие. И тя се завъртя и затанцува с дру-гите. Тя се носеше по палубата като подгонена лястовичка, а наоколо се чуваха възторжени похвали. Никога досега русалката не бе танцувала тъй хубаво. Наистина нежните й нозе се прорязваха сякаш от остри ножове, ала тя не усещаше никаква болка, защото болката в сърцето й беше много по-остра. Тя знаеше, че вижда за последен път княза, заради когото бе напуснала семейство и родина, бе жертвувала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за които той нищо не знаеше. Тая нощ тя за последен път дишаше с него един въздух, гледаше дълбокото море и звездното небе. Сега я чакаше вечна нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога вече не можеше да има.
А върху кораба дълго след полунощ кипеше веселба. Русалката се смееше и танцуваше с горчива мъка в сърцето. Момъкът целуваше хубавата си жена, която милваше черните му коси, и двамата влязоха ръка за ръка в прекрасната палатка.
На кораба настана тишина. Само кормчията стоеше при корми¬лото. Малката морска русалка се облегна с ръце върху борда на кораба и се загледа на изток, откъдето трябваше да изгрее слънцето. Тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Ала изведнъж из дълбините на морето изскочиха нейните сестри. Те бяха също тъй бледни като нея. Дългите им прекрасни коси не се развяваха вече от вятъра — те бяха отрязани.
— Ние ги дадохме на магьосницата, за да те спасим и да не те оставим да умреш тая нощ. А тя ни даде ето тоя нож. Виж колко е остър! Преди да изгрее слънцето, ти трябва да го забиеш в сърцето на княза и когато неговата топла кръв опръска твоите крака, те отново ще станат рибя опашка и ти ще се превърнеш пак в русалка, ще слезеш при нас на дъното на морето и ще изживееш своите триста години, преди да станеш мъртва солена пяна върху морската повърхност. Бързай! Един от двама ви трябва да умре преди изгрев слънце. Нашата стара баба тъжи непрестанно за тебе и белите й коси опадаха от скръб, както паднаха нашите под ножицата на магьосницата. Убий княза и се върни при нас! Побързай! Виждаш ли червената черта там на небето? След няколко минути слънцето ще се покаже и ти ще умреш.
Сестрите въздъхнаха дълбоко-дълбоко и се скриха под водата. Малката морска русалка дръпна пурпурната завеса пред входа на палатката и видя хубавата невяста, която бе склонила глава върху гърдите на княза. Тя се наведе над момъка, целуна го по челото, погледна небето, където утринната заря се разгаряше все по-силно и по-силно, погледна острия бляскав нож и отново впи поглед в княза, който шепнеше в съня си името на младата си жена. И ръката, която държеше ножа, потрепера… С бързо движение русалката го захвърли надалеч в озарените от червена светлина вълни. Още веднъж русалката погледна с угаснали очи княза, сетне се хвърли от кораба в морето и мигом почувствува как тялото й се разтапя на пяна.
Ето, слънцето изгря над морето. Топлите му лъчи огряха студената мека пяна и малката морска русалка не усещаше смъртта. Тя видя ясното слънчице и над главата й се понесоха стотици чудни, прозрачни същества. През тях тя можеше да различава белите платна на кораба и румените облаци по небето. Гласовете им бяха тъй сладки и тъй нежни, че ничие човешко ухо не можеше да ги чуе — също тъй, както ничие човешко око не можеше да види вълшебните същества. Те летяха без криле из въздуха — само с лекотата си. Сега русалката забеляза, че и тя има също такова тяло като тях и че все повече и повече се отделя от морската пяна.
— Къде ли съм попаднала? — попита тя. Гласът й прозвуча тъй неуловимо и нежно, както гласовете на чудните същества.
— При дъщерите на въздуха — отвърнаха съществата. — Русалките нямат човешка душа и могат да я спечелят само с човешка любов. Техният вечен живот е във властта на друг. Дъщерите на въздуха също нямат човешка душа, но те могат да я заслужат с добри дела. Ние летим в топлите страни, където задушният, зноен въздух убива хората, и носим там благодатна прохлада. Ние пръскаме из въздуха уханието на цветята и даваме на хората утеха и изцеление. Ако в продължение на триста години ние вършим добри дела, тогава ще бъдем надарени с безсмъртна душа. Ти, малка, клета русалко, се стремеше към същото. Ти страда и търпя, възнесе се в царството на въздушните духове и след триста години можеш сама, с добри дела, да придобиеш безсмъртна душа.
Малката русалка вдигна светналия си поглед към слънцето и за пръв път очите й се наляха със сълзи. В това време на кораба настана отново оживление. Русалката видя как князът и хубавата му жена я търсят навсякъде. Те гледаха тъжно пяната, която бягаше по вълните, сякаш знаеха, че русалката се е хвърлила в морето. И тогава русалката невидимо целуна челото на хубавицата, усмихна се на княза и за¬едно с останалите дъщери на въздуха се издигна към розовите облаци, които плаваха по небето.
— След 300 години тъй ще се възнесем в царството небесно.
— А може и по-рано! — прошепна една от дъщерите на въздуха. — Невидими ще долетим в къщите на хората, дето има деца, и ако намерим там някое дете, което радва родителите си и е достойно за тяхната обич, ние ще се усмихнем и тристагодишното ни блуждаене ще се намали с една година. Ако пък срещнем лошо, непослушно дете, тогава ще заплачем от мъка и всяка сълза ще добави по един ден към дългия срок на нашето изпитание.

