разкази ****

тук може да разказваме историй,приказки,какво ни се е слу4ило,нашите сънища и дриги разкази.
Аз ли4но сам 4ела много книги със приказки и много приказки съм ги нау4или на изуст.
Ще ви разкажа една история за русалки/



Как русалките спасиха Подводното царство!

Имало едно време три приятелки. Те били русалки. Живеели в царството на цар Нептун. Първата се казвала Джесика, втората Алисия, а третата Шерил.
Веднъж отишли на морска разходка и се запознали с още две русалки, с които станали приятелки. Те не забелязали, че някой с тъмна мантия ги следял.
Той казал с тих, но зъл глас:
– Ще си отмъстя на тези русалки! – това бил тайният им враг Демонът.
Той се прибрал в замъка си и жена му го попитала:
– Какво става, Демоне?
– Готови сме да атакуваме русалките, но те станаха с две повече – отвърнал той.
– Как се казват те?
–Едната е Блонди, а другата Стела.
– Коя от тях е най-силна?
–Най-силна магия има в Блонди.
Петте русалки си имали много приятели като: Рачо-капитана, рибката Фифи, охлювчето Злати, делфинчето – Делфи, октопода – Оли, подводната чайка – Зузи, водното конче – Сиси и морската звезда – Лети.
Един ден те тръгнали до острова на сладкишите, за да си направят пикник. Изведнъж чайката Зузи видяла, че демоните идват към тях и извикала:
– Демоните идват!
– Какво ще правим? – попитала Блонди.
– Ще използваме русалските си сили! – казали те.
– Аз ще използвам вълшебния рапан, за да чуя колко са демоните – казало водното конче.
Тогава русалките, Рачо-капитана, морската звезда, октопода, водното конче, охлювчето, подводната чайка и Делфи влезнали в бой с демоните. Демоните ги заобиколили и пуснали в атака черните си пипала. Тогава русалките използвали светлината на гривните си за да ги неутрализират.
Делфинчето видяло многобройната армия на демоните и помолило Рачо-капитана да извика на помощ акулите.
В разгара на битката демоните извикали:
– Русалки, предайте се!
– Никога, никога, никога! – казали те.
Тогава армията пуснала кълба от черен дим, но те направили с опашките си водна стена.
Демоните забелязали приближаването на Рачо-капитана и акулите и бързо се оттеглили към скривалището си.
Русалките и техните приятели решили да отпразнуват победата над демоните с вечер на талантите. Те очаквали да бъдат нападнати отново от демоните, защото делфинчето Делфи дочуло за злия им план. За това морските обитатели решили да им заложат капан. Тази вечер имало много песни, танци и игри. Масата била отрупана с много ястия: морски деликатеси, салати, торти и сладки изкушения, но те били нащрек.
Подводната чайка Зузи, която била на пост забелязала армията на демоните и дала знак. Всички били в готовност, като продължавали да пеят и танцуват, за да заблудят враговете си, че не са разбрали за тяхното идване и така да ги хванат в капана си.
Войската на демоните стигнала до двореца на русалките и видяла, че те се веселят. Тогава Демонът казал:
– Изненадахме ги! Те не знаят, че сме тук! Бързо да ги нападаме!
Тогава русалките изтанцували танца на щипците, с които ги превърнали в морски пясък. Те измели с опашките си този морски пясък, събрали го в една златна ракличка, цялата украсена с диаманти и я заровили в морските дълбини. Всички се върнали в двореца и продължили празника.
– Приятели, благодарим ви, че ни помогнахте да се справим с армията на демоните – казали русалките.
От този ден нататък в царството им настъпили дни на вечен мир и веселие.

а сега ще ви разкажа една приказка за една фея.

приказката се казва дъждожната фея!!


Едно време, отдавна, много отдавна, преди още хората да се затворят в познанието и да прокудят вълшебството, живяла една малка фея. Наричали я дъждовната фея, защото познавала езика на дъжда и често я чували да говори с него.

За себе си казвала, че умее да обитава облаците и те били единственият и замък. През деня лежала във високите треви и съзерцавала разгъването на владенията си, а понякога нощем самата луна и служела за светилник и като осветявала отвътре призрачните облачни градежи засилвала усещането и за високи триизмерни пространства.


Малката фея обичала много движението на небесата. Обичала също докосването на вятъра, шумоленето на листата, слънчевите лъчи и светлосенките Но най-много обичала дъжда. Не познавала по-нежно и по-властно докосване от това на водните струи през лятото. Тръпнела цялата, когато небесният свод се свличал притъмнял и тежък над земята и почти докосвал челата на човешките същества.

Точно когато всички се разбягвали в търсене на завет и на сушина, тя се чувствала най-силна на открито, защото стихията я дарявала с частица от небесния безкрай.
-Не си отивай никога от мен. - казала един ден феята на дъжда. - Имам нужда и от шепота на капките ти, и от тътена на светкавиците ти и от хладните ти ласки. Не съм щастлива, когато те няма.
-Не ме задържай при себе си. - примолил се в отговор дъждът, защото знаел за властта, която тя имала върху него. - Аз съм скитник. Имам нужда да си отивам и да се връщам. Ограничените пространства отнемат от силата ми и ме карат да се измъчвам от копнежа си по хоризонта.

Но феята чувствала по-силно от всичко останало нуждата си от него, затова го приковала към своите земи и дълго време не го пускала да си отиде.
-Освободи ме - заплакал един ден дъждът. - Вятърът ми каза, че зад хоризонта земята е суха и животът вехне. Защо ме задържаш при себе си? Аз съм на всички и съм ничий.
-Добре тогава. - отвърнала тя - Ще те пусна, но ще дойда с теб.

И при тези думи се превърнала в дива гъска и полетяла с дъждовните облаци. Години наред летяла след дъжда. Когато пороят руквал си възвръщала човешкия облик и тичала през водните стени на летните бури. Но с минаващото време бурите станали за нея ежедневие и я правели все по-малко щастлива.
-Защо вече ласките ти не ме радват? - попитала веднъж дъжда.
-Знам ли? Може би защото можеш да ги имаш по всяко време.

Феята дълго време не се решавала да зададе въпроса какво трябва да направи, за да изпита отново радост, защото предугаждала отговора и той я плашел.
-А ако върна на небето силата, с която ме е дарило? - запитала, когато най-сетне събрала смелост.
-Ти го каза. - отвърнал дъждът.
-Но тогава ще стана смъртна като всички останали
-Не търси съвет от мен. Аз не познавам смъртта, така окончателна, както я познават смъртните. Умирам всеки ден и всеки ден слънцето ме възкресява.

Феята се умълчала. Дълго време и трябвало, за да вземе решение. Дълго време дивата гъска летяла след дъждовните облаци. Докато един ден

- За какво ми е да имам целия свят, ако не мога да го копнея? За какво ми е всичкото време на света, ако преминава равно и безрадостно? Не искам силата, която имам, щом тя ми дава всичко, което искам.

При тези думи протегнала нагоре ръце и тогава се случило нещо невиждано до този миг: от дланите и излетели седем цветни лъча: седемте вида власт, с които небето я било дарило. Властта над живите твари, над огъня, над виделината, над растенията, над безкрая, над водната стихия и над здрача. Седемте лъча, слети в едно, плавно се заизкачвали нагоре и за миг свързали небето с малката и фигурка.
Дъждът затихнал удивен и затворил във всяка своя капка спомена за този миг.
Едва когато цветовете се разсеяли във въздуха (едно детенце ги нарекло ''дъга''), феята разбрала какво е направила, седнала на тревата и заплакала. Дъждът и махнал с прозрачна длан и продължил по пътя си. Страдала много тази, която някога била фея, докато дъждът се завърнал, но това, което изживяла тогава с нищо не можело да се сравни. По-ласкав и по-могъщ от всякога и се сторил дъждът. Не че той се променил просто този път го била чакала. И също знаела, че го има само в този миг.

Оттогава преминали много поколения. Животът отдавна оттеглил безкрайното си дихание от дъждовната фея. Но всеки път, когато дъждът си спомни за нея, на небето се извива дъга

ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ


Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка , хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго - майката се разболяла от тежка болест и скоро починала. Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите му го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел в къщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:
- Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се маха оттук! Ако ли не - аз ще се махна!
Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи каквото втората му жена искала. Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.
Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачил на един висок връх, извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.
То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци. Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската поляна.
От прозорчето й се чул глас:
- Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче - върви си по пътя, ако си момиче - влез при мене!
В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сивозелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите - дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.
На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А бабичката станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й - все разни змии и гущери.
- И да не те е страх от гадинките ми! - рекла тя. - Те не хапят.
Момичето запарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило змийте и гущерите. После откачила мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.
По пладне бабичката се върнала, а гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:
- Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!
Пък бабичката отвръщала:
- И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!
Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали със сладката гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край брега на реката. Подир малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:
- Аз може и да заспя, а ти видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!
И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:
- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно съндъче. После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало в къщи. Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали - едно златно момиче стояло на вратата и греело с нежиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало съндъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят - съндъчето било пълно до горе с жълтици. От този ден мащехата взела да вехне от завист, а й на мъжа си мира не давала да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.
- Щом толкова искаш, ще го заведа. - склонил той.
И мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал в къщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:
- Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче - ела при баба, ако си момче - върви си по пътя!
- Момиче съм, бабо, момиче съм!
- Като си момиче, влез!
И също като предишния път, бабичката магьосница прибрала гостенчето и го нагостила. Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и заръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото не хапят. Момичето попарило триците, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:
- Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!
- И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! - намръщила се магьосницата.
Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:
- На мен ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта също не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!
Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея. Пръстът се позлатил и така си останал - златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:
- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно съндъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви. Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла - дъщеря й била черна като дявол, а като отворили съндъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.
- Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? - закрещяла злата жена на мъжа си.
- Ох! - рекъл той. - където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало - колкото знаеш ти, толкова знам и аз.
Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче под едно корито и вместо него облякла в буляинска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да мислят, че тя е златната невеста. Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови из буничето, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал:
- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака - на кон язди!
Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали. Петелът пак пропял:
- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака - на кон язди!
- Каква ще е тази работа? - спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал.
- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака - на кон язди! - продрал се пак петелът.
- Тази работа не е чиста! - решили сватбарите. - Я да видим кого водим на царския син!
Вдигнали булото на булката и що да видят - черна като дявол грозница. Върнали обратно лъжкинята на майка й и намаерили златното момиче скрито под коритото. И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал от хубостта й. Двамата се оженили и живели честито чак до старини.