Малката русалка

Далече, далече в откритото море водата е синя като листата на най-хубавия синчец и прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока — толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население.
Защото ние не трябва да си мислим, че на морското дъно има само бял пясък. Не, там растат най-чудни дървета и растения, които имат толкова гъвкави листа и стъбла, че при най-малкото поклащане
на водата мърдат като живи. Между клоните се гмуркат големи и малки риби, както у нас на земята прелитат птички по дърветата. На най-дълбокото място пък се издига палатът на морския цар. Стените му са коралови, високите му островърхи прозорци са направени от най-чист кехлибар, а покривът е от раковини, които ту се отварят, ту се затварят — според течението на водата. И туй изглежда великолепно, защото в раковините се крият прекрасни бисери, всеки от които може да служи за украса.
От дълги години вече морският цар беше вдовец, затова за домакинството му се грижеше неговата стара майка. Тя беше умна жена, но се гордееше много с високия си произход. Поради тая причина тя носеше на опашката си двайсет охльова, когато на другите знатни госпожи бе позволено да носят само шест. Разбира се, за всичко дру¬го тя заслужаваше похвала, особено за грижите си по своите внучки — малките морски русалки. Те бяха шест и всички бяха хубавици, ала най-малката беше най-хубава: кожата й бе чиста, нежна и прозрачна като розов листец, очите й — сини като дълбокото море. Но както всички други русалки и тя нямаше нозе и тялото й свършваше с рибя опашка. Малките русалки можеха да играят цял ден из палата в големите зали, по чиито стени растяха жълти цветя. Големите кехлибарени прозорци се разтваряха широко и тогава в залата идваха риби — също както лястовичките идват при нас, когато отворим лете прозорците. Ала там рибите отиваха право при русалките, ядяха от ръцете им и им позволяваха да ги милват.
Пред палата се простираше голяма градина с огненочервени и ясносини дървета. Техните плодове блестяха като злато, а цветовете — като буен пламък. Почвата, върху която растяха тия дървета, беше от най-ситен пясък, който изглеждаше синкав като горяща сяра. Изобщо всяко нещо на морското дъно имаше някаква особено синкава отсенка, та човек можеше да помисли, че се намира не в морето, а високо във въздуха, където гледа небе и отгоре, и отдолу. Когато времето е тихо, от дъното на морето се вижда дори слънцето. Тогава то изглежда като пурпурно цвете, из чиято чашка бликат потоци светлина.
Всяка от русалките имаше в градината по едно свое кътче, където можеше да копае и да сади цветя, когато си иска. Една от тях си беше направила цветна леха във форма на кит, друга искаше нейната леха да прилича на мъничка морска русалка. Най-малката пък изкопа своята леха, кръгла като слънцето, и посади в нея червени като слънцето цветя. Тя беше странно дете — тиха и замислена. Докато нейните сестри се радваха на разни любопитни неща, паднали при тях от разбитите кораби — тя освен яркочервените си цветя, прилични на слънцето, обичаше само една хубава мраморна статуя, изобразяваща прекрасен момък. Статуята бе чудесно изработена от бял мрамор и беше паднала на морското дъно след едно корабокрушение. Малката русалка посади около тая статуя червена плачеща върба, която израсна във великолепно дърво. Прекрасните й клони се свеждаха над мраморния момък и стигаха до синкавото пясъчно дъно, дето сянката им изглеждаше теменужна. Корените и върхът на върбата сякаш си играеха помежду си и искаха да се целунат. Нямаше по-голямо удоволствие за русалката от това да слуша приказки за хората, които живееха горе, над морето. Нейната стара баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Ала най-много й харесваше туй, че на земята цветята ухаят, когато на морското дъно те бяха без мирис, че горите там са зелени и рибите, които се виждат по тамошните дървета, пеят тъй силно и тъй хубаво, че човек ги слуша прехласнат. Бабата наричаше риби малките птички, защото иначе русалката не можеше да я разбере. Да, тя никога не бе виждала птици.
— Когато навършите петнайсет години — каза баба й, — ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунна светлина по скалите и да гледате плаващите край вас големи кораби. Тогава ще видите също гори и градове.
На следната година една от сестрите навършваше петнайсет години. Всички останали бяха с година по-малки една от друга, тъй че най-малката трябваше да чака пет години, за да изплува из морското дъно и да види какво става на земята. Ала всички сестри обещаваха да си разкажат една на друга това, което ще видят в първия ден, а също и туй, което най-много ще им хареса, защото тяхната баба не им приказваше много, а пък имаше толкова неща, които трябваше да се узнаят по-отблизо.
Нито една от русалките не гореше тъй силно от нетърпение да изплува на морската повърхност, както най-малката — същата оная, която трябваше да чака най-много и която беше винаги тиха и замислена. Често пъти нощем тя стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, из която пляскаха с опашки и перки рибите. Тя виждаше месечината и звездите, които наистина изглеждаха твърде бледни, но затова пък много по-големи, отколкото ги виждаме ние. Ако някога под тях минеше облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над главата й, или кораб, пълен с хора. А на хората, разбира се, и на ум не им идваше, че под тях на морското дъно живее прекрасна малка русалка, която простира белите си ръчички към кормилото.
Най-сетне най-голямата сестра навърши петнайсет години и получи позволение да излезе на морската повърхност.
Когато се върна в морето, нейните разкази нямаха край. Ала най-хубавото, както каза тя, е да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип и да гледаш големия крайбрежен град, дето святкат безброй свещи като звезди, да слушаш, музика и шум от коли и хора, да се радваш на многобройните камбанарии и кули и да се вслушваш в камбанния звън.
И тъй като всичко това беше недостъпно за най-малката сестра, тя желаеше много повече от другите да го види със собствените си очи. О, как жадно слушаше тя думите на сестра си й късно вечер, когато малката русалка стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, тя си представяше големия град с всичкия му шум и движение и тогава й се струваше, че звънът на черков¬ните камбани стига чак до нея — на дъното на морето.
На следната година и втората сестра получи позволение да напусне морското дъно и да плува, където си иска. Тя излезе на повърхността тъкмо в оная минута, когато слънцето залязваше, и тая гледка й се стори най-хубава от всичко. Цялото небе, разказваше сетне тя, блестяло като златно, а облаците… по туй не можело да се опише с думи. Червените и теменужни облаци се носели ту като дълго бяло покривало, ту като ято диви лебеди, които пътували нататък, дето залязвало слънцето. Русалката заплувала насреща им, ала в тоя миг слънцето се скрило и неговото отражение върху морската повърхност и по облаците угаснало.
След една година изплува и третата сестра. Тя беше най-реши¬телна от всички и заплува нагоре по една голяма река, която се вливаше в морето. Чудни зелени хълмове, обкичени с лози, ограждали брега на реката. Кули и великолепни летни къщи се показвали сред прекрасни гори. Русалката слушала как пеели птичките, а слънцето греело толкова силно, че тя трябвало да се гмурка често във водата, за да разхлажда пламналото си лице. В един малък залив русалката съгледала купчина деца. Те били съвсем голи и пляскали с ръце във водата. На русалката се приискало да си поиграе с тях, ала децата побягнали уплашени. Тогава срещу нея изтичало едно малко черно животно — тя не знаела, че това било куче — и залаяло тъй яростно, че русалката се изплашила и заплувала бързо назад в широкото море. Ала въпреки преживения страх тя не могла да забрави великолепните гори, зелените хълмове и хубавите дечица, които можели да плуват във водата, макар да нямали рибени опашки.
Четвъртата сестра не беше толкова решителна. Тя се поразходи из широкото море и после разказа, че там било най-хубаво отвсякъде; наоколо — докъдето окото ти вижда — само море, а небето синее над главата ти като захлупен стъклен звънец. Кораби тя също видяла, но толкова далеч, че й се сторили като чайки. Игриви делфини изскачали във въздуха, големи китове изхвърляли вода из ноздрите си, сякаш наоколо имало стотина водоскоци.
Най-сетне дойде ред и на петата сестра. Нейният рожден ден беше през зимата и затова тя видя туй, което сестрите й не видяха, когато за първи път излязоха на морската повърхност.
Морето имаше зеленикав цвят и по него плаваха големи ледени планини.
Всяка от тях, както разказваше после царкинята, светела като бисер, а по големина надминавала дори кула, построена от хората. Тия планини имали най-различни форми и блестели като елмази. Русалката седнала върху най-високата ледена планина и всички кораби със страх се отдалечавали от това място, дето седяла тя и дето вятърът си играел с нейните дълги коси.
Ала привечер небето се покрило с облаци. Засвяткали мълнии и затрещяла гръмотевица, а морето издигало високо ледените планини, които се откроявали ярко при блясъка на светкавиците. Корабите сгънали платната си, хората тичали по палубите уплашени и смутени. Ала морската русалка седяла спокойно върху плаващата ледена планина и гледала как бялата светкавица бразди на криволици бурното море.
Всяка от сестрите, когато за първи път излизаше над морската повърхност, изпитваше безкрайно щастие при гледката, що се откриваше пред очите й. Но понеже след туй русалките можеха да излизат на повърхността винаги когато си искат, лека-полека те свикнаха с всички гледки. Не мина и месец, сестрите почнаха да казват, че никъде не се чувствуват тъй добре и спокойно, както у дома си, на морското дъно.
Често пъти петте сестри се хващаха за ръце и изскачаха на морската повърхност. Те имаха прекрасни гласове, каквито хората нямат, и когато се дигнеше буря и крушение застрашаваше много кораби, русалките се приближаваха до тях и пееха сладко за хубостите на морското дъно и за напразния страх на хората да слязат долу. Но хората не разбираха думите им и мислеха, че бурята вие. Пък те никога не можеха да видят всички чудеса на морското дъно, защото, когато се разбиеше някой кораб, хората се удавяха и слизаха мъртви в палата на морския цар.
Вечер, когато сестрите излизаха, хванати за ръце, над морската повърхност, най-малката оставаше самичка в кораловия палат и гледаше подире им. Искаше й се да плаче, но русалките не знаят що е сълзи и затова страдат повече.
— Ах, дано навърша по-скоро петнайсет години! — въздишаше тя. — Аз зная, че ще обикна от все сърце света над водата и хората,
които живеят там.
Най-сетне и тя навърши петнайсет години.
— Ето, виждаш ли, и ти стана вече голяма и постигна това, което желаеше — каза баба й. — Ела тук, аз ще те пременя като другите ти сестри!
И тя сложи на главата й венец от бели кринове и завърза на опашката й дванайсет охльова, за да познават всички знатния й произход.
— Ох, боли ме! — рече русалката.
— Така е. Който иска да бъде нагизден, трябва да търпи!
О, тя би захвърлила на драго сърце и премяната си, и тежкия си венец! Червените цветя от нейната градина й прилягаха много повече, ала нямаше що да прави.
— Прощавайте! — извика тя и изплува нагоре, лека и светла ка¬то воден мехур.
Слънцето току-що залезе, когато тя подаде глава над водата. Ала облаците все още светеха в пурпур и злато и в нежнорозовия въздух мигаше вечерницата. Въздухът беше тих и свеж, морето — спокойно. Насреща тя съгледа голям кораб с три мачти. Беше дигнато само едното му платно, защото наоколо не подухваше ни най-лек ветрец. От кораба се носеха музика и песни, а когато се стъмни, там светнаха стотици разноцветни фенери. Русалката доплува до самото прозорче на една каюта и винаги когато вълните я подигаха, тя надникваше вътре през хубавите огледални прозорци и виждаше много нагиздени хора. Ала най-хубав от всички беше един млад княз с черни очи и мургаво лице. Той навярно нямаше повече от шестнайсет години. Тъкмо днес празнуваха рождения му ден и затова на кораба ки¬пеше такова веселие. На палубата танцуваха моряци и когато князът отиде при тях, стотици ракети се извиха във въздуха и около кораба стана светло като ден. Малката русалка се уплаши и бързо се гмурна във водата. Но скоро тя подаде отново глава и тогава й се стори, че всички звезди на небето са паднали при нея във водата. Никога досега тя не бе виждала такова вълшебно зрелище. Големи слънца се вър¬тяха около нея, прекрасни огнени риби изхвръкнаха в синия въздух и всичко туй се оглеждаше в бистрата неподвижна вода. На самия кораб пък беше толкова светло, че там можеше да се види дори игла. О, колко хубав беше младият княз! С усмивка той стискаше ръцете на всички, а музиката гърмеше сред чудната нощ.
Ставаше вече късно, но малката морска русалка не можеше да откъсне очи от кораба и хубавия момък. Разноцветните фенерчета из¬гаснаха, нямаше вече ракети из въздуха, топовните гърмежи бяха престанали. Само долу под водата се чуваше някакъв глух шум. Ала русалката продължаваше да се люлее върху вълните и да гледа през прозорците на каютата.
Но ето духна вятър и заклати кораба. Едно след друго платната започнаха да се издуват. Вълните ставаха все по-големи, по небето плъзнаха черни облаци, в далечината заблестяха светкавици. Идеше страшна буря и моряците бързаха да приберат платната. Корабът се разлюля като черупка в развълнуваното море. Вълните растяха като големи черни планини и сякаш искаха да съборят високите мачти, ала корабът плаваше като лебед между тях и възлизаше отново върху гребена им. За малката русалка такова плуване беше твърде приятна разходка, но хората от кораба мислеха иначе. Корабът скърцаше и пращеше, дебелите му дъски се огъваха под напора на вълните. Главната мачта се пречупи като тръстика и тогава корабът полегна на една страна и започна бързо да се пълни с вода. Едва сега русалката разбра, че хората са в опасност. Тя сама трябваше да се пази от дъските и дърветата, които плаваха из водата. От време на време настъпваше такава тъмнина, че нищо не можеше да се види. Когато пък блеснеше светкавица, наоколо ставаше тъй светло, че се виждаше ясно всичко на кораба. Но русалката търсеше с очи само младия княз и когато корабът се разби, тя видя как той потъва във водата.
Отначало малката русалка дори се зарадва, че князът отива при нея на дъното. Ала тя си припомни веднага, че хората не могат да живеят във водата и че той ще стигне мъртъв пред палата на баща й. Не, той не биваше да умре! И тя заплува между дъските и дърветата, като забрави, че те могат да я смажат. Русалката ту се гмуркаше надолу, ту се издигаше отново над вълните, докато най-сетне стигна до давещия се човек, който не можеше да се държи повече над водата. Ръцете и нозете му бяха изгубили сили, хубавите му очи се бяха затворили. Той щеше да умре, ала русалката го обгърна с ръце. Тя го издигна над водата и се остави на волята на вълните да я носят с него, където си искат.
На сутринта бурята утихна, ала от кораба не бе останало нито следа. Слънцето изгря из водата, пурпурно и бляскаво. Бледното лице на княза се обагри с лека руменина, ала очите му стояха все още затворени. Малката русалка го целуна по високото хубаво чело и отметна назад влажните му коси. Стори й се, че младият човек прилича на мраморния момък в нейната градина. Тя го целуна още веднъж, обхва¬ната от силното желание да го съживи.
Тогава русалката съгледа наблизо твърда земя с високи синкави планини, по чиито върхове светеше бял сняг, сякаш отгоре почиваха ята лебеди. Долу край брега растяха прекрасни зелени гори, а пред тях се издигаше някаква голяма бяла постройка. В градината й растяха лимонови и портокалови дървета, а край вратите се виж¬даха високи палми. Там морето образуваше малък залив, който беше тих, но много дълбок. Точно на това място до скалата, покрита с бял пясък, доплува русалката с младия княз. Тя го сложи на пясъка, ка¬то повдигна главата му, за да го огреят топлите слънчеви лъчи.
В същото време в бялата постройка забиха камбани и в градина¬та влязоха много млади момичета. Тогава русалката заплува назад, скри се зад няколко високи камъка, които стърчаха над водата, и по¬кри косите и гърдите си с морска пяна, за да не вижда никой лицето й. Оттам тя следеше какво става с момъка.
Скоро при скалата дойде едно младо момиче. Отначало тя сякаш се уплаши много, но страхът му трая само миг. Момичето извика хора и русалката видя как князът се събуди и се усмихна любезно на всички наоколо. Той не се усмихна само на малката русалка, защото не знаеше, че тя му бе спасила живота. Туй я много огорчи и ко¬гато заведоха момъка в голямото здание, русалката се гмурна натъ¬жена в морето и се върна в палата на баща си.
И по-рано русалката беше тиха и замислена, но от тоя ден нататък тя стана още по-мълчалива. Нейните сестри я питаха какво е видяла първия път, когато е излязла на морската повърхност, ала тя не им казваше нищо.
Неведнъж след това русалката отиваше ту сутрин, ту вечер на мястото, дето остави младия княз. Тя гледаше как узряват плодовете в градината и как хората ги берат. Тя гледаше как белият сняг се топи по планинските върхове, но не виждаше княза — и винаги когато се върнеше в къщи, ставаше още по-тъжна. Русалката имаше само една утеха — да седи в своята градинка и да прегрьща хубавата мраморна статуя, която приличаше на младия човек. Тя престана да се грижи за цветята си. Те пуснаха корени като в пущинак по всич¬ки пътечки и вплетоха тъй гъсто стеблата и листата си в клоните на дърветата, че в градината стана съвсем тъмно.
Най-сетне русалката не можа да се стърпи и разказа на една от сестрите си всичко. Това узнаха веднага и другите й сестри, а така също и още две-три русалки, но те не обадиха никому тайната освен на най-близките си другарки. Една от тях познаваше княза. Тя също беше видяла празника на кораба и разправи откъде е хубавият момък и де се намира родината му.
— Хайде, сестрице, води ни! — рекоха й другите русалки, като се прегърнаха и заплуваха към онова място, дето се издигаше палатът на княза.
Тоя палат беше изграден от блестящ жълтеникав камък и имаше широки мраморни стълби, една от които слизаше право в морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покривите, а между колоните, които ограждаха цялата постройка, имаше мраморни фигури — също като живи. През бистрите стъкла на високи прозорци се виждаха разкошни зали със скъпи копринени завеси и килими, а стените бяха украсени с такива чудни картини, че да ти е драго да ги гледаш. Посред най-просторната зала имаше голям водоскок. Струите му стигаха чак до стъкления покрив на тавана, през който слънчевите лъчи падаха върху водата и върху прекрасните растения около водоскока.
Сега малката русалка знаеше къде живее князът и често пъти привечер започна да идва тук сама. Тя се приближаваше до сушата много повече от сестрите си и дори се осмели да плува нагоре по тесния канал под великолепния балкон, който хвърляше дълга сянка върху водата. Там тя дълго седеше и гледаше младия княз, който мислеше, че е съвсем сам на лунната светлина.
Понякога вечер момъкът се разхождаше под звуците на музика във великолепна лодка, украсена със знамена. Тогава русалката поглеждаше из зелената трьстика и когато вятърът развееше нейното дълго сребърно було, ония, които го виждаха отдалеч, си мислеха, че туй е лебед с разперени криле.
Често пъти нощем, когато рибари със запалени факли ловяха риба в морето, русалката слушаше техните разкази за добрината на младия княз и се радваше, че беше спасила живота му. Тя си спомни колко силно бе притискала главата му до гърдите си и колко горещо го бе целувала тогава. А той нищо не знаеше за това й дори насън не можеше да си спомни за нея.
Всеки ден хората й ставаха по-мили, всеки ден се усилваше же¬ланието й да живее между тях на земния свят, който й се струваше много по-голям от подводния. Та нали хората можеха да преплават морето с корабите си и да се качват по планините по-високо от обла¬ците. А земите, които те владееха, се разстилаха с полята и горите си по-далеч, отколкото виждаха очите й. И имаше още много неща, които тя искаше да узнае, ала сестрите й не можеха да отговорят на всичко.
Затова русалките отидоха при старата си баба, която познаваше много добре света над водата.
— Ако хората не се удавят, могат ли да живеят вечно? — попита малката русалка. — Не умират ли и те като нас?
— Да, те също умират, даже животът им е по-къс от нашия. Ние можем да живеем триста години, но когато умрем, превръщаме се във водна пяна и нямаме дори гробища, за да отиват там нашите роднини.
— Аз на драго сърце бих дала всичките триста години на тукашния си живот, стига само да стана за един ден човек! — рече тъжно русалката.
— Я по-добре не мисли за това — каза бабата. — Тук ние си жи¬веем много по-хубаво и сме по-щастливи, отколкото хората на земята.
— Значи аз ще умра и ще се превърна на проста пяна? Няма да чувам песента на вълните, няма да виждам повече моите мили цветя и червеното слънце? Мигар нищо не може да се направи, за да получа човешка душа?
— Не — отвърна бабата. — Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и майка му, ако всичката му обич и всичките му мисли принадлежат само на теб и ако той ти обещае вечна вярност, само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешко блаженство. Той ще ти даде Душа, но ще запази и своята. Ала това никога не се случва. Туй, което тук в морето се смята за много хубаво — рибята опашка, — там, на земята, се струва на всички много грозно. Такъв чуден вкус имат земните хора: за да бъдат хубави, те бездруго трябва да при¬тежават две смешни подпорки, наречени крака.
Малката русалка въздъхна и погледна натъжено своята опашка.
— Бъди доволна от съдбата си! — каза баба й. — По-добре да пеем и се веселим през тия триста години, които са ни определени за живот. Това време наистина не е малко. После ще ни бъде приятно и да си починем. Тая нощ в нашия палат ще има бал.