Самодивско царство


В далечна гора живеели едно време дървари – мъж и жена с три деца: момче и две момичета. Те прекарвали нощта в проста колиба със сламен покрив, а през деня ходели по гората. Децата още от малки помагали на баща си в тежката работа. Той сечел дърва, а те ги товарели на магаренцето и ги прекарвали до колибата, дето ги нареждали. Оттам бащата откарвал дървата в града и ги продавал. Веднаж, както дърварят връзвал с лико съчки, ухапала го пепелянка. Ръката му се надула, отровила му се кръвта и той умрял. Майката и децата го оплакали, а после – щат не щат – трябвало сами да се заловят за работа, за да не умрат от глад.
Добро било едно: момчето и момичетата вече знаели бащиния си занаят. Момчето взело брадвата и триона, а девойките подкарали магаренцето към ония места на гората, където отивал за дърва баща им.
Те работели, без да си жалят труда. И всичко тръгнало, както по-преди, сякаш нищо не се е променило. Работата вървяла добре. Само на децата и на майка им било жал, че бащата вече го няма.
Когато момчето и девойките тръгнели на работа, майката ги изпращала, обръщала се да си изтрие сълзите и тихо си казвала:
— Клетите сирачета! Също като баща си работят.
Момчето било пъргаво и силно за годините си, но все пак не печелело колкото своя баща. За да се поддържа къщата, момичетата трябвало не само да помагат на брата си, но и сами да си намират работа. Берели цветя, ягоди, малини и гъби, плетели кошнички, дерели лико от дърветата, правели венци и китки. Всичко това носели в града за продан. Освен това помагали на майка си в къщната работа. Тя ги научила да шият, да плетат, да везат и да тъкат. Когато порасли, и двете девойки били вече добри домакини.
Една вечер, след заник слънце, майката седяла пред колибата и шиела чужди дрехи заедно с дъщерите си. Синът тъкмо се бил прибрал от гората и разтоварвал насечените дърва зад хижата. Изведнъж се извила страшна буря. Клоните на дърветата се занавеждали с трясък, сякаш невидими ръце ги натискали да ги чупят. Огънят в огнището угаснал, като че ли го е духнала голяма уста. Цялата колиба се разклатила.
Вдовицата се уплашила и скочила, прибрала платното и влязла с дъщерите си в колибата. Само момъкът останал отвън – да нареди дървата. Но тая работа не му споряла. Грабне дърво и го сложи над другите, а то скочи и падне наземи. Вдигне го той и го тури отново – а то пак падне, като че ли е живо и се подиграва с него. Ядосъл се дърварят и викнал:
— Кой безобразник се шегува с мене? Я нека излезе – да го видя! Тогава се чул гръмлив, но звучен и приятен глас:
— Аз.
Дърварят се обърнал и видял, че зад него стои хубавец момък, облечен в златни дрехи, пламтящи като огън. Той държал за юздата черен кон, а от устата и ноздрите на жребеца излизали пламъци.
Дърварят не се уплашил. Той оставил дървата, сложил си ръцете на кръста, както правел, когато си почива от голяма умора, и запитал златния момък:
— Ти ли се подиграваш с мене? А кой си ти и отде си дошъл?
Хубавецът отвърнал:
— Аз съм княз от далечно царство. Ида от Самодивската земя. Искам за жена сестра ти.
— Коя сестра? Аз имам две сестри. Едната се казва Зорница, а другата – Вечерница. Коя искаш?
— Вечерница искам.
— Добре, но да видим дали тя ще те иска. Влез в колибата, па я попитай!
Князът влязъл в хижата, а момъкът останал да си реди дървата. Сега вече нямало кой да му пречи и работата вървяла бързо. Когато отишъл в колибата, разбрал, че домашните му са се вече съгласили да омъжат Вечерница за хубавеца. Като си поприказвали докъм полунощ, князът се сбогувал, качил момата на коня си и се изгубил. Но на мястото, където стоял конят, на сутринта имало голям куп жълтици.
Минало се време. От огнения княз и Вечерница не идвала никаква вест. Майката, синът и дъщерята тъгували по момата. За каквото и да стане дума, все тя им била в ума. Щом се за здрачи и на небето изгрее звездата Вечерница, майката казвала:
— Къде ли е сега нашата Вечерница? Дали наистина свети, или е вече залязла? Да не е отишла при баща си?
Зорница се обаждала:
— Ти пък, мамо, все най-лошото мислиш. Навярно на кака е добре, затова не се обажда. Когато на човек е добре, той не мисли за другите. А момъкът казвал:
— Какви ли златни чорапи плете сега Вечерница в Самодивската земя!
Но ето че една вечер, пак след залез, като си приказвали тъй, отново се извила вихрушка. Явил се кон като предишния. Яздел го едър старец – с бяла коса и дълга сребриста брада. И неговите дрехи били златни.
— Добър вечер — казал той на семейството, което се било събрало пред колибата.
— Добре дошъл — отвърнала майката. — Влез, дядо, в хижата – да си починеш!
Старецът влязъл.
— Нося ви — рекъл той — много здраве от сина си и от своята снаха – Вечерница. Те си имат момче. Кръстихме го Пламък. Не тъгувайте за тях: те са всички много добре. Снахата често си спомня за вас. Тя ме прати – да ви донеса много здраве. Обича ви тя. Все за вас приказва. И преди да го разпитат, старецът станал, яхнал черния кон и отлетял. Но и тоя път останал куп жълтици там, дето се бил спрял конят. Когато седнали да вечерят, Зорница въздъхнала и казала:
— Блазе на Вечерница! Княгиня е в Самодивската земя. Самодиви и прислужват. Всички я тачат, покланят и се. Дето се казва, на ръце я носят. Да ще да дойде някой княз оттам или от друго царство – да поиска и мене...
— Недей приказва тъй! — рекъл брат и. — Много ли ти се иска да ни оставиш с мама сами? Сега сме поне богати: каквото ни се поиска, имаме го. Не се съсипваме от работа, както по-рано. Ако и ти се омъжиш, няма да има кой да седи край мама, та да я раздумва, като и дожалее за Вечерница.
— Щом ти е толкова мило за мама — рекла Зорница, — ожени се, та и доведи снаха: тя ще я весели и ще я раздумва. По цял ден ще и пее.
Майката слушала мълком тия препирни и ронела сълзи. Най-сетне казала:
— Баща ви почина и аз останах вдовица – да гледам три сирачета. Сестра ви си намери момък и се омъжи. Но далече отиде тя – не мога да я навестя и да я видя дали поне е честита. И вие ще ме оставите – знам това. Ще ме оставите, за да потърсите щастие другаде. Сама ще остана аз в тая колиба – тук ще умра от скърби и грижи по вас. Такава е майчината орис.
— Не, мамо — рекъл синът. — Заклевам ти се, че няма да те оставя сама. За женитба и през ум не ми е минавало. Зорница, ако иска, нека се омъжи. Аз ще остана при тебе. Зорница пак въздъхнала, но не рекла нищо.
На заранта тя станала още от зори и се заловила да шета: работлива била, не можела да стои със скръстени ръце. Но момъкът и вдовицата виждали, че на момата не ставало по-весело. И работата не я разтушвала. От миг на миг тя се заглеждала някъде надалеч, въздъхвала, прошепвала нещо и пак залавяла работата си. Една заран момъкът бил излязъл да се измие на извора.Току що почвало да се разсъмва. На небето още светела звездата Зорница. Дърварят я видял и се сетил за сестра си, па си помислил:
„На Зорница не и се седи вече в къщи. Очите и са все навън. И тя ще ни напусне скоро.“
Както се миел, той усетил, че го лъха ветрец. Станало му много приятно, защото ветрецът донесъл някъде отдалек миризма на здравец и горски цветя.
— Колко е хубаво! — си казал момъкът, като вдигнал глава.Но когато отново се навел над извора, станало нещо чудно. Водата почнала да се губи под земята, сякаш я пие нечия голяма уста. След малко изчезнала до капка. Дори и пясъкът в дъното на извора изсъхнал бързо, като че по него не е текла никога вода.
— Каква е тая работа? — рекъл момъкът зачудено. — Кой изпи извора, та не остави вода за мене?
— Аз — отвърнал един приятен глас. Дърварят се обърнал и видял, че зад него стои момък – хубавец, синеок, със сребърни дрехи и държи за юздата бял кон.
— Защо се шегуваш с мене? — запитал го дърварят. — Да не си и ти от Самодивската земя?
— Оттам съм — отговорил сребърният момък. — Как ме позна, че ида оттам?
— Вие все тъй правите. Защо си дошъл? И ти ли ще се жениш?
— И аз — отвърнал момъкът. — Княз съм в оная земя. Дойдох да поискам сестра ти Зорница за жена.
— Добре. Да вървим в колибата. Но кой си ти? Да не си брат на зетя ми – на онзи, който се ожени за Вечерница? Приличате си доста.
— Не позна — рекъл сребърният момък. — И аз съм от оная земя, но управлявам друго княжество. Познавам огнения княз и жена му познавам, и сина им съм виждал.
— За кого говориш? За Пламък ли?
— За него. Той е вече момък като тебе.
— А, не, сбъркал си — рекъл дърварят. — Не е Пламък оня, когото си видял. Момчето ще да е на година, а аз съм по-стар от майка му. Пламък ли се казва наистина момъкът, когото познаваш?
— Пламък му е името и той е наистина на година. Но в нашата земя момче на година е по-едро и по-силно, отколкото е момък на двадесет години у вас. Ние растем бърже и мудно стареем. Живеем по хилядо години, па и по повече.
— Ами умирате ли?
— Умираме, разбира се, но не умираме от болести, а от умората да носим остарялото си тяло.
— Вашата работа е лесна — казал дърварят, — а пък ние тук се мъчим, боледуваме, страдаме... Един умира тъкмо когато му се най-много живее, а другиму идва до гуша от тегло, но умиралката го отминава...
Както се разговаряли, стигнали до хижата. Сребърният княз казал защо е дошъл. Зорница се зарадвала много, като чула, че я искат, но майка и се натъжила.
— Само една дъщеря ми остана — рекла тя на гостенина, — а ти си дошъл да ме разделиш и с нея. Сгодете се, както правим ние тук, па ми я остави поне месец – два да и се порадвам.
— Не може — казъл князът. — Такъв е нашият закон: дадат ли си дума момък и мома, веднага се оженват. Няма по нас годеж. Ако ми дадете Зорница, ей сега ще я отведа в Самодивската земя.
Майката склонила: коя майка не желае доброто на чедото си?
Сребърният княз качил Зорница на белия кон и се изгубил с нея. А там, където чакал конят, намерили купчина елмази, които светели като звезди.
Майка и син останали да живеят сами в горската хижа. Вдовицата вече се състарила. Тя не пускала момъка да отива за дърва: искало и се край нея да има винаги човек. Само в пазарен ден синът и отивал до града, за да накупи, каквото трябва.
Скръбно се живеело в гората, където рядко минавал човек. Па и да мине някой, не се спирал. Глухо било и в колибата: не се чувал вече звънливият глас на Зорница.
Понякога момъкът казвал на майка си:
— Иде ми, мамо, да тръгна по света – да диря Самодивската земя. Много ми се иска да видя как живеят сестрите ми и да ти донеса много здраве от тях.
— Ах, синко, не приказвай такива думи! — казвала вдовицата. — Ще умра от скръб, ако ме оставиш и ти. Отделиш ли се от мене, няма вече да ме видиш жива.
Но дърварят се шегувал. Той и не помислял да остави майка си самичка в гората, за да търси Самодивската земя.
Една заран към зори на вратата на колибата потропал някой. Момъкът станал да отвори. Пред хижата се бил спрял човек на кон. Ездачът бил стар, с побеляла коса и брада. Той поздравил момъка и казъл, че иде от Самодивската земя.
— Влез в колибата, дядо! — рекъл момъкът. — Мама ще се зарадва, като те види. Старецът влязъл.
— Аз съм баща на сребърния княз — казал той. — Моят син се ожени за Зорница. Тя доби момиче и го нарекоха Росица. Момиченцето е много хубаво. Всички са живи и здрави. И на вас пращат много здраве. Недейте тъгува по Зорница: тя е от честита, по-честита. И сестра и е добре. И тя ви поздравява.
Като поговорили още малко, конникът изчезнал. И тоя път на мястото на коня останала купчинка елмази. Но вдовицата не се зарадвала на тоя подарък. На нея и се искало да види дъщерите и внучетата си. Ала къде да ги търси? Кой би могъл да и каже къде е Самодивската земя? Един ден момъкът излязъл из гората по лов. Завалял силен дъжд. Ловецът се подслонил в една пещера. Дъждът преминал, изгряло слънце, момъкът си тръгнал. Но когато излязъл от пещерата, видял, че на небето свети хубава седмоцветна дъга. Той се спрял да я погледа. Както се бил прехласнал, казал си тихо:
— Какво хубаво нещо! Няма нищо по-хубаво от дъгата!
Но ето, че зад него се чул глас – звънлив и сладък като славейова песен. Гласът казал:
— Който не е видял мене, не знае що е хубост.
Обърнал се ловецът да види чий е този глас. Но не видял никого. Само чул шум от стъпкани сухи листа, сякаш невидими нозе тичат по пътеката. Момъкът се върнал в колибата и разказал на майка си тая случка. Бабата се разсмяла и му рекла:
— Тъй ти се е сторило, синко.
Друг път дърварят се залутал в най-гъстото място на гората. Било надвечер преди заник слънце. Той седнал да се отмори при един водопад. Лъчите падали напреки към водните струи, които се разбивали на капки в скалите. Миришело на здравец. Прохладата била толкова приятна и шумът на водопада тъй унасял човека, че на момъка се приискало да си дремне, както бил седнал на камъка.
Но ето, че се извила отново седмоцветна дъга, този път двойна, тъкмо там, дето падала водата. Дърварят пак не могъл да сдържи радостта си.
— Ей, че хубаво нещо! — извикал той. — Не съм виждал нищо по-хубаво от това.
Току-що изрекъл тия думи, и зад него се чул отново сладкият, напевен глас:
— Само когато видиш мене, момко, ще разбереш какво е хубост.
Скочил дърварят и се обърнал, но и тоя път не видял никого. Чул само смях във въздуха и звук на стъпки, които тичат надолу, по каменливата пътека.
Това го зачудило много, но той не казал на майка си – да не би пак да му се присмее.
Оттогава момъкът не се свъртал в къщи. Нещо го теглело все към гората, където бил чул вече два пъти оня омаен глас. Искало му се пак да го чуе. Но гласът не се обаждал. Майката поглеждала скръбно сина си, колчем го види, че се готви да излиза, и го запитвала:
— Пак ли в гората, синко?
— Че къде да вървя другаде, мамо? Ако стоя все тука, ще ти омръзна. Не се грижи: скоро ще се върна!
Сърцето на вдовицата се свивало, сякаш някой и казвал, че с момъка може да стане нещо страшно. И то станало. Един ден момъкът се покатерил по скалите – да гони диви кози. Пътеката била тясна и плъзгава: отскоро било валяло. Той се изкачил близо до върха и залегнал зад канарата – да дебне козите. По едно време те се показали горе, над него. Момъкът се прицелил, но не сполучил да удари коза. Той понечил да се премести зад друга канара, но както се бил снишил и се промъквал към скалата – кракът му се подхлъзнал и момъкът се търкулнал в пропастта. Дето паднал, там си и останал. Нямало наоколо никого, да му помогне. Той лежал в несвяст със счупени ръце и нозе. Мръкнало се. Момъкът си не отварял очите.
В това време майка му седяла в колибата и го чакала. Когато се смрачило, тя започнала да се безпокои: никога синът и не бил закъснявал толкова. Излязла на пътеката, по която бил заминал през деня, и почнала да го вика. Но никой не и се обадил. Отишла в гората, стигнала под скалите. И там викала сина си, но и оттам не чула глас да и отговори. Разплакала се вдовицата и се върнала в колибата; не знаела вече къде да търси сина си. Свила се до огнището – да го чака.
Както седяла край огъня, бабичката задрямала. И видяла сън. Върви тя по пътеката – да търси момъка. Върви и знае, че ще го намери някъде към скалистия връх. Никой не и е казал, че син и е там, но тя знае: там е той, под върха. Възлиза по стръмнината и се чуди откъде се е взела у нея тая сила – да се изкачва, без да се уморява. Преваля една стръмнина и отведнаж вижда момъка, легнал под високата камениста урва. Лежи той и си не отваря очите. А тя почва да го буди.
— Стани, синко! — му казва тя. — Стани, че ще се простудиш! Хайде да си вървим в колибата!
Но момъкът не я чува. Той дори се не помръдва. Лежи и спи дълбоко, много дълбоко.
Тогава иззад скалите излиза мома: много хубава, русокоса, синеока, с дрехи седмоцветни като небесна дъга. Дрехите и са от тънка коприна, а от тях светят и хвърлят искри. Момата се усмихва и казва кротко на бабичката:
— Не го буди! Остави го да се наспи! Той ще ми бъде мъж. Отдавна ме търси той. Аз ще го събудя, когато се наспи, и ще го заведа в Самодивската земя. Там са дворците и кулите ми. Там ще живее синът ти с мене. Подир година и теб ще отведем да живееш при нас.
При тия думи бабичката се пробудила. Огънят бил угаснал. В колибата било студено. Тя стъкнала отново огъня и седнала да чака сина си. Нощта изтекла, а момъкът се не върнал. Тогава бабичката разбрала, че сънят не я е излъгал.
— Син ми е загинал — викнала тя и се разплакала. — Сега разбрах къде е тая Самодивска земя: тя е там, дето отива човек, след като умре. Няма връщане оттам. Ах, клетият ми син! Ах, доброто ми момче!
Щом се съмнало, бабичката с плач се затекла до града, повикала хора и ги помолила да потърсят сина и под скалите, дето го била видяла насън, че лежи. Цял ден обикаляли мъжете по ония места, но не могли да намерят ловеца. Само оръжието му намерили и го дали на майката. Тя се разплакала и рекла:
— Разбрах аз още тогава, че той излиза и няма да се прибере. Самодива го е отвлякла. Тя ми се яви на сън и ми каза, че след година и мене ще отнесе при момчето. Защо да живея още година? Нека ей сега дойде да ми вземе душата, да се не мъча. Сама останах на света – без чедо.
Но ловецът не бил умрял. Както лежал в несвяст, към полунощ дошла същата мома, която бабичката видяла насън. Тя била наистина самодива. Навела се над момъка и му духнала в лицето. Изведнъж той отворил очи и я загледал. В нощната мрачина момата светела като месец. И дрехите й светели, сякаш са изтъкани от звездна коприна.
— Стани! — рекла самодивата на ловеца. — Ти си вече здрав. Ела с мене! Аз ще те отведа в Самодивската земя. Не съм ли най-хубавата на света?
Момъкът бил още в някакъв унес. Станал, и тогава усетил в жилите си прясна кръв, а в тялото си голяма сила, каквато нямал дотогава. Но той не помнел нищо от миналото: нито майка си, нито защо е отишъл на това място, нито, че е падал и е лежал в несвяст. Тръгнал след момата. Когато стигнали до една стръмна черна скала, самодивата плеснала с ръце. Скалата се отворила. Вътре светнало. Явила се златна колесница, в която били впрегнати крилати коне. Момата и момъкът се качили и колесницата полетяла. Тя се движела толкова бързо, че след малко се озовали в Самодивската земя. Когато стигнали до дворците на самодивата, наизлезли да ги посрещнат хиляди прислужници и царедворци, все богато облечени. Те се поклонили на самодивата и викнали в един глас:
— Добре дошла, княгиньо Зунице!
Гласовете на посрещачите били звънки и приятни като музика. Когато ловецът слязъл от колесницата, самодивата казала на придворните:
— Тоя мъж е мой съпруг. Името му е Блясък. Той ще е занапред ваш княз.
Златните врати на двореца се отворили и колесницата влязла в двора, посипан с елмазен пясък.
Като станал княз, Блясък не помнел нищо от онова, що се било случило с него, когато бил на човешката земя. Сякаш се бил родил отново. И Самодивската земя била съвсем друга – не като нашата. Хубостите и не можели да се разкажат на човешки език. Там всички камъни и скали били бляскави и прозрачни като елмази. Тамошната мед била като нашето злато, а желязото на оная земя приличало на нашата платина. Там имало и много други богатства, каквито ние не знаем. Тамошните цветя приличали на пеперуди. Дървесата пеели и приказвали. Животните били кротки; нямало люти зверове. Самият въздух бил пъстър и бляскав. На небето светели много едри звезди, каквито ние не сме виждали. И населението на Самодивската земя не приличало на хората. В онова царство не знаели що е болест, бедност или злочестина. Никой не бил чувал плач или охкане. Там всички били щастливи дори когато не са князе.
Блясък се срещал често с другите князе и княгини, но не познавал никого от тях. Той не познавал нито сестрите си, нито своите зетьове, нито бащите и чедата им. А те го знаели и познавали, но си мълчели. Един ден царят давал угощение на князете и княгините в градината на своя дворец, който се намирал навръха на най-високата планина. Събрали се всички – и стари, и млади – със семействата си. Там били, разбира се, Блясък и Зорница, Вечерница с мъжа си и със сина си Пламък, Зорница с дъщеря си Росица и със своя съпруг, както и най-близките им сродници. Когато всички се развеселили, царят почнал да задава на гостите гатанки. Той рекъл:
— Има на едно място сухо дърво. То имаше три клона: два гладки и един възловат. Двама ловци минаха и всеки откърши по един гладък клон. Занесе го в градината си и го посади. И двата клона родиха плодове: единият – круша, а другият – ябълка. Светкавица падна, та откърши третия клон – възловатия – и го отнесе на небето. Посади го там и порасна златно дърво. А онова дърво – на земята – почна да съхне, защото нямаше клони. Познайте сега: къде е това дърво и какво ще стане с него?
Всички се замислили. Мъжът на Вечерница се обадил и рекъл:
— Не знам къде е дървото, господарю, но щом казваш, че е сухо – или дървари ще го отсекат, или ще изгние от корена, като го наводнят дъждове.
Като чул думата „дървари“, княз Блясък се замислил. Нещо му се обърнало в душата. Сторило му се като насъне, че е живял някога другаде, всред далечна гора, и сам е бил дървар. Но нищо повече не можал да си припомни. Па и това що си спомнил, му се сторило, че е някогашна присъница. Сетне се обадил съпругът на Зорница:
— Това дърво, господарю, си е изживяло живота. Само за едно го бива: да си завърже някой дървар за него магарето, когато го товари с дърва. За какво друго би могло да послужи?
При тия думи Блясък се замислил отново. Той си спомнил, че е сънувал да е отивал някога с магаренце за дърва в гората и с него са вървели две момиченца, негови сестри, и един старец, техен баща. Но и тоя път не можал да си спомни къде се намира гората. Най-после заговорила княгиня Зуница:
— Знам това дърво, господарю. Ти чу какво казаха двамата ловци. Сега пък аз да кажа. Аз откърших третия клон – възловатия, – но обещах да пренеса цялото дърво там, дето е клонът. Когато дойде време, ще го пренеса. Но сега е още рано.
Царят се усмихнал. Той разбрал какво иска да каже княгинята, но другите не разбрали. Един от по-старите се обадил:
— Нищо не разбираме, княгиньо, от твоите думи. Господарят ясно зададе гатанката – и ти трябва ясно да я разгатнеш, та всички да проумеят.
Тогава Зуница казала:
— Това дърво е вдовицата, която живее на човешката земя, всред гъста гора. Двата гладки клона са двете и дъщери – Зорница и Вечерница, – които се задомиха в нашето царство. Ловците са двамата князе, които се ожениха за тях. Възловатият клон е синът на вдовицата – Блясък, – когото аз спасих от смърт и доведох тук. Ако беше останал на човешката земя, той нямаше да се съживи и майка му щеше да умре от скръб по него. Но аз и обещах да я доведа при сина и. Когато дойде време, ще си устоя на думите.
Като чул тия думи, Блясък си припомнил всичко: и своята майка, и колибата, и дните на бедността, и тежката дърварска работа, и двамата князе, и дъгата, и гласа, и падането от високата скала...
Той познал и сестрите си и им се усмихнал. От тоя ден Блясък почнал да мисли все повече и повече за старата си майка. Тя тъжи още по него в далечната гора. Бабичката е остаряла съвсем. Може и болна да лежи. Тежки грижи го нападнали. Дали има поне кой да и подаде чаша вода?
Веднъж Блясък казал на самодивата:
— Макар и да живея в Самодивската земя, аз съм човек – и сърцето ми е човешко. Много ми се иска да видя майка си. Нали ти си обещала да я доведеш? Кога ще я видя? А Зуница му отговорила:
— Когато ни се роди син, тогава ще доведа майка ти. Почакай дотогава! Не е много време. Не бързай!
Но Блясък не можел да търпи. Той рекъл:
— Сам ще отида да я доведа. Ще кажа да впрегнат колесницата или ще яхна кон.
— Ти мъчно ще отидеш там — възразила кротко самодивата. — Между човешката земя и нашата има дълбока пропаст. За да я прескочат самодивски коне – и те трябва да те слушат, па и ти трябва да умееш да ги управляваш. Ако не съм с тебе аз, няма да те слушат нашите коне: те още не те познават. Почакай! Както ти казах, двама ще отидем при майка ти.
Но човешкото сърце на Блясък копнеело по майката. Той отишъл при зетя си, мъжа на Вечерница. Разказал му всичко и му поискал кон – да го пренесе на човешката земя. Зет му рекъл:
— Коне имам и за тебе, и за себе си. Щом искаш, ще ти дам. Но никой от тях няма да те слуша: те слушат само баща ми и мене. Друг не ги е яздил, затова и другиго не слушат. Па има и още нещо: ти не знаеш пътя ни натам, ни насам. Как ще отидеш и как ще се върнеш?
На Блясък му станало много мъчно. Отишъл той при другия си зет – съпруга на Зорница. И на него казал същото, но и от него чул пак такъв отговор:
— Опасни са самодивските коне — рекъл князът. — Не се покоряват никому освен на господаря си. Могат да пребият човека. Па и къде ще вървиш, като не знаеш пътя? Конят ще те хвърли в пропастта, дето дели тази земя от оная, и тогава никой не ще може да те намери. Добре ти е казала Зорница: почакай, тя ще те отведе!
Блясък се върнал отчаян в своите дворци. Отново се замислил той. Най-сетне намерил главния коняр – един старец – здравеняк, който умеел да укротява най-буйни коне. Казал му, че ще го направи висок царедворец, ако му даде кон – да го пренесе на човешката земя. Конярят се хванал за брадата и почнал да мисли:
— Коне дал господ, господарю. Имаме много коне. От яки – по-яки и от хубави – по-хубави. Всеки от тях би те отнесъл, където му кажеш. Ала що да правим, като незнаеш пътя към човешката земя? И аз не го зная. Никога не съм отивал натам. Откак съм се родил, все по Самодивската земя яздя. Но нещо друго измислих. Ще ти дам сребърното огледало и златния камшик. Те ще ти помогнат. Като погледнеш в огледалото, ще видиш пътя към оная земя, дето искаш да отидеш. По тоя път ще управляваш коня. Само едно запомни: трябва да яхнеш коня откъм опашката, а не към главата; инак не ще виждаш пътя. Когато конят се запре или се запъне, ще го удариш с камшика – и той ще тръгне отново.
— Добре — казал зарадвано Блясък. — Доведи ми кон!
— Ей сега — рекъл конярят. — Но още едно помни: не бива да даваш на коня ни сладка вода, ни горчива. Инак ще умре.
— Добре, добре — казъл князът. — Доведи ми по-скоро коня, че бързам!
Желанието на Блясък да види майка си било толкова силно, че той не се запитал с каква вода ще пои коня, щом не пие ни сладка, ни горчива. Той грабнал огледалото и камшика, яхнал коня и потеглил дори без да се обади на жена си. Конят полетял като вихър, както летят самодивските коне. Стигнал до голямата пропаст, която дели Самодивската земя от човешката. Там се спрял. Князът го ударил с камшика. Конят прескочил пропастта, но отвъд нея се запрял отново. Блясък го шибнал втори път. Жребецът все стоял като закован на земята. Когато князът го ударил още по-силно, животното рекло:
— Напой ме: ожаднях, господарю! Жаден кон не върви.
Озърнал се ездачът наоколо – никъде не видял вода. Погледнал в сребърното огледало – и съзрял надалек извор. Насочил жребеца натам. Когато стигнали до извора, конят се навел, опитал водата, но не пил.
— Пий! — рекъл му князът. — Пий! Нали си жаден?
А конят поклатил глава, па казал:
— Не е за мене тая вода, господарю. Не пие самодивски кон от нея. Тя е сладка – човешка вода е. Ще умра от нея. Друга ми намери!
Ездачът подкарал коня – да му търси друга вода. Видял в огледалото път, който водел към много голяма вода. Препуснал коня право натам. Жребецът тичал, тичал – стигнал до морето.
— Пий! — рекъл князът. — Тая вода е морска. А морската вода не е сладка.
— Не е за мене и тая вода — отвърнал жребецът. — Тя е горчива: ще ме отрови. Не ща я. Друга ми намери, ако ме жалиш!
Спрял се конят на брега – не мръдва. Иска вода. От жажда не може да пристъпи. Цвили, рита. Много е прежаднял.
Князът слязъл. Гледа го и му се къса сърцето. Къде да му намери вода – ни сладка, ни горчива? А грозно е да гледаш такъв хубав кон, че умира от жажда. Блясък прегърнал главата на добичето, почнал да го гали и се разплакъл. Едри сълзи потекли от очите му. Конят погледнал господаря си и почнал да ближе сълзите му.
— Тая вода е тъкмо като за мене — рекъл. — Не е ни сладка, ни горчива. Солена е. Голяма сила ми дава тя. Хайде, стига: напих се. Качи се – да те нося!
Блясък яхнал отново на жребеца. Полетял оня кон – като буря зафучал. Отдето мине, всичко чупи. Канари прескача – нищо му не става. Морета прехвръква като някоя птица.
Стигнали най-после в гората, дето се бил родил Блясък. Слязъл той от коня и се запътил към колибата. Всичко му се видяло черно, тъмно, мъртво. Земното слънце приличало на свещица. Дървесата изглеждали като сламки, а скалите – като дребни камъни. И навред било мрачно, студено, скръбно.
Нима тук се е родил той? Идело му веднага да се метне на коня и да се върне в Самодивската земя. Но Блясък си спомнил за майка си. Къде е колибата?
Дълго обикалял той, докле я намери. Най-сетне я съзрял. Но родната му хижа му се видяла гнила и схлупена като купчина тор. Той влязъл в колибата без да почука. Посрещнало го бледно и сухо момиче: то помагало на бабичката. А тя лежала на одъра – болна, изнемощяла, само кожа и кости. Погледнал я Блясък: не можал да я познае. Но когато срещнал погледа и, видял, че тия очи са очите на майка му. Като го видяла, болната извикала от радост:
— Синът ми! Момчето ми! Откъде идеш, синко?
И се надигнала да го прегърне. Блясък се навел и стиснал бабичката в прегръдките си.
Дълго си приказвали те – майка и син, – защото имало да си кажат много нещо.
Накрая Блясък казал:
— Стани да те отнеса там, в нашето царство! Зуница ще те излекува веднага. Там е много хубаво. Никъде не е тъй хубаво, като там. Слънцето е голямо. То свети постоянно. Но колкото и да грее, не изсушава ни тревата, ни цветята, ни листата на дърветата. Там няма ни студ, ни горещина, ни болест. Всички са здрави и силни, винаги засмени. Не съм чул никого да заплаче, ни да каже някому лоша дума, ни да прокълне някого. А тука, на човешката земя, е много тъмно и студено.
— Може, синко, и така да е — рекла бабичката. — Но мене, ако питаш, тук ми е добре. Тук съм се родила, тук съм родила и вас, тук съм ви отгледала, тук съм погребала и баща ви: все в тая студена и черна земя. Не мога да вървя другаде. Па и болна съм, синко: нали ме виждаш? По пътя ще умра. Остави ме да си умра тук!
Но синът и не дал и да издума. Качил я на коня, яхнал го и потеглили. Жребецът знаел вече пътя. На връщане той вървял по-бързо. Стигнали скоро в Самодивската земя.
Самодивата се досетила, че мъж й е заминал да доведе майка си, но не го укорила, че не й се е обадил. Посрещнала го весела, с усмихнато лице. Само когато влезли в двореца, извикала го насаме и му казала тихо:
— Знам, че я обичаш: майка ти е. Но ти прибърза, не ме послуша. Преди време доведе бабичката: тя ще умре.
И наистина, когато майката се видяла с дъщерите си, които дошли да я посетят, от голяма радост и призляло и тя умряла. Но самодивата Зуница я превърнала на бистра река – и тая река потекла край двореца, по зелените ливади. Тя тече и сега там. От нея пият самодивските коне, които не обичат ни сладка вода, ни горчива. Водата на тая река е солена, а майчините сълзи не са отровни; те дават сила, защото са сълзи на обич.

Русалката

Живял някога един мелничар, който бил много богат. Ала един ден го сполетяло нещастие — от ден на ден парите му започнали да се стопяват. Накрая му останала само мелницата. Мъка свила сърцето на мелничаря и когато след работа си лягал, не можел да намери покой по цяла нощ.

Една сутрин станал много рано и излязъл да се разходи. Когато минавал по воденичния яз, слънцето вече изпращало първите си лъчи. Изведнъж той чул странен шум в езерото. Обърнал се и видял една прелестна девойка, която бавно излязла от водата. Дългите й коси се спускали по цялото й тяло. Мелничарят разбрал, че това е русалка и много се изплашил. Понечил да си тръгне, но прекрасното създание го повикало с кротък глас и го попитало защо е толкова тъжен. Мелничарят просто онемял, но като я чул, че говори така нежно, надвил страха си и й разказал как от богат човек станал последен бедняк.

— Успокой се — казала русалката, — аз ще те направя по-богат и по-щастлив, но трябва да ми обещаеш, че ще ми дадеш онова, което в този миг е най-младо в твоя дом.

„Какво може да бъде това освен някое новородено кученце или котенце?“ — помислил си мелничарят и се съгласил. Русалката се гмурнала във водата, а той тръгнал весело към дома си. Още не бил стигнал, когато прислужницата изтичала и му казала, че жена му току-що е родила момченце.

Мелничарят спрял като поразен от гръм, защото разбрал, че лукавата русалка е знаела това и го е измамила. Приближил се с наведена глава до леглото на жена си.

— Защо не се радваш на хубавото ни детенце? — попитала тя.

Тогава той й разказал какво се било случило при езерото и какво обещание дал на русалката.

— Защо ми е щастие, защо ми е богатство — извикал той, — щом ще загубя детето си? Но нищо не мога да направя.

А в това време парите като че ли сами идвали при него. Богатството му станало много по-голямо от преди. Ала мелничарят не се радвал, защото не забравял за обещанието, което дал на русалката. След време той казал на сина си:

— Пази се! Ако само докоснеш водата в езерото, от нея ще се протегне една ръка, ще те сграбчи и ще те повлече към дъното.

Минали години, но русалката не се появила нито веднъж. Момчето растяло и станало красив юноша. И понеже умеело добре да ловува, най-богатият човек в селото го взел на служба при себе си. В селото живеела хубава девойка. Синът на мелничаря я харесал и скоро се оженил за нея, а за сватбата господарят им подарил малка къща. Двамата много се обичали и живеели спокойно и щастливо.

Веднъж ловецът отишъл на лов в гората и подгонил една сърна. Преследвал я дълго, но накрая я издебнал и я застрелял. После одрал кожата й, извадил вътрешностите и отишъл на брега на езерото, за да си измие ръцете. Ала щом ги натопил във водата, русалката изплувала, обвила ръцете си около шията му и бързо го понесла към дълбините.

Когато се стъмнило и ловецът не се върнал вкъщи, страх свил сърцето на жена му. Тя тръгнала да го търси и понеже той често й споменавал, че трябва да се пази от русалката, веднага се досетила какво се е случило. Отишла на брега на езерото и като видяла ловната чанта на мъжа си, разбрала, че го е сполетяло нещастие. Разплакала се, започнала да вика любимия си съпруг, но всичко било напразно. Клетата жена цяла нощ обикаляла около езерото, накрая силите я напуснали, тя рухнала на земята и дълбоко заспала.

Сънувала странен сън; как се катери по големи отломъци от скали, как тръни разраняват краката й и вятър брули лицето й. После пред очите й се разкрила друга гледка; небето било синьо, въздухът бил свеж и сред зелена, изпъстрена с цветя поляна стояла спретната къща. Младата жена отишла до къщата, отворила вратата и видяла вътре беловласа старица, която приветливо й кимнала с глава. В този миг клетата жена се събудила. Слънцето греело, лек ветрец разклащал клоните на дърветата. Тогава тя решила да превърне съня си в действителност. Всичко станало така, както било в съня й.

Когато стигнала до къщата и влязла вътре, старицата се усмихнала и казала;

— Сигурно си преживяла голямо нещастие, щом идваш при мен.

Младата жена разказала със сълзи на очи за ужасната участ на любимия й съпруг.

— Успокой се — казала старицата, — аз ще ти помогна. Вземи този златен гребен. Когато настъпи пълнолуние, ще отидеш на брега на езерото, ще седнеш и ще започнеш да решиш косите си с него. Когато свършиш, остави го на брега и ще видиш какво ще стане....

(следва продължение....) утре ще напиша останалото

(това е продълженийто от в4ера)



Жената се върнала при езерото и започнала да чака пълнолунието. Най-сетне светлият кръг се появил на небосклона. Тя извадила гребена и започнала да реши дългите си черни коси, а после го оставила на самия край на брега, съвсем близо до водата. Не минало много време и ето че от глъбините се разнесло страшно бучене.

Вдигнала се огромна вълна, разляла се по брега и отнесла гребена. После водната повърхност се разделила на две и се показала главата на ловеца. Той нищо не казал, само погледнал жена си с тъжни очи. В същия миг дошла втора вълна и заляла главата на ловеца. Всичко утихнало, езерото станало гладко като огледало и само ликът на луната блестял във водата.

Младата жена се върнала безутешна вкъщи, легнала и заспала дълбоко. Ала в съня си отново видяла беловласата старица. Когато на сутринта се събудила, тръгнала на път и скоро стигнала до нейната къща. Разкрила мъката си, а старицата й дала един златен кавал и казала:

— Чакай до пълнолуние. Тогава ще вземеш този кавал, ще седнеш на брега на езерото и ще изсвириш някоя хубава песен. Като свършиш, остави кавала на пясъка и гледай какво ще се случи.

Жената направила така, както й казала старицата. Щом оставила кавала на брега, от глъбините се разнесло страшно бучене, вдигнала се огромна вълна, разляла се по брега и отнесла кавала. След това водата се разделила и на повърхността се показала не само главата на ловеца, но и половината му тяло. Той протегнал с копнеж ръце към жена си, но дошла втора вълна, заляла го и го понесла към дъното.

Мъка изпълнила сърцето на жената, но сънят й за трети път я завел в къщата на старицата. Тя я утешила и й дала едно златно вретено.

— Почакай до пълнолуние — казала старицата. — Ще вземеш вретеното, ще седнеш на брега на езерото и ще започнеш да предеш. После ще го оставиш близо до водата и ще видиш какво ще стане.

Настъпило пълнолуние. Младата жена отишла при езерото, седнала и започнала да преде. Ала щом оставила вретеното на брега, вдигнала се огромна вълна и го отнесла. Водната повърхност се разтворила и ловецът се появил целият. Скочил бързо на брега, уловил жена си за ръка и двамата побягнали. Но едва се били отдалечили, когато езерото се надигнало със страшно бучене и излязло от бреговете. Водата се носела със страхотна сила след бегълците. Тогава жената призовала на помощ старицата и тя веднага ги превърнала в жаби. После водната стихия ги разделила далеч един от друг.

Щом водата се отдръпнала, двамата отново възвърнали човешкия си образ, но никой от тях не знаел какво е станало с другия. Разделяли ги високи планини и дълбоки долини. А за да си изкарват прехраната, трябвало да пасат овце. Години наред те обикаляли със стадата си, разкъсвани от горест и копнеж.

Ала веднъж през пролетта ловецът съзрял стадо овце на далечен планински склон и подкарал овцете си натам. Когато наближил, видял една жена, която пасяла стадото. Това била жена му, но той не я познал. Но въпреки това двамата се зарадвали, че вече няма да се чувстват толкова самотни.

Една вечер, когато изгряла луната, ловецът извадил от торбата си кавал и започнал да свири хубава, но много тъжна мелодия. Като свършил, видял, че жената плаче.

— Защо плачеш? — попитал я той.

— Ах — отговорила жената, — някога, в една прекрасна лунна нощ като тази свирих същата мелодия на кавал и тогава главата на моя любим се появи над водата на езерото.

Ловецът я погледнал внимателно, познал я и я прегърнал. Тя също го познала, целунала го и от този ден нататък двамата заживели щастливо до края на живота си.

(това е продълженийто от в4ера)



Жената се върнала при езерото и започнала да чака пълнолунието. Най-сетне светлият кръг се появил на небосклона. Тя извадила гребена и започнала да реши дългите си черни коси, а после го оставила на самия край на брега, съвсем близо до водата. Не минало много време и ето че от глъбините се разнесло страшно бучене.

Вдигнала се огромна вълна, разляла се по брега и отнесла гребена. После водната повърхност се разделила на две и се показала главата на ловеца. Той нищо не казал, само погледнал жена си с тъжни очи. В същия миг дошла втора вълна и заляла главата на ловеца. Всичко утихнало, езерото станало гладко като огледало и само ликът на луната блестял във водата.