Наистина балът беше необикновен. Такава забава не можеше да стане на земята. Стените и таванът на голямата танцувална зала бяха направени от дебело, ала прозрачно стъкло. Безброй грамадни рако¬вини, розови и зелени, стояха край двете страни на залата и изригваха сини огньове, които осветяваха не само вътрешността, но блестяха и през стените, тъй че цялото море наоколо беше силно осветено. Виж¬даха се всички риби — големи и малки, — които идваха до стъклените стени. На някои риби люспите бяха пурпурно червени, на други изглеждаха златни и сребърни. По средата на залата течеше широк шумен поток и в него морските кавалери и дами танцуваха под звуците на собствените си чудни песни. Такива прекрасни гласове хората нямат. Малката морска русалка пееше най-хубаво и всички й ръкопляскаха с ръце и с опашки. За миг тя усети в сърцето си голяма радост. Тя знаеше, че никой няма по-хубав глас от нея — нито в морето, нито на земята. Ала скоро русалката си спомни пак за земния свят и не можеше вече да се откъсне от мислите си за хубавия княз, не можеше да прогони тъгата си, че няма човешка душа. Незабелязана от никого, тя излезе от бащиния си палат и докато другите се веселяха, тя седеше натъжена в своята малка градинка. Изведнъж русалката чу над водата звуци от рог и си помисли : „Ето, той се разхожда сега там горе — тоя, който ми е по-скъп от баща и от майка, тоя, за когото мисля непрестанно и в чиито ръце с радост бих отдала цялото щастие на моя живот. Аз бих се решила на всичко, стига само да спечеля любовта му и да се сдобия с човешка душа. Докато сестрите ми играят в татковия палат, аз ще ида при морската магьосница, от която винаги съм се страхувала. Може би тя ще ми даде някакъв съвет и ще ми помогне.” И малката морска русалка излезе от градинката си и заплува към шумния водовъртеж, зад който живееше магьосницата. Досега тя никога не бе плувала по тоя път. Тук не растяха нито цветя, нито морска трева — само голо пясъчно дъно се разстилаше до самия водовъртеж, дето водата кръжеше със страшен рев като воденично колело и завличаше в дълбочината всичко, що попаднеше в нея. Русалката трябваше да мине през тоя грозен водовъртеж, за да влезе във владенията на морската магьосница. Оттам нататък пътят водеше през топли извори, из които клокочеше кал и които магьосницата наричаше свои торфени блата. Зад тях се намираше нейната къща посред една вълшебна гора: всички дървета там бяха полипи, сиреч наполовина животни, наполовина растения. Те изглеждаха като стоглави змейове, израснали из Земята. Клоните им приличаха на дълги лигави ръце с пръсти като жилави червеи. От корена до върха си полипите мърдаха всичките си стави и всичко, що им попаднеше, те обвиваха силно с ръце и вече не го пущаха. Малката русалка застана пред тях, цяла скована от ужас. Сърцето й тупкаше от страх. Тя беше вече готова да се върне назад, ала изведнъж си спомни за княза и за човешката душа и почувствува нов прилив на решителност. Тя свърза здраво на главата си дългите си коси, за да не ги уловят полипите, притисна ръце към гърдите си и се стрелна бързо като риба край мръсните полипи, които протягаха към нея жилавите си ръце и пръсти. Тя забеляза, че всеки полип държеше със стотина малки ръце като с железни клещи всичко, що бе успял да хване. Хора, загинали в морето и потънали на дъното, стърчаха с белите си скелети в техните прегръдки. Кормила, сандъци, кости на земни животни — всичко туй те държаха и не пущаха, ала най-страшното бе, че русалката видя в ръцете им дори една малка русалка, която полипите бяха уловили и удушили.
Най-сетне тя доплува до едно голямо блато в гората. Големи тлъсти змии и жаби се търкаляха тук и показваха отвратителните си жълтеникавобели кореми. Посред блатото имаше къща, изградена от белите кости на удавници. Тук седеше морската магьосница и хранеше от устата си една жаба точно тъй, както у нас хранят със захар канарчетата. Отвратителните тлъсти змии тя наричаше свои пиленца и им позволяваше да играят върху широките й надупчени гърди.
— Зная какво ти трябва — рече магьосницата. — Макар желанието ти да е много глупаво, аз все пак ще го изпълня, защото то ще ти донесе нещастие, моя хубава русалко. Ти искаш да се избавиш от своята рибя опашка и да получиш вместо нея две подпорни, с каквито хората си служат при ходене, за да спечелиш любовта на хубавия момък. Но ти не само искаш да спечелиш неговата любов, а да получиш още и човешка душа.
И при тия думи магьосницата се разкисна тъй силно и тъй отвратително, че жабите и змиите изпопадаха изплашени от гърдите й и започнаха да се търкалят по земята.
— Ти идеш тъкмо навреме — продължаваше магьосницата. — Утре След изгрев слънце аз не бих могла да ти помогна чак до края на годината. Аз ще ти приготвя едно питие, с което ти ще отплуваш към земята преди изгрев слънце. Седни на брега и го изпий. Тогава твоята опашка ще се раздели на две части и всяка от тях ще се превърне в това, което хората наричат хубаво краче. Разбира се, ти ще изпиташ от туй силни болки и ще ти се стори, че някой те е разсякъл с остър меч. Всички, които те видят, ще почнат да говорят, че ти си най-прекрасното създание на земята. Ти ще запазиш своя въздушен вървеж и нито една танцувачка в света не ще може да се движи тъй леко като теб. Ала при всяка стъпка, която ще правиш, ще ти се струва, че стъпваш върху остри ножове и нозете ти ще се обливат в кръв. Ако си съг¬ласна да изтърпиш всичко това, готова съм да ти помогна.
— Да — каза малката русалка с треперещ глас и помисли за княза и за човешката си душа.
— Но ти трябва да знаеш — рече бабата, — че щом веднъж получиш човешки образ, не ще можеш да станеш пак русалка и няма да се върнеш никога при сестрите си в бащиния палат. И ако не сполучиш да спечелиш любовта на княза дотолкова, че той да забрави заради тебе баща си и майка си, да се привърже към тебе с душата и тялото си и да те вземе за своя жена, ти не ще получиш човешка душа. Още на другия ден след сватбата му с друга жена твоето сърце ще се пръсне и ти ще станеш морска пяна.
— Съгласна съм! — каза русалката и побледня като мъртвец.
— Ала ти трябва да възнаградиш и мен — продължаваше магьосницата. — И туй ще ти струва твърде скъпо. Ти имаш най-прекрасния глас в цялото подводно царство и, разбира се, мислиш с него да омагьосаш момъка. Ала тоя глас ти ще трябва да дадеш на мен. За скъпото си питие аз искам най-хубавото, което имаш. Нали аз ще влея в това питие капки от моята кръв, за да бъде то остро като меч.
— Но ако ти ми вземеш гласа — рече малката морска русалка, — тогава какво ще ми остане?
— Прекрасното ти лице — отвърна магьосницата, — твоят въздушен вървеж и твоите говорещи очи. Това е достатъчно, за да се омагьоса едно човешко сърце. Е как, да не ти е минало вече желанието? Изплези езичето си, аз ще го отрежа и ти ще получиш чудотворното питие.
— Тъй да бъде — каза русалката и магьосницата приготви котлето, за да свари вълшебното си питие.
— Чистотата е хубаво нещо — рече тя и изтърка котлето със змии, които свърза в голям възел. Сетне одраска гърдите си и вля в котлето няколко капки от своята черна кръв. Дигна се пара и в нея се очертаха най-чудновати образи.
Всяка минута магьосницата хвърляше все нови неща в котлето и когато то завря, човек можеше да помисли, че плаче някой крокодил. Най-сетне питието беше готово. То беше прозрачно като най-бистрата вода.
— Ето, вземи го — извика магьосницата и отряза езика на малката морска русалка.
Русалката онемя и не можеше вече нито да пее, нито да говори.
— Ако полипите искат да те хванат, когато се връщаш през гората — каза магьосницата, — пръсни им само една капка от това питие и ръцете и пръстите им ще се пръснат веднага на хиляди късчета.
Ала малката морска русалка не почувствува нужда да си послужи с това средство. Полипите сами се дърпаха уплашено от нея, щом съглеждаха прозрачното питие, което светеше в ръцете й като ясна звезда. Така русалката бързо преплува гората, блатото и шумния водовъртеж.
Насреща й се виждаше вече бащиният палат. В голямата танцу-вална зала факлите бяха изгаснали. Изглеждаше, че там всички спяха дълбоко. Но тя не смееше да влезе при домашните си, защото беше няма и се готвеше да ги напусне завинаги. Сърцето й се сви от болка. Русалката се промъкна тихичко в градината, откъсна по едно цветче от всяка леха на сестрите си, изпрати хиляди въздушни целувки на бащината си къща и се издигна на повърхността на тъмносиньото море.
Слънцето не беше изгряло, когато тя видя палата на княза и се изкачи по великолепната мраморна стълба. Месецът ръсеше чудно сияние. Русалката изпи горчивото, парливо питие на магьосницата и почувствува като че двуостър меч прониза нежното й тяло. Тя падна в несвяст и се простря като мъртва. Когато слънчевите лъчи целунаха морето, русалката се пробуди и усети остра болка. Ала пред нея стоеше хубавият княз. Той впи в нея черните си като въглени очи, а тя наведе поглед. Едва сега русалката забеляза, че рибята й опашка бе изчезнала и че на нейно място се белееха най-хубавите крачета, каквито можеше да има едно момиче. Но русалката беше съвсем гола и затова се покри с дългите си прекрасни коси.
Князът я попита коя е тя и как е попаднала тук, ала русалката му отвърна само с кротък и тъжен поглед, защото не можеше да приказва. Тогава момъкът я хвана за ръка и я заведе в палата си. Както й бе предсказала магьосницата, русалката изпитваше при всяка стъпка такава болка, сякаш стъпваше върху остри игли и ножове. Ала тя търпеше с радост всичко. Лека като перце, вървеше под ръка с княза и той, както и всички други, се любуваше на нейния чуден, въздушен вървеж.
Нагиздиха русалката в скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Тя беше най-хубава от всички в палата, но беше няма и не можеше нито да говори, нито да пее. Прекрасни девойки, облечени в злато и коприна, дойдоха и запяха пред момъка и родителите му. Една от тях пееш най-хубаво от всички и момъкът й ръкопляскаше и й се усмихваше. Мъчно стана на бедната морска русалка. Тя знаеше, че бе пяла много по-сладко от другите, и си мислеше: „О, ако той знаеше, че заради него пожертвувах завинаги гласа си!”
След пеенето девойките започнаха да танцуват под звуците на чудна музика. Тогава и русалката издигна хубавите си бели ръце, застана на върха на пръстите си и се понесе из залата в чудна игра, каквато дотогава никой не бе виждал. При всяко нейно движение хубостта й изпъкваше по-ясно, а очите й говореха много повече на сърцето, отколкото всички песни на девойките.
Всички бяха доволни и радостни. Ала най-доволен беше князът, който нарече русалката своя малка намереница. И русалката танцуваше и танцуваше, макар че всеки път, когато нозете й докосваха земята, тя изпитваше нетърпима болка, сякаш вървеше по остри ножове. Момъкът й каза, че тя ще остане завинаги при него и ще спи пред вратата му на кадифени възглавници.
По негово желание й ушиха мъжки дрехи, за да може тя да ходи на езда с него. Заедно бродеха те из благоуханни гори, където зелените клончета докосваха раменете им и малките птички пееха сред свежите листа. Заедно се изкачваха по високи планини и макар че неж¬ните нозе на русалката се обливаха в кръв, тя се смееше и с радост следваше момъка там, дето се рееха само облаци като птичи ята, които отлитат в чужди страни.
Нощем, когато всички в палата спяха, русалката излизаше на широката мраморна стълба. Приятно й беше да потапя изранените си нозе в студената морска вода, която ги разхлаждаше и облекчаваше парливата болка. Тогава русалката си спомняше за своите близки на моркото дъно.
Една вечер нейните сестри плуваха ръка за ръка край това място. Те пееха тъжни песни. Русалката им кимна с глава, сестрите я познаха и започнаха да й разказват колко много е натъжила тя всички. На следната нощ сестрите й дойдоха пак при нея, а веднъж тя видя в далечината и старата си баба, която години наред не бе излизала на морската повърхност, видя и баща си — морския цар — с корона на главата. Те протягаха ръце към нея, но не смееха да дойдат тъй близо до сушата, както сестрите й.
Всеки ден князът се привързваше все повече към малката русалка. Той я обичаше, както се обича добро дете, но да я направи своя жена — това и на ум не му идваше. А тя трябваше да стане негова жена, за да получи човешка душа и да не се превърне в морска пяна още на другата сутрин след сватбата му.
— Мигар ти ме обичаш повече от всички? — говореха сякаш очите на малката морска русалка, когато той я хващаше за ръцете и я целуваше по хубавото чело.
— Да, ти си ми най-скъпа от всичко — отвръщаше князът, — защото имаш добро сърце. Ти си ми вярна повече от всички други и приличаш на едно младо момиче, което видях веднъж и което навярно никога няма да видя. Аз бях на един кораб, който се разби в бурята. Вълните ме изхвърлиха на брега близо до някакъв манастир, дето живееха няколко млади момичета. Най-младото от тях ме намери на брега и ми спаси живота. Аз го видях само два пъти и то е едничкото, което бих могъл да залюбя. Но ти приличаш на него и почти изместяш неговия образ от сърцето ми. Онова момиче е обречено на манастира и затова моята щастлива съдба ми изпрати тебе. С тебе никога не ще се разделим.
„Ах, той не знае, че аз му спасих живота! — мислеше русалката. — Аз го пренесох в гората край манастира. Аз седях, покрита с морска пяна, и гледах дали не ще дойдат хора. Да, аз познавам оная прекрасна девойка, която той обича повече от мене.” — И русалката въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче. Князът каза, че момичето принадлежи на манастира. То никога не ще се върне в света и те няма да се срещнат. А тя живее при него, вижда го всеки ден, тя го обича и би му дала целия си живот.
Ала ето разнесе се мълва, че князът ще се ожени за хубавата царкиня от съседното царство. С него щели да пътуват много придружници. А русалката клатеше глава, като слушаше тия разговори, и се усмихваше, защото отгатваше най-добре мислите на княза.
— Аз трябва да замина — каза й той. — Аз трябва да видя хубавата царкиня. Такава е волята на родителите ми. Но те не ще ме на¬карат да се оженя насила за нея. Тя не прилича на оная чудна хубавица от манастира, на която ти тъй много приличаш. Ако някога трябва да се оженя, ще взема само теб за жена, мое мило намерениче с говорещи очи.
И князът целуваше кораловите й устни, милваше дългите й прекрасни коси и притискаше главата си към гърдите й. А в сърцето на русалката пламваше надежда за човешко щастие и за човешка душа.
— Нали ти не се страхуваш от морето, мое нямо дете? — попита я той, когато те стояха заедно на палубата на великолепния кораб, който ги отнасяше към съседното царство. И князът й разказваше за бурите и за спокойното море, за чудните морски риби и за това, което водолазите виждат в дълбочината на морето. А тя слушаше с усмивка разказите му, защото знаеше най-добре от всички какво става на морското дъно.
През една светла, лунна нощ, когато всички на кораба спяха освен кормчията, русалката седна на борда и се загледа долу в прозрачната вода. Стори й се, че вижда палата на баща си. Високо горе стоеше нейната стара баба със сребърна корона на главата и гледаше през водата носа на кораба. Ала ето че сестрите й изплуваха на повърх-ността. Те гледаха тъжно и кършеха белите си ръце. Тя им кимна с глава и поиска да им разкаже колко е щастлива. Но в тоя миг до нея се приближи един моряк от кораба и сестрите й се гмурнаха веднага в дълбочината. Морякът пък помисли, че бялото, що е видял да плава над водата, е било морска пяна.
На следната сутрин корабът влезе в пристанището на великолепната столица на съседното царство. Всички камбани биеха. От високите кули се разнасяха тръбни звуци, а войниците с развети знамена и със святкащи щикове се строиха в редица, за да посрещнат княза. Всеки ден имаше нови тържества. Ала царкинята още не беше дошла в града. Разправяха, че тя се възпитавала някъде далеч, където изучавала всички добродетели. Най-сетне тя пристигна. Малката морска русалка гореше от нетърпение да види дали наистина царкинята е тъй хубава и от пръв поглед трябваше да признае, че по-прекрасно създание от нея никога не бе виждала. Кожата на младото момиче бе нежна и прозрачна, а изпод дългите му тъмни клепки светеха тъмносини кротки очи.
Князът прегърна заруменялата си годеница.
— О, аз съм много щастлив! Това, за което не смеех дори да меч¬тая, се изпълни сега! — И като се обърна към русалката, добави: — Аз зная, че ти ще се зарадваш на щастието ми, защото ме обичаш най-много от всички тук.
Русалката целуваше ръката на княза и й се струваше, че сърцето й вече се пръска от мъка. Нали на другата сутрин тя трябваше да се превърне в морска пяна.
Отново се разнесе камбанен звън. Вестители тръгнаха из града да разгласят сред народа новината за сватбата. В черквите димеше тамян из скъпоценни кандилници. Младоженецът и невястата си подадоха ръце. Малката морска русалка, облечена в злато и коприна, държеше роклята на невястата. Ала тя не чуваше празничната музика, не виждаше тържествения обред. Тя мислеше само за смъртта, която я очакваше, и за всичко, що бе изгубила на тоя свят. Още същата вечер младоженците се запътиха към кораба. Гърмяха топове, развяваха се знамена, а в средата на кораба се издигаше скъпа палатка от злато и пур¬пур, с великолепни възглавници. Тук младоженците трябваше да прекарат тихата прохладна нощ. Вятър наду платната и корабът заплава леко и бавно през прозрачното море. Когато мръкна, запалиха разноцветни фенери. Моряците заиграха весело на палубата. Русалката си спомни оная вечер, когато изплува за пръв път на повърхността на морето и видя същото великолепие. И тя се завъртя и затанцува с дру-гите. Тя се носеше по палубата като подгонена лястовичка, а наоколо се чуваха възторжени похвали. Никога досега русалката не бе танцувала тъй хубаво. Наистина нежните й нозе се прорязваха сякаш от остри ножове, ала тя не усещаше никаква болка, защото болката в сърцето й беше много по-остра. Тя знаеше, че вижда за последен път княза, заради когото бе напуснала семейство и родина, бе жертвувала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за които той нищо не знаеше. Тая нощ тя за последен път дишаше с него един въздух, гледаше дълбокото море и звездното небе. Сега я чакаше вечна нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога вече не можеше да има.
А върху кораба дълго след полунощ кипеше веселба. Русалката се смееше и танцуваше с горчива мъка в сърцето. Момъкът целуваше хубавата си жена, която милваше черните му коси, и двамата влязоха ръка за ръка в прекрасната палатка.
На кораба настана тишина. Само кормчията стоеше при корми¬лото. Малката морска русалка се облегна с ръце върху борда на кораба и се загледа на изток, откъдето трябваше да изгрее слънцето. Тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Ала изведнъж из дълбините на морето изскочиха нейните сестри. Те бяха също тъй бледни като нея. Дългите им прекрасни коси не се развяваха вече от вятъра — те бяха отрязани.
— Ние ги дадохме на магьосницата, за да те спасим и да не те оставим да умреш тая нощ. А тя ни даде ето тоя нож. Виж колко е остър! Преди да изгрее слънцето, ти трябва да го забиеш в сърцето на княза и когато неговата топла кръв опръска твоите крака, те отново ще станат рибя опашка и ти ще се превърнеш пак в русалка, ще слезеш при нас на дъното на морето и ще изживееш своите триста години, преди да станеш мъртва солена пяна върху морската повърхност. Бързай! Един от двама ви трябва да умре преди изгрев слънце. Нашата стара баба тъжи непрестанно за тебе и белите й коси опадаха от скръб, както паднаха нашите под ножицата на магьосницата. Убий княза и се върни при нас! Побързай! Виждаш ли червената черта там на небето? След няколко минути слънцето ще се покаже и ти ще умреш.
Сестрите въздъхнаха дълбоко-дълбоко и се скриха под водата. Малката морска русалка дръпна пурпурната завеса пред входа на палатката и видя хубавата невяста, която бе склонила глава върху гърдите на княза. Тя се наведе над момъка, целуна го по челото, погледна небето, където утринната заря се разгаряше все по-силно и по-силно, погледна острия бляскав нож и отново впи поглед в княза, който шепнеше в съня си името на младата си жена. И ръката, която държеше ножа, потрепера… С бързо движение русалката го захвърли надалеч в озарените от червена светлина вълни. Още веднъж русалката погледна с угаснали очи княза, сетне се хвърли от кораба в морето и мигом почувствува как тялото й се разтапя на пяна.
Ето, слънцето изгря над морето. Топлите му лъчи огряха студената мека пяна и малката морска русалка не усещаше смъртта. Тя видя ясното слънчице и над главата й се понесоха стотици чудни, прозрачни същества. През тях тя можеше да различава белите платна на кораба и румените облаци по небето. Гласовете им бяха тъй сладки и тъй нежни, че ничие човешко ухо не можеше да ги чуе — също тъй, както ничие човешко око не можеше да види вълшебните същества. Те летяха без криле из въздуха — само с лекотата си. Сега русалката забеляза, че и тя има също такова тяло като тях и че все повече и повече се отделя от морската пяна.
— Къде ли съм попаднала? — попита тя. Гласът й прозвуча тъй неуловимо и нежно, както гласовете на чудните същества.
— При дъщерите на въздуха — отвърнаха съществата. — Русалките нямат човешка душа и могат да я спечелят само с човешка любов. Техният вечен живот е във властта на друг. Дъщерите на въздуха също нямат човешка душа, но те могат да я заслужат с добри дела. Ние летим в топлите страни, където задушният, зноен въздух убива хората, и носим там благодатна прохлада. Ние пръскаме из въздуха уханието на цветята и даваме на хората утеха и изцеление. Ако в продължение на триста години ние вършим добри дела, тогава ще бъдем надарени с безсмъртна душа. Ти, малка, клета русалко, се стремеше към същото. Ти страда и търпя, възнесе се в царството на въздушните духове и след триста години можеш сама, с добри дела, да придобиеш безсмъртна душа.
Малката русалка вдигна светналия си поглед към слънцето и за пръв път очите й се наляха със сълзи. В това време на кораба настана отново оживление. Русалката видя как князът и хубавата му жена я търсят навсякъде. Те гледаха тъжно пяната, която бягаше по вълните, сякаш знаеха, че русалката се е хвърлила в морето. И тогава русалката невидимо целуна челото на хубавицата, усмихна се на княза и за¬едно с останалите дъщери на въздуха се издигна към розовите облаци, които плаваха по небето.
— След 300 години тъй ще се възнесем в царството небесно.
— А може и по-рано! — прошепна една от дъщерите на въздуха. — Невидими ще долетим в къщите на хората, дето има деца, и ако намерим там някое дете, което радва родителите си и е достойно за тяхната обич, ние ще се усмихнем и тристагодишното ни блуждаене ще се намали с една година. Ако пък срещнем лошо, непослушно дете, тогава ще заплачем от мъка и всяка сълза ще добави по един ден към дългия срок на нашето изпитание.