Младата жена се върнала безутешна вкъщи, легнала и заспала дълбоко. Ала в съня си отново видяла беловласата старица. Когато на сутринта се събудила, тръгнала на път и скоро стигнала до нейната къща. Разкрила мъката си, а старицата й дала един златен кавал и казала:

— Чакай до пълнолуние. Тогава ще вземеш този кавал, ще седнеш на брега на езерото и ще изсвириш някоя хубава песен. Като свършиш, остави кавала на пясъка и гледай какво ще се случи.

Жената направила така, както й казала старицата. Щом оставила кавала на брега, от глъбините се разнесло страшно бучене, вдигнала се огромна вълна, разляла се по брега и отнесла кавала. След това водата се разделила и на повърхността се показала не само главата на ловеца, но и половината му тяло. Той протегнал с копнеж ръце към жена си, но дошла втора вълна, заляла го и го понесла към дъното.

Мъка изпълнила сърцето на жената, но сънят й за трети път я завел в къщата на старицата. Тя я утешила и й дала едно златно вретено.

— Почакай до пълнолуние — казала старицата. — Ще вземеш вретеното, ще седнеш на брега на езерото и ще започнеш да предеш. После ще го оставиш близо до водата и ще видиш какво ще стане.

Настъпило пълнолуние. Младата жена отишла при езерото, седнала и започнала да преде. Ала щом оставила вретеното на брега, вдигнала се огромна вълна и го отнесла. Водната повърхност се разтворила и ловецът се появил целият. Скочил бързо на брега, уловил жена си за ръка и двамата побягнали. Но едва се били отдалечили, когато езерото се надигнало със страшно бучене и излязло от бреговете. Водата се носела със страхотна сила след бегълците. Тогава жената призовала на помощ старицата и тя веднага ги превърнала в жаби. После водната стихия ги разделила далеч един от друг.

Щом водата се отдръпнала, двамата отново възвърнали човешкия си образ, но никой от тях не знаел какво е станало с другия. Разделяли ги високи планини и дълбоки долини. А за да си изкарват прехраната, трябвало да пасат овце. Години наред те обикаляли със стадата си, разкъсвани от горест и копнеж.

Ала веднъж през пролетта ловецът съзрял стадо овце на далечен планински склон и подкарал овцете си натам. Когато наближил, видял една жена, която пасяла стадото. Това била жена му, но той не я познал. Но въпреки това двамата се зарадвали, че вече няма да се чувстват толкова самотни.

Една вечер, когато изгряла луната, ловецът извадил от торбата си кавал и започнал да свири хубава, но много тъжна мелодия. Като свършил, видял, че жената плаче.

— Защо плачеш? — попитал я той.

— Ах — отговорила жената, — някога, в една прекрасна лунна нощ като тази свирих същата мелодия на кавал и тогава главата на моя любим се появи над водата на езерото.

Ловецът я погледнал внимателно, познал я и я прегърнал. Тя също го познала, целунала го и от този ден нататък двамата заживели щастливо до края на живота си.

ГОРСКАТА ПРИКАЗКА


Имаше отдавна стар, белобрад воденичар. Беше той любим на всички: на бедняците в селата, на животните в гората и на мъничките птички. В зимна вечер студ ли свие, идваше да се прикрие в неговата воденичка изпомръзналата птичка, катеричката игрива и сърната боязлива, пък и Зайо дългоух със дебелия кожух. Знаеха, че там ще сварят мил човек — воденичаря. Той ги срещне и погали, па лулата си запали. И край огъня тогава слушат всички до забрава приказките му чудесни, хубавите стари песни.
Но веднъж воденичарят тръгна с конче за пазара.
— Зайо, нямам син, ни внук, ти ще ме заместваш тук. Ще ми смелиш пет чувала, ще омесиш питка бяла.
Тръгна дядо. И в гората се разнесе новината. Ежко чу, дотича тука и на прагчето почука:
— Зайо късоопашатко, идвам да помагам, братко. Ти си тук воденичар, искаш ли ме за другар?
— Влизай, Еженце бодливо, само да си работливо.
— Аз ли, Зайо? Много знам да работя! Гледай сам!
Грабна пъргаво метлата и помете той земята. Пьк и Зайо се разрипа, жито в трите коша рипа. Пуснаха вода и тя колелата завъртя. Вижте: камъните бели хубаво брашно са смлели. Зайо меси. За дърва Ежко тича презглава. И под връшник с буйна жар в подница за дядо стар бързо се изпече пита. Ето я — стои увита.
А от горската поляна Вълчо, Меца и Лисана дружно тръгват към реката. Там към края на гората малка воденица трака, Зайо в нея гости чака…
— Хайде!… — И със стъпка тиха те натам се приближиха.
Ала птици бьрзокрили бяха вече съобщили.
— Ежко, как да се спасим?
— С хитрина ще победим! Скрий се, Зайо!
И веднага, спрял водата, сам на прага Ежко храбро се изстъпи:
— Влезте, влезте, гости скъпи! Лисо, я кажете, кой господар ще стане мой?
— Аз! На мене за награда воденицата се пада!
— Не на теб! На мен! — Мецана с Лиса, с Вълчо спор захвана.
— Чуйте — рече Ежко, — има, има камъни за трима. Върху тях се покачете и по даден знак скочете. Който скочи най-далече, той е господарят вече.
— Тъй да бъде, Ежко драг, тук сме всички! Давай знак!
Ежко викна през вратата:
— Зайо, хей, пусни водата!
Щом потече и засъска, колелата тя заблъска; Камъните — хопа-троп — завъртяха се в галоп, а след тях, това и чакаха, кречеталата затракаха. Някой на хоро ли хвана Меца, Вълчо и Лисана?
Край кошовете в уплаха тримата се завъртяха
— Олеле! Дано е сън!
Ето бухнаха в кошовете, после рипнаха отново те и побягнаха навън. Клатеха се вляво-вдясно… Мостчето им беше тясно, та цамбурнаха в реката. И отнесе ги водата…
Зайо викна:
— Ежко мой, ти си бил голям герой!
И във тихата гора почна весела игра. Скоро дядо се завърна, Зайо, Ежко той прегърна. Сирене и топла пита хапнаха си до насита.

Подчинение


Беседите на дзенучителя Банкей привличали не само дзенучениците, но и хора от различни школи и рангове. Той никога не цитирал сутри и не се увличал по схоластични разсъждения. Думите му идвали от сърцето му право в сърцата на слушателите.
Голямата аудитория на Банкей предизвикала недоволството на свещеника от школата Ничирен, тъй като последователите й го напускали, за да слушат дзен. Егоцентричният ничиренски свещеник дошъл в храма с намерение да поспори с Банкей.
- Ей, дзенски учителю! – извикал той. – Почакай малко. Всеки, който те уважава, ще се подчини на думите ти, но аз не те уважавам. Можеш ли да ме заставиш да ти се подчиня?
Приближи се към мен и ще ти покажа – казал Банкей. Свещеникът започнал величествено да си проправя път през тълпата към учителя.
Банкей се усмихнал:
- Застани вляво от мен.
Свещеникът се подчинил.
- Не – казал Банкей, – ще ни е по-удобно да разговаряме, ако застанеш от дясната ми страна. Мини тук.
Свещеникът с достойнство минал отдясно.
- Виждаш ли – казал Банкей, – ти ми се подчиняваш и ми се струва, че си фин и мек човек. А сега сядай и слушай.

Крепост на верността

Повелител попитал мъдреца: "Как да бъдат видени гнездото на измяната и крепостта на верността?"
Мъдрецът посочил тълпа богато облечени ездачи и казал: "Гнездо на измяната."
После посочил самотен пътник и казал: "Крепост на верността, защото нищо няма да измени на самотата."
И от този ден повелителят се обкръжил с вярност.
Веднъж една жена се спряла между изображението на Благословения Буда и Майтрея, като не знаела на кого да поднесе почитанията си. И изображението на Благословения Буда произнесло: "По моя завет почитай бъдещето. Стой в защита на миналото и устреми погледа си към изгрева."

Силата на разума


Веднъж Настрадин Ходжа, като легнал да спи, чул, че по покрива броди крадец. И веднага започнал да говори с жена си на висок глас:
- Колкото и да чуках вчера вечерта, ти не се събуди да ми отвориш. Накрая се качих на покрива, прочетох молитва, а след това се хванах за един лунен лъч и попаднах у дома.
Крадецът чул това и се притаил, а Ходжа прошепнал на жена си:
- Давай да хъркаме…
И те захъркали.
Когато крадецът се убедил, че са заспали, Настрадин станал, прочел молитва, протегнал ръка към луната и се хвърлил в комина.
Ходжа извикал на жена си:
-Запали по-скоро светлина, хванах крадеца!
Ударилият се крадец казал:
- Напразно бързаш, братко! Благодарение на твоята молитва и на моя разум аз паднах така, че вече няма да мога да стана.

Как Крали Марко добива силата си


Бил малко момче – на седем години. Един ден, както пасял телците си, му хрумнало да ги приближи до близкото езеро. То било толкова синьо, че му се струвало небето е слязло на земята. Разнесъл се в тишината детски плач. Огледал се наоколо и видял малко детенце в люлка. Слънцето приличало! Момчето гребнало малко водичка в шепата си и напоило детето. Секнал плачът му. После откършило клончета от близкия храст и направило сянка над бебешката люлка. За да пази детето от диви зверове, момчето легнало под люлката.
Дошла Вида Самовила. Като видяла Марко да лежи под люлката, разсърдила се и се заканила да го убие. Голяма била изненадата й, когато детето от люлката прочело мислите й и проговорило:
- Недей, мамо, люто да се сърдиш – казало то. – Той е мой побратим. С клонче ми направи сянка, с шепа водица ми подаде! Добрината му, мамо, с добро нека да го сдобие.
Чула това Вида Самовила и рекла на пеленачето:
- Не може той побратим да ти бъде, дъще, дорде не суче мляко самовилско.
Марко се уплашил от Вида Самовила и побегнал да се скрие! Самовилата ласкаво го повикала да се върне и да се не плаши, а да каже откъде е, кой е, и иска ли Гюргя сестра да му бъде? Момчето се спряло и любезно й казало, че е от Прилеп и се казва Марко Вълкашинов-Кралевичи. Драго му станало и твърдо отговорило, че иска Гюргя сестра да му стане!
- Не може Гюргя сестра да ти стане, докато не сучеш самовилско мляко – рекла Вида Самовила.
Сукнало момчето млекце от лявата й гърда, а тя го накарала да повдигне белия камък, който бил наблизо, за да види дошла ли му е сила. Марко се опитал да повдигне камъка, но едва го открехнал от земята. Тогава тя го поканила да посуче и от дясната й гърда, защото малко му е силата. Смукнал самовилско мляко отдясно, после пак отляво, докато повдигнал камъка и го захвърлил на три часа място. Усмихнала се Вида Самовила и му казала, че му стига това юначество. Друг юнак като него няма. Посъветвала го още, когато изпадне в беда – да повика своята млечна сестра Гюргя, за да му помогне.
Станал Марко юнак над юнаците, но си нямал нито сабя, нито кон, равни на неговата сила.
Минали години. В един неделен ден, неговата посестрима Гюргя се разхождала в Стамбула града и чула, че търговците шумно се провиквали на пазара, че продават сабя дипленица, дето се дипли дванадесет пъти, в пазва може да се скрие и сече дървя и камъни, даже и желязо. Като чула да това Гюргя, веднага заминала за Прилеп, за да извести на своя побратим – да отиде и да си купи сабята. Тогава, помислила си тя, сабята ще е равна на юначеството му.
- Скъпа е, брате, сабята – три хазни дукати и четвъртата – само ситни рубета – предупредила го тя!
Зарадвал се Марко, че посестримата му мисли за него и за юначеството му, бързо се стъкмил и тръгнал за Стамбул града!
Вървял, колкото вървял юнакът и пристигнал в голям град, думали му Никюп. Спрял се юнакът да си почине и после да продължи пътя си за Стамбул града. В този град живеела красива вдовица. Тя била толкова хубава, че пленвала всеки, който я видел, и той непременно пожелавал невеста да му стане. Но тя никому не давала дума, защото имала условие, което никой досега не могъл да изпълни, условието било – юнакът да изгради висока кула. Всеки юнак започвал да гради кулата с надежда, а тя все се рушала (сривала)…
Пристигнал Марко Прилепчанина в града. Като видял красивата вдовица, очите му останали по хубостта й, та забравил закъде е тръгнал. Не продължил той пътя си за Стамбул града, сабята дипленица да купи, а останал в Никюп града кула с камъни да гради, както всички други юнаци досега. Сам се наел Марко да я зида. Извисил я висока за чудо и приказ, но само един камък не му достигал, за да я завърши!
Възседнал юнакът своя вран кон, преплувал Дунава и отишъл във Влашко. Там намерил той белия камък, който му трябвал и се върнал отново в града Никюп, за да го положи в градежа и да изпълни своя обет. По пътя срещнал своята посестрима Гюргя. Тя била тръгнала да му каже, че саблята дипленица е вече купена от чер Арапин, докато той се бавел по пътищата, докато кула градил, за да спечели вдовицата.
Като чул тези укорни думи на посестримата си, Марко захвърлил камъка в Дунав и препуснал с коня си за града.
Когато пристигнал в Никюп, що да види! Черният Арапин седял на кулата, а в прегръдката му хубавицата. Притъмняло му пред очите от завист за измамата. Той не можел да повярва, че, кулата построена от него, е станала тяхно ложе! Грабнал Марко хвърления бял камък в Дунава и го запокитил към кулата със страшна сила. Арапинът паднал от кулата, а Марко Кралевити му измъкнал сабята дипленица и го погубил. После с нея ударил кулата и я разсекъл на две. Тя рухнала и затрупала всичко! А Марко възседнал своя вран кон и полетял като вихър към Прилеп! Сега той бил юнак над юнаците.

Какво да се прави


Веднъж през нощта, когато всички си тръгнали и учениците легнали да спят, Никодим отишъл при Исус и го допитал: "Какво трябва да направя, за да вляза в Царството на Бога?"
Исус казал: "Докато не умреш, нищо не е възможно.
Ако умреш, само тогава ще можеш да влезеш в Царстото Божие. ТакъВ, какъвто си – ти трябва да умреш, едва тогава ще можеш да се родиш такъв, каквато е вътрешната ти същност."

Сила и разум


Ведна гора живеел огромен лъв. Животните не можели да се спасят от него. И ето че веднъж те се събрали всички заедно и стискайки шепа зелена трева в зъби, се явили пред своя господар, смирено паднали на колене и се обърнали към царя на животните така: "Смили се, о, царю! Кому е нужно, о, повелителю наш, така напразно да се изтребват всички животни, проявявайки жестокост, грозяща лоши последствия в следващия живот!
Нали това ще привлече двойна беда – и ние ще загинем, и ти ще се лишиш от препитание. Бъдете милостив! А ние, от своя страна, спазвайки определен ред, ще изпращаме на повелителя по едно животно от Всяко племе."
Така и направили. След известно време дошъл редът на заека. Когато всички животни му го съобщили, заекът с раздразнение си помислил: "Да отидеш сам В пастта на самата смърт, това е глупаво! Какво да правя? А между другото има ли невъзможни неща за тези, които са надарени с разум? Трябва да се измисли някаква хитрост и да убием лъва!"
И като си казал така, заекът отишъл при лъва по-късно от часа, в който той обикновено обядвал. Страшно било да го гледаш: гърлото му се било стегнало от глад, очите му от гняв се налели с кръв, муцуната му потръпвала, озъбен, опашката биела по земята.
- Ти сигурно си решил – изръмжал той – че ако силно ме разгневиш, няма да ти отнема живота? Как ли пък не! Можеш вече да се смяташ за мъртъв. Защо толкова закъсня?
- Не по своя воля, о, господарю, пропуснах аз часа за твоята трапеза – отговорил заекът.
- Кой те задържа?
- Лъвът.
Като чул това, лъвът се разтревожил.
- Нима в тази гора, която се намира под защитата на моите лапи, има още един лъв? – попитал той.
- Че как иначе! – отговорил заекът.
Тогава лъвът си помислил: "Струва ли си да го убивам? Нека да ми покаже съперника ми, да го убия и тогава ще го изям." И казал на заека: "Покажи ми къде е този негодник!"
Заекът се усмихнал вътрешно и смело вървейки към Целта си, показал на лъва един дълбок кладенец, иззидан с тухли. Водата в кладенеца била чиста и прозрачна, а разстоянието до нея било два пъти човешки бой. Лъвът не разбрал, че вижда собственото си отражение. Мислите му се били устремили в грешна посока. Той решил, че пред него стои съперник и веднага се хвърлил върху него. Така загубил живота си заради собствената си глупост.