Малката русалка

Далече, далече в откритото море водата е синя като листата на най-хубавия синчец и прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока — толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население.
Защото ние не трябва да си мислим, че на морското дъно има само бял пясък. Не, там растат най-чудни дървета и растения, които имат толкова гъвкави листа и стъбла, че при най-малкото поклащане
на водата мърдат като живи. Между клоните се гмуркат големи и малки риби, както у нас на земята прелитат птички по дърветата. На най-дълбокото място пък се издига палатът на морския цар. Стените му са коралови, високите му островърхи прозорци са направени от най-чист кехлибар, а покривът е от раковини, които ту се отварят, ту се затварят — според течението на водата. И туй изглежда великолепно, защото в раковините се крият прекрасни бисери, всеки от които може да служи за украса.
От дълги години вече морският цар беше вдовец, затова за домакинството му се грижеше неговата стара майка. Тя беше умна жена, но се гордееше много с високия си произход. Поради тая причина тя носеше на опашката си двайсет охльова, когато на другите знатни госпожи бе позволено да носят само шест. Разбира се, за всичко дру¬го тя заслужаваше похвала, особено за грижите си по своите внучки — малките морски русалки. Те бяха шест и всички бяха хубавици, ала най-малката беше най-хубава: кожата й бе чиста, нежна и прозрачна като розов листец, очите й — сини като дълбокото море. Но както всички други русалки и тя нямаше нозе и тялото й свършваше с рибя опашка. Малките русалки можеха да играят цял ден из палата в големите зали, по чиито стени растяха жълти цветя. Големите кехлибарени прозорци се разтваряха широко и тогава в залата идваха риби — също както лястовичките идват при нас, когато отворим лете прозорците. Ала там рибите отиваха право при русалките, ядяха от ръцете им и им позволяваха да ги милват.
Пред палата се простираше голяма градина с огненочервени и ясносини дървета. Техните плодове блестяха като злато, а цветовете — като буен пламък. Почвата, върху която растяха тия дървета, беше от най-ситен пясък, който изглеждаше синкав като горяща сяра. Изобщо всяко нещо на морското дъно имаше някаква особено синкава отсенка, та човек можеше да помисли, че се намира не в морето, а високо във въздуха, където гледа небе и отгоре, и отдолу. Когато времето е тихо, от дъното на морето се вижда дори слънцето. Тогава то изглежда като пурпурно цвете, из чиято чашка бликат потоци светлина.
Всяка от русалките имаше в градината по едно свое кътче, където можеше да копае и да сади цветя, когато си иска. Една от тях си беше направила цветна леха във форма на кит, друга искаше нейната леха да прилича на мъничка морска русалка. Най-малката пък изкопа своята леха, кръгла като слънцето, и посади в нея червени като слънцето цветя. Тя беше странно дете — тиха и замислена. Докато нейните сестри се радваха на разни любопитни неща, паднали при тях от разбитите кораби — тя освен яркочервените си цветя, прилични на слънцето, обичаше само една хубава мраморна статуя, изобразяваща прекрасен момък. Статуята бе чудесно изработена от бял мрамор и беше паднала на морското дъно след едно корабокрушение. Малката русалка посади около тая статуя червена плачеща върба, която израсна във великолепно дърво. Прекрасните й клони се свеждаха над мраморния момък и стигаха до синкавото пясъчно дъно, дето сянката им изглеждаше теменужна. Корените и върхът на върбата сякаш си играеха помежду си и искаха да се целунат. Нямаше по-голямо удоволствие за русалката от това да слуша приказки за хората, които живееха горе, над морето. Нейната стара баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Ала най-много й харесваше туй, че на земята цветята ухаят, когато на морското дъно те бяха без мирис, че горите там са зелени и рибите, които се виждат по тамошните дървета, пеят тъй силно и тъй хубаво, че човек ги слуша прехласнат. Бабата наричаше риби малките птички, защото иначе русалката не можеше да я разбере. Да, тя никога не бе виждала птици.
— Когато навършите петнайсет години — каза баба й, — ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунна светлина по скалите и да гледате плаващите край вас големи кораби. Тогава ще видите също гори и градове.
На следната година една от сестрите навършваше петнайсет години. Всички останали бяха с година по-малки една от друга, тъй че най-малката трябваше да чака пет години, за да изплува из морското дъно и да види какво става на земята. Ала всички сестри обещаваха да си разкажат една на друга това, което ще видят в първия ден, а също и туй, което най-много ще им хареса, защото тяхната баба не им приказваше много, а пък имаше толкова неща, които трябваше да се узнаят по-отблизо.
Нито една от русалките не гореше тъй силно от нетърпение да изплува на морската повърхност, както най-малката — същата оная, която трябваше да чака най-много и която беше винаги тиха и замислена. Често пъти нощем тя стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, из която пляскаха с опашки и перки рибите. Тя виждаше месечината и звездите, които наистина изглеждаха твърде бледни, но затова пък много по-големи, отколкото ги виждаме ние. Ако някога под тях минеше облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над главата й, или кораб, пълен с хора. А на хората, разбира се, и на ум не им идваше, че под тях на морското дъно живее прекрасна малка русалка, която простира белите си ръчички към кормилото.
Най-сетне най-голямата сестра навърши петнайсет години и получи позволение да излезе на морската повърхност.
Когато се върна в морето, нейните разкази нямаха край. Ала най-хубавото, както каза тя, е да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип и да гледаш големия крайбрежен град, дето святкат безброй свещи като звезди, да слушаш, музика и шум от коли и хора, да се радваш на многобройните камбанарии и кули и да се вслушваш в камбанния звън.
И тъй като всичко това беше недостъпно за най-малката сестра, тя желаеше много повече от другите да го види със собствените си очи. О, как жадно слушаше тя думите на сестра си й късно вечер, когато малката русалка стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, тя си представяше големия град с всичкия му шум и движение и тогава й се струваше, че звънът на черков¬ните камбани стига чак до нея — на дъното на морето.
На следната година и втората сестра получи позволение да напусне морското дъно и да плува, където си иска. Тя излезе на повърхността тъкмо в оная минута, когато слънцето залязваше, и тая гледка й се стори най-хубава от всичко. Цялото небе, разказваше сетне тя, блестяло като златно, а облаците… по туй не можело да се опише с думи. Червените и теменужни облаци се носели ту като дълго бяло покривало, ту като ято диви лебеди, които пътували нататък, дето залязвало слънцето. Русалката заплувала насреща им, ала в тоя миг слънцето се скрило и неговото отражение върху морската повърхност и по облаците угаснало.
След една година изплува и третата сестра. Тя беше най-реши¬телна от всички и заплува нагоре по една голяма река, която се вливаше в морето. Чудни зелени хълмове, обкичени с лози, ограждали брега на реката. Кули и великолепни летни къщи се показвали сред прекрасни гори. Русалката слушала как пеели птичките, а слънцето греело толкова силно, че тя трябвало да се гмурка често във водата, за да разхлажда пламналото си лице. В един малък залив русалката съгледала купчина деца. Те били съвсем голи и пляскали с ръце във водата. На русалката се приискало да си поиграе с тях, ала децата побягнали уплашени. Тогава срещу нея изтичало едно малко черно животно — тя не знаела, че това било куче — и залаяло тъй яростно, че русалката се изплашила и заплувала бързо назад в широкото море. Ала въпреки преживения страх тя не могла да забрави великолепните гори, зелените хълмове и хубавите дечица, които можели да плуват във водата, макар да нямали рибени опашки.
Четвъртата сестра не беше толкова решителна. Тя се поразходи из широкото море и после разказа, че там било най-хубаво отвсякъде; наоколо — докъдето окото ти вижда — само море, а небето синее над главата ти като захлупен стъклен звънец. Кораби тя също видяла, но толкова далеч, че й се сторили като чайки. Игриви делфини изскачали във въздуха, големи китове изхвърляли вода из ноздрите си, сякаш наоколо имало стотина водоскоци.
Най-сетне дойде ред и на петата сестра. Нейният рожден ден беше през зимата и затова тя видя туй, което сестрите й не видяха, когато за първи път излязоха на морската повърхност.
Морето имаше зеленикав цвят и по него плаваха големи ледени планини.
Всяка от тях, както разказваше после царкинята, светела като бисер, а по големина надминавала дори кула, построена от хората. Тия планини имали най-различни форми и блестели като елмази. Русалката седнала върху най-високата ледена планина и всички кораби със страх се отдалечавали от това място, дето седяла тя и дето вятърът си играел с нейните дълги коси.
Ала привечер небето се покрило с облаци. Засвяткали мълнии и затрещяла гръмотевица, а морето издигало високо ледените планини, които се откроявали ярко при блясъка на светкавиците. Корабите сгънали платната си, хората тичали по палубите уплашени и смутени. Ала морската русалка седяла спокойно върху плаващата ледена планина и гледала как бялата светкавица бразди на криволици бурното море.
Всяка от сестрите, когато за първи път излизаше над морската повърхност, изпитваше безкрайно щастие при гледката, що се откриваше пред очите й. Но понеже след туй русалките можеха да излизат на повърхността винаги когато си искат, лека-полека те свикнаха с всички гледки. Не мина и месец, сестрите почнаха да казват, че никъде не се чувствуват тъй добре и спокойно, както у дома си, на морското дъно.
Често пъти петте сестри се хващаха за ръце и изскачаха на морската повърхност. Те имаха прекрасни гласове, каквито хората нямат, и когато се дигнеше буря и крушение застрашаваше много кораби, русалките се приближаваха до тях и пееха сладко за хубостите на морското дъно и за напразния страх на хората да слязат долу. Но хората не разбираха думите им и мислеха, че бурята вие. Пък те никога не можеха да видят всички чудеса на морското дъно, защото, когато се разбиеше някой кораб, хората се удавяха и слизаха мъртви в палата на морския цар.
Вечер, когато сестрите излизаха, хванати за ръце, над морската повърхност, най-малката оставаше самичка в кораловия палат и гледаше подире им. Искаше й се да плаче, но русалките не знаят що е сълзи и затова страдат повече.
— Ах, дано навърша по-скоро петнайсет години! — въздишаше тя. — Аз зная, че ще обикна от все сърце света над водата и хората,
които живеят там.
Най-сетне и тя навърши петнайсет години.
— Ето, виждаш ли, и ти стана вече голяма и постигна това, което желаеше — каза баба й. — Ела тук, аз ще те пременя като другите ти сестри!
И тя сложи на главата й венец от бели кринове и завърза на опашката й дванайсет охльова, за да познават всички знатния й произход.
— Ох, боли ме! — рече русалката.
— Така е. Който иска да бъде нагизден, трябва да търпи!
О, тя би захвърлила на драго сърце и премяната си, и тежкия си венец! Червените цветя от нейната градина й прилягаха много повече, ала нямаше що да прави.
— Прощавайте! — извика тя и изплува нагоре, лека и светла ка¬то воден мехур.
Слънцето току-що залезе, когато тя подаде глава над водата. Ала облаците все още светеха в пурпур и злато и в нежнорозовия въздух мигаше вечерницата. Въздухът беше тих и свеж, морето — спокойно. Насреща тя съгледа голям кораб с три мачти. Беше дигнато само едното му платно, защото наоколо не подухваше ни най-лек ветрец. От кораба се носеха музика и песни, а когато се стъмни, там светнаха стотици разноцветни фенери. Русалката доплува до самото прозорче на една каюта и винаги когато вълните я подигаха, тя надникваше вътре през хубавите огледални прозорци и виждаше много нагиздени хора. Ала най-хубав от всички беше един млад княз с черни очи и мургаво лице. Той навярно нямаше повече от шестнайсет години. Тъкмо днес празнуваха рождения му ден и затова на кораба ки¬пеше такова веселие. На палубата танцуваха моряци и когато князът отиде при тях, стотици ракети се извиха във въздуха и около кораба стана светло като ден. Малката русалка се уплаши и бързо се гмурна във водата. Но скоро тя подаде отново глава и тогава й се стори, че всички звезди на небето са паднали при нея във водата. Никога досега тя не бе виждала такова вълшебно зрелище. Големи слънца се вър¬тяха около нея, прекрасни огнени риби изхвръкнаха в синия въздух и всичко туй се оглеждаше в бистрата неподвижна вода. На самия кораб пък беше толкова светло, че там можеше да се види дори игла. О, колко хубав беше младият княз! С усмивка той стискаше ръцете на всички, а музиката гърмеше сред чудната нощ.
Ставаше вече късно, но малката морска русалка не можеше да откъсне очи от кораба и хубавия момък. Разноцветните фенерчета из¬гаснаха, нямаше вече ракети из въздуха, топовните гърмежи бяха престанали. Само долу под водата се чуваше някакъв глух шум. Ала русалката продължаваше да се люлее върху вълните и да гледа през прозорците на каютата.
Но ето духна вятър и заклати кораба. Едно след друго платната започнаха да се издуват. Вълните ставаха все по-големи, по небето плъзнаха черни облаци, в далечината заблестяха светкавици. Идеше страшна буря и моряците бързаха да приберат платната. Корабът се разлюля като черупка в развълнуваното море. Вълните растяха като големи черни планини и сякаш искаха да съборят високите мачти, ала корабът плаваше като лебед между тях и възлизаше отново върху гребена им. За малката русалка такова плуване беше твърде приятна разходка, но хората от кораба мислеха иначе. Корабът скърцаше и пращеше, дебелите му дъски се огъваха под напора на вълните. Главната мачта се пречупи като тръстика и тогава корабът полегна на една страна и започна бързо да се пълни с вода. Едва сега русалката разбра, че хората са в опасност. Тя сама трябваше да се пази от дъските и дърветата, които плаваха из водата. От време на време настъпваше такава тъмнина, че нищо не можеше да се види. Когато пък блеснеше светкавица, наоколо ставаше тъй светло, че се виждаше ясно всичко на кораба. Но русалката търсеше с очи само младия княз и когато корабът се разби, тя видя как той потъва във водата.
Отначало малката русалка дори се зарадва, че князът отива при нея на дъното. Ала тя си припомни веднага, че хората не могат да живеят във водата и че той ще стигне мъртъв пред палата на баща й. Не, той не биваше да умре! И тя заплува между дъските и дърветата, като забрави, че те могат да я смажат. Русалката ту се гмуркаше надолу, ту се издигаше отново над вълните, докато най-сетне стигна до давещия се човек, който не можеше да се държи повече над водата. Ръцете и нозете му бяха изгубили сили, хубавите му очи се бяха затворили. Той щеше да умре, ала русалката го обгърна с ръце. Тя го издигна над водата и се остави на волята на вълните да я носят с него, където си искат.
На сутринта бурята утихна, ала от кораба не бе останало нито следа. Слънцето изгря из водата, пурпурно и бляскаво. Бледното лице на княза се обагри с лека руменина, ала очите му стояха все още затворени. Малката русалка го целуна по високото хубаво чело и отметна назад влажните му коси. Стори й се, че младият човек прилича на мраморния момък в нейната градина. Тя го целуна още веднъж, обхва¬ната от силното желание да го съживи.
Тогава русалката съгледа наблизо твърда земя с високи синкави планини, по чиито върхове светеше бял сняг, сякаш отгоре почиваха ята лебеди. Долу край брега растяха прекрасни зелени гори, а пред тях се издигаше някаква голяма бяла постройка. В градината й растяха лимонови и портокалови дървета, а край вратите се виж¬даха високи палми. Там морето образуваше малък залив, който беше тих, но много дълбок. Точно на това място до скалата, покрита с бял пясък, доплува русалката с младия княз. Тя го сложи на пясъка, ка¬то повдигна главата му, за да го огреят топлите слънчеви лъчи.
В същото време в бялата постройка забиха камбани и в градина¬та влязоха много млади момичета. Тогава русалката заплува назад, скри се зад няколко високи камъка, които стърчаха над водата, и по¬кри косите и гърдите си с морска пяна, за да не вижда никой лицето й. Оттам тя следеше какво става с момъка.
Скоро при скалата дойде едно младо момиче. Отначало тя сякаш се уплаши много, но страхът му трая само миг. Момичето извика хора и русалката видя как князът се събуди и се усмихна любезно на всички наоколо. Той не се усмихна само на малката русалка, защото не знаеше, че тя му бе спасила живота. Туй я много огорчи и ко¬гато заведоха момъка в голямото здание, русалката се гмурна натъ¬жена в морето и се върна в палата на баща си.
И по-рано русалката беше тиха и замислена, но от тоя ден нататък тя стана още по-мълчалива. Нейните сестри я питаха какво е видяла първия път, когато е излязла на морската повърхност, ала тя не им казваше нищо.
Неведнъж след това русалката отиваше ту сутрин, ту вечер на мястото, дето остави младия княз. Тя гледаше как узряват плодовете в градината и как хората ги берат. Тя гледаше как белият сняг се топи по планинските върхове, но не виждаше княза — и винаги когато се върнеше в къщи, ставаше още по-тъжна. Русалката имаше само една утеха — да седи в своята градинка и да прегрьща хубавата мраморна статуя, която приличаше на младия човек. Тя престана да се грижи за цветята си. Те пуснаха корени като в пущинак по всич¬ки пътечки и вплетоха тъй гъсто стеблата и листата си в клоните на дърветата, че в градината стана съвсем тъмно.
Най-сетне русалката не можа да се стърпи и разказа на една от сестрите си всичко. Това узнаха веднага и другите й сестри, а така също и още две-три русалки, но те не обадиха никому тайната освен на най-близките си другарки. Една от тях познаваше княза. Тя също беше видяла празника на кораба и разправи откъде е хубавият момък и де се намира родината му.
— Хайде, сестрице, води ни! — рекоха й другите русалки, като се прегърнаха и заплуваха към онова място, дето се издигаше палатът на княза.
Тоя палат беше изграден от блестящ жълтеникав камък и имаше широки мраморни стълби, една от които слизаше право в морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покривите, а между колоните, които ограждаха цялата постройка, имаше мраморни фигури — също като живи. През бистрите стъкла на високи прозорци се виждаха разкошни зали със скъпи копринени завеси и килими, а стените бяха украсени с такива чудни картини, че да ти е драго да ги гледаш. Посред най-просторната зала имаше голям водоскок. Струите му стигаха чак до стъкления покрив на тавана, през който слънчевите лъчи падаха върху водата и върху прекрасните растения около водоскока.
Сега малката русалка знаеше къде живее князът и често пъти привечер започна да идва тук сама. Тя се приближаваше до сушата много повече от сестрите си и дори се осмели да плува нагоре по тесния канал под великолепния балкон, който хвърляше дълга сянка върху водата. Там тя дълго седеше и гледаше младия княз, който мислеше, че е съвсем сам на лунната светлина.
Понякога вечер момъкът се разхождаше под звуците на музика във великолепна лодка, украсена със знамена. Тогава русалката поглеждаше из зелената трьстика и когато вятърът развееше нейното дълго сребърно було, ония, които го виждаха отдалеч, си мислеха, че туй е лебед с разперени криле.
Често пъти нощем, когато рибари със запалени факли ловяха риба в морето, русалката слушаше техните разкази за добрината на младия княз и се радваше, че беше спасила живота му. Тя си спомни колко силно бе притискала главата му до гърдите си и колко горещо го бе целувала тогава. А той нищо не знаеше за това й дори насън не можеше да си спомни за нея.
Всеки ден хората й ставаха по-мили, всеки ден се усилваше же¬ланието й да живее между тях на земния свят, който й се струваше много по-голям от подводния. Та нали хората можеха да преплават морето с корабите си и да се качват по планините по-високо от обла¬ците. А земите, които те владееха, се разстилаха с полята и горите си по-далеч, отколкото виждаха очите й. И имаше още много неща, които тя искаше да узнае, ала сестрите й не можеха да отговорят на всичко.
Затова русалките отидоха при старата си баба, която познаваше много добре света над водата.
— Ако хората не се удавят, могат ли да живеят вечно? — попита малката русалка. — Не умират ли и те като нас?
— Да, те също умират, даже животът им е по-къс от нашия. Ние можем да живеем триста години, но когато умрем, превръщаме се във водна пяна и нямаме дори гробища, за да отиват там нашите роднини.
— Аз на драго сърце бих дала всичките триста години на тукашния си живот, стига само да стана за един ден човек! — рече тъжно русалката.
— Я по-добре не мисли за това — каза бабата. — Тук ние си жи¬веем много по-хубаво и сме по-щастливи, отколкото хората на земята.
— Значи аз ще умра и ще се превърна на проста пяна? Няма да чувам песента на вълните, няма да виждам повече моите мили цветя и червеното слънце? Мигар нищо не може да се направи, за да получа човешка душа?
— Не — отвърна бабата. — Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и майка му, ако всичката му обич и всичките му мисли принадлежат само на теб и ако той ти обещае вечна вярност, само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешко блаженство. Той ще ти даде Душа, но ще запази и своята. Ала това никога не се случва. Туй, което тук в морето се смята за много хубаво — рибята опашка, — там, на земята, се струва на всички много грозно. Такъв чуден вкус имат земните хора: за да бъдат хубави, те бездруго трябва да при¬тежават две смешни подпорки, наречени крака.
Малката русалка въздъхна и погледна натъжено своята опашка.
— Бъди доволна от съдбата си! — каза баба й. — По-добре да пеем и се веселим през тия триста години, които са ни определени за живот. Това време наистина не е малко. После ще ни бъде приятно и да си починем. Тая нощ в нашия палат ще има бал.