Принцеса Роза и златната птичка


Преди много, много години в далечно царство живеела красива принцеса. Тя имала дълга червена коса и много обичала розите, затова всички я наричали принцеса Роза. Всяка вечер, когато се мръкнело, принцеса Роза излизала на терасата си и плесвала с ръце. Незнайно откъде долитала златна птичка, която кацала на рамото на принцесата. Мигом след това червената коса на принцесата заблестявала със силна червена светлина. Птичката започвала да чурулика вълшебна мелодия, а принцесата запявала. Всички хора в царството заспивали сладко и сънували прекрасни сънища чак до сутринта.
Така минавали годините. Принцеса Роза, всяка вечер, заедно със своята златна птичка пеела нежната приспивна песен, а всички хора в царството заспивали сладко и сънували прекрасни сънища чак до сутринта.
Но един ден се случило нещо ужасно. Зла вещица научила за принцеса Роза и решила да й направи магия.
– Ала-бала-ница розата да бъде тъмница! – казала вещицата и косата на принцесата станала черна като катран.
Вечерта принцеса Роза пак излязла на терасата си и плеснала с ръце. Но когато златната птичка кацнала на рамото й, вместо червена, косата на принцесата заблестяла с тъмна светлина.
Птичката зачуруликала вълшебната си мелодия, а принцесата отново запяла приспивната си песен и всички хора заспали, но сънували цяла вечер лоши сънища и кошмари.
На другия ден принцесата натъжена попитала птичката:
– Птичке, какво да направя, за да сънуват хората отново сладки сънища чак до сутринта?
– Черна коса в розова вода – изчуруликала птичката.
Принцесата се зачудила, но изпълнила заръката на птичката. Тя наляла в едно корито вода, а във водата напускала листенца от роза. Принцесата потопила косата си във водата и мигом тя отново станала червена.
Вечерта, когато се стъмнило, принцесата излязла на терасата. Плеснала с ръце и птичката веднага кацнала на рамото й. Косата на принцесата заблестяла отново в червена светлина. Тя запяла своята приспивна песен и всички сънували отново сладки сънища чак до сутринта.
Злата вещица много се ядосала, че магията й била развалена, затова тя решила да направи още една магия.
– Ала-бала-ница розата да бъде тъмница – и косата на принцесата отново станала черна като катран. Този път, обаче, злата вещица обрала всички рози в царството.
– Хайде да видим този път как ще развалите магията ми! – заканила се вещицата с огромен гняв.
Нещастната принцеса Роза пак попитала птичката:
– Птичке, какво да направя, за да сънуват хората отново сладки сънища, чак до сутринта?
– Черна коса в розова вода – изчуруликала птичката
– Но откъде да намеря роза? – попитала принцесата.
– Черна коса в розова вода – изчуруликала отново птичката и излетяла.
Принцесата не знаела какво да прави и от мъка се разплакала.
Една нейна сълза паднала на земята. В този момент млад и красив принц стоял под терасата на принцесата. Той извадил една кутийка, а от кутийката извадил един червен косъм.
Принцът се навел и поставил червения косъм върху сълзата на принцесата. Тогава станало чудо. Изведнъж червеният косъм се превърнал в червена роза. Принцът я откъснал и я занесъл на принцесата. Още щом зърнала розата, принцесата изтрила сълзите си и накъсала листенцата в коритото с водата. След това потопила косата си и магията изчезнала.
Всички ахнали, а царят учудено попитал:
– От къде намери розата, принце?
– Когато бяхме още деца, аз откъснах един червен косъм от главата на принцеса Роза в знак на моята вярност към нея. А тя си откъсна един косъм от моята глава в замяна.
– Вярно е, татко – казала принцесата и извадила своята кутийка. Когато я отворила, вътре наистина имало косъм от косата на принца. Всички много се зарадвали и още на същия ден принцът и принцеса Роза се оженили.
Когато злата вещица научила, че отново магията била развалена, тя се пръснала от яд на хиляди малки парченца.
И така принцеса Роза продължавала да пее своята приспивна песен всяка вечер, а хората отново сънували сладки сънища чак до сутринта.

Вълшебното легло



В една къща живеели седем братя. Шестимата от тях обичали да се трудят, а най-малкият мързелувал. По-възрастните братя били недоволни от него и често го съветвали да се залови за работа. Но той не ги слушал и само ядял, спял и се забавлявал.
Един ден най-възрастният брат много се ядосал на ленивеца и заръчал на жена си да не му дава ядене. Щом най-малкият брат се прибрал вечерта вкъщи и поискал ядене, казали му, че за него няма вечеря. Като чул това, той се разсърдил и решил, че повече няма да живее в този дом.
На сутринта напуснал къщата и тръгнал по първата пътека, която видял пред себе си, да търси щастието. Момъкът вървял, вървял и накрая така се уморил, че една крачка повече не можел да направи. Тъкмо тогава стигнал до голямо село. Там решил да си потърси работа.
Един дърводелец го видял, поканил го в дома си, нахранил го и го сложил да спи. На другия ден дърводелецът поискал да му помогне в работата. Момъкът се съгласил и започнал да работи с голямо усърдие. Майсторът го харесал и го направил свой помощник.
Минали дни, седмици, месеци... И момъкът станал добър майстор. Дърводелецът бил толкова доволен от работата му, че го оженил за единствената си дъщеря. Но след сватбата момъкът пак се отдал на мързела си. Той само ядял, спял и се забавлявал. Дърводелецът много пъти му напомнял, че трябва да работи, но нямало кой да чуе. Накрая така се ядосал, че решил да го изгони. Но преди момъкът и жена му да напуснат къщата, той им дал сандъче с инструменти и казал:
– Това е зестрата. Ако решите да използвате тези инструменти, ще живеете много добре.
Момъкът и жена му взели сандъчето и тръгнали да си търсят щастието другаде. Те заминали много надалече и заживели в малка къщичка. Но парите им скоро свършили.
– Сега – казала младата жена на мъжа си, – ако не искаш да умрем от глад, трябва да започнеш работа.
– А какво да работя? – попитал той.
– Иди в гората, отсечи няколко дървета и от тях направи мебели. После ги продай на пазара – посъветвала го тя.
Момъкът я послушал. С много труд и умение направил красиви мебели и ги продал на добра цена. Така той отново се захванал за работа: сякъл дървета, майсторил от тях разни мебели и ги продавал на пазара.
Един ден, като търсел хубави дървета, навлязъл дълбоко в гората и бил много изненадан, когато чул заговор между двама души. Огледал се наоколо, но не видял никого. Там имало само две много високи дървета. Той ги харесал и ги отсякъл. От тях изработил едно необикновено красиво легло и го занесъл на пазара. Тъкмо тогава оттам минал царят. Той видял чудното легло и го купил.
Царят поискал да спи на него още същата вечер и заповядал на слугите си да го застелят. След вечерята веднага се прибрал в покоите си и легнал. Но след малко му се сторило, че някои в стаята говори. Ослушал се и разбрал, че единият крак на леглото говори с останалите.
– Отивам да се поразходя – казал кракът. – Докато се върна, вие тримата подпирайте добре леглото. Аз няма да се бавя.
И царят го видял да излиза навън. След всичко чуто и видяно той не можел да заспи и останал да чака завръщането му. Кракът се върнал бързо.
– Къде беше? Какво видя? – попитали го трите крака.
– Бях в кухнята на царя – отговорил той. – И знаете ли какво видях там? Видях как всички готвачки напълниха торбите си с храна и си ги занесоха вкъщи.
Тогава вторият крак предложил:
– Сега вие тримата подпирайте леглото, аз ще се поразходя.
Той също се върнал бързо на мястото си.
– Къде беше? Какво видя? – попитали го трите крака.
– Бях в царската хазна – отговорил кракът. – Вие дори не можете да си представите какво видях там! Пазачът на царската хазна напълни два чувала със скъпоценности и ги занесе у дома си. Сега хазната е почти празна!
– Дойде и моят ред. – казал третият крак и излязъл.
Не след дълго време и той се върнал и заел мястото си.
– Къде беше? Какво видя? – попитали го останалите.
– Какъв позор! Какъв позор! – развикал се той. – Срам ме е да ви кажа какво видях!
– По-бързо казвай! – настоявали трите крака.
– Бях в покоите на царицата. Там видях първия съветник на царя, който разговаряше с нея.
– Какво й каза? Какво й каза?
– Убий царя! – убеждаваше я съветникът. – После ние с теб ще си живеем щастливо! – Не! – каза царицата. – Не мога да направя това! – Тогава съветникът много се ядоса и я удари с ръка по лицето. Пръстите му оставиха червен отпечатък върху бузата й.
– Колко ужасно е всичко това! – извикали в хор трите крака.
Царят бил потресен от всичко, което чул. Станал от леглото и отишъл право при царицата. Червеният отпечатък още личал върху лицето й.
– От какво е тази червенина? – попитал я той.
Царицата се разтреперила от страх и не знаела какво да отговори.
Тогава царят повикал стражите и заповядал да арестуват съветника, пазача на хазната и готвачките. Всички били наказани заслужено.
Царят бил много благодарен на дърводелеца, който му продал леглото. Той искал да го награди, но не знаел къде да го търси. Затова изпратил хора из цялото царство да го намерят. Като разбрал, че царят го търси, момъкът се уплашил и се скрил. Но накрая царските хора го открили и го отвели в двореца.
– Леглото, което ми продаде, спаси живота ми! – казал царят. – Ще ти дам голяма къща и много земя за награда.
Момъкът бил учуден, но приел подаръка. Заедно с жена си той живял дълги години щастливо в къщата, подарена от царя.

Лодката, която плувала по вода и по суша


Веднъж един цар разпратил глашатаи да обявят, че ако някой успее да измайстори лодка, която да върви по вода и по суша, ще получи царската дъщеря за жена.
В това царство живеел баща с трима синове. Цялото му богатство се състояло от кон, магаре и прасенце. Като чул какво обявява царят, най-големият син казал на баща си:
– Татко, продай коня и с парите купи сечива за правене на лодки. С тях ще направя лодка, която да върви и по вода, и по земя, и ще се оженя за царската дъщеря.
Синът настоявал, повтарял молбата си всеки ден и най-после баща му продал коня и купил сечивата. Синът станал рано, взел сечивата и отишъл в гората да отсече дървета, за да направи лодката.

Лодката била вече наполовина готова, когато минало едно старче.
– Какво работиш, синко? – попитало старчето.
– Работя, каквото ми се работи.
– А какво ти се работи? – попитало пак старчето.
– Дъги за бъчва!
– Дано намериш готови дъгите за бъчва! – казало старчето и отминало.
Другата сутрин, като се върнал в гората, вместо лодката, която била наполовина готова, и вместо сечивата синът намерил купчина дъги за бъчва. Заплакал от мъка, върнал се вкъщи и разказал на баща си какво се било случило. Бащата се бил лишил от коня си само, за да му угоди. Представете си как се ядосал: едва не го пребил от бой.

Не минал и месец и ето, че и средният син си наумил да направи такава лодка. Взел да обикаля баща си, хленчил и въздишал, докато не принудил баща си да продаде магарето и да му купи сечива. Взел сечивата и отишъл в гората. Бил направил наполовина лодката, когато минало същото старче и попитало:
– Какво правиш млади момко?
– Правя, каквото ми се прави.
– А какво ти се прави?
– Дръжки за метли!
– Дано намериш готови дръжките за метли! – казало старчето и отминало
Отишъл синът вкъщи, наял се, наспал се и на сутринта се върнал в гората. Но и той, както и по-големият брат, намерил само куп дръжки за метли.
Като научил какво се е случило, бащата се развикал:
– Видяхте ли сега? Двамата добра работа свършихте! Аз съм си виновен, че ви послушах.
Тогава най-малкият син, който бил наблизо, казал:
– Щом стигнахме дотук, да караме докрай. Татко, нека да опитам и аз. Да продадем прасенцето и да купим нови сечива. Може пък аз да успея да направя това, което другите не успяха да направят.
И така накрая продали и прасенцето. Най-малкият син получил сечивата и тръгнал към гората. Лодката била вече наполовина готова, когато дошло старчето.
– Какво майсториш, младо момче?
Малкият син отговорил:
– Правя лодка, която да може да пътува по вода и по суша.
Тогава старчето казало:
– Дано намериш готова лодката, която да може да пътува по суша и по вода. – и си отишъл.
Момчето се прибрало вечерта у дома, наяло се, наспало се и се върнало на следната заран. Намерило лодката съвсем готова, с вдигнати платна. Качило се и казало:
– Лодке, тръгни по земята! – и лодката, леко като по вода, тръгнала през гората, свила по пътя за селото и спряла пред къщата. Бащата и двамата синове останали като гръмнати.
А най-малкият син отново изкомандвал лодката:
– Лодке, върви по земята!
И поел пътя за царския дворец. Срещнат ли река, лодката я преплавала, изпречи ли се планина или поле, лодката през тях минавала лека като по вода.
Момчето вече имало лодка, но му липсвал екипаж. Като пътувал по реката, стигнал до едно място, където една рекичка се вливала в по-голямата река. Но водата на рекичката не достигала до устието, защото малко над него бил застанал един едър човек, който я изпивал.
– Гледей ти какво гърло! – извикало момчето. – Човече, искаш ли да дойдеш с мене в царския дворец?
Човекът се навел още веднъж към водата, поел още една глътка, преглътнал и казал:
– Идвам, тъкмо си поутолих малко жаждата.
Лодката плавала по водата, вървяла по земята и ето че стигнали при някакъв човек, който въртял на шиш цял бивол и го печел на огън.
– Ей – извикало момчето, – искаш ли да дойдеш с мен в царския дворец?
– Ще дойда. Само почакай да изям това.
Човекът схрускал бивола, който бил нанизан на шиш, като че бил врабче. После се качил в лодката. Тръгнали отново на път.
Лодката пътувала през езера и планини. По едно време видели човек, който се бил облегнал на една планина.
– Ей, човече! – казал собственикът на лодката. – Искаш ли да дойдеш с мен в царския дворец?
Човекът отговорил:
– Не мога да мръдна оттук!
– Защо не можеш?
– Защото подпирам планината с раменете си. Ако я оставя ще падне.
– Че остави я да падне!
Човекът подхванал планината с ръка и скочил в лодката. Лодкататръгнала и веднага зад нея се чул страшен грохот – бум! – планината са срутила.
Лодката пътувала през пътища и хълмове и стигнала пред царския дворец. Момчето слязло, явило се пред царя и казало:
– Царю честити, аз успях да направя лодка, която се движи по вода и по суша. Сега чакам да изпълните обещанието си и да ми дадете дъщеря си за жена.
Царят не очаквал такова нещо, ставало му криво и взел да съжалява, че бил дал дума, че сега трябва да даде дъщеря си на някакъв бедняк, когото дори не познавал.
– Добре, ще ти дам дъщеря си. – отговорил царят. – Но при условие, че ти и твоята дружина успеете да изядете обеда, който ще ви дам, без да остане нищо от това пиле или чепка грозде.
– Добре! Кога ще бъде обедът!
– Утре.

Царят наредил да приготвят обед от хиляди блюда. "Тоя парцаливец – мислел си царят – няма да има толкова голяма дружина, та да излапат всички заедно такъв богат обед.".
Собственикът на лодката дошъл на обеда само с още един човек – онзи, който ядял биволите като врабчета. Седнали да ядат, яли, пили – човекът изял десет блюда едно след друго, после глътнал сто, после унищожил хиляда, а царят, който го зяпал, се размърдал, само за да попита слугите:
– Нищо ли не е останало в кухнята?
– Има още малко.
Донесли на масата това, що било останало. Приятелят на момчето бил такъв гладник, че изял и трохите.
– Разбира се, че ще се ожениш за моята дъщеря. Само че искам да почерпя дружината ти с всичкото това вино, което е в избата ми. Трябва да изпиете всичко, без да оставите капка по чашите.
Дошъл онзи, дето пиел реките, и обърнал една бъчва, после една каца, след това една дамаджана и завършил с още две бурета, който царят бил скрил за себе си.
– Решено, ще ти дам дъщеря си – казал царят. Но заедно с нея трябва да ти дам и зестрата: скрина, поличките, леглото, умивалника, чаршафите, сандъците със съкровища – всичко, което трябва да има в една къща. Трябва да отнесеш всичко наведнъж и най-отгоре да бъде дъщеря ми.
– Искаш ли да се понапънеш малко? – казало момчето на човека, който преди подпирал планината.
– И още как! Това е любимото ми занимание.
Отишли пред двореца.
– Готови ли сте? – попитал човекът носачите. – Да. Започвайте тогава да товарите багажа върху гърба ми.
Почнали да го товарят с гардероби и сандъци със скъпоценности. На гръба му издигнали цяла планина, която достигнала до покрива на царския дворец, а царската дъщеря трябвало да се покатери на кулата, за да успее да се качи отгоре.
– Дръж се здраво принцесо! – затичал се с целия куп на гърба, пристигнал при лодката и се качил в нея.
А момчето казало:
– Лети сега, лодчите моя!
И лодката хукнала по площада, свила по улиците и излязла на полето.
Царят, който гледал от балкона си, се развикал:
– Бързо, вярна моя стража! Стигнете ги, хванете ги, доведете ми ги във вериги!
Втурнала се цялата войска, но налапала само праха, който лодката вдигала след себе си. Всички войници останали насред пътя с изплезен език.

Бащата на момчето, като видял, че най-малкият му син се завръща с лодка, пълна с богатства и с царската дъщеря, облечена като булка, най-после се утешил и престанал да скърби за коня, магарето и прасенцето. Момчето накарало да му построят прекрасен дворец. Дало един етаж на баща си и на братята си, по един на другарите си, а всичко останало оставил за себе си и за царската дъщеря, неговата невяста.

Златната маса



Съдбата мъчно изпуска човек, хване ли го веднъж в ръцете си. Ще ви разкажа една приказка да това, какво може да направи съдбата. В тая приказка се разказва за златната маса на Кобре, там, където, трите реки се срещат при Енсън. Там има дълбок, тъмен вир и там именно се показва тая златна маса.
Ако застанете сред гъстите бодливи храсти в дванадесет часа по обед, когато слънцето е най-силно, и погледнете надолу към вира, ще видите и самата маса. Ала не се опитвайте да сторите това, защото тогава ще се превърнете на прах и пепел. Тази маса се явява там от доста дълго време – още от времето на пиратите. Тя е пиратска маса. Направена е от злато, което пиратите ограбвали от корабите.
Но тя принадлежала само на един човек на име Джексън. Пиратите ограбвали кораб след кораб, докато техният кораб се препълнил със злато. Тогава вече решили, ме е време да си поделят златото и да заживеят мирен и спокоен живот.
Така казали всичките пирати. А Джексън само навел глава. Не обичал да говори много и никой не разбрал какво имал наум. Пиратите си разделили заграбеното злато и всеки от тях сложил своя здрав сандък. През една бурна нощ, когато никой не можел да ги види, пиратите стоварили златото си в залива Педро, на южния бряг на остров Ямайка. Но преди това те натрупали всичките бурета с барут на дъното на кораба, за да могат да го хвърлят във въздуха – не искали никой да разбере къде са слезли.
Тогава Джексън казал:
– Нека най-напред заровим сандъците си на острова, след това да се върнем на кораба и хубавичко да си погуляем, а после да го хвърлим във въздуха.

И така всички пирати отишли в една голяма пещера, близо до залива Педро, и заровили сандъците си със злато дълбоко в земята. После се върнали на кораба. Джексън не продумал нищичко. Лошото куче много не лае. Джексън се готвел да заграби цялото скрито злато.
Когато всички се събрали на кораба и никой не го следял, Джексън сложил в рома силен прах за сън. Всички пирати пили, само Джексън на вкусил от рома. Пиратите запели пиратски песни и се веселили, сетне заспали тъй дълбоко, щото никаква буря не можела да ги пробуди. Тогава Джексън подпалил фитила към барута, струпан на дъното на кораба, и побързал да се отдалечи с една малка лодка. Не след дълго корабът хвръкнал във въздуха заедно с всички пирати и нищо не се е чуло повече за тях.
Джексън се заселил в града, отворил си дърводелска работилница и свирел на цигулката си по сватби и гощавки. Той бил добър цигулар и добър дърводелец, така че скоро забогатял. Свирел на цигулката си и работел в работилницата си, докато един ден си намерил удобно място и се построил хубава къща с голяма дълбока изба. Той бил добър майстор – построил си хубава, здрава къща с дебели стени, ала най-дебели били стените на дълбоката му изба.
Сега Джексън станал най-щастливият човек в цяла Ямайка – тъй като обичал златото повече от всичко на света. Обичал златото си толкова много, че не смеел да се откъсне от него. Никога не излизал, никога не похарчвал нито грош. Така минало доста време: Джексън непрестанно ровел в сандъците, пълни със злато.
И колкото повече време минавало, толкова повече той обиквал златото, така че вече не се задоволявал само да го пипа с ръце. Искал да го има винаги при себе си, близо до сърцето си. Искал да го прегръща така, както човек прегръща майка си или любимата си жена.
Един ден му хрумнало нещо, което го накарало да подскочи от радост. Той взел да работи усилено и скоро направил голяма хубава маса от сухо дърво. Когато масата била готова, Джексън почнал да вади златните монети и да ги наковава по масата – една до друга, тъй нагъсто, че скоро от дървото нищичко не останало. Най-сетне това станало една истинска маса от злато – голяма, кръгла, златна маса, която той можел да прегръща.
Тогава Джексън наистина станал най-щастливият човек на света. Той можел вече да прегръща златната си маса така, както човек прегръща това, което обича най-много. И той не се насищал да я прегръща и да й се любува непрестанно. И нищо друго не му трябвало.
Но, както вече ви казах, съдбата не изпуска така лесно човек, на когото има зъб. А съдбата имала зъб на Джексън. Тя го следяла и изчаквала удобен миг, та да му отмъсти за всичките злини, които той извършил като пират и затова дето погубил другарите си, след като ги приспал със сънотворния прах пред последната нощ на кораба.
И тъй Джексън прекарвал цялото си време в избата – прегръщал златната си маса и й се любувал. А вън животът си течал. Дните се търкаляли. Почнало да вали дъжд. Над Ямайка рукнал незапомнен дъжд. Като из ведро! От небето се изливали цели реки и океани. Ала Джексън не забелязвал нищо. Бил много зает – да прегръща златната си маса.

Една сутрин той погледнал навън през прозореца и видял какъв страшен дъжд се изливал над Ямайка. Реката Кобре била станала голяма като езеро, дълбоко няколко метра, и вече заливала земята. Той погледал, погледал и изведнъж го обзел страх. Уплашил се здравата, без сам да знае защо. Но ето че дъждът спрял и Джексън видял как слънцето изгряло зад облаците. Ала водата продължавала да бушува около къщата, сякаш самите дяволи я разбърквали и тласкали. Силният порой счупил прозорците и нахлул в къщата. Джексън се спуснал долу в избата, вкопчил се в златната си маса и се развикал. Но и това не му помогнало. Буйният порой беснеел над него и започнал да събаря къщата. Тя не издържала. Тогава пороят завлякъл Джексън заедно със златната му маса в дълбокия вир.
Хората от близкото градче наизлезли и отишли на хълма – искали да видят дали още стои къщата на Джексън. Било точно по обед. От къщата на Джексън не се виждало нищичко, само няколко греди, носени от буйния порой. Но в този миг хората видели как от тъмния вир на повърхността на водата се показала и заблестяла една златна маса. Тя се задържала там само няколко секунди. Златото греело тъй силно, че хората трябвало да си затворят очите. Когато ги отворили, златната маса вече я нямало. Тя била потънала в дълбокия тъмен вир.

И оттогава всеки ден по обед, когато слънцето припича най-силно, над тъмния вир се показва за миг същата златна маса. Ала никой не смее да посегне към нея, защото стори ли това ще загине.

НЕРОДЕНА МОМА

"този месец баба ми беше донесила много БГ народни приказки "

Едно време имало един царски син. Като пораснал и дошло време да се жени, той направил една хубава чешма, от която текло мед и мляко. При тая чешма почнали да идват момите от всички краища да си наливат. Той застанал от страна да ги гледа и да си избере от тях за жена оная, която му се хареса. По едно време дошла една бабичка. Тя домъкнала от къщи всички съдове и чирепи и почнала да ги налива. Като видял това царският син, досмешало го и той хвърлил на шега едно камъче, та счупил една от бабините черупки. Бабата била лоша, разсърдила се и го проклела:

- Да се ожениш, синко, когато намериш неродена мома!

Царският син не обърнал внимание на бабините думи, но когато минало време и не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата, той се замислил.

Майка му, като го видяла тъжен, запитала го, какво му е. Синът й разправил всичко. Майка му се уплашила от това и казала: "Е, синко, само слънцето, което грее отвисоко и гледа нашироко, може да ти каже, де има неродена мома. Трябва него да питаш!"

Царският син бил решителен момък и не се боял от нищо. Той тръгнал на запад да намери де нощем си почива слънцето и да го пита. Вървял много царският син и преминал много поля, много реки и планини, но слънчевите палати никъде не намерил. Най-после той се изкачил на една висока планина. Там намерил един стар овчар.

- Добър ден, дядо - казал царският син.

- Дал Бог добро, юначе, къде така? - попитал го добродушният овчар.

Царският син седнал при овчаря, починал си и му разправил всичко от игла до конец. Като свършил, казал:

- Сега отивам да търся слънцето. Но ще го намеря ли, не знам.

- Защо да го не намериш, синко? Човек, като се стреми към нещо, все ще го постигне. Видиш ли тия три планини на запад, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще видиш голяма златна порта, каквато не си и сънувал, а зад нея безкрайни градини. Там живее слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портите.

Царският син поблагодарил на стареца, взел си сбогом и тръгнал. Дълго вървял той, докато мине първата планина, още по-дълго, докато мине втората и третата, и най-после дошъл пред голяма и чудна градина, обградена с бял камък и на оградата златна порта. Било още видело, но слънцето се спущало от небето и се наклонявало към градините си.

Царският син седнал да си почине. Скоро наоколо притъмняло, а в градината блеснали прозорците на слънчевите дворци. Тогава царският син станал и похлопал на прозорците.

Минало ни малко, ни много време, портите се отворили и от тях се подала слънчевата слугиня - месечинката.

- Искам да видя слънцето - казал царският син.

- То е уморено и сърдито - казала месечинката, - ще те изгори; ами ела утре рано, като си отспи - аз ще те заведа при него. Месечинката влязла вътре, а царският син останал да нощува пред слънчевите порти. Рано сутринта той се събудил и щом светнали прозорците на слънчевите дворци, пак похлопал. Веднага излязла месечинката и го въвела в двореца пред слънцето. То седяло на златния си трон.

Царският син паднал пред него на колене и казал:

- Златно слънце, що топлиш земята, моля ти се, кажи ми: като ходиш нависоко и гледаш нашироко, не знаеш ли де има неродена мома да се оженя за нея?

Слънцето се усмихнало и казало:

- Иди в моята градина. Там расте ябълково дърво. На него има три златни ябълки. Избери си, която искаш: във всяка от тях има по една мома.

Царският син отишъл в градината. Намерил ябълковото дърво и като видял златните ябълки, очите му останали в тях.

Без да му мисли много, той откъснал и трите ябълки и си тръгнал. Като вървял по пътя, си мислел: "Аз не послушах слънцето да взема само една ябълка; ами ако то се е разсърдило и не намеря в никоя търсената мома, какво ще правя!" И той разрязал ябълката, само да опита. Щом я разрязал, от нея изскочила една мома, чудна хубавица, и му казала: "Дай ми малко сол и хляб!" - "Нямам", - казал царският син отчаяно. И момата веднага изчезнала.

- Ах, каквонаправих? - рекъл царският син. - Ами ако само в тази ябълка имаше мома, а в другите няма?

Той дълго време вървял загрижен. Най-после рекъл: "Каквото ще да става, ще видя и във втората ябълка". Той извадил и втората ябълка и я разрязал. Щом я разполовил, от нея изскочила една мома, два пъти по-хубава от първата, и рекла: "Дай ми малко сол и хляб!".

- Нямам! Почакай, моля ти се, да намеря! - Но още не изрекъл думите си и момата изчезнала.

Царският син съвсем се отчаял. Той помислил, че в третата ябълка не ще да има мома, но не се решавал да я разреже, докато не намери хляб и сол.

Като пристигнал до планината при стария овчар, той взел от него хляб и сол и малко по-решително тръгнал за у дома си. Когато наближил бащините си палати и чешмата, от която текло мед и мляко, царският син извадил и последната ябълка и я разрязал с разтреперано сърце. Щом я преполовил, от нея излязло едно младо момиче, много по-хубаво от първите две. То се обърнало веднага към царския син и му казало: "Дай ми малко хляб и сол!"

Царският син бързо й подал хляб и сол, момичето хапнало и подало и на него залък и после останало при него. Царският син се зарадвал много и казал:

- Ти остани тук да ме чакаш, пък аз ще ида да доведа златната колесница, свирци, слуги и сватове, та по-весело да влезем в царските палати.

- Страх ме е да остана тук - казала неродената мома. - Скрий ме някъде.

Царският син я завел в градината при един кладенец и я качил в клоните на едно листнато дърво. След това той заминал по работата си. Подир малко при кладенеца дошла с менци една скитница. Като се навела над кладенеца, тя видяла в него отражението на неродената мома. То светело в кладенеца като слънце. Скитницата погледнала нагоре и видяла на дървото чудната мома.

Хитрата жена се престорила, че не я вижда и почнала да вади вода от кладенеца. После обърнала менците нагоре с дъното и почнала да сипва вода. Сипвала, сипвала, а менците не се напълват. Тогава тя седнала настрана и се престорила, че плаче. Неродената мома не се стърпяла, ами викнала от дървото:

- Защо плачеш, ма жено,обърни котела нагоре с устата и тогава наливай!

Скитницата дигнала очи нагоре и се престорила, че за пръв път я вижда, та започнала да й се моли: "Жива да си, хубавице, слезни да ми покажеш, че не разбирам!"

Неродената мома, която не знаела още, че има на света лоши хора, доверчиво слязла отгоре и показала на скитницата как да си налее.

- Коя си ти? - попитала я коварната жена.

- Аз съм неродена мома. За мене ще се жени царският син.

Като чула това, злодейката се хвърлила върху нея, удушила я, съблякла й дрехите и я хвърлила в кладенеца. След това облякла златните премени и се качила на дървото.

Когато се завърнал царският син, той останал много очуден, като видял на дървото вместо неродената хубавица - черна грозница.

- Не се чуди - отговорила скитницата. - Моята кожа не е била никога от слънце гряна,от вятър духана, затова сега почернях.

Нямало що да прави, царският син качил измамницата в златната кочия, отвел я в царския дворец и се оженил за нея. Той станал цар, а тя - царица.

След няколко деня при младия цар дошли слугите и му казали, че в кладенеца има златна рибка, която не дава на конете да пият вода. Царят заповядал да уловят рибката и да му я сготвят. Когато чистили рибката, мнимата царица отишла в кухнята, сама остъргала златните люспи и ги изгорила, а вечерта се направила на болна и не яла. Но след вечерята тя заповядала да се изгорят всички кости и трохички от рибката. Случайно на царя в ръката останала една малка тънка костичка и той, като се оттеглил след вечерята, очистил си с нея зъбите и я хвърлил през прозореца.

От тая костичка под царския дворец скоро поникнало хубаво ябълково дърво. Вечер, когато царят лягал да спи, това младо дърво се навеждало през прозореца, милвало нежно царя и жестоко шибало царицата. Царицата се разсърдила и заповядала да отсекат дървото и да го изгорят. Но когато секли ябълката, една тънка тресчица от нея хвръкнала на пътя. Едно сиромашко момиченце намерило тая тресчица, играло си с нея и я занесло в къщата на бедната старица, при която живеело. Старицата по цял ден ходела по чужда работа. Веднаж, като се върнала вечерта в сиромашката си къщица, тя намерила всичко наредено, съдовете измити, в стомните - прясна вода, чорбица сложена, хлебец опечен. Бабата много се учудила. Тя не могла да разбере коя грижлива ръчица й помага. На другия ден се повторило същото. На третия - същото. Бабата се чудила, чудила и най-после един ден се скрила зад вратата да улови кой й шета. Гледа тя и - що да види! - изпод одъра се показала тънка тресчица и веднага станала на хубаво момиче, което бърже почнало да шета. Бабата изскочила и го прегърнала. Момичето се уплашило, изпищяло и поискало да бяга, но бабата му се примолила:

- Не бягай, баби, остани, милото ми детенце, баби за радост и за отмяна.

Момичето се успокоило и останало. Бабата му купила писана хурка и шарено вретенце и го турила край прозореца да преде.

Момичето било толкова хубаво, че светело през прозореца като слънце. Всички се трупали на пътя да го гледат и да се чудят.

По това време царят заповядал да повикат всички момичета от града на тлъка, за да му изпредат вълната. Всички дошли, дошло и бабиното момиче. Като влязло в царския палат, той блеснал като че в него влязло самото слънце.

Седнали момичетата да предат и да пеят, а царят и царицата дошли да ги погледат и послушат. Всички моми изпели по една песен. Дошло ред на бабиното хубаво момиче. То казало:

- Аз не знам да пея. Аз знам хубава приказка. Дайте ми два таса - един пълен с маргарит и един празен - да броя и да ви разправям.

Царят заповядал да донесат един тас с маргарит и един празен. Бабиното момиче турнало на скута си пълния тас, а до себе си празния. И като взело в ръката си едно зърно маргарит, почнало така:

"Имало някога един царски син".

То пуснало маргаритното зърно в празния тас и казало: "Зрънце маргарит".

"Като пораснал, и дошло време да се жени, той направил една чешма, от която текло мед и мляко - зрънце маргарит". - И то прехвърлило едно маргаритно зрънце от пълния в празния тас.

И тъй сладко разправило бабиното момиче същата приказка, която се случила с царския син и с него. Думите се нижели от устата му като маргаритни зърна и увличали всички.

Като стигнало дотам, как скитницата го хвърлила в кладенеца, царицата почнала да се прозява и отишла да спи.

Царят останал да слуша. Бабиното момиче изприказвало цялата приказка и когато да пусне последното зрънце маргарит, то казало и последната дума: "Ето сега тая неродена мома разправя приказката на царя - зрънце маргарит".

Царят разбрал измамата на скитницата и веднага заповядал да я завържат на два луди коня и да ги пуснат из полето да я разкъсат на части. После взел бабиното момиче, оженил се за него и честито царувал.

Пепеляшка



Живял някога един мъж. Жена му рано умряла и той останал сам да се грижи за дъщеря си.

Скоро се оженил повторно и новата му съпруга била най-високомерната и сърдита жена на сета. Тя също била вдовица и имала две дъщери от първия си брак. Нейните момичета напълно й приличали. Били също такива надменни и свадливи.

Още от първия ден мащехата започнала да нагрубява заварената девойка. Давала й най-парцаливите дрехи, най-малко храна, а й възлагала най-тежката работа. Момичето спяло на тавана върху сламена постелка, а сестрите й живеели в топлите и светли стаи и спели на чисти, меки легла.

Като свършело възложената му работа, горкото момиче сядало да се стопли при камината, до сандъчето с пепелта и затова всички го наричали Пепеляшка.

Пепеляшка търпеливо ден след ден понасяла всички обиди и не се оплаквала.