Наистина балът беше необикновен. Такава забава не можеше да стане на земята. Стените и таванът на голямата танцувална зала бяха направени от дебело, ала прозрачно стъкло. Безброй грамадни рако¬вини, розови и зелени, стояха край двете страни на залата и изригваха сини огньове, които осветяваха не само вътрешността, но блестяха и през стените, тъй че цялото море наоколо беше силно осветено. Виж¬даха се всички риби — големи и малки, — които идваха до стъклените стени. На някои риби люспите бяха пурпурно червени, на други изглеждаха златни и сребърни. По средата на залата течеше широк шумен поток и в него морските кавалери и дами танцуваха под звуците на собствените си чудни песни. Такива прекрасни гласове хората нямат. Малката морска русалка пееше най-хубаво и всички й ръкопляскаха с ръце и с опашки. За миг тя усети в сърцето си голяма радост. Тя знаеше, че никой няма по-хубав глас от нея — нито в морето, нито на земята. Ала скоро русалката си спомни пак за земния свят и не можеше вече да се откъсне от мислите си за хубавия княз, не можеше да прогони тъгата си, че няма човешка душа. Незабелязана от никого, тя излезе от бащиния си палат и докато другите се веселяха, тя седеше натъжена в своята малка градинка. Изведнъж русалката чу над водата звуци от рог и си помисли : „Ето, той се разхожда сега там горе — тоя, който ми е по-скъп от баща и от майка, тоя, за когото мисля непрестанно и в чиито ръце с радост бих отдала цялото щастие на моя живот. Аз бих се решила на всичко, стига само да спечеля любовта му и да се сдобия с човешка душа. Докато сестрите ми играят в татковия палат, аз ще ида при морската магьосница, от която винаги съм се страхувала. Може би тя ще ми даде някакъв съвет и ще ми помогне.” И малката морска русалка излезе от градинката си и заплува към шумния водовъртеж, зад който живееше магьосницата. Досега тя никога не бе плувала по тоя път. Тук не растяха нито цветя, нито морска трева — само голо пясъчно дъно се разстилаше до самия водовъртеж, дето водата кръжеше със страшен рев като воденично колело и завличаше в дълбочината всичко, що попаднеше в нея. Русалката трябваше да мине през тоя грозен водовъртеж, за да влезе във владенията на морската магьосница. Оттам нататък пътят водеше през топли извори, из които клокочеше кал и които магьосницата наричаше свои торфени блата. Зад тях се намираше нейната къща посред една вълшебна гора: всички дървета там бяха полипи, сиреч наполовина животни, наполовина растения. Те изглеждаха като стоглави змейове, израснали из Земята. Клоните им приличаха на дълги лигави ръце с пръсти като жилави червеи. От корена до върха си полипите мърдаха всичките си стави и всичко, що им попаднеше, те обвиваха силно с ръце и вече не го пущаха. Малката русалка застана пред тях, цяла скована от ужас. Сърцето й тупкаше от страх. Тя беше вече готова да се върне назад, ала изведнъж си спомни за княза и за човешката душа и почувствува нов прилив на решителност. Тя свърза здраво на главата си дългите си коси, за да не ги уловят полипите, притисна ръце към гърдите си и се стрелна бързо като риба край мръсните полипи, които протягаха към нея жилавите си ръце и пръсти. Тя забеляза, че всеки полип държеше със стотина малки ръце като с железни клещи всичко, що бе успял да хване. Хора, загинали в морето и потънали на дъното, стърчаха с белите си скелети в техните прегръдки. Кормила, сандъци, кости на земни животни — всичко туй те държаха и не пущаха, ала най-страшното бе, че русалката видя в ръцете им дори една малка русалка, която полипите бяха уловили и удушили.
Най-сетне тя доплува до едно голямо блато в гората. Големи тлъсти змии и жаби се търкаляха тук и показваха отвратителните си жълтеникавобели кореми. Посред блатото имаше къща, изградена от белите кости на удавници. Тук седеше морската магьосница и хранеше от устата си една жаба точно тъй, както у нас хранят със захар канарчетата. Отвратителните тлъсти змии тя наричаше свои пиленца и им позволяваше да играят върху широките й надупчени гърди.
— Зная какво ти трябва — рече магьосницата. — Макар желанието ти да е много глупаво, аз все пак ще го изпълня, защото то ще ти донесе нещастие, моя хубава русалко. Ти искаш да се избавиш от своята рибя опашка и да получиш вместо нея две подпорни, с каквито хората си служат при ходене, за да спечелиш любовта на хубавия момък. Но ти не само искаш да спечелиш неговата любов, а да получиш още и човешка душа.
И при тия думи магьосницата се разкисна тъй силно и тъй отвратително, че жабите и змиите изпопадаха изплашени от гърдите й и започнаха да се търкалят по земята.
— Ти идеш тъкмо навреме — продължаваше магьосницата. — Утре След изгрев слънце аз не бих могла да ти помогна чак до края на годината. Аз ще ти приготвя едно питие, с което ти ще отплуваш към земята преди изгрев слънце. Седни на брега и го изпий. Тогава твоята опашка ще се раздели на две части и всяка от тях ще се превърне в това, което хората наричат хубаво краче. Разбира се, ти ще изпиташ от туй силни болки и ще ти се стори, че някой те е разсякъл с остър меч. Всички, които те видят, ще почнат да говорят, че ти си най-прекрасното създание на земята. Ти ще запазиш своя въздушен вървеж и нито една танцувачка в света не ще може да се движи тъй леко като теб. Ала при всяка стъпка, която ще правиш, ще ти се струва, че стъпваш върху остри ножове и нозете ти ще се обливат в кръв. Ако си съг¬ласна да изтърпиш всичко това, готова съм да ти помогна.
— Да — каза малката русалка с треперещ глас и помисли за княза и за човешката си душа.
— Но ти трябва да знаеш — рече бабата, — че щом веднъж получиш човешки образ, не ще можеш да станеш пак русалка и няма да се върнеш никога при сестрите си в бащиния палат. И ако не сполучиш да спечелиш любовта на княза дотолкова, че той да забрави заради тебе баща си и майка си, да се привърже към тебе с душата и тялото си и да те вземе за своя жена, ти не ще получиш човешка душа. Още на другия ден след сватбата му с друга жена твоето сърце ще се пръсне и ти ще станеш морска пяна.
— Съгласна съм! — каза русалката и побледня като мъртвец.
— Ала ти трябва да възнаградиш и мен — продължаваше магьосницата. — И туй ще ти струва твърде скъпо. Ти имаш най-прекрасния глас в цялото подводно царство и, разбира се, мислиш с него да омагьосаш момъка. Ала тоя глас ти ще трябва да дадеш на мен. За скъпото си питие аз искам най-хубавото, което имаш. Нали аз ще влея в това питие капки от моята кръв, за да бъде то остро като меч.
— Но ако ти ми вземеш гласа — рече малката морска русалка, — тогава какво ще ми остане?
— Прекрасното ти лице — отвърна магьосницата, — твоят въздушен вървеж и твоите говорещи очи. Това е достатъчно, за да се омагьоса едно човешко сърце. Е как, да не ти е минало вече желанието? Изплези езичето си, аз ще го отрежа и ти ще получиш чудотворното питие.
— Тъй да бъде — каза русалката и магьосницата приготви котлето, за да свари вълшебното си питие.
— Чистотата е хубаво нещо — рече тя и изтърка котлето със змии, които свърза в голям възел. Сетне одраска гърдите си и вля в котлето няколко капки от своята черна кръв. Дигна се пара и в нея се очертаха най-чудновати образи.
Всяка минута магьосницата хвърляше все нови неща в котлето и когато то завря, човек можеше да помисли, че плаче някой крокодил. Най-сетне питието беше готово. То беше прозрачно като най-бистрата вода.
— Ето, вземи го — извика магьосницата и отряза езика на малката морска русалка.
Русалката онемя и не можеше вече нито да пее, нито да говори.
— Ако полипите искат да те хванат, когато се връщаш през гората — каза магьосницата, — пръсни им само една капка от това питие и ръцете и пръстите им ще се пръснат веднага на хиляди късчета.
Ала малката морска русалка не почувствува нужда да си послужи с това средство. Полипите сами се дърпаха уплашено от нея, щом съглеждаха прозрачното питие, което светеше в ръцете й като ясна звезда. Така русалката бързо преплува гората, блатото и шумния водовъртеж.
Насреща й се виждаше вече бащиният палат. В голямата танцу-вална зала факлите бяха изгаснали. Изглеждаше, че там всички спяха дълбоко. Но тя не смееше да влезе при домашните си, защото беше няма и се готвеше да ги напусне завинаги. Сърцето й се сви от болка. Русалката се промъкна тихичко в градината, откъсна по едно цветче от всяка леха на сестрите си, изпрати хиляди въздушни целувки на бащината си къща и се издигна на повърхността на тъмносиньото море.
Слънцето не беше изгряло, когато тя видя палата на княза и се изкачи по великолепната мраморна стълба. Месецът ръсеше чудно сияние. Русалката изпи горчивото, парливо питие на магьосницата и почувствува като че двуостър меч прониза нежното й тяло. Тя падна в несвяст и се простря като мъртва. Когато слънчевите лъчи целунаха морето, русалката се пробуди и усети остра болка. Ала пред нея стоеше хубавият княз. Той впи в нея черните си като въглени очи, а тя наведе поглед. Едва сега русалката забеляза, че рибята й опашка бе изчезнала и че на нейно място се белееха най-хубавите крачета, каквито можеше да има едно момиче. Но русалката беше съвсем гола и затова се покри с дългите си прекрасни коси.
Князът я попита коя е тя и как е попаднала тук, ала русалката му отвърна само с кротък и тъжен поглед, защото не можеше да приказва. Тогава момъкът я хвана за ръка и я заведе в палата си. Както й бе предсказала магьосницата, русалката изпитваше при всяка стъпка такава болка, сякаш стъпваше върху остри игли и ножове. Ала тя търпеше с радост всичко. Лека като перце, вървеше под ръка с княза и той, както и всички други, се любуваше на нейния чуден, въздушен вървеж.
Нагиздиха русалката в скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Тя беше най-хубава от всички в палата, но беше няма и не можеше нито да говори, нито да пее. Прекрасни девойки, облечени в злато и коприна, дойдоха и запяха пред момъка и родителите му. Една от тях пееш най-хубаво от всички и момъкът й ръкопляскаше и й се усмихваше. Мъчно стана на бедната морска русалка. Тя знаеше, че бе пяла много по-сладко от другите, и си мислеше: „О, ако той знаеше, че заради него пожертвувах завинаги гласа си!”
След пеенето девойките започнаха да танцуват под звуците на чудна музика. Тогава и русалката издигна хубавите си бели ръце, застана на върха на пръстите си и се понесе из залата в чудна игра, каквато дотогава никой не бе виждал. При всяко нейно движение хубостта й изпъкваше по-ясно, а очите й говореха много повече на сърцето, отколкото всички песни на девойките.
Всички бяха доволни и радостни. Ала най-доволен беше князът, който нарече русалката своя малка намереница. И русалката танцуваше и танцуваше, макар че всеки път, когато нозете й докосваха земята, тя изпитваше нетърпима болка, сякаш вървеше по остри ножове. Момъкът й каза, че тя ще остане завинаги при него и ще спи пред вратата му на кадифени възглавници.
По негово желание й ушиха мъжки дрехи, за да може тя да ходи на езда с него. Заедно бродеха те из благоуханни гори, където зелените клончета докосваха раменете им и малките птички пееха сред свежите листа. Заедно се изкачваха по високи планини и макар че неж¬ните нозе на русалката се обливаха в кръв, тя се смееше и с радост следваше момъка там, дето се рееха само облаци като птичи ята, които отлитат в чужди страни.
Нощем, когато всички в палата спяха, русалката излизаше на широката мраморна стълба. Приятно й беше да потапя изранените си нозе в студената морска вода, която ги разхлаждаше и облекчаваше парливата болка. Тогава русалката си спомняше за своите близки на моркото дъно.
Една вечер нейните сестри плуваха ръка за ръка край това място. Те пееха тъжни песни. Русалката им кимна с глава, сестрите я познаха и започнаха да й разказват колко много е натъжила тя всички. На следната нощ сестрите й дойдоха пак при нея, а веднъж тя видя в далечината и старата си баба, която години наред не бе излизала на морската повърхност, видя и баща си — морския цар — с корона на главата. Те протягаха ръце към нея, но не смееха да дойдат тъй близо до сушата, както сестрите й.
Всеки ден князът се привързваше все повече към малката русалка. Той я обичаше, както се обича добро дете, но да я направи своя жена — това и на ум не му идваше. А тя трябваше да стане негова жена, за да получи човешка душа и да не се превърне в морска пяна още на другата сутрин след сватбата му.
— Мигар ти ме обичаш повече от всички? — говореха сякаш очите на малката морска русалка, когато той я хващаше за ръцете и я целуваше по хубавото чело.
— Да, ти си ми най-скъпа от всичко — отвръщаше князът, — защото имаш добро сърце. Ти си ми вярна повече от всички други и приличаш на едно младо момиче, което видях веднъж и което навярно никога няма да видя. Аз бях на един кораб, който се разби в бурята. Вълните ме изхвърлиха на брега близо до някакъв манастир, дето живееха няколко млади момичета. Най-младото от тях ме намери на брега и ми спаси живота. Аз го видях само два пъти и то е едничкото, което бих могъл да залюбя. Но ти приличаш на него и почти изместяш неговия образ от сърцето ми. Онова момиче е обречено на манастира и затова моята щастлива съдба ми изпрати тебе. С тебе никога не ще се разделим.
„Ах, той не знае, че аз му спасих живота! — мислеше русалката. — Аз го пренесох в гората край манастира. Аз седях, покрита с морска пяна, и гледах дали не ще дойдат хора. Да, аз познавам оная прекрасна девойка, която той обича повече от мене.” — И русалката въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче. Князът каза, че момичето принадлежи на манастира. То никога не ще се върне в света и те няма да се срещнат. А тя живее при него, вижда го всеки ден, тя го обича и би му дала целия си живот.
Ала ето разнесе се мълва, че князът ще се ожени за хубавата царкиня от съседното царство. С него щели да пътуват много придружници. А русалката клатеше глава, като слушаше тия разговори, и се усмихваше, защото отгатваше най-добре мислите на княза.
— Аз трябва да замина — каза й той. — Аз трябва да видя хубавата царкиня. Такава е волята на родителите ми. Но те не ще ме на¬карат да се оженя насила за нея. Тя не прилича на оная чудна хубавица от манастира, на която ти тъй много приличаш. Ако някога трябва да се оженя, ще взема само теб за жена, мое мило намерениче с говорещи очи.
И князът целуваше кораловите й устни, милваше дългите й прекрасни коси и притискаше главата си към гърдите й. А в сърцето на русалката пламваше надежда за човешко щастие и за човешка душа.
— Нали ти не се страхуваш от морето, мое нямо дете? — попита я той, когато те стояха заедно на палубата на великолепния кораб, който ги отнасяше към съседното царство. И князът й разказваше за бурите и за спокойното море, за чудните морски риби и за това, което водолазите виждат в дълбочината на морето. А тя слушаше с усмивка разказите му, защото знаеше най-добре от всички какво става на морското дъно.
През една светла, лунна нощ, когато всички на кораба спяха освен кормчията, русалката седна на борда и се загледа долу в прозрачната вода. Стори й се, че вижда палата на баща си. Високо горе стоеше нейната стара баба със сребърна корона на главата и гледаше през водата носа на кораба. Ала ето че сестрите й изплуваха на повърх-ността. Те гледаха тъжно и кършеха белите си ръце. Тя им кимна с глава и поиска да им разкаже колко е щастлива. Но в тоя миг до нея се приближи един моряк от кораба и сестрите й се гмурнаха веднага в дълбочината. Морякът пък помисли, че бялото, що е видял да плава над водата, е било морска пяна.
На следната сутрин корабът влезе в пристанището на великолепната столица на съседното царство. Всички камбани биеха. От високите кули се разнасяха тръбни звуци, а войниците с развети знамена и със святкащи щикове се строиха в редица, за да посрещнат княза. Всеки ден имаше нови тържества. Ала царкинята още не беше дошла в града. Разправяха, че тя се възпитавала някъде далеч, където изучавала всички добродетели. Най-сетне тя пристигна. Малката морска русалка гореше от нетърпение да види дали наистина царкинята е тъй хубава и от пръв поглед трябваше да признае, че по-прекрасно създание от нея никога не бе виждала. Кожата на младото момиче бе нежна и прозрачна, а изпод дългите му тъмни клепки светеха тъмносини кротки очи.
Князът прегърна заруменялата си годеница.
— О, аз съм много щастлив! Това, за което не смеех дори да меч¬тая, се изпълни сега! — И като се обърна към русалката, добави: — Аз зная, че ти ще се зарадваш на щастието ми, защото ме обичаш най-много от всички тук.
Русалката целуваше ръката на княза и й се струваше, че сърцето й вече се пръска от мъка. Нали на другата сутрин тя трябваше да се превърне в морска пяна.
Отново се разнесе камбанен звън. Вестители тръгнаха из града да разгласят сред народа новината за сватбата. В черквите димеше тамян из скъпоценни кандилници. Младоженецът и невястата си подадоха ръце. Малката морска русалка, облечена в злато и коприна, държеше роклята на невястата. Ала тя не чуваше празничната музика, не виждаше тържествения обред. Тя мислеше само за смъртта, която я очакваше, и за всичко, що бе изгубила на тоя свят. Още същата вечер младоженците се запътиха към кораба. Гърмяха топове, развяваха се знамена, а в средата на кораба се издигаше скъпа палатка от злато и пур¬пур, с великолепни възглавници. Тук младоженците трябваше да прекарат тихата прохладна нощ. Вятър наду платната и корабът заплава леко и бавно през прозрачното море. Когато мръкна, запалиха разноцветни фенери. Моряците заиграха весело на палубата. Русалката си спомни оная вечер, когато изплува за пръв път на повърхността на морето и видя същото великолепие. И тя се завъртя и затанцува с дру-гите. Тя се носеше по палубата като подгонена лястовичка, а наоколо се чуваха възторжени похвали. Никога досега русалката не бе танцувала тъй хубаво. Наистина нежните й нозе се прорязваха сякаш от остри ножове, ала тя не усещаше никаква болка, защото болката в сърцето й беше много по-остра. Тя знаеше, че вижда за последен път княза, заради когото бе напуснала семейство и родина, бе жертвувала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за които той нищо не знаеше. Тая нощ тя за последен път дишаше с него един въздух, гледаше дълбокото море и звездното небе. Сега я чакаше вечна нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога вече не можеше да има.
А върху кораба дълго след полунощ кипеше веселба. Русалката се смееше и танцуваше с горчива мъка в сърцето. Момъкът целуваше хубавата си жена, която милваше черните му коси, и двамата влязоха ръка за ръка в прекрасната палатка.
На кораба настана тишина. Само кормчията стоеше при корми¬лото. Малката морска русалка се облегна с ръце върху борда на кораба и се загледа на изток, откъдето трябваше да изгрее слънцето. Тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Ала изведнъж из дълбините на морето изскочиха нейните сестри. Те бяха също тъй бледни като нея. Дългите им прекрасни коси не се развяваха вече от вятъра — те бяха отрязани.
— Ние ги дадохме на магьосницата, за да те спасим и да не те оставим да умреш тая нощ. А тя ни даде ето тоя нож. Виж колко е остър! Преди да изгрее слънцето, ти трябва да го забиеш в сърцето на княза и когато неговата топла кръв опръска твоите крака, те отново ще станат рибя опашка и ти ще се превърнеш пак в русалка, ще слезеш при нас на дъното на морето и ще изживееш своите триста години, преди да станеш мъртва солена пяна върху морската повърхност. Бързай! Един от двама ви трябва да умре преди изгрев слънце. Нашата стара баба тъжи непрестанно за тебе и белите й коси опадаха от скръб, както паднаха нашите под ножицата на магьосницата. Убий княза и се върни при нас! Побързай! Виждаш ли червената черта там на небето? След няколко минути слънцето ще се покаже и ти ще умреш.
Сестрите въздъхнаха дълбоко-дълбоко и се скриха под водата. Малката морска русалка дръпна пурпурната завеса пред входа на палатката и видя хубавата невяста, която бе склонила глава върху гърдите на княза. Тя се наведе над момъка, целуна го по челото, погледна небето, където утринната заря се разгаряше все по-силно и по-силно, погледна острия бляскав нож и отново впи поглед в княза, който шепнеше в съня си името на младата си жена. И ръката, която държеше ножа, потрепера… С бързо движение русалката го захвърли надалеч в озарените от червена светлина вълни. Още веднъж русалката погледна с угаснали очи княза, сетне се хвърли от кораба в морето и мигом почувствува как тялото й се разтапя на пяна.
Ето, слънцето изгря над морето. Топлите му лъчи огряха студената мека пяна и малката морска русалка не усещаше смъртта. Тя видя ясното слънчице и над главата й се понесоха стотици чудни, прозрачни същества. През тях тя можеше да различава белите платна на кораба и румените облаци по небето. Гласовете им бяха тъй сладки и тъй нежни, че ничие човешко ухо не можеше да ги чуе — също тъй, както ничие човешко око не можеше да види вълшебните същества. Те летяха без криле из въздуха — само с лекотата си. Сега русалката забеляза, че и тя има също такова тяло като тях и че все повече и повече се отделя от морската пяна.
— Къде ли съм попаднала? — попита тя. Гласът й прозвуча тъй неуловимо и нежно, както гласовете на чудните същества.
— При дъщерите на въздуха — отвърнаха съществата. — Русалките нямат човешка душа и могат да я спечелят само с човешка любов. Техният вечен живот е във властта на друг. Дъщерите на въздуха също нямат човешка душа, но те могат да я заслужат с добри дела. Ние летим в топлите страни, където задушният, зноен въздух убива хората, и носим там благодатна прохлада. Ние пръскаме из въздуха уханието на цветята и даваме на хората утеха и изцеление. Ако в продължение на триста години ние вършим добри дела, тогава ще бъдем надарени с безсмъртна душа. Ти, малка, клета русалко, се стремеше към същото. Ти страда и търпя, възнесе се в царството на въздушните духове и след триста години можеш сама, с добри дела, да придобиеш безсмъртна душа.
Малката русалка вдигна светналия си поглед към слънцето и за пръв път очите й се наляха със сълзи. В това време на кораба настана отново оживление. Русалката видя как князът и хубавата му жена я търсят навсякъде. Те гледаха тъжно пяната, която бягаше по вълните, сякаш знаеха, че русалката се е хвърлила в морето. И тогава русалката невидимо целуна челото на хубавицата, усмихна се на княза и за¬едно с останалите дъщери на въздуха се издигна към розовите облаци, които плаваха по небето.
— След 300 години тъй ще се възнесем в царството небесно.
— А може и по-рано! — прошепна една от дъщерите на въздуха. — Невидими ще долетим в къщите на хората, дето има деца, и ако намерим там някое дете, което радва родителите си и е достойно за тяхната обич, ние ще се усмихнем и тристагодишното ни блуждаене ще се намали с една година. Ако пък срещнем лошо, непослушно дете, тогава ще заплачем от мъка и всяка сълза ще добави по един ден към дългия срок на нашето изпитание.