Един ден царският син организирал бал и поканил на него девойките от всички богати семейства. В дома на Пепеляшка също донесли покана. Сестрите й много се зарадвали и започнали да се готвят за бала.

А това създало на Пепеляшка още работа. Трябвало от сутрин до вечер да пере и глади тоалетите им. В къщата само това се обсъждало. Какво ще облекат и как ще изглеждат. Сестрите й през цялото време се въртели пред огледалото, избирайки блестящи украшения и рокли.

И ето че денят на бала настъпил.

Двете сестри на Пепеляшка отново започнали да я питат как изглеждат по-добре - с кои рокли и кои бижута. Тя им казвала какво мисли и дори предложила да им направи прическите, което те веднага приели.

Накрая седнали в каретата и заминали.

Пепеляшка дълго гледала след тях, докато се изгубили в далечината, а след това тъжно заплакала.

Тогава при нея дошла нейната кръстница, която била добра вълшебница.

Тя попитала Пепеляшка защо плаче.


- Така ми се искаше... така ми се искаше... - отвърнала Пепеляшка и изведнъж захлипала толкова силно, че не могла да довърши думите си.

- Искаше ти се да идеш на бала ли? - попитала я вълшебницата.

- Да можех да отида наистина! - замечтано отвърнала Пепеляшка.

- Добре! - казала вълшебницата. - Ако се постараеш да направиш каквото ти поръчам, с радост ще изпълня това твое желание. Иди сега в градината и ми донеси една хубава тиква.

Пепеляшка веднага изтичала в градината, откъснала най-голямата тиква и я донесла на вълшебницата.


А тя я издълбала, докоснала я с вълшебната си пръчица и тиквата изведнъж се превърнала в красива позлатена каляска с перденца от червено кадифе.

После кръстницата надникнала в капана и видяла, че в него са се хванали шест мишлета.

Казала на Пепеляшка да открехне вратичката на капана и всяко мишле, което изскачало отвътре, докосвала с пръчицата си. И ето че след минути пред тях стояли шест прекрасни млечносиви коня.

Липсвал само кочияш.

- Ще изтичам да погледна в капана за плъхове - предложила Пепеляшка. - Ако има някой плъх, от него ще стане чудесен кочияш!

- Добре - съгласила се вълшебницата. - Донеси тук капана!

Скоро Пепеляшка се върнала с капана, а от него надничали не един, а три плъха. Кръстницата избрала този с най-дългите мустаци и с вълшебната си пръчица го превърнала в мустакат кочияш.

След това казала на Пепеляшка:

- Иди в градината, хвани два гущера и ми ги донеси!

Щом Пепеляшка донесла гущерите, кръстницата й ги превърнала в пажове. Те веднага стъпили отзад на каретата и изглеждали така, сякаш цял живот само това са правили.

Като свършила всичко това, вълшебницата казала:

- Да, по-хубава карета досега не бях правила. Доволна ли си момичето ми?

- Много съм щастлива! - отвърнала Пепеляшка. Но виж ме как изглеждам! Не мога да ида с тази закърпена и захабена рокля! Така просто няма да ме пуснат да вляза в двореца!

Вълшебницата само се усмихнала и я докоснала с пръчицата си. В същия миг неугледната дреха се превърнала в разкошна бална рокля, обсипана с бисери. Била ушита от такава фина коприна, каквато нямало в целия град. Според това от къде падала сетлината, тя изглеждала ту алена, ту златиста.

Девойката смаяно се погледнала в огледалото и сама не могла да се познае.

После кръстницата и дала чифт стъклени пантофки. Тя ги обула и седнала в каретата.

Преди да се разделят, вълшебницата много строго й поръчала непремено да си тръгне от


бала преди звънът на часовниците да отбележи полунощ:

- Ако се забавиш само една минутка, каретата ти пак ще стане на тиква, конете на мишки, а пажовете и кочияшът ти ще се превърнат в гущери и плъхове. А хубавата ти рокля пред очите на всички отново ще стане захабена и цялата в кръпки, каквато си е наистина.

Пепеляшка обещала да се прибере до полунощ и потеглила, сияеща от радост. Като пристигнала в двореца, съобщили на принца, че на бала е дошла никому неизвестна млада принцеса. Той изтичал да я посрещне, подал й ръка да слезе от каретата и я въвел в залата.

Щом Пепеляшка се появила на вратата, настъпила внезапна тишина. Танците спрели, музикантите престанали да свирят. Гостите гледали онемели неизвестната красавица и от всички страни се чувал приглушен шепот:


- Вижте колко е прекрасна!

- И каква е стройна!

- господи, никога не сме виждали такава красавица!

Присъстващите млади дами внимателно заразглеждали прическата и роклята й, за да могат сами да се издокарат така за някой следващ бал в двореца, стига да намерят толкова изкусни шивачи и фризьори.

Младия принц не бил женен, затова всички девойки в столицата тайно въздишали по него. Те дошли на бала, облечени в най-скъпите си тоалети, отрупани с всичките накити на своите майки.

Всяка от тях си мечтаела принцът да хареса именно нея и тайничко завиждала на красивата

непозната за вниманието, с което я обгръщал.

Принцът настанил Пепеляшка на стола до себе си, а когато започнали танците, веднага я поканил. Тя така хубаво танцувала, че гостите я зяпали с още по-голямо възхищение.

След танците имало богата трапеза, но царският син така и не се докоснал до храната. Той гледал само неизвестната красавица и мислел само за нея.

А неизвестната хубавица седнала до сестрите си и любезно започнала да разговаря с тях, дори ги почерпила с ябълките и портокалите, които й


донесъл принцът. Те я гледали с възхищение и изобщо не могли да познаят, че това е тяхната Пепеляшка. Принцът дори за миг не я оставил сама и през цялото време само с нея разговарял.

Пепеляшка се забавлявала, танцувала и съвсем забравила заръката на вълшебницата.

Изведнъж чула, че часовникът започва да отброява дванадесет, скочила и побягнала. Докато тичала едната й пантофка паднала по стълбите.

Принцът я вдигнал и побързал да настигне девойката. Но от нея нямало и следа. Той попитал стражите не са ли видели красивата принцеса. А те му отговорили, че покрай тях минало само някакво зле облечено момиче, което повече приличало на слугинче, отколкото на благородна госпожица.

Момъкът огорчен се върнал в залата и се замислил как да намери изчезналата принцеса. А Пепеляшка запъхтяна дотичала вкъшти без карета, без слуги, в старата си грозна рокля. От целия прекрасен тоалет й останала само една стъклена пантофка.

Когато сестрите й се върнали, тя ги попитала добре ли са прекарали на бала. Те й казали, че там се


появила неизвестна красива принцеса, но в полунощ внезапно избягала, като изтървала стъклената си пантофка.

- Принцът държеше в ръка пантофката й и през цялото време само нея гледаше - разказвали сестрите. - Сигурно се е влюбил в тази хубавица.


Те били съвсем прави. Младият принц наистина бил влюбен в неизвестната красавица.

След няколко дни кралят изпратил глашатаи да обявят, че синът му ще се ожени за тази девойка, на която стъклената пантофка прилепне по мярка, Група царедворци започнали да обикалят от къща на къща. Дошли и при сестрите на Пепеляшка. Всяка от тях се постарала да натъпче крака си в пантофката, но и едната и другата имали твърде големи ходила.

Тогава Пепеляшка неочаквано се обадила:

- Може ли и аз да опитам дали няма да ми стане?

Сестрите й започнали да се смеят, но пантофката прилепнала на крака й съвсем по мярка.


Двете й сестри ахнали от изумление. Но още повече се смаяли, когато Пепеляшка извадила от джоба си втората пантофка. Тогава в стаята влязла вълшебницата, докоснала я с пръчицата и грозната й рокля пак станала прекрасна.

Едва тогава сестрите й разбрали, че тяхната Пепеляшка е непознатата красавица. Те се хвърлили в краката й да молят прошка за униженията, на които я подлагали.

Девойката ги прегърнала и казала, че не им се сърди за нищо. След това я отвели в двореца.

Още на другия ден с голям пир и много гости отпразнували сватбата на принца и Пепеляшка.

Най-невероятното



Тоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря.
И ето, младежи и дори старци започнаха да си блъскат главите над задачата: как могат да измислят такова нещо, което би изглеждало най-невероятно? За тая цел двамина се наядоха до пукване, а друг се напи до смърт: според тях, туй беше най-невероятното. Но в това, разбира се, нямаше нищо необикновено... Уличните хлапета пък се упражняваха да улучват с плюнка собствения си гръб: по-невероятно от туй, както казваха те, не можеше и да се измисли.
Най-сетне настъпи денят, в който всеки трябваше да покаже това, което смяташе за най-невероятно. За съдии бяха избрани хора от всички възрасти – като се почне от тригодишни деца, та се свърши с петдесетгодишни мъже.
И наистина в определения ден се уреди цяла изложба от най-невероятни неща. Но скоро всички се убедиха, че за най-невероятно нещо трябва да се признае големият часовник под стъклен похлупак, който смайваше зрителя както с външния си вид, тъй и с вътрешното си устройство. Всеки път, когато часовникът започваше да бие, явяваха се живи картини, които показваха колко е часът. Тия картини бяха дванайсет. Те бяха сглобени от движещи се фигури, които можеха да пеят и да приказват.
– Ето най-невероятното! – рекоха всички съдии.
Часовникът удари един и пред очите на зрителите се яви Мойсей на планината.
Часовникът удари два и зрителите видяха райската градина, където се разхождаха Адам и Ева, радостни и щастливи.
Удари три и се показаха тримата мъдреци на Изтока, един от които беше черен като въглен. Но той не беше виновен за това: силното слънце го беше направило черен.
В четири часа се показаха годишните времена: пролетта с кукувица на зелено клонче, лятото с водно конче на зрял житен клас, есента със запустяло щъркелово гнездо и зимата със стар гарван, който умееше да разказва в ъгъла зад печката разни приказки и стари спомени.
Точно в пет часа се явиха всички пет сетива: зрението като очилар, слухът като бакърджия, мирисът като продавач на теменужки, вкусът като готвач, а осезанието като факлоносец, облечен в дълга до петите черна траурна мантия.
Часовникът удари шест и зрителите видяха един играч, който метна зар: зарът се търколи и показа шест точици.
След това се явиха седемте дни на седмицата или седемте смъртни гряха – тук мненията се раздвоиха. Несъмнено беше туй, че и едните, и другите се намираха в тясна връзка помежду си и не можеха да се отделят един от друг.
После се показа хор от калугери и изпя вечерната молитва, която се пее в манастирите в осем часа вечерта.
В девет часа се яви карта за игра: деветка купа.
В десет часа излезе отново Мойсей със скрижалите, върху които бяха написани вече всички заповеди – на брой десет.
Часовникът удари пак и отвътре изскочиха няколко момченца и момиченца. Те започнаха да играят и да пеят:
Бим-бам, бим-бам, единайсет е часът!
Най-сетне часовникът удари дванайсет. Тогава се показа един нощен пазач с качулка. В ръката си той носеше тояга, на която висеше желязна топка с шипове. Той запя старата песничка на нощните пазачи:
В тихия среднощен час ние бдим за всички вас!
И докато той пееше, от всички страни разцъфваха рози.
С една дума, часовникът беше прекрасен. Той бе една ненадмината творба на изкуството – „най-невероятното“, както казваха околните.
Майсторът, който бе направил тоя часовник, беше млад човек, с добра и доверчива душа, верен другар и едничка опора на бедните си родители. Той беше напълно достоен за ръката на царкинята, а ведно с нея – и за половината царство.
Решителният ден настъпи. Целият град беше празнично украсен. Царкинята седеше на престола си, който по случай тържеството бе натъпкан с прясно сено, за да бъде по-мек. Наоколо се наредиха съдиите и поглеждаха с лукава усмивка тоя, който, според общото мнение, трябваше да получи наградата. А той стоеше радостен и щастлив, напълно уверен, че е извършил най-невероятното.
– Не, най-невероятното ще извърша аз! – извика неочаквано из тълпата един висок юначага. – Аз съм човекът, способен на най-невероятния подвиг!
И при тия думи той замахна с една голяма брадва към чудната творба на изкуството.
– Тря-яс, тря-яс!
Колелета, пружини, фигури захвърчаха на всички страни. С един удар всичко беше унищожено.
– Ето какво направих аз! – извика непознатият. – С един замах сразих и произведението на тоя човек, и всички вас.
– Да се унищожи такава творба на изкуството! – рекоха съдиите. – Да, туй наистина е най-невероятното!
На същото мнение беше и целият народ и затова разрушителят трябваше да получи ръката на царкинята и половината царство. Законът си остава закон дори и тогава, когато е най-невероятен.
И ето – от градските стени и кули с тръби и барабани възвестиха на народа, че в тоя ден ще бъде отпразнувана сватбата.
Наистина царкинята не беше много доволна от новия си избраник, но въпреки туй изглеждаше прекрасна в сватбения си накит. Черквата сияеше в светлина, защото венчавката ставаше вечер, когато всичко е по-приказно. Млади знатни девойки водеха с песен невестата, рицари също с песни водеха младоженеца. Той вървеше с гордо вдигната глава, сякаш нищо на света не можеше да го накара да я наведе.
Но ето, песните замлъкнаха и в черквата настана такава тишина, че можеше да се чуе дори падането на игла. И изведнъж сред тая тишина тежките входни двери се разтвориха широко, в черквата влезе със звън големият часовник и се изправи между младоженеца и невестата.
Мъртвите хора не се връщат при нас – ние знаем много добре това, но унищоженото произведение на изкуството може да възкръсне понякога. В тоя случай беше разрушена и унищожена формата, а не самата мисъл, която я бе създала. Идеята на художника възкръсна отново и се яви не като призрак, а в действителност.
Чудният часовник стоеше пак цял и невредим, сякаш брадвата никога не бе го докосвала. Той удари дванайсет пъти и при всеки удар се явяваха отново предишните фигури.
Най-напред излезе Мойсей. Лицето му гореше от гняв. Той хвърли тежките каменни скрижали в нозете на младоженеца и го закова за черковния под.
– Аз не мога да снема скрижалите от нозете ти – рече Мойсей. – Ти сам счупи ръцете ми и затуй ще останеш в това положение.
След него се явиха Адам и Ева, тримата мъдреци на Изтока и четирите годишни времена и всяка фигура говореше в лицето му неприятни истини, като добавяше: „Засрами се!“
Но той не чувствуваше ни най-малък срам.
И всички фигури, които излизаха при биенето на часовника, израснаха като чудовищни великани, които заплашваха да изпълнят цялата черква и да изтласкат другите хора. А когато на дванайсетия удар излезе пазачът със зорницата в ръка, тогава стана нещо съвсем необикновено. Той се приближи до младоженеца и го удари с желязната топка по челото.
– Сега лежи тук! – каза пазачът. – Каквото си посял, туй и ще пожънеш! Ние отмъстихме за себе си и за тоя, който ни сътвори, а сега ще изчезнем!
И чудният часовник наистина изчезна. Но свещите, които горяха в черквата, се превърнаха в големи пламтящи цветя, от златните звезди, които украсяваха свода, се проточиха дълги ясни лъчи, органът засвири сам и всички присъствуващи заявиха, че туй е най-невероятното, което някога са виждали.
– Доведете ми великия майстор, който направи тоя чуден часовник! – рече царкинята. – Той ще бъде мой мъж и господар!
И младият човек, съпроводен от грамадно множество народ, влезе в черквата. Всички бяха доволни, всички го благославяха. Не се намери нито един да му завиди – и туй именно беше най-невероятното.

Царят на нимфите



Имало едно време един морски капитан. Наскоро след като се оженил, той трябвало да поеме по далечни чужди земи. Бавил се шест години, но продал стоките си на добра цена и със спечеленото накупил много друга стока, натоварил я на кораба и на седмата година тръгнал към дома си. Нямал търпение повече и мислел само за жена си, защото не знаел, че през това време му се родил и пораснал син.
Когато корабът стигнал средата на морето, ненадейно спрял и не помръдвал наникъде. Мъчили се и така, и иначе, вдигали платната, сваляли ги, ала нищо не помагало – корабът си стоял на едно място. Взрял се тогава внимателно морският капитан във водата и видял, че морският цар държи с едната си ръка кораба за носа.
– Защо задържаш кораба ни? – провикнал се капитанът.
– За да ми дадеш от дома си онова, което ти не знаеш. Ако ми го дадеш, ще те пусна да си идеш по живо – по здраво, а иначе всинца ви ще издавя!
Замислил се капитанът, но никак не можел да си спомни какво имал у дома си. Та малко ли време минало! И помолил:
– Дай ми три часа на разположение...
– Не само три часа, ами цели три дена ти давам – засмял се морският цар.
Капитанът започнал да си припомня и да си записва всичко, което имал у дома си. Като си спомнил за всичко, обърнал се към морския цар:
– Обещавам да ти дам това, което не зная у дома си!
– Не мога да вярвам на думите ти – отговорил морският цар. – Напиши ми една разписка и я подпиши с кръвта си!
Нямало какво да прави капитанът, порязал палеца си и подписал разписката. И щом я подал на морския цар, корабът се понесъл бързо и леко по вълните на морето. Не след дълго той влязъл в родното пристанище. Роднините и близките на капитана излезли да го посрещнат. Най-напред капитанът прегърнал и целунал жена си, а сина си не забелязал. Щом го видял, попитал:
– Кое е това момче?
– Та това е нашият син, който се роди в годината на отплаването – отговорила жената.
Чак сега бащата се сетил, че е продал детето си на морския цар. Натъжил се много и въздъхнал тежко:
– Ето какво било то!
Като го видели толкова нажален, майката и синът почнали да го разпитват и той им разказал всичко от игла до конец. Майката се за вайкала, но синът рекъл:
– Не се кахърете, мамо и тате, може пък морският цар да забрави!
– Едва ли ще забрави – казал скръбно капитанът, – щом поиска да подпиша обещанието с кръвта си...
И наистина, когато момчето навършило дванадесет години, морският цар им изпратил известие то да се яви при него да му слугува. Нямало що да стори капитанът, длъжен бил да изпълни обещанието си. Изпекли тогава родителите сухари за из път, турили ги в една торбичка и със сълзи на очи се простили със сина си и го изпроводили до края на града.
Вървял, вървял момъкът и стигнал до брега на морето. Бил се уморил и седнал да си почине. Докато почивал, се загледал в близкия храсталак и видял някакво непознато дърво с дребнички червени плодове.
– Какво ли е туй дърво – зачудил се той, – което до днес още не съм виждал, макар че баща ми има градина с всякакви дървета?
Какво ли е?
А то било дрян. Но той не бил го виждал и докато се захласвал в него, изневиделица долетели единайсет диви патици, а далече зад тях идела и дванадесета. Те припляскали с криле точно над момъка, той се уплашил и побързал да се скрие в клонака на дряна. Спотаил се и се смълчал там, без да помръдва. Дивите патици кацнали близо до дървото и изведнъж се превърнали в единайсет хубавици. Те си съблекли дрехите и почнали да се къпят в морето. Като се окъпали, облекли се, станали отново диви патици и отлетели. Тъкмо отлетели и пристигнала и дванадесетата. И тя като другите се превърнала в хубавица, най-хубавата от всичките. Съблякла се и отишла да се къпе. Момъкът се свлякъл лекичко от дървото, грабнал дрехите й и отново се покачил горе – седи и мълчи като мъртъв. А хубавицата се окъпала, излязла на брега и потърсила дрехите си. Като не ги намерила, провикнала се:
– Кой се крие наоколо? Ако е стар, нека ми бъде роден баща, ако е среден на възраст – нека ми бъде брат, ако ли пък е млад – да ми стане верен другар!
Рипнал тогава момъкът от дряна и подал дрехите й. Засрамила се хубавицата, като видяла такъв красавец – гиздав и напет юнак – се изправил пред нея.
– Кой си ти? – попитала го тя.
Той й разправил от край до край историята си.
– Чудесно стана, че ме срещна! – плеснала зарадвано ръце хубавицата. – Аз съм морска нимфа и заедно с още единадесет мои дружки служим на морския цар. Навярно ти си видял да летят единадесет диви патици преди мене, те са моите дружки. Морският цар иска да ни омъжи. Сега е мой ред и той те вика да станеш мой мъж. Но за да ме омъжи за тебе, ти трябва да го надхитриш, иначе той ще те погуби, както погуби досега всичките единайсет момъка, които беше определил за дружките ми. Но ти не се бой, аз ще ти помогна! Влез смело в морето и ще вървиш по дъното, докато не стигнеш до една пътечка, която лежи в лявата ти страна ! Ще хванеш тая пътечка и ще вървиш, докато не дойдеш до място, пълно със змии! Но ти не се страхувай – върви, без да се оглеждаш, и те ще ти сторват път! Ако дори само веднъж се огледаш, те ще те изядат. Оттам ще продължиш и ще вървиш, докато стигнеш до едно място с още по-люти змии. Там ще съзреш една къщичка, направена от рибени перки и люспи. Тя е моята къщичка и аз ще те чакам там.
Като казала това, тя се превърнала в дива патица и отлетяла. А момъкът поел по морските пътища и пътеки и спазвал всичко, както му заръчала хубавицата. Накрая съзрял колибката от рибени перки и люспи и много се зарадвал. Почукал на прозорчето, хубавицата излязла и го въвела в къщичката, където го нахранила и напоила. Накрая му рекла:
– Време е вече за сън. Но сигурно скоро ще дойде вестител от морския цар. Ала каквото и да говори той, ти си мълчи, все едно, че те няма тук. После ще ти кажа какво трябва да направиш.
Постлала му под лавицата да спи и изгасила огъня. Тъкмо задрямали и ето че зад прозореца се провикнал вестителят:
– Морският цар заповяда утре всички да се явите с еднакви дрехи и всяка да държи в ръката си тояга. Пристига новият морски зет... – И отплувал, защото трябвало да обиколи всички нимфи, а къщичките им били отдалечени една от друга по на четири часа път.
Хубавицата скокнала и се заловила за работа. Сковала един меден боздуган, събудила момъка и му казала :
– Ще вървиш все направо, докато стигнеш едни железни порти. Щом наближиш, отгоре ти ще се нахвърлят два морски лъва. Ти не се плаши, те са вързани на синджир, а им викни: “Млък, проклети и люти зверове! Отивам при морския цар да му служа!” – и те ще се отдръпнат, за да те пропуснат. Щом приближиш портата, замахни с боздугана и удари по нея да се строши. Морският цар ще извика: “Кой е там?”, а ти сърдечно му отговори: “Аз съм, ида да ти слугувам.” Тогава той ще те доведе там, където ще бъдем наредени ние, с еднакви лица, с еднакво облекло – всичко у нас ще бъде еднакво. Но аз ще стоя в края и токът на левия ми крак ще бъде изкривен малко настрани. Макар и да ме познаеш веднага, ти не се издавай, нито ми прави някакъв знак. Мини още веднъж, дваж, сякаш все още не знаеш, и се вглеждай във всяка! Морският цар ще се сърди, ще ти кряска и ще те кара по-скоро да избереш определената ти за жена, но ти не му обръщай внимание и му отговори: “Защо да бързам? Това не е ябълка да я откъснеш от дървото: хапнеш – вкусна е, изяждаш я; не ти хареса – хвърлиш я и вземаш нова. С жена си аз трябва цял век да живея.” И чак на третия път ме изведи...
После му дала боздугана и го изпроводила да върви. А той пък спазвал всичко най-точно, както му била заръчала хубавицата, посочил бъдещата си невеста чак на третия път, макар че я познал веднага.
– Е, добре, сега я намери, но трябва да я посочиш три пъти поред! Тогава тя ще бъде твоя, а не улучиш ли само веднъж – тежко и горко ти, ще те погубя!
Ала момъкът не се боял. Той знаел, че морската нимфа ще му помогне. И наистина на втория ден тя му сковала един сребърен боздуган, защото морският цар поръчал да се явят хубавиците със сребърен прът в ръце. Историята се повторила, а на третия ден се потретила, макар сега да държели златни пръчки в ръцете си. Разбрал морският цар, че момъкът го надхитрил, и вдигнал добродушно ръце:
– Нека бъде вечно твоя!
Вдигнал им голяма морска сватба, с богато угощение. Сетне натоварил дванайсет кораба със злато и сребро и проводил младата двойка към родния град на момъка.
Родителите му се смаяли от щастие и не знаели какво да правят от радост, като видели живо и здраво чедото си отново при тях с приказна хубавица за жена и нечувано богатство. Вдигнали пир, на който поканили целия град. Три дни и три нощи яли, пили и се веселили.

Влюбената Пепеляшка и дяволът



Имало едно момиче, което искало да намери своя принц. След време тя срещнала момче с което мислела, че ще е щастлива, но не било така. Той я бил омайвал с милите си думи и с “неземната” красота и доброта в която се криело, непознато същество за Пепеляшка. Тя не можела да различава доброто от злото. Той я подмамил в неговото скривалище и я накарал силно да го пожелае. След време той решил да й предложи да се оженят:
– Пепеляшке, ще се омъжиш ли за мен? – попитал той.
Тя му отговорила:
– Ще се омъжа за теб, но искам семейството ми да присъства на сватбата ни.
– Може.
Тя не знаела какво ще се случи.
Тръгнали да гласят пиршеството, но Пепеляшка попаднала в една стая. Открила много странни неща за това място. Намерила едно огледало, отворила го без да знае, че не трябва да се доближава до него.
В огледалото се появило лицето на “нейният принц” и той й казал недей се омъжва за него, ти няма да си щастлива, той не е този за който го мислиш. Малката не се доверила, не послушала думите на отсрещното лице. Отишла в друга стая, там намерила куп вълшебни вещи и едно кълбо. Искала да разбере какво прави и го раздрусала. Така и то й показала какъв е “момъкът”, но тя не се отказала. На сватбата след като се оженили, той и казал: “Сега вече ще живеем заедно и няма да можеш да виждаш семейството си”. Тя казала:
– Как така, защо да не може.
Той казал:
– Защото вече си само и единствено моя. След време изпратил писмо до семейството й.
В писмото пишело “Пепеляшка не иска да ви вижда, съжалява много че ви е познавала, тя обича мен и ще остане в моя палат”, когато го прочели, те не повярвали. Баща й тръгнал към пътя на обратно отишъл в палата, но там вместо момък в градината видял дяволчето, на което били поверили дъщеря си. Отишъл и казал:
– Искам да я видя.
А той с най-наглото си държание казал:
– Не може. Тя е вече само и единствено моя, но тя не знае кой съм в действителност и няма да разбере, а когато разбере ще е прекалено късно. Отпратил бащата...
След няколко дни той отишъл и й казал:
– Баща ти дойде да те търси, но не му казах, че си тук.
Тя попитала:
– Защо... – и после продължила. – Защо си толкова зъл с мен, аз нямам вина за нищо.
Дяволът казал:
– Искаш да разбереш какъв съм в действителност, а ще останеш ли при мен.
Момичето отговорило:
– Да.. и замълчало.
Дяволът казал:
– Аз съм дяволът.. и съм много грозен, за да имам твоята обич и твоята невинна красота.
Тя казала:
– Аз не се влюбих в твоята красота, а в твоята добра душа. И така те се научили да се обичат. И дяволът заради доброто си дело, че и казал какъв е след 1 седмица бил вече хубав и строен момък.
Тогава пак се оженили и поканили цялото семейство и заживели щастливо.

Спящата красавица


Живели някога отдавна един цар и една царица, които всеки ден си казвали:
– Ах, защо си нямаме дете!
Но дете все не им се раждало!
Веднъж царицата се къпала в реката и ето че от водата на брега скокнала една жаба и й казала:
– Няма да мине година и желанието ти ще се сбъдне – ще родиш дъщеря.
Така и станало. Родила царицата момиче и то било толкова хубаво, че царят от радост не можел да си намери място и дал голяма гощавка. Поканил не само роднини, приятели и познати, а и орисниците, та да бъдат благосклонни и добри към детето.
Тринадесет орисници имало в царството му, а златните блюда, от които се хранели, били само дванадесет, та една от тях трябвало да си остане у дома.
Гощавката била разкошна и шумна, а накрая орисниците дарили детето с чудните си дарове. Една го дарила с добродетелност, друга с хубост, трета с богатство и така нататък – с всичко, каквото човек може да си пожелае.
След като единадесет от орисниците изрекли пожеланията си, неочаквано влязла тринадесетата. Тя искала да отмъсти, за дето не я поканили, не поздравила и не погледнала никого, а викнала високо:
Навърши ли шестнадесет години, нека царската дъщеря да се убоде на вретено и да умре!
И без дума повече да продума, врътнала се и тръгнала. Всички се изплашили, но тогава напред излязла дванадесетата орисница, която още не била пожелала нищо на детето. Тя нямала власт да отмени лошата орисия, но можела да я смекчи и казала:
Но нека това не бъде смърт, а стогодишен дълбок сън да обори царкинята.
Царят от все сърце искал да предпази дъщеря си от тази беда и заповядал да изгорят всички вретена в цялото царство.
А пожеланията на другите орисници се сбъднали и момичето станало толкова хубаво, добродетелно, приветливо и разумно, че всеки го обиквал от пръв поглед.
В деня, в който навършило шестнадесет години, случило се царят и царицата да заминат и момичето останало самичко. Тръгнало на воля да обикаля из двореца, надничало във всички стаи и накрая стигнало до една стара кула. Изкачило се по тясната стълба и се намерило пред малка врата. В ключалката видяло пъхнат ръждив ключ; то го превъртяло, вратата изведнъж се отворила и пред него се разкрила малка стая. Вътре седяла една старица с хурка и вретено и предяла лен.
Добър ден – рекла царкинята. – Какво правиш?
Преда – отвърнала старицата и кимнала с глава.
Какво е това, дето така забавно се върти и подскача? – попитало момичето, взело в ръка вретеното и се опитало да преде.
Но щом докоснало вретеното, думите на лошата орисница се сбъднали – момичето си уболо пръста. И в същия момент паднало на леглото – оборил я дълбок сън.
Този сън обхванал целия дворец. Царят и царицата, които току-що били се върнали и влезли в залата, веднага заспали, а заедно с тях и всички. Заспали конете, кучетата, гълъбите, мухите. Дори огънят, който горял в огнището, почнал да тлее и заспал, а сложеното да се пече месо престанало да цвърка. Готвачът, който тъкмо бил замахнал към чирака отпуснал ръката си и заспал. Вятърът утихнал и по дърветата пред двореца не трепвал листец.
Около двореца пък почнал да расте жив плет от тръни, който всяка година ставал все по-висок; накрая оградил целия дворец и израснал така високо, че го закрил.
Преданието за спящата красавица се разнесло из цялата страна, ето защо от време на време пристигали царски синове и се мъчели да си пробият път през трънливия плет и да се доберат до двореца. Но не успявали, защото тръните се държали здраво, като че имали ръце, и не пропускали принцовете.
Минали много години. В тази страна пак пристигнал един царски син и чул някакъв старец да разказва за трънливия жив плет, зад който се издигал дворец, дето преди сто години била заспала и още спяла прелестна царкиня, а заедно с нея спели царят, царицата и цялата придворна свита. Старецът пък бил слушал от дядо си, че и по-рано идвали мнозина царски синове и се опитвали да си пробият път през трънливия жив плет, но това не било се удало на никой.
Тогава момъкът казал:
Аз не се страхувам, ще отида да видя спящата красавица.
Добрият старец се помъчил да го отклони от намерението му, но момъкът не го послушал.
Ала уречените сто години били вече изтекли и дошъл денят, на който спящата хубавица трябвало да се събуди. И когато царският син наближил трънливия жив плет, не видял тръни, а безброй едри прекрасни цветя. Те сами се отдръпнали, сторили му път да мине невредим, зад него пак се прибирали и се превръщали в жив плет.
Влязъл царският син и видял на двора конете и пъстро кожите ловджийски кучета налягали и заспали на земята, а на покрива спели гълъбите, мушнали глави под крилата си.
Влязъл царският син в двореца, а там мухите спели по стените, готвачът в кухнята още държал ръката си така, като че искал да плесне чирака, а помощницата му седяла с черна кокошка в ръцете.
Продължил царският син по пътя си, влязъл в залата и заварил цялата придворна свита налягала и заспала на пода, а царят и царицата спели на троновете си.
Минал през другите стаи и навсякъде било така тихо, че той чувал собственото си дишане; накрая стигнал до кулата и отворил вратата на малката стая, където спяла царкинята. А тя била тъй хубава в съня си, че му останали очите в нея, па се навел и я целунал.
Щом я целунал, царкинята отворила очи, събудила се и го погледнала радостно. После слезли заедно долу и тогава се събудили и царят, и царицата, и цялата придворна свита и почнали да се оглеждат смаяни наоколо си.
Конете в двора се изправили на краката си и взели да се отърсват, ловджийските кучета скокнали и замахали с опашки, гълъбите на покрива извадили глави изпод крилата си, поогледали се и литнали над полето.
После дигнали голяма сватба и царският син и царкинята живели честито чак до смъртта си.

Внимавай какво си пожелава

Един човек се разхождал из пустинята. Изведнъж попаднал на една лампа. Тя била леко мръсна, затова той я потъркал, за да я изчисти. От лампата се появил един зъл джин, но разбира се човекът не знаел това. Джинът му казал:
– Скитнико, ти ще си пожелаеш три желания, а аз ще ти ги изпълня. Човекът се съгласил. Обаче злият чародей не казал, че ако си пожелае някакво злато, ще се раздели със свободата си. Момъкът казал желанията си:
– Първото ми е: Искам да бъда най-силният войн в света. Второто е: искам да притежавам най-красивия дворец в света. Третото е: искам да имам цялото злато в света.
Джинът отвърнал:
– Глупак, аз умишлено не ти казах, че ако си пожелаеш злато, ще те хвърля в тъмница. Затова ти ще си затворен до края на дните си. Хвърлил го в тъмницата. Човекът си казал “Нищо, имам злато, ще гледам през прозореца и ако мине някой, ще го подкупя, за да ме освободи.”. Чакал той, чакал, но изведнъж чул глас:
– Не се надявай, скитнико. И аз си пожелах злато, но и мен ДЖИНЪТ затвори тук. Обърнал се момъкът и видял един дрипав старец с изпито лице. Младият мъж дълбоко и от сърце се разкаял, че е избрал парите. Осъзнал, че свободата е най-ценният дар. И в този момент станало чудо. Затворът се разрушил и те били свободни. Сърдечното разкаяние на момъка разрушило злата магия на магьосника.
Но джинът ги пресрещнал и започнала люта битка. Всичко дал от себе си джинът, но затворникът и скитникът спечелили. Разбрали, че свободата е по-скъпа от златото и никога повече не обикаляли тези земи.