Алиса пада в морето

Веднъж Алиса Търкуланка отишла на морето, влюбила се в него и не искала да излезе от водата.
— Алиса, излез от водата — викала я майка й.
— Ето, ида — отговаряла Алиса. Но си мислела. «Ще остана във водата, докато ми пораснат перки и стана риба.»
Вечер, преди да си легне, си гледала раменете в огле­далото, за да види дали й растат перки или поне някоя сре­бърна люспа. Но откривала само песъчинки, ако не се била измила добре на душа.
Една сутрин слязла на плажа по-рано от обикновено и срещнала едно момче, което събирало морски таралежи и миди.
Хлапакът бил рибарски син и морските работи ги раз­бирал много.
— Знаеш ли как може човек да стане риба? — попи­тала го Алиса.
— Веднага ще ти покажа — отговорило момчето.
То оставило на един камък кърпичката, с която съби­рало таралежите и мидите, и се хвърлило в морето. Минала една минута, минали две, момчето не се появявало на по­върхността. Но ето че се появил един делфин, който се премятал между вълните и хвърлял весели пръски във въздуха. Делфинът дошъл да си играе между краката на Алиса и тя не изпитвала ни най-малък страх.
След малко делфинът с един изящен удар на опашката избягал. На негово място се появило момчето, което съби­рало морски таралежи, и се усмихнало:
— Виждаш ли колко е лесно?
— Видях, но не зная дали аз ще мога.
— Опитай!
Алиса се хвърлила в морето, като горещо желаела да се превърне в морска звезда. Но вместо това паднала в една мида, която се прозявала и веднага затворила черупките си, като пленила Алиса и всичките й мечти.
"Ето отново неприятности" – помислило си момиченцето. Но каква тишина, какво свежо спокойствие там долу и там вътре. Колко хубаво ще е да може човек да живее на дъното като някогашните сирени. Алиса въздъхнала. Сетила се за майка си, която си мислела, че детето е още в леглото, сетила се за баща си, който тъкмо тая вечер трябвало да дойде от града, защото било събота.
- Не мога да ги оставя сами, много ме обичат. То­зи ще се върна на земята като блъснала с ръце и крака, успяла да отвори мидата и достатъчно, за да изскочи и да се върне на повърхността на водата. Момчето с таралежите било вече далече.
Алиса не разказала на никого какво й се случило.

Върколак


Двама младоженци тръгнали да идат с каруца на гости в друго село. Мъжът обаче бил върколак. Между селата той спрял в една гора да се напасат воловете. Мъжът навлязъл между дърветата и изчезнал. След малко от гората изскочил един вълк, който се спуснал върху жената. С бясно ръмжене той скачал по нея и късал дрехите й със зъби. Жената пищяла, викала мъжа си, но никой не й се притекъл на помощ. След като я изпохапал, вълкът я оставил и се върнал отново в гората.
Жената събрала сили и въпреки раните с бяг се завърнала вкъщи. След нея у дома се прибрал и мъжът й с каруцата. Жената го посрещнала с радост, защото си мислела, че вълкът го е убил. И както била още разчорлена и раздърпана, му разказала през плач за ужасната случка.
Мъжът не отговорил нищо, а само се засмял. Между зъбите му се показало закачено едно парцалче от дрехата на жената. Тя веднага разбрала, че той е върколак и че вълкът, нападнал я на пътя, е бил нейният мъж.
Отишла жената при братята си и им казала:
- Моят мъж е върколак, не е човек.
Братята й не повярвали.
- Кажи му да дойде в събота у нас. Ние ще заколим една овца и ще го накараме да я държи. Ако близне от кръвта, значи е върколак.
Жената се прибрала вкъщи и казала на мъжа си:
- Иди при моите братя да им помогнеш нещо.
Върколакът не искал, но жена му го придумала. Братята го наобиколили и му казали за какво го викат. Върколакът не се стърпял като видял кръвта, навел се, близнал от нея. Тогава един от братята го порязал с нож и той се пръснал като надут мях.

Трите скъпоценни пръстена


Веднъж живял един мъдър и много богат човек, който имал син. Той му казал: "Сине мой, ето ти скъпоценен пръстен. Пази го като знак за това, че ти си мой наследник и го предай на потомците си. Той е ценен, изглежда прекрасно и има допълнително свойство, че отваря някаква врата към богатството."
Няколко години по-късно му се родил още един син. Когато и той поотраснал, мъдрият човек му дал друг пръстен със същия съвет.
Същото станало и с третия, последния син.
Когато старецът умрял, синовете пораснали един след друг и всеки претендирал за първенство, тъй като всеки притежавал един от пръстените. Никой не можел да каже точно кой от пръстените е най-ценен.
Всеки от синовете спечелил свои привърженици, които провъзгласявали по-голямата ценност и красота именно на неговия пръстен. Но любопитното е, че вратите към богатството оставали затворени и за притежаващите ключовете, и за техните привърженици. Те били твърде погълнати от първенството, от притежаването на пръстена, от неговата ценност и външен вид. Малцина били тези, които търсели вратата към древните съкровища.
Но пръстените също притежавали магическо свойство. Макар и да били ключове, те не се използвали директно за отваряне на врати към съкровищата. Достатъчно било да се гледа на тях безпристрастно или без голяма привързаност към едно или друго от качествата им. Ако се направело това, то гледащите хора били в състояние да кажат къде се намира съкровището и можели да го намерят, възпроизвеждайки очертанията на пръстена. Съкровищата имали още едно свойство: те били неизчерпаеми.
В същото време привържениците на трите пръстена повтаряли приказката на своя прародител за достойнствата на пръстена, всеки по своему. Първото общество си мислело, че вече е намерило съкровището. Второто – че съкровището е алегорично. Третото пренесло възможността да отвори вратата в отдалеченото и мъгливо въображаемо бъдеще време.

Трите скъпоценни пръстена

В
еднъж живял един мъдър и много богат човек, който имал син. Той му казал: "Сине мой, ето ти скъпоценен пръстен. Пази го като знак за това, че ти си мой наследник и го предай на потомците си. Той е ценен, изглежда прекрасно и има допълнително свойство, че отваря някаква врата към богатството."
Няколко години по-късно му се родил още един син. Когато и той поотраснал, мъдрият човек му дал друг пръстен със същия съвет.
Същото станало и с третия, последния син.
Когато старецът умрял, синовете пораснали един след друг и всеки претендирал за първенство, тъй като всеки притежавал един от пръстените. Никой не можел да каже точно кой от пръстените е най-ценен.
Всеки от синовете спечелил свои привърженици, които провъзгласявали по-голямата ценност и красота именно на неговия пръстен. Но любопитното е, че вратите към богатството оставали затворени и за притежаващите ключовете, и за техните привърженици. Те били твърде погълнати от първенството, от притежаването на пръстена, от неговата ценност и външен вид. Малцина били тези, които търсели вратата към древните съкровища.
Но пръстените също притежавали магическо свойство. Макар и да били ключове, те не се използвали директно за отваряне на врати към съкровищата. Достатъчно било да се гледа на тях безпристрастно или без голяма привързаност към едно или друго от качествата им. Ако се направело това, то гледащите хора били в състояние да кажат къде се намира съкровището и можели да го намерят, възпроизвеждайки очертанията на пръстена. Съкровищата имали още едно свойство: те били неизчерпаеми.
В същото време привържениците на трите пръстена повтаряли приказката на своя прародител за достойнствата на пръстена, всеки по своему. Първото общество си мислело, че вече е намерило съкровището. Второто – че съкровището е алегорично. Третото пренесло възможността да отвори вратата в отдалеченото и мъгливо въображаемо бъдеще време.

Откъде изгрява Слънцето

Е
дин момък имал двойка вълшебни волове, които можели да говорят и то по-умно от най-мъдрия старец. На един празник те му рекли:
- Хайде да идем и ние в града!
Като стигнали, момъкът ги оставил отвън до вратите на крепостта а той влязъл вътре. На улицата един глашатай викал, колко глас имал:
- Царят има нива неорана. Който може за един ден да я изоре, да я посее, да я ожъне, да я овършее и да откара с волска кола в двореца овършаното жито, царят ще му даде дъщеря си за жена и ще му напълни колата с жълтици.
Върнал се момъкът при воловете и им казал, какво е чул. Те рекли:
- Иди и кажи на царя, че ние ще свършим тази работа. Ако не успеем, да ни вземе главите!
Върнал се момъкът назад и отишъл в двореца да каже на царя, че се наема да изоре, да посее, да ожъне, да овършее и да откара овършаното жито – всичко за един ден.
Царят го погледнал, видял, че е беден момък, но му дал един човек да го отведе на нивата. Като стигнали с воловете, момъкът веднага започнал да оре. По някое време ги оставил да почиват, а те се обърнали към него и му казали:
- След малко, като стане пладне, царската дъщеря ще ти донесе обяд. Ти ще си ядеш и ще гледаш пред себе си. Ако погледнеш към нея, не бива да се засмиваш, защото лошо ще стане.
После воловете доорали нивата. Щом я изорали, тя веднага сама се засяла, пшеницата поникнала и започнала да расте. Дошло пладне и ето че царската дъщеря донесла обяд. Орачът ял и гледал все пред себе си, но по едно време погледнал момата и се усмихнал. Добере, но тя била вещица, омагьосала момъка и като си отишла, той заспал. Слънцето се спуснало ниско и воловете взели да си говорят. Деснякът рекъл на левака:
- Ти, побратиме, какво ще направиш?
Левакът рекъл:
- Аз ще дръпна Слънцето назад с единия си рог и ще го върна в пладне. А ти какво ще направиш?
- Аз пък – рекъл Деснякът, – ще тропна по земята с крак, тя ще се разтърси и господарят ни ще се събуди.
Левакът дръпнал Слънцето си с рога назад по небето, а Деснякът ударил с крак и разтърсил земята. Момъкът скочил на крака и започнал да жъне. РЗече на залез слънце работата се свършила: той овършал, събрал житото в торби, натоварил го в колата и потеглил. Стигнал в двореца, тъкмо когато Слънцето залязвало. Нямало какво да прави царят, извел дъщеря си и му я дал за жена. После заповя¬дал да натоварят и колата с жълтици и момъкът си тръгнал.
На пътя, по който поели воловете и орачът с царската дъщеря, имало едно блато. Щом дошли до него и царската дъщеря рекла:
- Дано останете в блатото! Момъкът попитал воловете:
- Ще можете ли да го прегазите?
- Спокоен бъди – рекли те, – тя нека си кълне!
Воловете прегазили блатото и изтеглили волската кола на сухо! Като излезли отвъд, царската дъщеря пак ги проклела:
- Дано ви вълци изядат!
Воловете тогава рекли на стопанина:
- Е, тая клетва е лоша! Откарай ни на реката да пием вода. Ама отидем ли там, веднага ще ни изядат вълците. Ти да вземеш роговете ни и да ги посадиш в двора. От роговете ще пораснат високи дървета,
колкото тополи, и името им ще бъде Рангели. Ти ще се обзаложиш с един болярин – ако познае, че тези дървета са пораснали от рогове и името им е Рангели, ще ти вземе колата с жълтиците. Ако не познае, ти ще му вземеш богатството.
Откарал ги момъкът на реката и вълците ги изяли. Той взел роговете и ги посадил в двора. От тях пораснали две много високи дървета, колкото тополи. Селяните се чудили какви са тези дървета, защото никога не били виждали такива.
На един празник в града момъкът казал на насъбралите се хора, че който може да познае от какво са пораснали двете дървета и какво им е името, ще му даде всичко, което е накупил с жълтиците.
Царската дъщеря не можела да се примири, че живее е обикноен селянин, затова прошепнала отговора в ухото на един болярин. Той веднага извикал:
- Аз знам от какво са: дърветата са поникнали от рогата на воло-веи името им е Рангели!
И момъкът му дал цялото си имане, взел една тояжка и тръгнал по пътя. Царската дъщеря и боляринът заживели в къщата му.
Вървял момъкът, вървял, уморил се и седнал да си почине на един камък. Замислил се и решил: „Ще ида при Слънцето за помощ. Може би то ще ми каже как да си върна богатството."
И тръгнал отново на път. Вървял, вървял и стигнал до една висока планина. Край пътя растяло ябълково дърво, което го попитало къде отива.
- Отивам при Слънцето – отвърнал момъкът, – да го питам мога ли да си върна загубеното богатство.
- Моля ти се да питаш Слънцето и за мене: защо ябълките ми са червени и сладки, а никой не иска да ги яде.
Момъкът продължил пътя си и се изкачил в планината – там два овена се биели на голяма поляна. Те го попитали къде отива и като чули отговора, казали:
- Питай Слънцето и за нас: защо три години се бием и никой не може да надвие?
Момъкът тръгнал отново. Вървял, вървял, стигнал до една река.
Тя го запитала:
- Къде отиваш?
Той отвърнал, че отива при Слънцето да го пита може ли да си върне богатството. Реката го помолила:
- Питай го и за мен – защо водата ми е чиста и студена, а никой не иска да пие от нея.
И пак тръгнал момъкът – вървял, вървял, извървял много път. Най-после стигнал до двореца на Слънцето. Потропал на златните порти. Отворила му една стара жена.
- Добър вечер, майко – поздравил момъкът. – Дошъл съм при Слънцето за помощ.
- Няма го тук – отвърнала майката, – но ако те види, ще те глътне! Ела да те скрия зад вратата. Ще изчакаш Слънцето да вечеря, пък тогава ще излезнеш.
Тъкмо го скрила зад вратата и Слънцето си дошло. Още не влязло вътре, веднага запитало:
- Мамо, кой е вътре?
- Няма никой – отвърнала майка му.
Слънцето седнало да вечеря. Нахранило се и казало:
- Нека излезе човекът, няма да го изям.
Момъкът излязъл иззад вратата и Слънцето го запитало:
- Защо си дошъл при мене?
Момъкът му разказал всичко – за воловете, за вещицата, за загубения облог, разказал му и за ябълката, овните и реката. Слънцето го изслушало и рекло:
- Ще ти помогна. На връщане, чак когато преминеш реката, ще и кажеш: „Докато не отнесеш човек, няма никой да пие от теб!" Като
се отдалечиш от овните, им извикай: „Овни, докато не убиете човек, няма да се преборите!". Като отидеш при ябълката – да се наведеш и Да копаеш при корена. Там ще извадиш една торба пари. Вземи ги и изяж една ябълка: оттогава вече всеки ще яде от нея.
После иди в града и кажи на хората: „Който познае откъде ще изгрее утре Слънцето, ще му дам тази торба с пари!" И боляринът, който ти е взел имота, ще рече: „Откъдето си изгрява всяко утро, оттам пак ще изгрее" Ама вие се обложете: ако не може да познае, да ти върне всичко, което ти е взел. Хайде, иди си със здраве!
И момъкът си тръгнал от слънчевия дворец. Целунал ръка на майка му, дали му малко хлебец и той се отправил по пътя. Вървял, вървял и дошъл най-напред при реката. Прегазил я, излязъл на отсрещния бряг и казал:
- Река, докато не отнесеш човек, никой не ще пие от тебе!
А реката започнала да бучи, да приижда, разливала се, разливала се да го стигне, но човекът избягал – не могла да го отнесе. Момъкът заварил овните да се бият, но продължил и едва когато се отдалечил през три планини, обърнал се и им викнал:
- Овни, докато не убиете човек, няма да се преборите!
И те като се затичали, гонели го да го убият, но не го стигнали. Накрая момъкът отишъл при ябълката. Изкопал торбата с парите при корена, изял един плод и тръгнал по-нататък.
Най-после стигнал в града. Имало, празник и улиците били пълни с народ. От дългия път момъкът бил окъсан и мръсен, та всички го съжалявали. Но той разтворил торба и като блеснали жълтиците, се насъбрала голяма тълпа. Дошъл боляринът. Момъкът го видял, че идва и извикал:
- Който може да познае откъде ще изгрее утре Слънцето, ще му дам тази торба жълтици.
А боляринът се разтреперал от алчност и нетърпеливо извикал:
- Откъдето си изгрява всеки път, оттам ще изгре и утре! А момъкът това и чакал:
- Искаш ли да се обзаложим?
- Защо да не искам – рекъл боляринът, – ще ти върна всичко, което съм ти взел, но ако спечеля, ще ми дадеш жълтичките!
Двамата се обзаложили и на другия ден преди изгрев слънце хората изпълнили площада. И боляринът дошъл с жена си и се подсмихвал доволен. Чакал, обърнат на изток, но изведнъж блеснала светлина откъм гърба му. Хората извикали смаяно – Слънцето изгря оттам, откъдето всеки ден залязвало.
Тогава момъкът си взел отново целия имот, взел и богатстово на болярина. Оставил му само вещицата – като разбрала, че ще жи-вее с бедняк, тя започнала да хули и кълне болярина. А момък развързал торбата с жълтици – всички в града яли и пили, чак докато Слънцето залязло на изток.

Наказанието


Веднъж при някакъв съдебен чиновник с жалба дошло едно куче. Чиновникът бил много удивен и попитал:
- Как така куче може да подава жалба?
Кучето казало:
- Господин чиновник! Аз дълго скитах и много огладнявах. Затова отидох в един дом и помолих за храна, съблюдавайки при това правилата и церемониите, полагащи се на едно куче. Стопанинът на дома обаче не само че не ми даде храна, но и ме наби.
Като чул това чиновникът възкликнал:
- Аха, оказва се, че има церемонии, полагащи се на кучетата при просия! Я ми разкажи за тях.
Кучето казало:
- Когато ние, кучетата, просим храна, е необходимо да съблюдаваме определени правила. Трябва да протягаме предните си лапи така, че те да се намират на прага на дола, но задните и опашката задължително трябва да остават отвън. Аз постъпих именно така. Защо ме биха?
Като изслушал кучето, чиновникът възкликнал:
- Намерете този човек! Трябва да я видим тази работа!
Човекът, който набил кучето, веднага си признал на разпита и по този начин вината му била установена. Чиновникът попитал кучето:
- Как искаш да бъде наказан този, който те наби?
Кучето казало:
- Искам, господин съдия, за наказание да направите този човек богаташ.
Съдията се разсмял:
- За да го накажа, искаш от мен да го направя богаташ – няма ли да се отърве твърде леко?
Кучето възразило:
- Искам да ви информирам, господин съдия, че преди да стана куче, бях богаташ. Но тъй като тогава бях нехуманно, тъпо, алчно и злобно, затова и се преродих в образа на куче и бях подложен на безбройни мъчения: пазех къщата, ядях остатъците, търпях побоите и редица страдания. Затова моля за наказание да направите този човек богаташ.

Товарът на този свят


Двама ученици обсъждали най-изразителния символ на това понятие. Единият предложил златото, но другият предполагал, че белият мрамор е по-подходящ. И двамата били единодушна за това, че товарът като тежест е най-добре да бъде изобразен като камък. Но Учителят отбелязал: "И най-малкото зърно ще съответства на понятието "товар на този свят".

Алчността го погуби

Един селянин се трудил на полето с пот на лицето, без да спре да си поеме дъх, от изгрев до залез. Веднъж се случило невероятното: докато чакал под едно дърво да премине дъждът, мълния повалила едно от дърветата недалеч. Под корените на това дърво имало пещера, от която се носело сияние. Селянинът боязливо се приближил и видял, че пещерата е пълна със злато, което било скрито там от дядо му. От този момент нататък той не копаел, не сеел, а само събарял дървета и търсел съкровища под тях. Реколтата на нивата му загинала и през зимата му се наложило да купи храна за всичкото злато, което намерил. Но най-лошото било, че заради унищожените столетни дървета около нивата му вятърът издухвал всичките посеви. И селянинът не можел да събере нормална реколта.

Българската земя хубава


Това е българска народна приказка, преразказана от Николай П.Тодоров
Това се случило преди много, много години. Тогава земята била плоска като тепсия и неприветна като пустиня: нямало нито планини, нито долини, нито морета, нито полета.Тогава нямало лято и зима, ден и нощ; слънцето и месечината се разхождали по небето ръка за ръка, а вълкът и агнето от една копаня ядели. Тогава всякакви неща ставали по света, каквито сега не стават…
Та по него време решил дядо Господ да си разтвори хазната, да раздаде на човешкия род всякакви земни блага. Повикал народите и всички дошли. Само американците ги нямало, защото Колумб още не бил открил Америка. Наредили се народите на опашка пред Божия престол: най-напред застанали англичаните, защото те се смятали за най-богатите, най-силните, най-мъдрите – във всичко най…най! Пък на края на опашката се гушели българите – те винаги били такива срамежливи, търпеливи и вярвали, че Дядо Боже, който всичко може, и за тях ще е помислил.
И ето, почнал Създателят да раздава голямото имане: дал на англичаните моретата, на руснаците – полетата, на шведите – горите, на швейцарците – планините, на финландците – езерата… Давал и раздавал Дядо Господ с пълни шепи. А дяволът (анатема му!), който се навъртал наоколо, нали си е дявол – не може мирно да стои, все лукавщини крои – от всички дарове си отчупвал скришом най-хубавото парченце и си го пъхал в пазвата.
Извървели се народите, всеки си отнесъл своя пай. Дошъл накрай ред на българите. Бръкнал Господ в торбата, извадил си празна ръката.
- Брей, каква ще да е тая работа?! Уж всичко бях строго пресметнал, пък то… – почудил се той и се заозъртал.
Гледа Всевишният, дявола го няма. Сетил се кой му е разбъркал сметките и поръчал на един ангел:
- Иди и доведи рогатия!
Политнал божият ратай нагоре-надолу, тук-там, намерил най-сетне нечестивеца: спотаил се бил зад един тъмен облак и тъкмо си гледал в пазвата – броил си краденото. Хванал го ангелът за козето ухо, отвел го при Дядо Господ.
- Ти бре, пакостнико, какво си сторил? – сгълчал го старецът.
А дяволът – ни лук ял, ни лук мирисал, отвърнал:
- Нищо лошо не съм сторил.
- Откраднал си пая на българите.
- Не съм, бога ми! – почнал лукавият да се кръсти с кривите си пръсти без да му трепне клепачът.
- Я го претърси! – заповядал Господ на Архангел Михаил.
Бръкнал ангелът в пазвата на дявола, заизваждал оттам покрити с вечен сняг планини, тучни равнини, тъмни гори, пенливи реки, синьо море – всичкото от хубаво по-хубаво. Дял ги Дядо Господ на българите и те си тръгнали доволни и предоволни.
Затуй в нашата малка земя са се събрали толкова най-различни хубости.

Какви хора има по света


Живял някога един старец на име дядо Петко. Той си имал бабичка — Станка, и дъщеря — Пена.
Ходел дядо Петко на работа по нивите, а жените шътали в къщи.
Веднъж — като седели край огнището и си предели — момата попитала майка си:
— Мамо ма, като се оженя, дали ще си добия рожбица?
— То се знае, че ще си добиеш — отвърнала майката.
— Ами ако е момче, как ще да го наречем?
— То се знае — Петко.
— Ами къде ще го сложим да спи?
— Къде — в люлката. Там, дето слагат рожбите си всички жени.
— Ох, мамо, ако се скъса люлката, моят Петко ще падне на земята и ще се утрепе.
— Като се утрепе, ще умре — рекла майката.
Горкият Петко! Да умре тъй малък! Хайде, мамо, да си го оплачем!
— Хайде, дъще! — съгласила се майката и двете надули гайдите. Реват, та се късат. Оплакват неродения Петко. Плакали цял ден. Пресипнали от плач. Вечерта се върнал дядо Петко и щом отворил вратата, останал смаян!
— Станке, Пено, кого оплаквате?
Жените му разправили каква е работата. Дядо Петко се хванал за главата:
— Хубава работа! Ами че оплаква ли се нероден човек? Не вярвам някъде да има по-глупави жени от вас. Но все пак трябва да обиколя света и да видя с очите си!…
И като си нарамил торбичката, дядо Петко излязъл от къщи. Тръгнал по широкия свят. Вървял, вървял, стигнал до една нива. Сред нивата — орех, а под ореха трима души събират обрулени орехи. Но как ги събират? Мъчат се да ги загребват с вили и да ги изсипят в чувалите.
— Добър ви ден, братя! — поздравил ги дядо Петко. — Що правите с вилите?
— Орехи събираме, не виждаш ли?
Дядо Петко си помислил: тия не са по-умни от моите жени.
— Не може тъй, орехи с вили не се дигат.
— Ами как?
— Вземете по една лопата и ги нахвърляйте в чувалите!
Както ги научил дядо Петко, тъй направили орешарите. Изгребали с лопати орехите, прибрали ги в чувалите. Старецът си тръгнал, но те го спрели:
— Чакай, дядо, да ти се отблагодарим, задето ни научи на ум и разум !
И му напълнили торбичката с орехи.
Продължил дядо Петко пътя си. Влязъл в едно село. Там имало стар зид, а отгоре на зида пораснала хубава зелена тревица. Под зида двама души пъшкали и се трепели — мъчели се да дигнат едно магаре върху зида.
— Хей, приятели, какво правите тук? — попитал ги учуден дядо Петко.
— Дигаме магарето.
— Защо го дигате?
— За да опасе тревата, която е поникнала върху зида. Мъчим се, но не можем, защото проклетото магаре е много тежко.
— Я ми донесете един сърп! — рекъл дядо Петко. — Аз ще ви покажа какво трябва да направите.
Донесли му сърп. Старецът протегнал ръце към зида, ожънал тревата и я хвърлил на магарето.
Магарето се навело и почнало да лапа.
— Я гледай, че то било много лесно! Да си жив, дядо! — рекли двамата селяни и дарили дяда Петка с една бяла погача, току-що извадена от огнището.
Дядо Петко отминал по-нататък. Стигнал до един двор, пълен с развеселени хора. Цигулки свирят. Тъпани бият. Песни се пеят.
— Тука има сватба — рекъл си пътникът и спрял да погледа. Видял
невестата и младоженеца — стоят изправени пред къщната врата. Защо стоят? Защото невестата била по-висока от горния праг на вратата и не можела да влезе.
Сватовете се чудели и маели как да я вкарат вътре. Един от тях — най-старият и най-хитрият — предложил:
— Хайде да й отсечем краката, за да ги подкъсим, че са много дълги.
— Не бива да й сечете краката, защото те са толкова дълги, колкото трябва да бъдат, ами ще трябва главата й да отрежем, защото тя стърчи над горния праг. Пък и да ви кажа ли — без глава човек може, но без крака къде ще мръдне? — обадил се дълбокоумно друг от сватовете.
— Тогава да донеса секирата? — викнала една посръбнала жена.
— Не посягайте на жената, ами дайте да съборим горния праг на вратата! — разбутал навалицата един зидар.
Тогава се намесил дядо Петко:
— Чакайте, хора селяни, не пипайте нито невестата, нито прага, ами я накарайте да се понаведе малко!
Невестата, щом чула тия думи, бързо се понавела и влязла в къщи. Сватбарите се почудили какъв ум има чужденецът, похвалили го, поканили го да влезе вътре, настанили го на трапезата и го гощавали три дни и три нощи с печени кокошки, вити баници и червено вино.
Като се наситил, дядо Петко напуснал сватбарската къща и продължил по-нататък. Влязъл в друго село. Там видял една къща с висок чардак. На чардака стояло едно момченце по риза, а долу под балкона майката държала нови гащи и викала:
— Хайде, чедо, в гащите! Хайде в гащите! А момчето се дърпало назад — не ще.
— Какво има? — попитал дядо Петко.
— Уших — почнала да разказва майката — нови гащи за момчето си и рекох да му ги премеря. Затуй му викам да скочи от чардака в гащите.
— Недей тъй, невесто! Ще утрепеш детето — поучил я дядо Петко, — ами го повикай да слезе долу по стълбата, сетне го накарай да спусне единия си крак в левия крачол на гащите, а другия — в десния. Тъй се обуват гащи!
Жената послушала съвета на стареца, нахлула леко гащите на момчето и за да се отплати, изкарала сребърната гривна от ръката си и я подарила на дяда Петка.
Още по-нататък старецът стигнал до едно широко и равно място. Там десетина души зидари градели ново училище. Двамина от тях държали едно дърво за двата края и го дърпали, колкото им държат сили.
— А бе вие що правите? — попитал ги дядо Петко учуден.
— Теглим дървото.
— Защо?
— Удължаваме го, защото е късо. Дядо Петко поклатил глава.
— Залудо си хабите силите. С теглене тая работа не става.
— Ами как?
— Вземете още едно дърво и ги наставете.
Зидарите наставили две дървета, свършили си работата и от благодарност подарили на дяда Петка една остра секира.
Вървял дядо Петко от село на село и се смеел: светът бил пълен с неуки хора. Нямало кой да им отвори очите.
Ето че го настигнала една жена. Тя шибала с вършина една крава. А на кравешката шия — цяла връв с жълтици.
— Коя си ти? — попитал дядо Петко.
— Не ме ли познаваш? Аз съм жената на селския чорбаджия.
— Ами къде караш кравата? За кого си я наредила?
— Карам я на кума си. Тя е обречена на него. А жълтиците са за кумата. Ние сме богати хора. Имаме много крави и жълтици. Ако ти е пътят нататък, откарай кравата, защото аз си имам работа, в нашата къща са се навъдили много мухи и аз ги бия с тояга. Живота ни отровиха тия мухи, пусти опустели!
— Добре — съгласил се дядо Петко, — ще я откарам, но ти ми кажи къде е селото на твоите кумове!
— Ей там! — поклатила глава чорбаджийката като кон на празни ясли.
— Ясно — рекъл дядо Петко, макар че нищо не разбрал, и подбрал кравата. Подкарал я към своето село, натоварен с много дарове за бабичката му Станка и дъщеря му Пена.

Какви хора има по света


Живял някога един старец на име дядо Петко. Той си имал бабичка — Станка, и дъщеря — Пена.
Ходел дядо Петко на работа по нивите, а жените шътали в къщи.
Веднъж — като седели край огнището и си предели — момата попитала майка си:
— Мамо ма, като се оженя, дали ще си добия рожбица?
— То се знае, че ще си добиеш — отвърнала майката.
— Ами ако е момче, как ще да го наречем?
— То се знае — Петко.
— Ами къде ще го сложим да спи?
— Къде — в люлката. Там, дето слагат рожбите си всички жени.
— Ох, мамо, ако се скъса люлката, моят Петко ще падне на земята и ще се утрепе.
— Като се утрепе, ще умре — рекла майката.
Горкият Петко! Да умре тъй малък! Хайде, мамо, да си го оплачем!
— Хайде, дъще! — съгласила се майката и двете надули гайдите. Реват, та се късат. Оплакват неродения Петко. Плакали цял ден. Пресипнали от плач. Вечерта се върнал дядо Петко и щом отворил вратата, останал смаян!
— Станке, Пено, кого оплаквате?
Жените му разправили каква е работата. Дядо Петко се хванал за главата:
— Хубава работа! Ами че оплаква ли се нероден човек? Не вярвам някъде да има по-глупави жени от вас. Но все пак трябва да обиколя света и да видя с очите си!…
И като си нарамил торбичката, дядо Петко излязъл от къщи. Тръгнал по широкия свят. Вървял, вървял, стигнал до една нива. Сред нивата — орех, а под ореха трима души събират обрулени орехи. Но как ги събират? Мъчат се да ги загребват с вили и да ги изсипят в чувалите.
— Добър ви ден, братя! — поздравил ги дядо Петко. — Що правите с вилите?
— Орехи събираме, не виждаш ли?
Дядо Петко си помислил: тия не са по-умни от моите жени.
— Не може тъй, орехи с вили не се дигат.
— Ами как?
— Вземете по една лопата и ги нахвърляйте в чувалите!
Както ги научил дядо Петко, тъй направили орешарите. Изгребали с лопати орехите, прибрали ги в чувалите. Старецът си тръгнал, но те го спрели:
— Чакай, дядо, да ти се отблагодарим, задето ни научи на ум и разум !
И му напълнили торбичката с орехи.
Продължил дядо Петко пътя си. Влязъл в едно село. Там имало стар зид, а отгоре на зида пораснала хубава зелена тревица. Под зида двама души пъшкали и се трепели — мъчели се да дигнат едно магаре върху зида.
— Хей, приятели, какво правите тук? — попитал ги учуден дядо Петко.
— Дигаме магарето.
— Защо го дигате?
— За да опасе тревата, която е поникнала върху зида. Мъчим се, но не можем, защото проклетото магаре е много тежко.
— Я ми донесете един сърп! — рекъл дядо Петко. — Аз ще ви покажа какво трябва да направите.
Донесли му сърп. Старецът протегнал ръце към зида, ожънал тревата и я хвърлил на магарето.
Магарето се навело и почнало да лапа.
— Я гледай, че то било много лесно! Да си жив, дядо! — рекли двамата селяни и дарили дяда Петка с една бяла погача, току-що извадена от огнището.
Дядо Петко отминал по-нататък. Стигнал до един двор, пълен с развеселени хора. Цигулки свирят. Тъпани бият. Песни се пеят.
— Тука има сватба — рекъл си пътникът и спрял да погледа. Видял
невестата и младоженеца — стоят изправени пред къщната врата. Защо стоят? Защото невестата била по-висока от горния праг на вратата и не можела да влезе.
Сватовете се чудели и маели как да я вкарат вътре. Един от тях — най-старият и най-хитрият — предложил:
— Хайде да й отсечем краката, за да ги подкъсим, че са много дълги.
— Не бива да й сечете краката, защото те са толкова дълги, колкото трябва да бъдат, ами ще трябва главата й да отрежем, защото тя стърчи над горния праг. Пък и да ви кажа ли — без глава човек може, но без крака къде ще мръдне? — обадил се дълбокоумно друг от сватовете.
— Тогава да донеса секирата? — викнала една посръбнала жена.
— Не посягайте на жената, ами дайте да съборим горния праг на вратата! — разбутал навалицата един зидар.
Тогава се намесил дядо Петко:
— Чакайте, хора селяни, не пипайте нито невестата, нито прага, ами я накарайте да се понаведе малко!
Невестата, щом чула тия думи, бързо се понавела и влязла в къщи. Сватбарите се почудили какъв ум има чужденецът, похвалили го, поканили го да влезе вътре, настанили го на трапезата и го гощавали три дни и три нощи с печени кокошки, вити баници и червено вино.
Като се наситил, дядо Петко напуснал сватбарската къща и продължил по-нататък. Влязъл в друго село. Там видял една къща с висок чардак. На чардака стояло едно момченце по риза, а долу под балкона майката държала нови гащи и викала:
— Хайде, чедо, в гащите! Хайде в гащите! А момчето се дърпало назад — не ще.
— Какво има? — попитал дядо Петко.
— Уших — почнала да разказва майката — нови гащи за момчето си и рекох да му ги премеря. Затуй му викам да скочи от чардака в гащите.
— Недей тъй, невесто! Ще утрепеш детето — поучил я дядо Петко, — ами го повикай да слезе долу по стълбата, сетне го накарай да спусне единия си крак в левия крачол на гащите, а другия — в десния. Тъй се обуват гащи!
Жената послушала съвета на стареца, нахлула леко гащите на момчето и за да се отплати, изкарала сребърната гривна от ръката си и я подарила на дяда Петка.
Още по-нататък старецът стигнал до едно широко и равно място. Там десетина души зидари градели ново училище. Двамина от тях държали едно дърво за двата края и го дърпали, колкото им държат сили.
— А бе вие що правите? — попитал ги дядо Петко учуден.
— Теглим дървото.
— Защо?
— Удължаваме го, защото е късо. Дядо Петко поклатил глава.
— Залудо си хабите силите. С теглене тая работа не става.
— Ами как?
— Вземете още едно дърво и ги наставете.
Зидарите наставили две дървета, свършили си работата и от благодарност подарили на дяда Петка една остра секира.
Вървял дядо Петко от село на село и се смеел: светът бил пълен с неуки хора. Нямало кой да им отвори очите.
Ето че го настигнала една жена. Тя шибала с вършина една крава. А на кравешката шия — цяла връв с жълтици.
— Коя си ти? — попитал дядо Петко.
— Не ме ли познаваш? Аз съм жената на селския чорбаджия.
— Ами къде караш кравата? За кого си я наредила?
— Карам я на кума си. Тя е обречена на него. А жълтиците са за кумата. Ние сме богати хора. Имаме много крави и жълтици. Ако ти е пътят нататък, откарай кравата, защото аз си имам работа, в нашата къща са се навъдили много мухи и аз ги бия с тояга. Живота ни отровиха тия мухи, пусти опустели!
— Добре — съгласил се дядо Петко, — ще я откарам, но ти ми кажи къде е селото на твоите кумове!
— Ей там! — поклатила глава чорбаджийката като кон на празни ясли.
— Ясно — рекъл дядо Петко, макар че нищо не разбрал, и подбрал кравата. Подкарал я към своето село, натоварен с много дарове за бабичката му Станка и дъщеря му Пена.

Какви хора има по света


Живял някога един старец на име дядо Петко. Той си имал бабичка — Станка, и дъщеря — Пена.
Ходел дядо Петко на работа по нивите, а жените шътали в къщи.
Веднъж — като седели край огнището и си предели — момата попитала майка си:
— Мамо ма, като се оженя, дали ще си добия рожбица?
— То се знае, че ще си добиеш — отвърнала майката.
— Ами ако е момче, как ще да го наречем?
— То се знае — Петко.
— Ами къде ще го сложим да спи?
— Къде — в люлката. Там, дето слагат рожбите си всички жени.
— Ох, мамо, ако се скъса люлката, моят Петко ще падне на земята и ще се утрепе.
— Като се утрепе, ще умре — рекла майката.
Горкият Петко! Да умре тъй малък! Хайде, мамо, да си го оплачем!
— Хайде, дъще! — съгласила се майката и двете надули гайдите. Реват, та се късат. Оплакват неродения Петко. Плакали цял ден. Пресипнали от плач. Вечерта се върнал дядо Петко и щом отворил вратата, останал смаян!
— Станке, Пено, кого оплаквате?
Жените му разправили каква е работата. Дядо Петко се хванал за главата:
— Хубава работа! Ами че оплаква ли се нероден човек? Не вярвам някъде да има по-глупави жени от вас. Но все пак трябва да обиколя света и да видя с очите си!…
И като си нарамил торбичката, дядо Петко излязъл от къщи. Тръгнал по широкия свят. Вървял, вървял, стигнал до една нива. Сред нивата — орех, а под ореха трима души събират обрулени орехи. Но как ги събират? Мъчат се да ги загребват с вили и да ги изсипят в чувалите.
— Добър ви ден, братя! — поздравил ги дядо Петко. — Що правите с вилите?
— Орехи събираме, не виждаш ли?
Дядо Петко си помислил: тия не са по-умни от моите жени.
— Не може тъй, орехи с вили не се дигат.
— Ами как?
— Вземете по една лопата и ги нахвърляйте в чувалите!
Както ги научил дядо Петко, тъй направили орешарите. Изгребали с лопати орехите, прибрали ги в чувалите. Старецът си тръгнал, но те го спрели:
— Чакай, дядо, да ти се отблагодарим, задето ни научи на ум и разум !
И му напълнили торбичката с орехи.
Продължил дядо Петко пътя си. Влязъл в едно село. Там имало стар зид, а отгоре на зида пораснала хубава зелена тревица. Под зида двама души пъшкали и се трепели — мъчели се да дигнат едно магаре върху зида.
— Хей, приятели, какво правите тук? — попитал ги учуден дядо Петко.
— Дигаме магарето.
— Защо го дигате?
— За да опасе тревата, която е поникнала върху зида. Мъчим се, но не можем, защото проклетото магаре е много тежко.
— Я ми донесете един сърп! — рекъл дядо Петко. — Аз ще ви покажа какво трябва да направите.
Донесли му сърп. Старецът протегнал ръце към зида, ожънал тревата и я хвърлил на магарето.
Магарето се навело и почнало да лапа.
— Я гледай, че то било много лесно! Да си жив, дядо! — рекли двамата селяни и дарили дяда Петка с една бяла погача, току-що извадена от огнището.
Дядо Петко отминал по-нататък. Стигнал до един двор, пълен с развеселени хора. Цигулки свирят. Тъпани бият. Песни се пеят.
— Тука има сватба — рекъл си пътникът и спрял да погледа. Видял
невестата и младоженеца — стоят изправени пред къщната врата. Защо стоят? Защото невестата била по-висока от горния праг на вратата и не можела да влезе.
Сватовете се чудели и маели как да я вкарат вътре. Един от тях — най-старият и най-хитрият — предложил:
— Хайде да й отсечем краката, за да ги подкъсим, че са много дълги.
— Не бива да й сечете краката, защото те са толкова дълги, колкото трябва да бъдат, ами ще трябва главата й да отрежем, защото тя стърчи над горния праг. Пък и да ви кажа ли — без глава човек може, но без крака къде ще мръдне? — обадил се дълбокоумно друг от сватовете.
— Тогава да донеса секирата? — викнала една посръбнала жена.
— Не посягайте на жената, ами дайте да съборим горния праг на вратата! — разбутал навалицата един зидар.
Тогава се намесил дядо Петко:
— Чакайте, хора селяни, не пипайте нито невестата, нито прага, ами я накарайте да се понаведе малко!
Невестата, щом чула тия думи, бързо се понавела и влязла в къщи. Сватбарите се почудили какъв ум има чужденецът, похвалили го, поканили го да влезе вътре, настанили го на трапезата и го гощавали три дни и три нощи с печени кокошки, вити баници и червено вино.
Като се наситил, дядо Петко напуснал сватбарската къща и продължил по-нататък. Влязъл в друго село. Там видял една къща с висок чардак. На чардака стояло едно момченце по риза, а долу под балкона майката държала нови гащи и викала:
— Хайде, чедо, в гащите! Хайде в гащите! А момчето се дърпало назад — не ще.
— Какво има? — попитал дядо Петко.
— Уших — почнала да разказва майката — нови гащи за момчето си и рекох да му ги премеря. Затуй му викам да скочи от чардака в гащите.
— Недей тъй, невесто! Ще утрепеш детето — поучил я дядо Петко, — ами го повикай да слезе долу по стълбата, сетне го накарай да спусне единия си крак в левия крачол на гащите, а другия — в десния. Тъй се обуват гащи!
Жената послушала съвета на стареца, нахлула леко гащите на момчето и за да се отплати, изкарала сребърната гривна от ръката си и я подарила на дяда Петка.
Още по-нататък старецът стигнал до едно широко и равно място. Там десетина души зидари градели ново училище. Двамина от тях държали едно дърво за двата края и го дърпали, колкото им държат сили.
— А бе вие що правите? — попитал ги дядо Петко учуден.
— Теглим дървото.
— Защо?
— Удължаваме го, защото е късо. Дядо Петко поклатил глава.
— Залудо си хабите силите. С теглене тая работа не става.
— Ами как?
— Вземете още едно дърво и ги наставете.
Зидарите наставили две дървета, свършили си работата и от благодарност подарили на дяда Петка една остра секира.
Вървял дядо Петко от село на село и се смеел: светът бил пълен с неуки хора. Нямало кой да им отвори очите.
Ето че го настигнала една жена. Тя шибала с вършина една крава. А на кравешката шия — цяла връв с жълтици.
— Коя си ти? — попитал дядо Петко.
— Не ме ли познаваш? Аз съм жената на селския чорбаджия.
— Ами къде караш кравата? За кого си я наредила?
— Карам я на кума си. Тя е обречена на него. А жълтиците са за кумата. Ние сме богати хора. Имаме много крави и жълтици. Ако ти е пътят нататък, откарай кравата, защото аз си имам работа, в нашата къща са се навъдили много мухи и аз ги бия с тояга. Живота ни отровиха тия мухи, пусти опустели!
— Добре — съгласил се дядо Петко, — ще я откарам, но ти ми кажи къде е селото на твоите кумове!
— Ей там! — поклатила глава чорбаджийката като кон на празни ясли.
— Ясно — рекъл дядо Петко, макар че нищо не разбрал, и подбрал кравата. Подкарал я към своето село, натоварен с много дарове за бабичката му Станка и дъщеря му Пена.